Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Tomorrow the Glory, (Пълни авторски права)
Превод от
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 34 гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2009)
Корекция
maskara (2009)
Сканиране
?

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация

ГЛАВА ДЕВЕТНАДЕСЕТА

— Нощният ястреб!

Думите бяха прошепнати от един надзирател. Той влезе помещението и затвори вратата след себе си.

Кендъл дремеше. Едно от предимствата на недохранването беше това, че сънят идваше бързо в омаломощеното тяло, независимо колко силна бе възбудата или тревогата в съзнанието. Но тя чу тихите думи. Мигновено скочи, погледът й се стрелна от надзирателя към Бю.

— И добре да ме ударите по главата — каза надзирателят. Не искам да ме изправят пред военен съд или да ме застрелят.

Той подаде на Бю револвер.

Бю кимна.

— Може да разчиташ на мен. Всичко наред ли е?

— Да. Само се движете тихо по двора. Половината от надзирателите вече са в безсъзнание и са натъпкани в стария склад. Войникът на портала си взе парите, но ние няма да получим останалата сума, докато не излезете оттук. Вървете един след друг и внимавайте. Ако събудите не когото трябва, всички ще загазим. Хайде, майоре.

С широко отворени очи Кендъл видя, как Бю кимна. После той плавно вдигна ръка и стовари приклада на револвера върху главата на надзирателя. Човекът падна на пода, без да издаде звук.

Бю огледа свъсените, измършавели хора.

— Кендъл тръгва първа. После останалите — един след друг. Всички чухте какво каза надзирателят — движете се тихо.

— Къде отиваме? — попита Кендъл.

— В задния двор. При ковчезите.

— При… — тя отвори уста, но Бю я избута навън и затвори вратата след нея. Тя преглътна, опитвайки се да потисне надигащия се в нея ужас. Трябваше да бъде спокойна, да действа бързо и хладнокръвно…

Огледа се. Наоколо нямаше никой, който да я спре. Забърза по тъмния притихнал коридор и излезе на двора. Замръзна на място.

И тук не я очакваха стражи — само голяма товарна кола, запретната с четири яки коня. По земята бяха разпръснати ковчези.

Неочаквано една ръка притисна устата й. По вените й се стрелна уплаха. Опита се да изпищи.

— Аз съм, Кендъл. Брент. Ела. Бързо.

Очите й се разшириха, но не каза нищо. Той беше облякъл синя униформа на капитан от Съюза.

Брент видя учудването в очите й, докато вървяха към колата.

— Все някой трябва да седне на капрата — обясни той.

Не й даде време да възрази. Докато стигнаха до ковчезите, тя остана без дъх. Страхът отново я обзе, щом видя още двама мъже в сини униформи да правят нещо сред чамовите сандъци. Брент сигурно бе усетил уплахата й, защото прошепна:

— Това са Стърлинг и един от неговите сержанти. Хайде, момиче, бързо!

— Влизай вътре!

Стърлинг Маклейн беше отворил капака на един от ковчезите и с жест й сочеше да легне в него.

— Аз… не мога — потресена изпъшка тя.

— Влизай, Кендъл! — заповяда й Брент.

— Единственият начин да излезеш оттук е като труп — обясни Стърлинг, опитвайки се да сдържи вълнението в гласа си. Кендъл тревожно погледна към гърба на постройките. Там двама мъже хвърляха нещо в един ров.

Истинските трупове — осъзна тя. Хората, които бяха умрели през този ден в Кемп Дъглас.

— О, Господи. — Тя усети, че й прилошава. — Оскверняваме мъртвите.

Брент изруга нетърпеливо. Стърлинг се опита да я убеди.

— Кендъл, те са мъртви. Били са храбри конфедерати. Сигурно биха одобрили усилията ни да оцелеем. Сега.

— Влизай в ковчега! — изсъска Брент. — Още двайсет души чакат ред.

