Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Tomorrow the Glory, (Пълни авторски права)
Превод от
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 34 гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2009)
Корекция
maskara (2009)
Сканиране
?

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация

ГЛАВА ШЕСТНАДЕСЕТА

Октомври, 1862

 

— Няма я, Кендъл! „Гордостта на Юга“ не е тук! Той я взе!

Кендъл мигновено отвори очи и онемяла се вгледа в Ейми Армстронг, която беше нахълтала внезапно в спалнята й и я беше стреснала. Ейми кършеше ръце, а Кендъл се опитваше да прогони съня от очите си и да проумее думите.

Тя беше сънувала, а в хубавите й сънища войната бе свършила, животът отново бе тръгнал по старому, както някога… толкова отдавна. Сънят се въртеше все около Крестхевън, около голямата къща, която се извисяваше величествено сред безкрайната шир на памука, готов за бране.

В съня си се виждаше да върви по една пътека под ръка с Брент и въпреки че страдаха по изгубеното минало, те изпитваха само лека носталгия по страданието, което и Северът, и Югът бяха преживели. Пред тях се ширеше красиво бъдеще.

— Няма я! — недоверчиво ахна Кендъл, отметна завивките и изплува от съня. — Шхуната я няма? Ейми, какво говориш? Как така я няма? Нали сме поставили стражи да я пазят!

Ейми понечи да каже нещо, но остана с отворена уста, защото две загорели мъжки ръце се стовариха върху раменете й и я отместиха. Кендъл ахна от изненада, когато пред нея се появи Брент и изведе Ейми от стаята.

— Аз ще обясня какво става, Ейми, ако нямаш нищо против — учтиво промърмори той. Подчертано учтиво…

Той изглеждаше прекрасно. Само като го гледаше, като слушаше плътния му провлечен глас, Кендъл усещаше как кръвта й кипва и цялото й тяло се разтреперва. Постоянно, всеки ден мислеше за него. Живееше заради малкото безценни мигове, когато той идваше при нея. Искаше й се да се втурне към него, да обвие шията му, да го прегърне и притисне към себе си, да се увери, че е истински и да го обича.

Ала замръзна на място. Чувстваше се така, сякаш горещата кръв във вените й се бе превърнала в ледена вода. Никога не я беше гледал с толкова студен поглед, с такава ярост. Не беше пристъп на внезапен гняв. Той беше спокоен, напълно спокоен. И сдържан. Въпреки това тя имаше чувството, че ако го докосне, ще усети твърда и студена скала.

— Брент — промълви тя, опитвайки се да овладее трепета в гласа си и да запази спокойствие, да не отстъпи пред овладяната ярост, която той излъчваше.

Брент затвори вратата. Кендъл не искаше да си признае, че се е изплашила. Наистина се страхуваше, както тогава, в тресавището след злополучната им среща в Чарлстън. Сега се страхуваше дори повече, защото вече го познаваше.

Познаваше го, но дали го познаваше добре? Какво ли не правеше войната с хората? И нейните ли очи отразяваха понякога тази неописуема болка? Погледът му беше толкова студен, че тя се почувства така, сякаш сърцето й е спряло. Гневът му беше сдържан, но суров… и безмилостен. Външно не се беше променил. Все още носеше своята сива куртка със златните нашивки, която му придаваше вид на благороден рицар. Брадата и мустаците му се нуждаеха от подстригване. Изсеченото му лице изглеждаше малко по-изпито, отколкото на последната им среща. Устните му бяха здраво стиснати. Тя си помисли с тъга, че по-често го е виждала ядосан, отколкото весел.

„Не!“ — извика сърцето й. „Обича ме, знам, че ме обича.“ Последния път, когато бяха заедно, светът й се бе сторил великолепен, въпреки бушуващата война.

Досега той не бе изрекъл и дума, само я гледаше и макар да стоеше неподвижно, неговата избухлива жизненост не го напускаше. От него се излъчваха бързина и сила. Дори застинал, той разпръскваше около себе си завладяваща страст. А тя не можеше да помръдне. Не можеше да направи нищо друго, освен да стои, впила поглед в него, докато в знанието й се прокрадваше болезнената мисъл, че не за такава среща бе мечтала…

Най-после тя се съвзе. Пръстите й нервно запърхаха към високата яка на бялата й нощница. Преодоляла уплахата от тази неочаквана среща, разумът й започна да действа. Ейми беше споменала, че „Гордостта на Юга“ е изчезнала, а сега пред нея стоеше Брент и я гледаше като че ли всеки момент ще я изпрати на екзекуция.

