Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Tomorrow the Glory, (Пълни авторски права)
Превод от
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 34 гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2009)
Корекция
maskara (2009)
Сканиране
?

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация

ГЛАВА СЕДЕМНАДЕСЕТА

Юни, 1863

Виксбърг, щат Мисисипи

 

Скъпа Ейми,

Нямам представа кога и как това писмо ще стигне до теб, но се моля все някога да го получиш. Тук, в болницата, сме прекалено заети, за да завързваме приятелства, затова се надявам, че ще изтърпиш моите излияния. Вярата, че ще прочетеш и разбереш думите ми, е голяма утеха за мен.

Положението тук с всеки изминал ден става все по-опасно. Да живееш в обсаден град е, най-меко казано, непоносимо. Не те обвинявам за това, скъпа Ейми! Никоя от нас не знаеше какво ще се случи, когато ми съдейства да напусна Флорида, за да дойда тук и да помагам на брата на Хари в болницата. Чувствам се странно доволна. Страдам мъчително заедно с мъжете, които пристигат тук в окаяно състояние, но се радвам, че им помагам! Полезна съм, Ейми! А за мен това е много, много важно. Заета съм от тъмно до тъмно и почти не ми остава време да мисля за Брент, да тъгувам и плача…

Кендъл се стресна от гърма на избухнал съвсем наблизо снаряд. Тя отдръпна за миг ръката си от хартията и затаи дъх. Газената лампа върху грубото дъсчено бюро издрънча. Стените наоколо се разтресоха и застенаха.

Но нищо друго не се случи. От гърдите й се откъсна дълга въздишка на облекчение. Вече два месеца Виксбърг беше под обсада, а тя все още не бе свикнала със снарядите, които постоянно се сипеха над града. Болницата, разположена далеч от реката, се намираше в безопасност, но въпреки това снарядите бяха разрушили две отделения и бяха убили мъжете, които лежаха там.

Кендъл се ослуша, но не чу повече свистене във въздуха.

Янките се бяха оттеглили за през нощта. Тя погледна писмото и бавно го накъса на парчета.

Да пише за Брент беше лудост. Да мисли за него беше лудост. Не го беше виждала от девет месеца. От последния път, когато си бе тръгнал, без да й каже довиждане.

Чуваше за него, разбира се. Капитан Брент Маклейн все още беше герой на Конфедерацията. Южните вестници твърдяха, че той сам изхранвал една пета от армията и че бил отговорен за превземането и потопяването на петдесет федерални кораба.

Къде ли беше сега? Тя замислено потропа с дръжката на перото си по бюрото. Беше ли се върнал в залива? Поинтересувал ли се е изобщо дали тя е добре? За последен път беше получила вести от Ейми през февруари, скоро след като се бе преместила във Виксбърг.

Не можеше да остане в залива след последната среща с Брент. „Гордостта на Юга“ й беше отнета и тя бе сигурна, че Брент никога няма да се върне.

При нея.

Кендъл не посмя да отиде в Чарлстън, не можеше да се довери на втория си баща, докато той все още дишаше. Безпокоеше се малко от това, че Джон Мур служи под командването на Фарагът някъде по Мисисипи, но тогава още никой не вярваше, че на западния фронт янките ще отблъснат войските на Юга. Заобиколен от планини и разположен край реката, Виксбърг изглеждаше непристъпен. През февруари, когато тя взе решение да помага на доктор Армстронг в болницата, никой не си представяше, че е възможно Виксбърг да бъде обсаден.

Поне никой на Юг. От самото начало на войната конфедератите не притежаваха нищо друго освен смелост и гордост. Но колкото и да бяха храбри мъжете, тяхната воля не можеше да удържи устрема на безбройните оръдия на Севера.

Кендъл стана, протегна се и сложи ръце на схванатия си кръст. Беше много уморена. Но колкото и да се мъчеше, не можеше да забрави Брент. Да бъде далеч от него беше тежко, но поносимо, когато знаеше, че той ще се върне. Когато можеше да мечтае за общото им бъдеще.