Кендъл се сви в сандъка. Когато затвориха капака, тя стисна юмруци и зъби, за да не изпищи. Вътре цареше пълна тъмнина и тя имаше чувството, че ще се задуши. Страхът й се усили, щом усети, че мъжете вдигат ковчега и го поставят в колата. След миг сложиха още един сандък върху нейния и тя потрепери.

„Не викай, не плачи, не изпадай в паника“ — повтаряше си непрекъснато. Отново я разтърси удар — конете потегляха. След малко колата спря и тя разбра, че са стигнали портала. Приглушеният глас на Брент долетя до ушите й сякаш отдалеч:

— Само мъртви южняци! Изпращаме ги обратно на юг за погребение!

— Отворете портала! Погребалната кола тръгва.

Кендъл затаи дъх. Сякаш мина цяла вечност. Цяла вечност в ужасния тесен ковчег. Тъмнината и затвореното пространство я потискаха. Искаше й се да пищи, да вие, да удря с юмруци по дървения ковчег, който миришеше на смърт.

Изведнъж колата потегли отново. Кендъл се притисна към стените на чамовия сандък. Времето едва течеше. А изтезанието беше непоносимо.

Най-после конете спряха. Чу се стържене на дърво в дърво, докато мъжете издърпваха ковчезите от колата. Накрая изтеглиха и нейния сандък и го свалиха на земята. Сълзи на облекчение бликнаха в очите й.

Капакът се отвори. Очите на Брент, сурови и загрижени, се спряха върху нея. Той протегна ръце и й помогна да излезе.

За един безкрайно кратък миг я притисна към гърдите си, после я бутна в ръцете на брат си.

— Продължаваме — властно нареди той.

Кендъл се огледа. Стърлинг бе сложил ръце върху раменете й, готов да я защити от всяка опасност. Намираха се в стара гора, единствената светлина идваше от благосклонната луна. Кендъл разпозна войниците от Джорджия, които забързано помагаха на останалите „трупове“ да излязат от ковчезите. Разпозна и няколко души от кавалерията на Флорида, които случайно бе срещала по време на разходките из двора.

— Почти петдесет души сме — тихо каза Брент на мъжете, които се събраха около него. — Разделете се на групи по десет. Избирайте черните пътища и се хранете с каквото намерите из гората. Движете се на юг колкото може по-бързо и не забравяйте нито за миг, че се намирате на вражеска територия.

— Бог да е с нас — обади се Бю.

— Амин! — тихо продумаха мъжете и благодариха на Брент.

Кендъл усети как Стърлинг я побутна пред себе си.

— Да вървим, Кендъл, — тихо рече той.

— Ами Брент…

— Той ще ни настигне. Хайде!

Улови ръката й и двамата затичаха заедно. Тя чу стъпки зад себе си, но един поглед към спокойното, осветено от луната лице на Стърлинг я увери, че това са останалите от групата.

Нашествието на хората стресна нощните птици: изпълнена с живот, гората зашумя. Пътечката, която Стърлинг бе избрал, ставаше все по-тясна. Листа и клони удряха ръцете на Кендъл, корени и камъни заплашваха да я спънат. Една кукумявка, която прелетя над тях със сърдит писък, ги стресна, но продължиха да тичат. Бледото лице на луната се показваше между дърветата и им сочеше пътя.

Изведнъж Кендъл почувства, че ако направи още една стъпка, ще издъхне. Краката я боляха, игли сякаш пронизваха петите й. Сърцето й биеше лудо, а дробовете й щяха да се пръснат. Задъхана, се отскубна от ръката на Стърлинг и се облегна на един дъб.

— Стърлинг, не мога…

— Още малко, Кендъл. Аз ще те нося.

— Не! — Не можеше да позволи на един уморен от глад и страдания човек да се нагърби с тежестта й. — Нищо ми няма.

С усилие на волята продължи да тича, докато стигнаха едно сечище, оградено от мощни дъбове и гъст листак. В средата имаше стара порутена колиба, която едва се забелязваше между дърветата.