Кендъл се отърси от сковаващия страх и го погледна с присвити очи. Срещата нямаше да бъде нежна. Проклета да е, ако му позволи да я унижава!

— Какво си направил с моя кораб? — с твърд глас го запита тя.

Това беше искрата, необходима да запали тлеещия страх и гнева, прикривани зад спокойния израз на лицето му по целия път от Ричмънд дотук.

Ако не беше ходил в Шарпсбърг, ако не беше видял как кръвта се стича във водите на Антиетам Крийк… Ако не беше видял брат си, разкъсан от снаряда, ако не беше принуден да остави Стърлинг при хирурга янки, ако баща му не беше изчезнал…

Може би тогава нямаше да се държи така. Може би тогава щеше да я привлече в обятията си и да й обясни, че вече е изгубил почти всичко, което обича, и че няма да може да живее, ако изгуби и нея.

Треперейки, тръгна с горда походка към Кендъл. Самообладанието му беше разклатено от предизвикателно вирнатата й глава. Знаеше, че й причинява болка, стискайки ръцете й, но не можеше да разхлаби пръстите си. Разтърси я и погледът му се впи в непокорната синева на очите й. Искаше му се да нарани, да окастри гордото хладнокръвие, което можеше да я погуби някой ден, когато той не е наблизо, за да я защити.

— Безразсъдна глупачка! — просъска той през стиснати зъби. — Щом искаш да загинеш, измисли си друг начин! Нямаш право да излагаш на опасност старци и деца!

Ръката му й причиняваше болка. Първата й мисъл бе как да се отскубне и избяга.

— Брент, престани! Пусни ме!

Той я пусна и така силно я блъсна, че тя се просна върху леглото. Докато се мъчеше да стане, той се насочи към вратата, спря се пред нея, свали шапката си и прокара пръсти през косата си. Кендъл се мъчеше да се справи с широката нощница, която се бе усукала около тялото й, и да се облегне на грубо издяланата табла на леглото.

Когато се обърна към нея, тя беше готова да скочи и да избяга. Или да се бие.

— Замисляш ли се понякога какво вършиш? — гневно попита той.

Всичко в нея сякаш изведнъж преля — чакането, копнежът, битките… мечтите. Той беше нейният свят. Той, и смътната, сладка илюзия, която избледняваше с всеки изминал ден — Югът.

Без тях нямаше бъдеще. Само студената пепел на опожарения живот.

Тя беше принудена да се бие с янките. Макар Травис да бе чудесен човек — а Кендъл познаваше много други почтени хора в сини униформи, — тя трябваше да се бие. Защото никога нямаше да им прости онова, което й бяха сторили. Белезите от камшика по гърба й постепенно заздравяваха, но никога нямаше да се заличат в сърцето й. Никога нямаше да забрави писъците на Аполка… нито своята безпомощност, когато край нея умираха деца.

— Много добре знам какво върша, капитан Маклейн! — произнесе тя гневно. — И отново питам: Какво си направил с кораба ми?

Той се усмихна мрачно и студено, скръсти ръце пред гърдите си и небрежно се облегна на вратата.

— Значи признаваш, че корабът е твой?

Кендъл се поколеба.

— Не съм капитан на кораба, ако имаш предвид това. Но е и мой. Аз го намерих и го спасих.

— И плаваш на борда му?

— Не винаги. Само когато сме наблизо и стреляме по враговете, които бродят из околността. Хари и Червената лисица понякога го извеждат и по-надалеч. По дяволите, Брент! Държиш се така, сякаш се бия на страната на янките!

— Разбирам — прекъсна я той. — Всичко е за победата.

— Естествено, глупак такъв, а ти какво си мислеше?

Той повдигна вежди, мускулите над челюстта му се стегнаха, но не каза нищо за гневния й изблик.

— В такъв случай — с равен глас изрече той и тръгна към нея — сигурно нямаш нищо против, че официално предадох кораба на Конфедерацията.

Кръвта се отдръпна от лицето й, щом чу какво бе направил. После гневът й избухна отново като горски пожар. Той винаги беше далеч. Винаги. И имаше дързостта да се върне и да се меси в живота й, без дори да поговори с нея.

