Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Tomorrow the Glory, (Пълни авторски права)
Превод от
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 34 гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2009)
Корекция
maskara (2009)
Сканиране
?

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация

ГЛАВА ВТОРА

Слънцето не остана на небосвода достатъчно дълго, за да изсуши дрехите й. Мракът се сгъстяваше и горещият ден се превръщаше в хладна нощ. Вкочанена от студ, Кендъл се чудеше къде ли я водят индианците.

Знаеше само, че е на север. Минаха покрай много острови, но тези места не й говореха нищо. Изглеждаше невероятно индианци да дойдат толкова на юг — чак до Кий Уест, — за да организират неочаквано нападение.

Похитителите й не я безпокояха изобщо. Говореха си на своя език през целия следобед. С изключение на изобилието от гола плът и дългите им, черни като антрацит коси, те приличаха на група моряци, тръгнали на приятна морска разходка. Обръщаха й внимание колкото на някое платно или въжена макара. Но това бе по-добре за нея.

Странно какво може да понесе едно човешко същество… Тя успя да запази достойнство и да не падне на колене, когато пред нея се появи Червената лисица с кама в ръка, макар да бе уверена, че ще умре. Сега… сега вече не бе сигурна, че още дълго ще успее да запази гордост. Беше й толкова студено! Коженият ремък около китките й изсъхваше и се стягаше — бавно и постоянно измъчваше кожата й. От часове не бе яла и в устата й соленееше.

Непресекващата, мъчителна болка може да подлуди човек — мислеше си тя. Да го накара да моли за пощада като хленчещо дете. Кендъл преглътна и почти изстена от сухотата, която мъчеше гърлото й. Знаеше, че на борда на „Мишел“ има вода. В малката каюта стояха много бутилки, пълни с кристално чиста питейна вода.

Червената лисица бе събудил интереса й. Не отговаряше напълно на представата й за див индианец. Дивакът щеше да убие всички на борда на „Мишел“, да я изнасили, да й пререже гърлото и да хвърли трупа й на акулите.

Пазеха я за отмъщението на Нощния ястреб — припомни си тя — и по тялото й пробягна тръпка. Но в такъв случай тя можеше да поиска вода и одеяло, за да не пипне някоя пневмония и да умре, което би отнело на Нощния ястреб възможността да си отмъсти.

Тъкмо отвори уста да повика Червената лисица, когато в тъмнината проблесна светлина. Тя видя зловеща сянка на индианец в лодка на около двайсет фута от тях. Една от лодките се бе приближила до „Мишел“. В нощта прозвучаха неясни думи, после воините на борда на „Мишел“ бързо да заспускаха платната. Тя чу как котвата цамбурна във водата. Изведнъж, без да каже нито дума, Червената лисица я хвана и въпреки протестите й, я метна на рамо. Тя извика, когато той с внезапен скок се озова в морето. Водата покри ръцете и косата й, тя потрепери от студ.

Само след миг Червената лисица я изтегли на сушата и я положи до огъня, който гореше върху ивица пясък. В тъмните му очи се появи известна загриженост.

— Студено ли ти е? — попита той. Кендъл не успя да кимне.

Той пусна въжето и се отдалечи от нея. Явно бе сигурен, че няма къде да избяга. Всичко наоколо бе пясък, а след пясъка — опасното черно море.

Тя се загледа в пламъците на огъня, после присви очи, за да огледа брега. Четирима воини изтегляха лодките на пясъка, други двама говореха нещо тихо на Червената лисица, после приближиха лодките. Измъкнаха от тях ризи и одеяла, а също и няколко кожени торби. Кендъл гледаше как Червената лисица надяна риза с дълги ръкави, взе една торба и одеяло и се върна.

Хвърли торбата пред нея.

— Дрехи!

Тя продължи да го гледа и той се наведе да я вижда по-добре. На устните му се появи подигравателна усмивка.

— Трепериш ли, бяла жено? Страхуваш се, че като зърнат бледата ти плът, моите воини ще се държат като жребци за разплод.

Този индианец не знаеше нищо за живота й — бе изтърпяла толкова унижения, че той не можеше да й причини нищо.