Но сега мечтата й си беше отишла завинаги, както някогашното величие на Виксбърг. Споменът не избледняваше, а я тормозеше всекидневно. Дори след толкова време виждаше лицето му, когато се опитваше да открадне час неспокоен сън. Помнеше смеха му. Рицарската усмивка, която се появяваше изсеченото му лице, сивите очи, които се превръщаха от леещ огън в летен зной и сгряваха по-добре от лъчите на слънцето.

Премигна и прехапа устни. Към спомените си за Брент трябваше да прибави и това, че той бе способен да жили като камшик, да бъде безочлив, груб и нагъл. Той беше глупакът, решил да се самоубие.

Защо не е възможно — размишляваше тя горчиво — да избягам от любовта? Червената лисица й беше казал, че това е невъзможно… и сега времето и разстоянието доказваха, че е бил прав. Той се беше опитал да я убеди да не тръгва. С раздразнение й беше, повтарял същото, което и Брент — че се държи като дете. Убеждаваше я, че Брент ще я търси там, където я е оставил.

Но тя не можеше да повярва, че Брент ще пожелае да я потърси…

Червената лисица й липсваше. Той беше най-близкият приятел, когото някога бе имала. Липсваха й тихите му думи, присъствието му, спокойната, непоколебима красота на духа му.

Липсваше й и защото той беше връзката й с Брент…

Трябваше да забрави Брент, да се потопи в работа, докато изтощението я завладее и пречисти съзнанието й от мечтите.

Работеше от тъмно до тъмно. Поради блокадата болницата беше препълнена с ранени и понякога на Кендъл й беше трудно дори да се движи между носилките.

Конфедералният генерал Джон Пембъртън се опитваше отчаяно и храбро да удържи града, но съюзническият генерал нямаше да отстъпи лесно. А населението на стария южен град бе издръжливо и стоически се примиряваше с трудностите.

Но докато тягостните седмици се нижеха, куражът и храбростта се стопяваха заедно с провизиите. Към трапезите вече си проправяха път коне, кучета и котки. Броят на тези животни също намаляваше, и за вечеря понякога поднасяха печени плъхове.

Някой почука на вратата на стаичката й.

— Да? — бързо отвърна Кендъл, радостна, че някой я изтръгва от тъгата.

— Трябваш ми, Кендъл. Последният снаряд улучи няколко души. Току-що ги донесоха.

— Веднага идвам, доктор Армстронг!

Тя приглади с ръце роклята си и механично погледна в потъмнялото огледало над умивалника. Нещо в отражението привлече вниманието й и тя трепна при вида на хлътналите си бузи.

Изглеждаше ужасно. Морави сенки се бяха настанили под очите й. Помисли си, че прилича на скелет — само кожа и кости. Въздъхна, прибра кичур коса в кока си и решително даде гръб на огледалото.

Умиращите мъже сигурно не се интересуваха от това как изглежда, важното беше да полага нежни грижи за тях и да поднася вода към пресъхналите им устни.

Дейвид Армстронг, силен и внимателен човек, приличаше много на брат си. Трудеше се неуморно. Кендъл се привърза към него по същия начин, както към Ейми и Хари. Срещна го в коридора, когато той запретваше ръкави пред умивалника.

— Кендъл, веднага в залата. Имаме три ампутации.

Тя видимо пребледня, но кимна. Най-много мразеше тази част от работата си. Мъжете крещяха и се съпротивляваха. Плачеха и молеха за милост.

Но гангрената беше един от най-големите врагове и за двете страни. Гноясалите рани убиваха тези, които куршумът бе пощадил.

— Имаме ли упойка?

Доктор Армстронг тъжно я погледна.

— Не.

Кендъл отново кимна и усети, че й се повдига.

— Хайде — твърдо рече Армстронг. Тя го последва.