Стърлинг даде сигнал — крясък на нощен ястреб. От колибата му отвърнаха. Той улови ръката й и я задърпа към разнебитените стълби. Когато отвори вратата, тя инстинктивно се сви, но ги посрещнаха Бю и трима от войниците от Джорджия, пристигнали в колибата преди тях.

— Добре ли си, Кендъл? — загрижено попита Бю. — Джейк, донеси малко вода.

Редник Джейкъб Търнър веднага се подчини на заповедта на майора и наля един черпак от кладенеца зад колибата.

— Водата е хубава — увери я Търнър.

Тя жадно изпи половината и подаде черпака на Стърлинг.

— Къде се намираме? — тревожно попита Кендъл. — И къде е Брент?

— Той и още четирима войника от Флорида отидоха да изпратят конете и колата обратно в Кемп Дъглас, за да не събудим подозрения у янките. Тази колиба е на ваш приятел янки. Брент не ми каза нищо повече. Той уредил тук да ни чакат дрехи. Щом Брент се върне, тръгваме — каза Бю. — Лейтенант Маклейн — обърна се той към Стърлинг, — най-добре свалете тази униформа. Ще привлича вниманието като минаваме покрай фермите.

Стърлинг кимна и бързо съблече куртката. Кендъл забеляза, че окъсаните сиви униформи, които Бю и останалите носеха досега, са изчезнали и на тяхно място са се появили цивилни дрехи в кафяво и бежово.

— И за теб има дрехи, Кендъл. Ще изчакаме отвън да се преоблечеш.

Мъжете тактично излязоха от колибата. Кендъл пристъпи с любопитство към роклята, метната върху един люлеещ се стол.

Сълзи ужилиха очите й като разбра, че дрехата е нейна. Беше семпла дневна рокля от фин памук с висока яка и дълги ръкави, набрани в раменете. Често я бе носила във Форт Тейлър.

Травис… Скъпият Травис. Заедно с Брент той бе поел голям риск, за да я освободи.

— Кендъл?

Беше гласът на Стърлинг. Учтив, въпросителен.

— Почти съм готова — отвърна тя и забързано свали затворническите парцали, за да облече чистата рокля. Трябваше да се изкъпе. Вече бе свикнала с мръсотията в Кемп Дъглас, но сега…

Сега Брент беше с нея. Беше казал, че я обича, въпреки че бе измършавяла и изтощена… Сигурно миришеше ужасно.

Но удоволствието да се изкъпе трябваше да почака. Тя решително закопча кукичките на роклята и със замах отвори вратата тъкмо навреме, за да види, че Брент и четиримата кавалеристи от Флорида приближават колибата. Сърцето й спря да бие, прииска й се да се втурне към него и да го прегърне, но… едновременно с това имаше желание да се скрие. Знаеше, че все още положението им е отчаяно и че най-важното беше да оцелеят. Въпреки това не можеше да понесе Брент да я гледа такава — изпита, бледа, едва напомняща за онази изискана дама, която бе срещнал на вълнолома в Чарлстън преди цяла вечност.

Сивите му очи я потърсиха и откриха, но после той насочи поглед към Бю.

— Дрехите тук ли са?

— Да, вашите са вътре.

— Вода има ли?

— Да, чиста е.

— Храна?

— Не става за ядене. Оставили са провизии, но някакво животно изглежда ги е отнесло. Беше останало само малко плесенясало говеждо месо.

— По дяволите! — изруга Брент. Завъртя се на пети и се обърна към мъжете зад него: — Пийнете малко вода и се преоблечете. Вижте дали няма обувки. Моят приятел обеща да ни осигури. Стърлинг, намери в какво да си налеем вода за из път. И да тръгваме. Колкото по-бързо се махнем оттук, толкова по-спокоен ще бъда. Хайде!

Продължиха в нощта. Брент вървеше напред, беше оставил Кендъл да крачи редом с Бю и Стърлинг. Когато слънцето пропълзя на небето, Брент заповяда да спрат за почивка под прохладната сянка на дърветата, докато отново падне мрак. Кендъл се сви под един чворест дъб и се обърна с гръб към мъжете.