— Да, имам нещо против! — изсъска тя, без да обръща внимание, че той все повече се приближаваше към нея. — Не съм съгласна! Наистина, Брент! Спри…

Той я улови за раменете и я откъсна от облегалката на леглото. Хвърли я по гръб и я затисна с тялото си така, че бедрата й се озоваха до скута му. Блъсна раменете й назад и се надвеси над нея, за да изрече сърдитите си упреци.

— Кога най-после ще почнеш да мислиш, Кендъл? Кога ще се научиш? Знаеш ли какво ще ти се случи, ако те хванат? Ще те разпънат на кръст, Кендъл. Както и Червената лисица. Ако хванат индианец, който потопява кораби на Съюза… Но той поне е мъж. Боец. Знае какво може да му се случи. А ти, глупачка такава…

— Не! — изпищя Кендъл, безсилна да се откъсне от ръцете му, твърдо решила да го накара да я изслуша. — Не ми разправяй за това, че Червената лисица бил мъж! И не ми казвай, че не знам какво върша. Аз бях там, Брент! Бях там, когато избиха семинолите! Мислиш, че една жена не може да умре храбро като мъж? Откъде ти си получил правото да рискуваш всекидневно живота си? Къде е разликата? Ти си толкова рядко с мен и дори когато си тук, мисълта ти е някъде далеч. Поставяш ме на някаква полица в главата си и се посвещаваш на битките. Жената е само за забавление, така ли? Тя трябва да чака смирено и покорно следващото завръщане на мъжа. Грешиш, Брент! Аз не мога само да чакам и да се тревожа!

Кендъл не знаеше какво впечатление му е направила страстната й реч, той продължаваше да я гледа свирепо. Толкова нощи бе мечтала за прегръдките му, а сега, когато я държеше в ръцете си, тя беше раздвоена. Хубаво й беше да го усеща до себе си — топлината и потрепващите му мускули. Но безкрайно й се искаше да го отхвърли, да докаже, че е силна, способна и… равноправна.

— Кендъл — тихо изрече той, а устните му се приближаваха към нейните и пръстите му се забиваха все по-силно в раменете й, — внимавай какво ще ти кажа. Всичко това съм ти го казвал я друг път. Ако янките те хванат, веднага ще те върнат на Джон Мур. Но е възможно първо да се позабавляват с теб. Знаят, че спиш с южняк, че им вредиш с този кораб, независимо дали го ръководиш или не. Ако животът с Джон Мур по-рано ти се е струвал лош, какъв ще бъде, като те върнат отново при него? Разбира се, ако все още ти е останал разсъдък, след като приключат с теб.

Думите му бяха толкова студени… засипваха я като ледени късчета.

Обичаше ли я изобщо? От месеци не го беше виждала. През това време беше пътувал до Лондон, където жените се обличаха в коприни, поддържаха кожата си кадифена и се държаха изискано и женствено. Дали не е бил с друга жена? С други жени? Тя изведнъж затвори очи, прииска й се да го докосне, да почувства, че е неин.

Той не беше неин. Той беше Нощният ястреб. Идваше и после я оставяше в тъмнината… всеки път. Като вятърът нахлуваше в живота й, и когато бурята отминеше, оставаше само пустота. Можеше ли да разбере какво изпитва тя?

— Брент — кротко рече Кендъл, — знаеш ли, жените се обличат като мъже и се присъединяват към армията? Хари донесе един вашингтонски вестник и в него имаше статия за жените на Севера. Сравняваха ги с южнячките.

— Кендъл…

— Слушай, Брент. Заклевам се, че е истина. Статията била писана, защото в Мериленд край Шарпсбърг се водила страшна битка и сред ранените имало едно момиче…

— Млъкни, Кендъл! — избухна Брент. — Мълчи! Не искам да слушам за това, то е без значение. Ако не можеш да кротуваш, заклевам се, че сам ще те предам на янките. Така поне ще останеш жива.

— Жива! Женското сърце може да спре куршума така, както и мъжкото…

— Кендъл, кълна се, че ако пак си отвориш устата, аз сам ще ти я затворя.

— Няма! Чуй ме…

Остър плясък прекъсна думите й — дланта му се бе стоварила върху бузата й. Той видя болката в очите й, упрека и враждебността. Искаше да се извини, но не можа да го направи и това още повече нарани сърцето му и усили тревогата в душата му.