Не можеше да спаси крака на нещастния млад войник, но знаеше, че е безценна за доктор Армстронг. Повечето от физически здравите мъже отбраняваха града и нямаше кой да работи в болницата. Вече познаваше добре доктора и беше готова да му подаде скалпел или друг инструмент още преди да го е поискал. Превързваше ампутираните крайници, шепнеше утешителни думи и полагаше грижи за ранените. Но всеки път в операционната се страхуваше, че ще й прилошее и ще разстрои още повече и без това измъчените пациенти.

Доктор Армстронг работеше бързо, умело и методично. Най-после изнесоха и третия човек и виковете му заглъхнаха по коридорите.

Доктор Армстронг я прегърна през раменете.

— Знаеш ли — тихо промълви той, — най-трудно ми е да гледам птиците. Това клане продължава, а те знаят само, че лятото сменя пролетта. И цветята… те не спират да растат. Да, Кендъл. Животът продължава. След сеитбата винаги идва време за жътва.

Кендъл го погледна, учудена от въображението му. Той й се усмихна.

— Кендъл, ти би трябвало да ходиш по балове, облечена в коприна и муселин, да флиртуваш с младите мъже. Представям си, дете мое, какъв трябва да бъде животът ти. Красив, без грижи, без тревоги. Тук не е място за изискана млада дама.

Кендъл се намръщи.

— Доктор Армстронг, вече не съм убедена, че някога съм била изискана млада дама.

Той мъдро поклати прошарената си глава.

— Ти винаги ще бъдеш най-изисканата, момичето ми. Ти си силна. Ще оцелееш след всички страдания. За разлика от много други.

Домъчня й.

— Вярваш ли, че… че Виксбърг ще падне?

— Кендъл, това не е въпрос на вяра. Огледай се. Всички загиваме от глад. Виксбърг е в руини. Жителите му търсят подслон в пещери и мазета. А всеки ден прииждат нови и нови янки. Генерал Пембъртън се отбранява храбро, но докога неговите одрипавели, боси и гладни мъже ще удържат добре нахранената и снабдена с всичко необходимо армия? Да, ако не стане чудо, Виксбърг ще падне. Също и Югът…

Той внезапно млъкна, като видя посърналото й лице.

— Не ми обръщай внимание, момиче. Аз съм просто един уморен работен кон, съсипан преждевременно.

Тя си оставаше тъжна и уязвима. Доктор Армстронг отново се опита да премахне болката, която явно й бе причинил.

— Утре ще получим малко морфин — бодро изрече той. — Изпратихме човек по реката да се промъкне през редиците на янките. Ще го посрещнем заедно утре вечер.

Кендъл се усмихна едва доловимо.

— Морфин — промълви тя. — Чудесно.

Вдругиден щяха да режат хора, които нямаше да викат толкова силно. Какво щастие!

— Сега си лягай, Кендъл. Опитай се да поспиш.

Тя си легна и заспа. Ужасни кошмари измъчваха съня й. На операционната маса крещеше мъж, облечен в сиво. Обърна се и видя, че това е Брент.

Събуди се разтреперана, после се опита отново да заспи. Но пак й се присъни операционната маса. Върху нея лежеше друг човек. Кожата му беше меднокафява, а от многобройните рани изтичаше кръв. Той се обърна към нея и прошепна:

— Ще отмъстя!

Беше Червената лисица.

Тя се втурна да бяга, но той започна да я преследва. Докато тичаше, пред нея се появи Брент, целият в кръв, красивата му униформа беше разкъсана, а краката — боси. Очите му я обвиняваха.

Нямаше къде да избяга. Закри лицето си с ръце, свлече се на колене и запищя. Тези хора някога я бяха обичали, а тя им бе причинила неописуема мъка… и в съня си се страхуваше от тях.

Отново се събуди. Избухване на снаряд заглуши писъка й. Беше сутрин. С мъка се изправи и изми лицето си. Повдигна очи към огледалото и видя, че тъмните кръгове под очите й са почернели още повече за изминалата нощ.

Пак си припомни, че умиращите не се интересуваха как изглежда, достатъчно им беше да се грижи за тях.