Но не успя да се скрие от Брент. Той легна зад нея, обгърна я с ръка и я привлече към гърдите си. Тихи сълзи потекоха по бузите й и въпреки усилията й да скрие чувствата си, раменете й се разтърсиха от ридания. На ярката светлина от сутрешното слънце той я обърна към себе си и с тревога се вгледа в лицето й.

— Какво има?

— Моля те, не ме докосвай — промълви тя. — Не сега, когато изглеждам така. О, моля те, Брент, не сега, когато съм така отвратителна. Ти… ти няма да можеш да ме любиш. Аз съм тънка като вейка и лицето ми…

Той сложи пръст на устните й и я накара да млъкне. После проследи крехките линии на скулите и брадичката й.

— Лицето ти, Кендъл, никога не ми се е струвало по-красиво от сега. Наистина то е променено. Станали са ти сенки. Но с времето ще изчезнат, Кендъл. Ще останат само храбростта и достойнството, които са ги причинили. Кендъл, искам да те прегръщам. Не се отдръпвай от мен. Няма да те любя — не защото си по-малко примамлива отпреди, а защото си уморена и изтощена от глад. — Той силно притисна крехкото й тяло към своето. — Кендъл, обичам те. Не мога да те моля да ми простиш, че те изоставих. Аз сам не мога да си простя. Мислех си, че ако те оставя, ще успея да те забравя. Ти изглеждаше решена да изложиш живота си на опасност. Опитах се да разбера какво те тласка и разбрах, че ние с теб много си приличаме. Но аз видях толкова смърт и страдания. Баща ми… баща ми изчезна в онзи водовъртеж от кръв и смърт, толкова ужасяващ, че никога няма да го забравя. Исках ти да ме чакаш, Кендъл. Трябваше да знам, че се бия за нещо. Че когато войната свърши, някой, когото обичам, ще ме чака вкъщи. Тогава всичко това щеше да има смисъл.

— А аз така се страхувах, че не ме обичаш… че няма да можеш да ме обичаш след онова, което направих.

— След като опря нож в гърлото ми? — тихо попита той. — Бях много ядосан. Ти ме надхитри, любов моя. И наистина доказа своето. Накърни достойнството ми. Но не уби любовта, която изпитвам към теб. Нищо не може да я убие. Тогава бях обзет от страх и егоизъм. Не можех да бъда при теб и да те защитавам. — Млъкна, погали косата й и сгуши главата й до гърдите си. — Кендъл — най-сетне промълви той с нисък и замислен глас, — намираме се в голяма опасност. Трябва да изминем дълъг път, преди да стигнем вкъщи.

Вкъщи… Той имаше предвид Флорида, но Кендъл не възрази. Чарлстън вече не беше неин дом. Отдавна. Също и Ню Йорк. Виксбърг беше само временно убежище.

— Как ще стигнем? — попита тя.

— Ще вървим на юг през Илинойс. После по пътя към границата между Кентъки и Вирджиния. Съюзът е завзел по-голямата част от Кентъки, но населението поддържа Конфедерацията. Всичко е много рисковано. Ще трябва да вървим пеш и да избягваме главните пътища. Кендъл, помни, че всеки, когото срещнеш, може да те убие или да те предаде на властите.

Пеш… от Илинойс до Вирджиния. Не можеше да повярва, че ще успеят да извървят цялото това разстояние, но… нали също не вярваше, че ще им се отдаде да избягат от Кемп Дъглас.

— Брент?

— Хм?

— Травис ли ти помогна да се озовеш в Кемп Дъглас?

Той дълго се колеба, после отвърна:

— Да. Ние го подмамихме навътре в морето край островите Кийс. После аз предадох кораба на Чарли, а себе си — на Травис Деланд. Трябваше да бъда заловен.

Кендъл усети как по тялото й се разлива тръпка. Топлите лъчи на слънцето я галеха, но тя беше убедена, че топлината идва от допира до Брент… и от нежно изречените му думи.