По-късно си повтаряше, че споменаването на Шарпсбърг бе възпламенило гнева му. Опитваше се да намери и безброй други оправдания.

Но оправдание нямаше. Чувството за вина, обзело Брент, когато тя заби нокти в него, за да му отмъсти, го караше да продължава да се бори срещу нея.

— Виждаш ли — подразни я той, а жестокостта в гласа му беше прикритие на желанието да я помоли за прошка. Той хвана ръцете й, размахани в отчаян опит да се освободи от хватката му. — Не можеш да избягаш. Този урок сме го учили и преди, но ти май не си го разбрала.

— Пусни ме. — Тя се мъчеше да се пребори със сълзите си. Не можеше да повярва, че я е ударил. Нито че за него това не означаваше нищо. Един джентълмен никога не удряше дама… но може би Брент не я смяташе за такава. Тя беше съпруга на янки и нищо между нея и Брент не можеше да бъде почтено. Беше й нашепвал красиви, страстни слова за любов, но сега се чудеше дали не ги е изрекъл случайно.

Не! Той я обичаше. Тя вярваше в това, трябваше да вярва! Но я беше ударил, а сега я дразнеше и нарочно я предизвикваше.

Тя спря да се бори и го погледна с хладни, присвити очи.

— Капитан Маклейн, вие не сте мой баща, нито мой съпруг. Понякога наистина се съмнявам, че сте ми приятел. Пуснете ме. Вземете си уроците и възгледите и се измитайте. Не искам повече да бъда удряна, обиждана, поучавана и докосвана от вас.

— Държиш се като дете, Кендъл, като разглезено момиченце.

— О, Господи! — изпъшка тя и стисна зъби от ярост и раздразнение. — Сериозно ти говоря, Брент…

— Така ли? — той изведнъж се вкамени и настръхна. Тя отвърна на буреносния му поглед и разбра, че не е така. Искаше да се върне назад, да затвори очи и когато отново ги отвори, да открие, че спорът им е бил сън и Брент й се усмихва и е разтворил обятията си за нея.

„Какво иска от мен?“ — помисли си тя и горещо пожела да не го обичаше, да не усещаше как силното му тяло я стопля и утешава.

Затвори очи.

— Не — прошепна тя.

— Кендъл… — промълви Брент.

Тя не разбра дали произнася името й с любов или с трескаво желание. Но това нямаше значение, защото нито можеше да му откаже, нито можеше да обуздае отклика на собствената си плът. Но това, което изпитваше, не беше желание — бурята на гнева я караше да се чувства така, сякаш се бе разбила в скалите, и всичко, което искаше, бе да намери тих пристан.

Нежност, леко докосване… да разбере, че той я обича, дори ако любовта беше само илюзия.

Ръцете, които я бяха ударили, изведнъж я прегърнаха. Устните, които досега бяха свити в горчива извивка, омекнаха, за да се плъзнат по нейните. Отначало като бриз, после жадно… с порив, който не оставяше място за нежност.

Кендъл се притисна към него, устоявайки на бурята. Тя не се съпротивляваше срещу ветровете, а се оставяше да я носят. Отново усети неговия вкус, допир, мирис, мъжествеността на настоятелните му устни…

Познатите устни, които й липсваха, за които копнееше… Обви ръце около врата му, с радост вдъхна уханието на слънце, на море и мъжка сила. Но дори докато го прегръщаше и усещаше допира на устните му, на зъбите и езика, докато тръпнеше при чувственото докосване на мустаците и брадата му и топлината на жилавите му ръце, тя се съпротивляваше срещу суровата му мощ.

Беше уморена от неговите уроци.

Време беше и той да понаучи нещо. Брент Маклейн винаги командваше. Спореха, когато той кажеше, любеха се пак когато той кажеше.

Най-после той се откъсна от нея, но тя не успя да разгадае мъглата на погледа му. Разтърси я лек трепет, толкова трудно й беше да мисли, когато той стоеше наблизо. Неудържимата мощ на неговото докосване приличаше на опиат, който завладяваше сетивата и разума й. Но тя не биваше да отстъпва. И за да запази разсъдъка си, трябваше да докаже своята правота.

Дари го с ослепителна усмивка.

— Толкова ми липсваше, Брент — прошепна тя, дрезгавият трепет в гласа й не беше престорен.