Денят сякаш нямаше край. Грант ги обстрелваше от сушата, а адмирал Портър — от реката. Заедно с ранените войници пристигаха и граждани — старци, жени и деца, попаднали в огъня. Кендъл се разстройваше най-много, като гледаше децата. Измършавели, окъсани малки създания, които не разбираха нищо. Знаеха само, че ги боли.

Най-сетне обстрелът за този ден приключи. Лекарите, които спяха през деня, се събудиха за нощната смяна. Кендъл се върна в стаичката и старателно се опита да измие от тялото си вонята на смърт и гной.

— Кендъл!

Тя чу гласа на доктор Армстронг и почукването му на вратата.

— Да?

— Идваш ли с мен?

— О! Морфинът! — Беше я помолил да го придружи. — Да, да, веднага идвам!

Тя забързано навлече една обикновена памучна рокля й отвори вратата.

— Хайде, скъпа — каза той с блясък в очите. — Тази вечер ще се разходиш с мен!

Гледката на обгорелите останки от величествените някога домове беше тъжна. Но докато крачеха из тъмните, притихнали улици, Дейвид Армстронг й сочеше различни къщи и й разправяше забавни анекдоти за някогашните им обитатели.

Във въздуха се усещаше лятото. Свежият полъх откъм реката й се струваше много приятен след зловонието в болницата.

Завиха наляво, градът и позициите на конфедератите останаха назад. Чуха тихо подсвирване, доктор Армстронг спря и силно стисна ръката й. От храстите изскочи едно момче И тръгна към тях.

— Докторе, не знам какво се е случило. Лодката се вижда, но не идва насам. Погледнете. Виждате ли я, носи се по течението. Ето, сега ще я видите — луната излиза от облаците. Защо не гребат насам? Били трябва да се е промъкнал.

Доктор Армстронг се загледа към реката.

— Не знам — рече най-сетне той. — Течението скоро ще я отнесе. Дали е успял да вземе морфина?

Кендъл погледна момчето, което беше на не повече от тринайсет, после — застаряващия доктор. Сякаш прочело мислите й, момчето отново заговори:

— Бих се опитал да я достигна, но не мога да плувам, доктор Армстронг. Мама все казваше, че ще ни съдере от бой, ако ни хване край реката.

— Аз мога да отида — предложи Кендъл.

Доктор Армстронг я загледа, сякаш беше обезумяла.

— Не, Кендъл, не мога да позволя на една жена…

— Защо? — раздразнено настоя тя. — Момчето не умее да плува, а ти, не ми се сърди, не си вече млад. Освен това си необходим на ранените в болницата.

Докато говореше, тя започна да се съблича. Трябваше да се освободи от ненужното, иначе щеше да се удави. Не смееше да каже на доктор Армстронг, че се страхува до смърт. Все още не беше опитна плувкиня. Опита се да убеди себе си, че ако не се поддава на страха, ще се справи. Лодката не беше далеч, но течението можеше да я отнесе.

— Кендъл, ще повикаме някой друг.

— Няма време. Морфинът ще изчезне при янките, а те сигурно няма да ни го опаковат и изпратят като подарък!

Тя изхлузи обувките си и тогава забеляза, че момчето я гледа с широко отворени очи. Засмя се, за да разведри атмосферата.

— Знаеш ли какво — промърмори тя и погледна гащетата и скъсания си корсаж, — ясно ми е, че това не е най-новото от журнала на Гоуди, но можем да го наречем дамски плувен костюм.

— Кендъл — доктор Армстронг плахо се опита да възрази. Но тя не го остави да се доизкаже. Шмугна се сред високите треви покрай брега на реката. През нощта водата беше студена и тя стисна зъби, като си представи какви животинки може би се спотайват в нея. Веднага протегна ръце да заплува, защото не й се искаше да стъпва повече по калното дъно. Направи няколко удара във водата и спря, ритайки яростно с крака, за да потърси с поглед малката, носена от течението, лодка. Замръзна от страх, като видя, че се намира на неколкостотин фута от нея. По-добре беше да се върне…

Но споменът за мъжете, които стенеха в операционната, я накара да продължи. Дълбоко си пое дъх и отново заплува, като се опитваше да гребе с равни удари. Спря и погледна целта си още веднъж. Беше толкова далеч! Пак пое дълбоко въздух и си припомни, че е по-добре да продължава напред, отколкото да остави крайниците си да замръзнат.