Беше оставил кораба си, хората си, Конфедерацията и беше дошъл за нея.

— Благодаря ти, Брент — промълви тя, взе ръката му, която почиваше върху кръста й и я поднесе към устните си. — Безкрайно много ти благодаря.

Изведнъж в очите й се появиха сълзи.

— О, Брент, не бива да ме прегръщаш. Не бива да се доближаваш до мен. Може да хванеш въшки!

Той се засмя нежно, закачливо и прогони страховете й.

— Кендъл, престани да плачеш. Ще намерим силен сапун и всичко ще се оправи. Сега си почини, любов моя. Щом се мръкне, ще трябва да вървим бързо. Джон Мур ще вдигне на крак цялата войска на Илинойс, като разбере какво се е случило.

Джон… той се намираше някъде далеч в съзнанието й, животът с него беше далеч във времето, а тя едва не се беше предала на смъртта заради него. Ала сега сред войната и кръвопролитията беше щастлива. Лежеше мръсна и изтощена в една гора на територията на Съюза, но топлината на слънцето никога не й се беше струвала по-приятна и тя никога не беше изпитвала такова удоволствие да лежи на тревата и да усеща прегръдката на мъж.

Каквото и да се случеше в бъдеще, тя щеше да носи в сърцето си спомена за този миг и опияняващата наслада от това, че Брент е рискувал всичко за нея.

— Кендъл?

— Да, Брент.

— Дължим свободата си на твоя приятел Деланд.

— Знам. — Кендъл се намести върху рамото му. — Брент, ако тази война някога свърши, бих искала вие двамата да станете приятели.

— Войната ще свърши, Кендъл. Сега заспивай.

Кендъл затвори очи. Искаше да говори с него за още толкова много неща. Да му каже, че ужасно съжалява за баща му и се радва, че брат му е добре. Искаше да разбере как са Ейми и Харолд Армстронг, какво правят Червената лисица, семинолите и микасуките. Но беше съсипана от умора и съзнаваше, че ще трябва да се придвижват бързо през нощта, за да избегнат клопките, които Джон можеше да им постави.

Щяха да имат много дни, през които да говорят. И някога тя щеше да възвърне способността си да мечтае. Да мечтае за времето, когато ще бъде чиста и достатъчно силна да протегне ръка и да го докосне с любов.

Но засега щеше да си отдъхне в силата на прегръдките му, в подслона на неговата обич.

Брент набеляза строга програма — трябваше да изминават по двайсет мили на ден. Най-важното бе да оставят зад себе си територията на Съюза, особено Илинойс.

Кендъл не си беше представяла досега, че един щат може да бъде толкова огромен. Вървяха през нощта, почиваха през деня, а сякаш нищо наоколо не се променяше. Избираха обиколни пътища, за да избегнат градовете и селата, и понякога изминаваха много ненужни мили, за да не се натъкнат на ферми.

Всяка сутрин когато зората се пукваше, Кендъл изтощена потъваше в дълбок сън. Брент се тревожеше за крехкото здраве на групата, но знаеше, че не трябва да спират.

Храната беше оскъдна. Въпреки изобилието на лятото, рядко се осмеляваха да откраднат нещо от нивите, а нямаха оръжие, с което да ловуват в гората. Благодарение на времето, прекарано с Червената лисица, Брент се беше научил как да направи прашка от клони и камъчета. Всички в групата бяха добри стрелци, но бяха принудени да ловуват и готвят храната си потайно. Сега тя беше по-добра от дажбата в затвора, но пак си лягаха полугладни.

Многобройните поточета по пътя утоляваха жаждата им. За Кендъл най-голямото удоволствие беше да се къпе. Ала собствената й голота я ужасяваше — тя все още бе слаба като вейка. Радваше се, че имат спътници, не би понесла Брент да види без дрехи мършавото й тяло. Бю или Стърлинг винаги я чакаха наблизо, когато се къпеше в поточетата, и тя беше доволна, че Брент е твърде зает, за да отиде при нея. Между тях се бяха установили странни взаимоотношения, които им помагаха да изтърпят дългите дни. Бяха приятели, не любовници. Той почти не говореше с нея нощем, докато пътуваха, но винаги я държеше в обятията си, когато спяха.