Той не отговори и тя протегна разтреперана ръка към бузата му. Обичаше мекия допир на брадата му и гладката загоряла кожа. Съществуваше ли на света друг човек, който да е по-достойно въплъщение на рицаря? Винаги джентълмен, така убийствено красив, и все пак суров и непреклонен като вечно променящия се пейзаж.

Кендъл изпитваше тъга, въпреки че се усмихваше. Може би Брент не я разбираше, защото тя разрушаваше самия идеал, за който той се биеше — жената на Юга. Онази кротка, безгрижна дама, нежното цвете, което мъжете храбро защитаваха. Идеалът беше красив, рицарски, истинска мечта.

Но мъжете така и не разбираха, че Югът раждаше силни жени. И съпругите на бедните фермери, и красавиците, които се омъжваха и управляваха огромните плантации — всички се справяха със суровата си съдба.

А Брент беше готов да защитава до последен дъх честта на жената. Винаги би поставил нейния живот над своя собствен.

— Ти ми взе кораба — меко каза тя. — В какви неприятности още ще се забъркам според теб?

Той отвърна на въпроса й с въпрос:

— Защо рискува живота си, Кендъл?

— Тази война е и моя, Брент.

Той поклати глава.

— Не, Кендъл. Ти не разбираш войната. Заложила си всичко на карта заради безразсъдната си надежда да убиеш Джон Мур.

— Не. Грешиш, Брент. Никога не съм поемала ненужни рискове. Червената лисица и Хари ръководеха „Гордостта на Юга“, те превзеха няколко кораба. Червената лисица не търсеше отмъщение — той не убиваше янки. Наистина аз бях зад всичко това и веднъж се намирах на борда, когато потопиха една фрегата. Да, Брент, тогава изпитах прекрасната сила и устрема на победата. Харесваше ми да се бия. Но никога не съм мечтала да убия Джон. Ако някога можех да забравя всичко, което се случи, бих изпитвала съжаление към него — сърцето му отдавна е мъртво.

Кендъл го погали по косата и се наслади на мекото кафеникаво злато. Отново се усмихна. Косата му бе пораснала покриваше яката. После усмивката й изчезна.

— Отслабнал си — нежно отбеляза тя. Той се изправи и щом усети, че е свободна, Кендъл се измъкна от ръцете му, уж безцелно обиколи леглото, седна от другата страна и хвърли поглед към нощната масичка с извитите крака. В чекмеджето беше ножът, който Червената лисица я бе научил да използва след произшествието на шхуната. Тя ловко отвори чекмеджето, незабелязано извади ножа и го скри под себе си.

— Да се е случило нещо лошо в Лондон? — попита го тя.

— Не. Всичко мина гладко.

Защо тогава се държеше така? — искаше й се да изкрещи. Сякаш между тях се издигаше непробиваема стена и това, което тя смяташе да направи само щеше да влоши още повече нещата.

— Говори ли… с Червената лисица?

— Да.

— Той знае ли, че си взел кораба?

— Разбира се.

Без съмнение Червената лисица е доволен, че „Гордостта Юга“ вече я няма — помисли си с горчивина Кендъл. — Сигурно се радва, че е освободен от отговорността постоянно да се тревожи за мен…

Кендъл настръхна, щом чу, че Брент става и бавно заобикаля леглото. Той свали ножницата и сабята си, небрежно разкопча куртката и я захвърли настрана, преди да застане пред нея и да вземе брадичката й в дланта си. Нежно я накара да го погледне.

— Кендъл — с пресипнал глас изрече той, — за теб боят свърши. Моля те, слушай ме, защото искрено вярвам в това, което ще ти кажа. Ако чуя пак за някакви твои подвизи, ще те намеря и ще те заведа насила в друга държава, където ще останеш до края на войната. Разбра ли ме?

— Брент…

Тя чу само шумоленето във въздуха — той бе коленичил и извади нож от ремъка около прасеца си.

Сега държеше ножа срещу гърдите й.

Устните му беше само една черта върху стиснатата му челюст. Тя го погледна смаяна.

— Ами ако бях янки, Кендъл? Какво щеше да направиш? Острието е опряно в гърдите ти.

Той плъзна ножа между копчетата на нощницата й и зацелува плътта, като я дразнеше с хладното острие, заплашваше я, но не оставяше дори драскотина. Очите й бяха приковани в неговите, това беше хипноза, гняв. И тя стисна зъби, но не каза нищо, докато той режеше копчетата едно след друго. Ножът й беше скрит под нощницата, но тя не посегна към него. Времето беше нейното оръжие.