Погледна напред. Още малко… още съвсем малко.

Най-после стигна до лодката. Протегна ръка и се улови за планшира, после се облегна на дървения корпус и задиша дълбоко. Искаше да си почине, преди да се опита да се прехвърли от водата в лодката.

Обзе я чувство на гордост и щастие. Страхуваше се, но бе успяла да се добере до целта. Благодарение на нея толкова много хора щяха да намерят успокоение за болките си…

Изведнъж от гърлото й се откъсна вик — две силни груби ръце я сграбчиха и задърпаха.

— Качвай се на борда, шпионино! — весело я покани един глас.

— Не! — изпищя Кендъл и уплашено замаха срещу ръцете. Но те я измъкнаха от водата и я стовариха върху седалката в средата на лодката.

— Дяволите да ме вземат, сержанте, ако това не е жена.

— Няма да споря с вас, редник Уолкър — отвърна приятен мъжки глас. — Наистина е жена.

С отчаяние в широко отворените си очи Кендъл гледаше ту към човека в синьо, седнал на носа, ту към мъжа на кърмата, който с плавни удари на греблата сега караше лодката към отсрещния бряг.

— Почакайте! — замоли се тя. По гласа на сержанта й се стори, че той е почтен човек. — Почакайте, моля ви! Морфинът ни трябва!

— Какъв морфин? — попита сержантът и лицето му се сгърчи в хиляди бръчици. — На тази лодка никога не е имало морфин! Само огнестрелно оръжие. Заловихме човека, който се опитваше тайно да внесе оръжие във Виксбърг.

— Не разбирам… — започна Кендъл.

Сержантът се засмя.

— Съжалявам, госпожо, но вашият човек не е бил филантроп. Сигурно е решил, че ще изкара повече пари от оръжия, отколкото от лекарства. Но не се притеснявайте, той ще прекара остатъка от войната в затвора.

В затвора… мили боже! — със закъснение проумя Кендъл. Тези хора бяха янки и я водеха към позициите на Съюза. А тя седеше между двамата само по корсаж и гащета, от които се стичаше вода.

Скочи на крака и лодката се разлюля опасно. Но преди да успее да скочи във водата, сержантът я улови и тя се строполи обратно в лодката.

— Извинете, госпожо — промърмори той, — но вече си имаме доста работа с красавици като вас. Ще ви заведем при лейтенанта.

Тя не усети болката в ребрата си, там, където се беше ударила. Затвори очи, внезапно изгубила съзнание от страх.

Не можеше да каже, че са се държали зле с нея. Веднага щом стигнаха на брега, войниците й дадоха одеяло да се загърне. Ако някой отправеше към нея похотлив поглед, веднага биваше строго смъмрян.

Извървяха половин миля покрай брега, преди да я заведат на мястото, където бяха разпънати множество палатки. Хиляди мъже в синьо седяха около огньовете, но те само за миг откъсваха очи от вечерята си, за да погледнат шествието, което преминаваше между тях.

Най-сетне спряха пред една голяма палатка. Сержантът бързо се шмугна зад платнището на входа, след малко се появи отново, отметна го и подкани Кендъл да влезе.

Тя застана безмълвно с мокра, прилепнала към лицето коса. Погледна младия лейтенант, който седеше зад бюрото.

Изненада се от това, че той веднага се изправи учтиво. Усмихна й се и тя видя, че е дори по-млад, отколкото й се бе сторило в първия миг, само че лицето му бе посърнало. Очите му, живи, но уморени, имаха цвят на златен лешник.

Държеше се спокойно и авторитетно.

— Значи вие сте нашият конфедерален шпионин — промърмори той.

— Не съм шпионин — отвърна Кендъл, по-скоро уморена, отколкото разтревожена. Смело и предизвикателно срещна погледа му. — Нуждаехме се от морфин и аз заплувах към лодката, за да го взема.