Понякога Кендъл се тревожеше от неговото въздържание. Брент изглеждаше здрав и силен както винаги. Мощното му тяло бе привикнало към тежки условия. Минаха седмици, той малко поотслабна, но от това изглеждаше още по-жилест. Як, жизнен, бликащ от енергия…

А тя все повече се плашеше. Когато не изпълняваше ролята на безцеремонния капитан Маклейн, той се държеше към нея по-нежно от всякога. Но дори добротата му я плашеше — не желаеше той да я съжалява. Искаше да я люби самоуверено, страстно, но се питаше дали онова бурно влечение все още съществува в нея. Войната беше оставила своите белези.

Лятото полека премина в есен и Илинойс остана далече назад. Тържествено отпразнуваха октомврийския ден, в който прекосиха границата на щата. Бю и неговите войници избухнаха във възторжени викове. Стърлинг тихо им припомни, че независимо на чия страна е населението на Кентъки, по-голямата част от щата е в ръцете на Съюза.

Брент благоволи да им отпусне време за веселие, но не се присъедини към дивото им щастие. Гледаше, облегнат на едно дърво.

— Господа, по-добре да си запазим радостта за мига, когато пристигнем в Тенеси — тихо продума той. — Ако продължаваме със същия ход, съвсем скоро ще бъдем в безопасност.

Но нищо не можеше да спре възторга на сърцата им. Бяха преминали Илинойс. За тях това беше победа, особено след като знаеха, че янките са претърсили целия щат, за да ги намерят.

Късно следобед на втория ден в Кентъки шепот разбуди Кендъл. Тя се размърда и усети, че Брент не е до нея. Учуди се и се надигна. Видя, че той разговаря шепнешком с Бю. Обзета от любопитство, тя отметна кичур коса от челото си, стана на крака и се приближи към тях.

— Казвам ти, Брент, тя е възрастна жена и живее съвсем сама във фермата си. Убеден съм, че е на наша страна.

— Как, по дяволите, ще го докажеш, Бю? — недоверчиво попита Брент.

— А какво може да ни стори, ако не е? Деветима мъже и млада жена срещу една старица. Покани ни на обяд, Брент. Представяш ли си, току-що изпечен хляб, варени зеленчуци, печено свинско, овесени ядки и грах…

Брент се подсмихна на копнежа в гласа на Бю.

— Не мога да те обвинявам, майоре, за лакомията. Добре. Ще спрем във фермата. Но ще поставим стражи наоколо.

Кендъл пристъпи към тях.

— Какво се е случило? — смръщи тя чело в недоумение.

— Бю отишъл да отмъкне нещо за ядене и срещнал някаква старица в полето. Поканила ни е на обяд. Не одобрявам напълно, но…

Кендъл си представи дъха на домашно приготвена храна. Тя се втурна с отворени обятия към Брент, наклони глава назад и отправи към него умолителен поглед.

— Брент, какво лошо ще ни стори някаква възрастна жена? Моля те…

— Майорът вече се възползва от този аргумент, Кендъл. — Брент сви рамене и я погледна с искри в очите. — Наблизо май има ручей и жената ни е предложила цял калъп от най-хубавия си сапун. Програмата за деня ми изглежда готова.

Сапун… какво удоволствие!

— Какво чакаме тогава? — нетърпеливо попита Кендъл.

Брент отново сви рамене, но не изглеждаше особено доволен.

— Отиваме! — весело се провикна Кендъл. — Ще събудя останалите!

След малко Бю ги поведе през неизорана житна нива към една порутена къща. Околността беше притихнала в есенната си премяна и те не срещнаха жива душа, докато стигнаха къщата. Портата се отвори и една висока слаба жена със стоманеносива коса ги посрещна широко усмихната.