— Какво щеше да направиш, ако бях янки, Кендъл? — повтори той.

Тя вдигна брадичка.

— Не всички янки са жестоки изнасилвачи, Брент.

— Не, не са. Нито пък трябва да очакваш всички южняци да бъдат образец на благородство. Разбираш ли в какво положение се намираш, Кендъл?

— Да — отсече тя с горчивина.

Той стана, прибра ножа и свали ремъка около прасеца си. Обърна се с гръб към нея и издърпа ризата от панталоните си.

— Нямам много време — каза й той, все още с гръб към нея.

— Ти никога нямаш време — безизразно отвърна тя.

Той се извърна.

— Не мога да променя това, Кендъл.

— Ммм… — промърмори тя и сведе мигли. — Неустрашимият мъж трябва да бърза за фронта.

— Стига, Кендъл.

Тя остана неподвижно, заслушана в тихото шумолене на свличащи се дрехи.

— Сутрин е, нали знаеш — глухо изрече тя.

— И какво от това?

Значи така — влизаш и ме подмяташ насам-натам, даваш нарежданията си и скачаш в леглото. А аз, Бог да ми е на помощ, още те обичам, още те желая. Но ти ще си тръгнеш още докато леглото е топло. Ще се сетиш за мен чак когато си готов а се върнеш отново.

— Разбирам, Брент, че репутацията ми и без това е накърнена, но мисля, че Ейми все още е в къщата.

— Кендъл — нетърпеливо изръмжа той и коленичи на леглото до нея. — Не съм се връщал много, много отдавна изобщо не може да става въпрос за твоята репутация. Ние се намираме в необичайна ситуация. И съм сигурен, че семейство Армстронг напълно разбират желанието ни да бъдем едно.

Тя не искаше да усеща чувственото привличане на телата им. Не искаше да повдигне мигли и да се обърне към него. Тялото й вече се вълнуваше от неговия допир, кръвта кипваше, сърцето туптеше в сладостно очакване. Той повдигна косата й и притисна устни към тила й, леко пощипвайки плътта, милвайки я с устни и с връхчето на езика си. Топлина се просмукваше през нея, топлина, разтапяща и напираща с всяко нежно, мъчително докосване.

Не биваше да отстъпва…

Погледна го, когато той сложи ръце на раменете й и я притисна към леглото. Очите му не се откъсваха от нейните, докато разтваряше разцепения от ножа плат и оголваше гърдите й. Легна до нея, впи поглед в твърдата могила, обгърна я с ръка и с едно докосване на палеца си накара зърното да щръкне. Наведе глава и остави устните си да вкусят закръгления връх.

Кендъл разроши косата му, опитвайки се да не мисли за болезненото желание. Огънят на копнежа и жаждата изригна от незнайни дълбини.

Ръката му се плъзна под края на нощницата и пропълзя като тропическа жега от глезена до вътрешната страна на бедрото й. Там закръжи в мъчително бавни кръгове по уязвимата й плът. Той спря за миг и като дърпаше нощницата, прошепна с дрезгав глас до гърдите й:

— Да махнем това.

Тя преглътна и застина.

— Целуни ме, Брент.

— Целувам те.

— По устните, Брент. Моля те, целуни ме.

Той послушно се премести и бавно приближи устни към нейните.

Тя ловко протегна ръка, извади ножа си от скривалището му и го опря в гърлото му.

В очите му трепна изненада, после гневът превърна тлеещото сиво в оттенък на черното.

Тя бързо изрече:

— Какво ще направиш сега, Брент? Едно леко движение и ще ти прережа гърлото.

Той тихо изруга, гласът му беше глух и заплашителен. Кендъл отново преглътна, но погледът й, закован в него, не трепна.

— Всички сме уязвими, Брент. Всички можем да умрем. Твоят живот за мен е по-скъп от моя собствен, но ти си принуден да го рискуваш. И дори не питаш дали съм съгласна.

— Различно е, Кендъл.

— Как така? — тя притисна острието и по шията на Брент избиха ситни капчици кръв. — Аз съм жена. Да, ти наистина си по-силен. Но сега аз мога да сложа край на живота ти.