— Ние открихме тази лодка пълна с оръжие.

— Разбрах.

— Така ли? А разбрахте ли, че щом я заловихме, използвахме лодката за примамка, за да разберем кой се промъква в редовете ни и краде оръжие?

— Не.

— Как се казвате, госпожо.

Тя се поколеба.

— Кендъл — промърмори. — Кендъл… Армстронг.

— Гладна ли сте, мисис Армстронг?

— Аз…

— Глупав въпрос. Кой ли не е гладен във Виксбърг?

Лейтенантът мина край нея и застана на входа на палатката.

— Редник Грийн! Донесете храна на нашата гостенка! Бързо!

— Слушам, сър!

Върна се обратно, усмихна се и вежливо й посочи сгъваем стол срещу бюрото си. Не й оставаше друго, освен да седне.

— Лейтенанте — промълви тя, — уверявам ви, че не съм шпионин. Безполезно е човек да разузнава каквото и да било сега. Виксбърг е обречен. Никаква информация не би могла да го спаси, нали?

— Да го спаси — не — отвърна лейтенантът. — Но да удължи мъките му — да. Знаем, че превозвачът на оръжие е свързан с хора на крайбрежието. А, ето я и вечерята. Заповядайте.

Искаше й се да откаже храната, но не можеше. В чинията имаше прясно говеждо. И хляб — без плесен. И масло.

— Благодаря — с разтреперан глас промълви тя и се нахвърли върху храната, веднага щом я лъхнаха апетитните миризми.

— Яжте бавно — посъветва я лейтенантът любезно, върна се на мястото си и я загледа. Изпод бюрото си извади тъмна бутилка с алкохол и я постави на масата.

— Южняшките дами имат ли нещо против глътка уиски? — с лека насмешка попита той.

— Тази тук няма — тихо рече Кендъл.

Той затърси чаша в един шкаф. Кендъл глътна наведнъж течността. Тя опари гърлото й, но я стопли. После отново се наведе над чинията. Почти не забеляза, че мъжът безмълвно я наблюдава.

— Не знам какво да правя с вас — най-после изрече той. — Тази вечер ще ви сложим в палатката до моята, под стража, разбира се. До утре хората ми сигурно ще намерят дрехи за вас. А аз ще говоря с генерала.

Кендъл остави вилицата и седна с ръце в скута си, навела поглед. Не искаше да спори с този човек. Той сигурно не вярваше, че тя е шпионин. И вероятно щеше да я освободи.

Отново се яви редник Грийн. Заведоха я в една палатка с чисто походно легло и груби, но топли одеяла.

Тя очакваше, че цяла нощ ще се върти неспокойно в леглото, но като по чудо сънят надви уплахата й и всички тревожни мисли. Заспа дълбоко, без сънища.

Събуди се от сигнала за утринен сбор и от последвалата го какофония от дрънчене и говор, докато войниците се строяваха.

Тя се уви в одеялото и се заслуша в шумовете, които долитаха от лагера на янките. Още веднъж затвори очи и се помоли: „Господи, моля те, накарай тези хора да ме пуснат, преди да разберат, че съм изчезналата съпруга на лейтенант от федералната флота.“

 

— Мис Армстронг, хвърлям ви една рокля. Моля ви облечете се веднага. Редник Грийн ще ви чака, за да ви доведе в моята палатка.

Кендъл затаи дъх и видя как в палатката й пада една червеникавокафява памучна рокля. Гласът беше на лейтенанта, който снощи се бе държал учтиво. Но сега в гласа му се долавяха други нотки…

Не й се искаше да напуска постелята. Изведнъж я обзе страх да се изправи срещу новия ден.

„Брент Маклейн! — ридаеше тя с безмълвен, гневен укор. — Ти взе кораба ми и настоя да не рискувам, да се държа като жена. На кораба поне можех да се бия. А тук не мога. Безпомощна съм. Ти, ти си виновен!“

Но това не беше цялата истина. Той искаше тя да остане във Флорида, в безопасния залив… а тя бе дошла във Виксбърг и наивно бе решила да улови носената от течението лодка.