Тя се усмихна.

— Ако треперя, Червена лисицо, то е от студ. И не се спуснах да приема дрехите, защото ръцете ми са вързани!

В първия момент индианецът се изненада. Но после се ухили и странният блясък на възхищение се върна в очите му. Той измъкна нож от колана си и мина зад нея.

— Ръцете ти вече не са вързани, бяла жено. Можеш да отидеш зад дърветата и да се преоблечеш. Не се опитвай да избягаш. Няма къде да отидеш. Островът е малък и няма вода за пиене. Обкръжен е от подводни скали, където нощем акулите дебнат жертвите си.

Кендъл се изправи с мъка и разтърка ожулените си китки. Грабна кожената торба и се усмихна безрадостно на своя похитител.

— Няма да избягам, Червена лисицо. Дори и насън не бих се отказала от щедрото ти гостоприемство.

Тя направи няколко крачки в кехлибарения отблясък на огъня, но изведнъж се върна.

— Аз си имам име, Червена лисицо, и не ми харесва да ме наричат „бяла жено“. Името ми е мисис Мур. Наричай ме така, ако искаш да ти отговарям.

Индианецът скръсти ръце на гърдите си.

— Знам името ти, Кендъл Мур, но побързай! Уморен съм и не ми се чака дълго, за да ти дам храна и вода.

Кендъл се обърна и тръгна в тъмното, повече учудена, отколкото уплашена. Откъде този индианец знаеше името й? Сякаш „Мишел“ бе нападната с единствената цел да я пленят. На острова имаше не само пясък. Тя стигна до едно мангрово дърво. Учудването й нарасна, когато отвори кожената торба. Очакваше да намери вътре индиански дрехи, като шарените ризи, които индианците бяха надянали.

В торбата имаше рокля. Но не беше индианска, а памучна дневна рокля, която приличаше на роклята върху нея. В главата й се рояха мисли. Какво ставаше?

Все повече се убеждаваше, че индианците няма да й сторят нищо лошо — поне засега. Пазеха я за Нощния ястреб. Изглежда той притежаваше толкова власт, колкото и Червената лисица, и сигурно бе наредил да му я доведат невредима. Тази мисъл й вдъхна кураж.

Докато размишляваше, тя закопча и последното копче на сухата рокля и закрачи обратно към лагера.

Около огъня бяха опънати одеяла. Някои от мъжете държаха в ръцете си парчета месо и дъвчеха. Други вече се бяха увили в одеялата си.

Червената лисица седеше на земята с кръстосани крака точно там, където го бе оставила. Единствената изненада бе кафеничето върху парче корал в средата на огъня.

Кендъл извика от радост и смело седна срещу него.

— Кафе! Чудесно. Но първо бих искала да пийна малко вода.

Червената лисица нямаше намерение да се престарава в гостоприемството си. Подхвърли й манерка и ламаринена чаша. Тя отвори манерката и си наля щедро вода, изпи я на един дъх и отново наля. Изведнъж усети топлата му длан върху рамото си.

— Не толкова бързо. Ще те заболи стомахът.

Тъмните му очи изглеждаха загадъчни. Тя кимна и бавно, глътка по глътка изпи останалата вода, като го наблюдаваше дръзко. Пресуши и последната капка, а той нетърпеливо изръмжа и с очевидно раздразнение й наля кафе. След втората чаша размаха пред носа й парче сушено месо. Тя го взе, захапа лакомо и продължи да го гледа.

— Благодаря — сладко, но присмехулно прошепна тя. Преглътна първата хапка месо, което съвсем не беше лошо. — Много си любезен. Южняшко гостоприемство — в индиански стил, искам да кажа.

Червената лисица пак изръмжа:

— Яж, бяла жено.

— Мисис Мур.

Отговорът му се състоеше от ново изръмжаване.

— Ти вожд ли си, Червена лисицо?

— Да.

— На какво?

Тъмните му очи подозрително се свиха:

— Вожд съм на моето племе.

— Да, да, това го разбрах — нетърпеливо отвърна Кендъл. — Искам да кажа, ти семинол ли си?