Той й се усмихна. Умело и спокойно посегна към ръката й, улови я и я стисна, докато тя изохка и пусна оръжието. Въпреки че го гледаше с широко отворени очи, не успя да помръдне. Той взе ножа от възглавницата и яростно го запрати другия край на стаята.

— Взех ножа ти, Кендъл.

— Само защото аз ти позволих.

— И ти успя да го опреш в гърлото ми, само защото аз ти позволих. А понеже си жена, ти ми позволи да ти го отнема.

— Това нямаше нищо общо с факта, че съм жена! Позволих ли, защото те обичам.

— Ти изгуби спора, Кендъл.

— Изгубих, когато се влюбих в теб — с горчивина отвърна тя.

— Обичаш ме и въпреки това опираш нож в гърлото ми?

Кендъл затвори очи. Но ги отвори веднага щом той здраво вплете пръсти в косата й. Целуна я отново — гневно, настоятелно и жадно. В очите й имаше сълзи, но тя не можеше да се пребори с него, нито да разбере дълбините на горещата му ярост.

Той не каза нищо, не прошепна обнадеждаващи, нежни слова. Силните, тръпнещи от нетърпение ръце разкъсаха остатъка от нощницата и тя се намери на пода. Той я люби ненаситно. Поглъщаше, завладяваше, превземаше всяка част от тялото й. Силният копнеж й позволи да настигне страстта му, да откликне с жар на злия дух, който го бе обладал.

Утрото премина в мъглата на трескава буря. Сладката насита идваше, пламъците отново се възпламеняваха. Но думи не бяха разменени, нямаше обещания за мир. Накрая, изтощена въпреки обедния час, Кендъл се отпусна в неспокойна дрямка. Краката й бяха сплетени с неговите, изящната й ръка почиваше върху гърдите му. Когато се събуди, слънцето все още блестеше… но Брент го нямаше. Тя огледа стаята — търсеше някакъв знак, нещо, останало от него. Но от Брент нямаше и следа. Нито сабя, нито шапка с перо. Нищо не показваше, че е наблизо.

Кендъл се опита да скочи от леглото, но успя само да простене, когато разбра колко наранено и натъртено е тялото й. Премигна, после се надигна по-внимателно, изми се и се облече.

Намери Ейми в градината да бере рози. Поколеба се, преди да се приближи към добрата жена, приглади косата си и се замоли лицето й да не издаде интимните й преживявания.

— Ейми — промълви тя със сведени очи, — къде е Брент?

Повдигна мигли, защото Ейми дълго не отвърна. Объркана и разстроена, тя най-после проговори:

— Ами тръгна си, миличка. Той говори с Хари и Червената лисица, преди да дойде при теб. Ние… ъ-ъ… ви разбираме. Вие, двама млади хора, имате толкова малко време един за друг. А на него не му е леко. Баща му е сред изчезналите, а брат му — тежко ранен и в ръцете на янките.

— Ейми, за какво говориш?

— Доколкото разбрах, корабът му трябвало да се ремонтира в Ричмънд, преди да дойде тук. Отишъл да види баща си и брат си в армията на Ли. Бил с тях в онази ужасна битка край Шарпсбърг, там брат му бил ранен и взет от янките. Баща му изчезнал.

— О, Господи — изстена Кендъл.

— Хари се разстрои като чу, че съм ти казала за кораба преди Брент, но… тогава още не знаех всичко, пък и мислех, че имаш право да научиш за кораба. Не мога да разбера защо Брент е тръгнал, без да ти каже! — добави тя.

— Аз май разбирам — печално прошепна Кендъл и се обърна, преди Ейми да види, че в очите й бликват сълзи.

— Кендъл…

— Нищо ми няма, Ейми. Искам само… да остана сама.

Втурна се по пътечката към конюшните и после към заливчето, без да вижда, намирайки пътя инстинктивно. Когато стигна брега, тя падна на колене в пясъка и заплака.

Брент беше ранен. В сърцето, в душата. Тя трябваше да му помогне. Вместо това…

Сигурно е бил по-гневен, отколкото бе предположила. Достатъчно разярен, за да я остави. Тя дори не се беше опитала да разбере какво го вълнува, а го беше дразнила и поставяла на тясно. И вероятно наистина го беше изгубила…

Кендъл остана в заливчето, докато слънцето залезе. Изплакала сълзите си, уморено се върна в къщата.