„Не можех да постъпя по друг начин“ — с въздишка си помисли тя. Принуди се да стане и да облече роклята. Подозрението й, че нещо се е променило, се потвърди, щом влезе в палатката на младия лейтенант.

Той не беше сам. Двама по-възрастни офицери със сурови лица седяха от двете му страни.

Лейтенантът не се изправи. Нито я покани да седне. Гледаше я студено и обвинително.

— От лявата ми страна, госпожо, седи интендант Джордан от флотата на Съединените щати. Сигурно знаете, че обсадата на Виксбърг е плод на обединените усилия на армията и флотата ни. Интендант Джордан наскоро бе прехвърлен в нашите редици след кратък престой на островите Кий Уест. Снощи ви е видял, като идвахте. Убеден е, че ви познава. Твърди, че сте били на борда на конфедерална шхуна, която хвърлила във въздуха кораб на Съюза. Какво ще кажете по обвинението, госпожо?

— Отричам, разбира се — отвърна Кендъл, като се опитваше да говори убедително и да потисне тръпките, които я побиваха.

— Освен това — лейтенантът продължи, сякаш не беше чул думите й — имало слух, че жената, която нападала нашите кораби, била съпруга на офицер от флотата ни. Името ви, госпожо, е Кендъл Мур, а не Армстронг.

Хванаха я и знаеха, че са я хванали. Тя се чувстваше така, сякаш земята се изплъзва изпод краката й, но реши да не се издава.

Изправи гръб и рамене, повдигна леко брадичка. Лейтенантът бутна стола си назад, стана и се приближи към нея.

— Виновна сте, госпожо, за саботаж срещу въоръжените сили на Съединените щати. Наказанието за това е тежко, мисис Мур. При нормални обстоятелства бихме ви изпратили в лагер за военнопленници. Ако бях на ваше място, щях да благодаря на Бога, че съм омъжена за офицер от флотата на Съюза. Ще ви предадем под опеката на съпруга ви.

— Не! — прекъсна го остро Кендъл с леден глас.

— Моля? — Младият лейтенант изглеждаше объркан.

— Казах не. Не искам да бъда предадена под опеката на съпруга ми.

— Може би не разбирате. Другата ви възможност е затворът.

— Много добре разбирам — с хладно достойнство изрече Кендъл. — Предпочитам затвора.

Младият лейтенант се вгледа в нея. Забеляза твърдата решителност и волята в ясните сини очи. Секундите летяха.

Накрая той вдигна ръце с раздразнение. Върна се зад бюрото си и надраска нещо на лист хартия.

— Това ме огорчава — с пресипнал глас каза той. — Никога не съм предполагал, че ще осъдя жена на подобна участ. Мисис Мур, помислете още веднъж. Съпругът ви сигурно ще ви се сърди, но тъй като сте негова жена пред Бога…

— Не, лейтенанте — твърдо го прекъсна Кендъл. — Няма да променя решението си.

Младият човек трепна. Сложи подписа си върху хартията.

— Редник Грийн! — извика той, без да сваля поглед от Кендъл.

Войникът веднага се появи и отдаде чест. Лейтенантът нави заповедта на руло, завърза я и му я предаде.

— Сержант Матлинг отговаря за конвоя. Мисис Мур трябва да бъде отведена в Кемп Дъглас в Чикаго. Ще бъде задържана там до края на войната.

Кемп Дъглас. Кендъл усети как сърцето й се свива. Мястото бе известно като най-страшния затвор на Севера, където въшки, болести и глад съсипваха хората…

Устните й затрепериха, тя здраво ги стисна и с усилие на волята задържа брадичката си високо вдигната. Дори Кемп Дъглас бе за предпочитане пред Джон Мур…

Поне така си мислеше, докато не пристигна в затвора четири дни по-късно. Адът сигурно не можеше да се сравнява с Кемп Дъглас.