— И да, и не. Аз съм син на великия Оцеола. Той беше наполовина крийк, наполовина семинол. А майка ми бе от племето Микасуки. Но ти приказваш прекалено много. Яж си храната, бяла жено. Искам да спя.

Кендъл се огледа наоколо. Още преди малко бе усетила тишината и сега забеляза, че всички бойци се бяха увили в одеялата си. Тя въздъхна. Учудваха я тези странни тъмнокожи мъже с черни очи и безизразни лица. Не й обръщаха никакво внимание, бяха оставили вожда си да се занимава с нея.

— Ние не сме зверове, бяла жено. Нито пък диваци. Не повече от всеки друг, чиято земя е нападната.

Кендъл се изчерви, когато срещна погледа му. После тихо, но дръзко попита:

— Тогава защо ни нападнахте? Защо ме отвлякохте?

— Нощният ястреб иска да те види — отвърна Червената лисица.

— Но това е глупаво! — възкликна Кендъл. — Никога през живота си не съм срещала индианец от Флорида! Нищо лошо не съм сторила на индианец!

Червената лисица стана, взе одеялото си и го хвърли върху нея.

— Мълчи и заспивай. Да не си и помислила да ни нападаш — събуждаме се при най-лекия шум, а ако ми попречиш да спя, ще те държа вързана през цялото пътуване.

Кендъл отметна одеялото от главата си и бавно отпи от кафето.

— Едва ли бих могла сама да се справя със седмина смелчаги като вас — отвърна тя сухо.

Не погледна към него, но със задоволство усети, че той я гледа объркан и притеснен. Накрая той взе одеялото си, направи няколко крачки и легна с гръб към нея, сякаш да я предизвика, а тя продължи да пие кафето си. После и тя почувства умора. Това, което му каза, бе самата истина. Би било самоубийство да се опита да открадне нож и да нападне в тъмното седем здрави и силни бойци. А нямаше къде да избяга — пред нея бе само безкрайното тъмно море и тясната ивица пясък.

Въздъхна уморено и потисна сълзите си. Протегна се и опита да се настани удобно върху твърдия пясък. Струваше й се че никога не би могла да заспи на толкова твърдо.

Но заспа. Силите й се изчерпаха, очите й се затвориха и тя не усети неудобство, когато положи буза върху грубото одеяло. Начаса потъна в сладка забрава.

Зората се пукна и небето на изток се обагри в розови ивици. Кендъл почувства топлината върху клепачите си, отвори очи, усети приятните аромати във въздуха и чу непознатата индианска реч.

Сложи ръка върху очите си да ги предпази от лъчите на слънцето, изправи се предпазливо и се огледа. Огънят все още гореше. Върху него пак бе поставено очуканото ламаринено кафениче. Но този път до него имаше и чугунена тенджерка, а миризмата на варена прясна риба предизвика стържене в стомаха й. Един индианец наблюдаваше тенджерката, а друг режеше още парчета риба.

— Добре ли спа, бяла жено?

Кендъл се сепна. Червената лисица стоеше зад нея. Не бе чула никакъв звук и й стана неприятно от това, че той бе способен да се приближи до нея толкова тихо. Погледна го намръщено.

— Горе-долу — отвърна тя и добави присмехулно: — Като се имат предвид обстоятелствата, червенокожи.

С удоволствие видя как чертите на индианеца се изопват — при него това беше израз на гняв. Усмихна се сладко и заговори с южняшки акцент. Гласът й бе като захарен сироп:

— Наистина бих искала още малко кафе! Мога ли да ви помоля, любезни ми червенокожи? Просто обожавам сутрешното кафе!

Червената лисица отвърна раздразнено:

— Добре, Кендъл Мур, ще те наричам по име.

Той посочи с пръст към огъня:

— Джими Ематла ще ти даде храна. — Иди при него.

Кендъл се усмихна. Джими Ематла сигурно беше индианецът, който готвеше. Тя се приближи към него. „Не изглежда лош“ — помисли си. Също като Червената лисица и той беше мускулест и грациозен, но тази сутрин не изглеждаше заплашителен като вчера. Тя знаеше, че останалите индианци я наблюдават и я одумват, докато си наливат кафе и сипват риба в чиниите си, но сега, когато изглеждаше примирена с положението си, те не я застрашаваха с нищо.

Какво ли биха си помислили, ако знаеха, че тя се чувства сред тях по-добре, отколкото сред своите.

Като видя, че Червената лисица стои на брега, където вълните се разбиваха в къдрава пяна, Кендъл взе чинията и чашата си и се насочи към него. Той се обърна намръщен, сякаш неговата пленница го преследваше, за да го дразни.

— Ако ме освободиш, Червена лисицо, няма да те дразня повече — каза му тя уж на шега, но в гласа й се долавяше откровена молба.

Той се вгледа в нея без да се усмихва, но и без да се мръщи.

— Няма да те освободя, Кендъл Мур.

Спокойната увереност в гласа му я изплаши повече от всякакви заплахи. Твърдо решена той да не разбере колко силно са я разтърсили думите му, тя повдигна чашата си към него.

— Много е вкусно. Изненадана съм. Не знаех, че семинолите обичат да пият кафе сутрин.

— Кафето е хубаво — равнодушно се съгласи Червената лисица. — От Колумбия е. — Той завъртя думата в устата си, сякаш изпитваше огромно любопитство към мястото с това име. Сви рамене, а следващите му думи я смразиха. — Имаме много кафе. Подарък ни е от Нощния ястреб.

Той се обърна, извика нещо на хората си и я остави на брега. Вълните се разбиваха, а кафето кипеше в стомаха й.

— Яж, Кендъл Мур — извика през рамо Червената лисица. — След малко тръгваме. Дълъг път ни чака.

Тя се отпусна в пясъка с гръб към него и се зае с рибата. Беше вкусна, ни една кост не бе останала във филето. „Тези семиноли — реши тя — знаят как да си служат с ножа“.

Събраха лагера само за няколко минути. Двама червенокожи заминаха с лодките, а Червената лисица и останалите бойци доста грубо я отведоха на борда на „Мишел“. Този път не я завързаха, явно бяха решили, че не е от онези, дето се самоубиват, а да се хвърли в морето сега, когато бяха далеч от всичко познато, би било сигурно самоубийство.

През този ден я измъчваха собствените й мисли. Останала сама, докато индианците се занимаваха с управлението на шхуната, тя си задаваше въпрос след въпрос. Къде я водеха? Защо? Кой бе Нощният ястреб? Как бе възможно да е сторила нещо лошо на индианец-семинол, след като никога в живота си не бе срещала такъв?

Късно следобед навлязоха в област, осеяна с малки, обкръжени от мангрови дървета островчета, които ставаха все повече и повече. Тя се поизплаши за безопасността на „Мишел“, но индианските навигатори явно добре познаваха тези води. Корпусът не се удари нито един път в многобройните подводни скали.

„Къде ли се намираме? — питаеше се тя. Дали сме близо до Флорида?“ Вероятно беше така, защото скоро навлязоха в река, и на ляво, и на дясно — докъдето стигаше поглед — се виждаха само избуяла трева, блата и кал.

Паника обхвана сърцето й. Господи, трябваше да избере океана! Сега вече нямаше нищо, нямаше къде да отиде. Видя как едно дърво се движи близо до калния бряг на реката, но когато наближиха, разбра, че не е дърво. Беше някакво огромно, уродливо същество от друга епоха. То плясна във водата и заплува бързо и гладко, само очите и върхът на муцуната му останаха на повърхността.

— Алигатор.

Като чу гласа, който прошепна думата в ухото й, Кендъл трепна и бързо преглътна.

Червената лисица изглеждаше доволен, че я е изплашил.

— Гладен е. Свечерява се и си търси вечеря. Една чапла ще глътне наведнъж. Глиган — на две хапки. Човек — на четири-пет. Може и шест.

Кендъл се вгледа в очите на индианеца. Бяха тъмни и непроницаеми на чезнещата светлина, но тя бе сигурна, че все още го забавлява. Обърна се и още веднъж погледна към брега на реката.

— Интересно — промърмори тя.

Усети шепота на индианеца съвсем близо до ухото си.

— Интересно ли, Кендъл Мур? Не си ли изплашена?

Тя се обърна и отново се взря в него, изправи гръб и рамене:

— Не.

— Не се прави на храбра, знам, че те е страх.

— Смяташ да ме хвърлиш на алигаторите?

— Не смятам да правя нищо друго, освен да те предам на Нощния ястреб. Само ти казвам, че тази земя не е гостоприемна към белия човек. Има тиня, която ще те погълне. Алигатори, които ще те разкъсат. Змии, които ще впръскат в теб толкова силна отрова, че ще умреш на място.

Въпреки волята си Кендъл потръпна. Червената лисица се обърна към кърмата, готов да я остави. Без да мисли, тя сграбчи ръката му и го дръпна към себе си.

— Кажи ми! Какво съм сторила на Нощния ястреб? — попита тя. — Кълна се, че никога нищо лошо не съм сторила на индианец! Никога не съм била във Флорида.

Червената лисица я гледа дълго. Кендъл стоеше напрегната и чакаше, уверена, че молбата й е стигнала до сърцето, което се криеше зад бронзовите му гърди. Но той освободи ръката си.

— Нощният ястреб не е убиец на жени. Казвам ти всичко това, защото си смела и безразсъдна. Не се опитвай да избягаш. Каквото и наказание да отреди за теб Нощният ястреб то няма да е така жестоко, както зъбите на отровната змия.

Кендъл притисна ръка към устата си, за да не извика, когато той закрачи към палубата. Господи! Той й бе казал между какво може да избира. Отмъщението на Нощния ястреб или зъбите на отровна змия. Или челюстите на алигатор. Или тресавището.

— Какво може да съм направила? — питаше се тя за кой ли път.

Откъм левия борд се чу пронизителен самотен крясък на птица и студени тръпки я побиха. Нощта настъпваше бързо, тъмнината хвърляше страшни сенки върху блатото. Комар иззвънтя около лицето й и тя го плесна с яд. Нещо цамбурна с плясък във водата, но мракът бе толкова гъст, че тя не можа да разбере какво е. Може би алигатор?

— Господи! — прошепна умолително тя. Завтече се по палубата, мина покрай двама индианци и забърза по стълбите към малката каюта. Чу доволния смях на Червената лисица, но не му обърна внимание.

Когато остана сама, очите й се насълзиха. Някъде далеч оттук съществуваше красота. Красота, заради която бе оцеляла досега. Голяма къща с високи бели колони, стигащи до небето — там сервираха храната на дълга дъбова маса, излъскана с пчелен восък. Там мъжете четяха в библиотеката, пушеха пури и пиеха бренди; красиви жени си приказваха сладко, памуковите полета се простираха докъдето поглед стига, и животът бе изящен като пухкавите облачета в летен ден…

Крестхевън.

Далеч оттук мъжете воюваха за този начин на живот. А тя отначало бе затворничка в казармите на Съюза, а сега пък я завлякоха в някакво блато…

„В Конфедерацията съм“, помисли си тя горчиво и тъжно се засмя. Най-после бе на територията на Конфедерацията. Мрачното блато бе част от Флорида, част от Конфедералните щати… Мъжете загиваха за тези буренаци, тресавища и алигатори. Мъжете воюваха…

Джон! О, Господи! Джон Мур бе виновен за всичко това. Съпругът й беше жесток човек и мразеше индианците. Може би по време на някоя от експедициите си се е натъкнал на тях и е сторил нещо на този Нощен ястреб. Какво ли е направил? Дали не е убил семейството му? Джон смяташе, че всички индианци са диваци, и с лекота би застрелял малко индианче така, както би убил и хищник.

Кендъл стисна ръце, без да усети, че ноктите й се забиват дълбоко в плътта и потича кръв.

Зъбите на отровните змии вече й изглеждаха за предпочитане пред това, което очакваше от Нощния ястреб.

Остана в каютата, докато чу викове на палубата. По движенията на индианците разбра, че хвърлят котва. Тръгна към стълбите, водещи на палубата, но се препъна в роклята си. Изведнъж някой освети стълбата. Червената лисица държеше фенер.

— Ела! — извика я той. — Можем да стигнем до брега само с лодките.

Какъв ли избор имаше, освен да го последва. Останалите ги чакаха в лодките.

— Вземи го — Червената лисица й подаде фенера, стисна перилото и се прехвърли със скок през борда. Реката беше съвсем плитка. Почувства как кръвта се отдръпва от лицето й при спомена за алигаторите, но Червената лисица явно не се страхуваше.

— Побързай! — викна й той нетърпеливо.

Караше я да нагази в тази река в тъмното! Тя отстъпи назад и поклати глава.

— Тръгвай! — с раздразнение повтори Червената лисица и протегна ръце към нея. — Дръж фенера нависоко! Ще те нося.

Тя прехапа устни. Не биваше да го ядосва точно в този момент — иначе току-виж промени решението си и я изостави насред блатото.

Тя вдигна фенера нависоко, той я пое в силните си ръце и я прехвърли през борда. Тя инстинктивно го прегърна през раменете и врата, за да не падне.

Тялото му беше топло, кожата — гладка, кафява и лъскава. Докато изучаваше отблизо изсечените му черти, Кендъл се изчерви, осъзнала внезапната интимност между нея и този непознат индианец. Очите му — на сантиметри от нейните — срещнаха погледа й. Кендъл заговори нервно:

— Твоят английски е отличен.

Той изръмжа. Изглежда говореше само когато това бе в негов интерес.

— Къде си се научил да говориш така добре?

Очите му отново срещнаха погледа й и тъмните им замислени дълбини й подсказаха, че отговорът няма да й хареса.

— Още като момче се научих да говоря езика на белите хора. Бях малък, когато белите измамиха баща ми с бялото знаме на примирието, и осемгодишен, когато Оцеола умря зад стените на техния затвор. Оцеола ни предупреди, че е добре да разбираме думите на белите, защото зад тях винаги се крие капан.

Кендъл замълча, а Червената лисица запори водата, която стигаше до кръста му. Оцеола бе умрял във Форт Молтри. Кендъл се бе родила две години след смъртта на вожда, но историята му бе станала известна сред децата на Чарлстън. Сега й изглеждаше странно, че Оцеола е умрял в съшия град, където бяха дадени първите изстрели на Гражданската война.

Отново се чу крясъкът на ужасните нощни птици и тя неволно стисна още по-силно врата на Червената лисица. Видя подигравателната усмивка върху устните му и ядосано му се сопна:

— Не познавам блатото, Червена лисицо. Но щом индианците са могли да го опознаят, би могъл и белият човек.

Той изви глава към нея, усмихна се и без да обръща внимание на забележката й, каза:

— Благодарение на Нощния ястреб все повече усъвършенствам английския си.

Погледите им се кръстосаха като шпаги. Най-после стигнаха до лодката. Кендъл разбра, че той отбива всяка от нейните прикрити заплахи със своя заплаха.

Той грубо я пусна в лодката, качи се и махна на индианците, които го чакаха, да тръгват. Започнаха да се придвижват бавно по плитката река, край чиито брегове растеше висока трева.

— Не сме далече — каза Червената лисица. Наистина не бяха далече, пътуването в лодката се стори на Кендъл съвсем кратко. Преди да успее пак да се разтревожи, забеляза светлина сред дърветата. Минаха завоя на реката и пред тях се разкри лагерът на семинолите.

Първото, върху което се спря погледът й, бяха странните постройки, които сякаш се сливаха с дърветата. Бяха построени върху колове няколко фута над земята и покрити с тръстика. Стените на някои от тях бяха от нацепени дървета, а други бяха открити за нощния въздух. Сечището сред пустошта бе осеяно с огньове, жени и деца в шарени памучни дрехи се суетяха около тях. Изведнъж се чу радостен вик и множество индианци се спуснаха към реката.

Кендъл се сви в лодката. Това бяха семинолите. Между жените, които тичаха към лодките, имаше и млади, и стари, и на средна възраст. Едни имаха груби черти, други бяха красиви, лицата им — изваяни с благородство като лицето на Червената лисица. По-малките деца бяха голи, по-големите — облечени като родителите си — само с парче плат около бедрата, или с ризи и панталони, каквито се носеха на запад. Шарените ризи, които бойците надянаха в прохладната нощ, бяха най-разпространени. Жените носеха подобни поли и рокли. Гледката на това село щеше да ме очарова, помисли си тя, ако не бях толкова изплашена.

Виковете и крясъците все повече се усилваха. Бойците се изправиха в лодките и техните роднини и приятели се спуснаха през водата да ги прегръщат. Издърпаха лодките на брега. Кендъл отмести поглед от посрещачите и се обърна към Червената лисица. Той оглеждаше брега. На лицето му се изписа широка усмивка, той се изправи и лодката силно се залюля.

— Аполка! Аполка!

Кендъл проследи погледа му. Млада жена в шарена басмена рокля, стройна и хубава, нададе радостен вик и се спусна към него. Когато се приближи, Кендъл видя, че индианката притежава истинска екзотична красота. Огромни кафяви очи с гъсти мигли красяха нежното й лице. Беше гъвкава и лека като сърна.

— Червена лисицо!

Той скочи от лодката толкова бързо, че тя едва не се преобърна. Кендъл стисна зъби и сграбчи грубите дъски, като отчаяно се опитваше да уравновеси лодката.

Когато най-после се убеди, че няма да падне в тинята, Кендъл вдигна поглед и видя как Червената лисица страстно прегръща жената. Надеждата й, че ще я оставят на мира за известно време, не се оправда, защото момичето се засмя, освободи се от Червената лисица и с любопитство погледна към бялата жена, говорейки оживено. Той й отвърна нещо на родния си език и двамата се загледаха в Кендъл. Тя вдигна брадичка и отправи към тях въпросителен поглед.

Червената лисица се усмихна:

— Май ще трябва да почакаш, Кендъл Мур. Мислехме, че Нощният ястреб вече ще е тук. Но времената са несигурни. Няма значение, той ще дойде. А засега последвай Аполка.

Кендъл се поколеба и погледна момичето, което продължаваше да я наблюдава с нескрито любопитство.

— Хайде, Кендъл Мур! — гласът му прозвуча грубо, но въпреки това Кендъл не се решаваше. В лагера имаше толкова много индианци. Колко ли са? — чудеше се тя. Сякаш бяха навсякъде… и все повече и повече се тълпяха да я разглеждат. Малки деца с кръгли, ангелски личица, старци — изтощени и съсухрени от тежкия живот под безмилостното слънце. Мъже и жени…

— Хайде, тръгвай! — подвикна й пак Червената лисица.

Аполка докосна ръката му и тихо каза нещо. Той нетърпеливо сви рамене, но отстъпи назад и скръсти яките си ръце пред гърдите.

Момичето пристъпи напред. Протегна ръка — тънка, загрубяла от работа, със слънчев загар — с дланта нагоре, сякаш предлагаше приятелството си. Кафявите като на кошута очи бяха нежни — не изразяваха съжаление, а симпатия. Тя се поколеба само за миг и после прие малката, но изненадващо силна ръка.

Кендъл потръпна, когато краката й потънаха в тинята край брега на реката. Но като знаеше, че ще трябва да мине през любопитната тълпа индианци, придаде на лицето си непроницаем израз, също като на Червената лисица, и тръгна гордо изправена.

Те протягаха ръце към нея, дърпаха дрехите й, пипаха косата й. Тя не трепна, продължи да върви с гордо вдигната глава. Чуваше смеха на жените и децата, които й се подиграваха, но потисна страшното желание да запуши ушите си с ръце, отчаяно да се опита да спре натрапчивите гласове.

Слава богу, не й сториха нищо!

Макар да не разбираше думите, Кендъл бе сигурна, че Аполка смъмри другите жени.

Най-после стигнаха до колиба, построена върху платформа, Аполка я побутна към една потрошена стълба, после се обърна и каза нещо на тълпата, която продължаваше да ги следва. Тя неохотно се разпръсна.

Върху ниска масичка в едностайната постройка гореше малка лампа. Кендъл се огледа и забеляза, че двата прозореца нямат решетки, но са много нависоко. В ъгъла на стаята имаше купчина шарени одеяла, а до лампата — груба глинена кана. Вода! — помисли си с надежда Кендъл.

В стаята нямаше нищо друго.

— Кендъл.

Името й звучеше странно в устата на младата индианка, но Кендъл се обърна, усещайки, че единствена Аполка тук се отнася към нея със симпатия. Индианката с жестове я попита дали е гладна. Кендъл охотно кимна. Умираше от глад.

Аполка се обърна грациозно и излезе, като затвори дървената врата след себе си. Кендъл чу тъп звук и разбра, че макар Аполка да бе решила да се държи любезно с нея, тя нямаше да поеме никакъв риск. Вратата явно имаше резе. И винаги щеше да е залостена. Закрачи нервно из стаята. Забеляза с удоволствие, че подът и одеялата са чисти. В каната имаше вода, тя жадно се нахвърли върху нея, после спря и си наложи да пие бавно. Стана й приятно, че водата е чиста и вкусна.

Още държеше каната, когато Аполка се върна. Подаде й дървена купа, пълна с каша, която изглеждаше ужасна на вид. Но Кендъл бе твърде гладна, затова прошепна тихо „благодаря“ и взе купата.

— Коонти — каза Аполка.

Думата не й говореше нищо, но Кендъл се усмихна на момичето. Аполка добави още нещо, после раздразнено поклати глава, осъзнавайки, че бялата жена не я разбира. Събра ръце и ги постави под главата си, изразявайки с този жест спане. Като не знаеше какво друго да направи, Кендъл кимна. Аполка изглеждаше доволна. Излезе, внимателно затвори вратата след себе си и я залости.

Кендъл въздъхна дълбоко и се отпусна на пода с купичката в ръка. Опита кашата и потрепера. Беше груба и на зърна. Дали не я бяха довели дотук, за да я отровят?

При тази мисъл разумът й отново заработи. Трябваше да избяга. Но как? Ако все пак успееше, щеше да се загуби в блатото. Докато срещне змия или алигатор, или докато тресавището я погълне…

— Господи! — промърмори тя, обгърна раменете си и се залюля, а страхът препускаше през нея като вихър. — Не, не, не — повтаряше отново и отново. — Трябва да има начин. Ще намеря начин.

Стегни се, Кендъл, каза си тя. Можеш да издържиш, ще намериш начин. Досега понесе всички удари на съдбата. Какво могат да ти направят? Никой не може да отнеме нито достойнството, нито духа ти. Ти издържа Джон, издържа живота в казармите на Съюза, докато войната бушуваше…

Тя спря да се люлее. Ще намери начин! Беше невредима, силна и здрава. Ще наблюдава всичко наоколо. Ще опознае всичко и ще избяга.

Отново взе купата с каша и се насили да яде. Не биваше да губи сили.

После отпи няколко глътки вода, угаси лампата и си направи възглавница от едното одеяло. Легна и се зави с другото. Трябваше да спи и да се храни, за да остане бърза, спокойна и здрава.

Но тази нощ не можа да мигне — сънят бягаше от очите й. Бе заковала поглед в прозореца, хипнотизирана от бледата луна, която надничаше любопитно.

Кой бе Нощният ястреб? Индиански воин като Червената лисица? Досега не й бяха сторили нищо лошо, защото я пазеха за него. Но какво щеше да стане, ако не успее да избяга, преди той да се появи?

Тя простена, обърна се и стисна очи. Нощният ястреб не убива жени — беше й казал Червената лисица. Въпреки това търсеше отмъщение. Какво ли смяташе да направи с нея? Да я изнасили? Да я осакати? И без да я убива, можеше да отсече пръстите й един по един и да засити алигаторите.

Тиха въздишка се откъсна от гърдите й. Престани! — скара се тя на себе си. Престани! Отново и отново повтаряше думата, сякаш броеше овце, за да доведе съня.

Най-после се унесе в неспокойна дрямка, измъчвана от кошмари, в които огромна мъжка фигура се приближаваше към нея, а нощните ястреби крещяха и тя трепереше, защото бягството бе невъзможно…