— Радвам се, че те виждам отново, Бю. Това ли са твоите приятели?

— Да, госпожо — отвърна Бю. — Предупредих ви, че сме доста.

Безцветните очи на старицата огледаха групата, но усмивката й си остана все така любезна и гостоприемна.

— Толкова е хубаво човек да има гости. Колкото повече, толкова по-добре. Хайде, влизайте всички. Цяла сутрин готвя за вас с най-голямо удоволствие!

— Благодаря ви, много мило от ваша страна, госпожо.

— Казвам се, мисис Хънт, младежо. Хана Хънт.

Бю посочи поред всички и каза имената им. Хана Хънт кимаше на всекиго, после се отмести от вратата и с жест ги покани да влязат. Бю тръгна по входните стълби, но се спря разколебан и тихо каза:

— Редник Танер, сержант Маршъл, заставате първи на пост. Хъдсън и Лауъл ще ви сменят след малко.

Ароматите, които долитаха от къщата, подлудяваха Кендъл. Но щом последва Бю, някакво шесто чувство я накара да спре и да се обърне. Брент гледаше към къщата и в очите му се четеше озадачение, лицето му беше напрегнато.

— Какво има, Брент? — попита го тя.

Той трепна, после сви рамене.

— Не знам, тревожа се.

— Капитане — чул думите му. Бил Танер, един от войниците на Бю, се обърна към него, — бъдете спокоен. Аз имам зорко око, сержантът — също.

— Не се съмнявам в това — съгласи се Брент. Пак сви рамене и прегърна Кендъл. — Ще хапнем ли, Кендъл?

— Разбира се! — отвърна тя с блясък в очите. Тревожеше се за Брент и внимателно го наблюдаваше, когато седнаха около голямата дървена маса в кухнята на Хана Хънт. Кендъл предложи да й помогне, но Хана настоя да си остане на мястото. Поднесе им огромни чинии с печено свинско, изобилно полято с апетитен сос, и Кендъл се отпусна, като видя, че и Брент се е успокоил. От масата се понесоха хвалби за готвачката. Кендъл беше убедена, че в живота си не е опитвала нищо по-вкусно. Хана участваше в разговора, като се оплакваше от войната.

— Едно време всеки ден трябваше да храня по десет гърла. Но после пораснаха и влязоха в армията. Едни в южната, други в северната. И сега какво ми остана? Разни войници обикалят нивите и ме крадат. Първо, ония южните генерали, Кърби-Смит и Бракстън Браг, окрадоха всичко. После дойдоха тия от Севера… — Тя изведнъж спря. — Боже, как съм се разприказвала. Щях да забравя, че съм ви опекла пай с боровинки.

Кендъл не можа да се докосне до пая. Стомахът й се беше свил от дългото гладуване, а тя вече го беше претъпкала с печено, хляб и зеленчуци. Но не искаше да обиди жената и затова с намигване отстъпи парчето си на сержанта, който седеше от дясната й страна. И той й намигна в отговор и го изяде с удоволствие.

Кендъл чу шум от местене на стол и видя, че Брент става. Той заобиколи масата и пошепна нещо в ухото на Хана Хънт.

Тя се засмя, извади нещо от едно чекмедже и му го подаде. След миг той застана зад стола на Кендъл и тя с любопитство вдигна глава към него. Забеляза, че тревогата напълно е изчезнала от лицето му. Устните му бяха извити в едва забележима усмивка, в очите му тлееше огън. Той се наведе и прошепна в ухото й:

— Хайде да се поразходим.

Дръпна стола й, тя стана, като се чудеше какво ли е намислил. Брент учтиво се извини и я хвана за ръка.

— Хъдсън и Лауъл след малко ще ви сменят — каза Брент на Маршъл и Танер, като минаваха покрай тях.

— Добре, капитане — отвърна Бил Танер. — Тази добра жена ни донесе пай тук отвън.

— Да. — Джо Маршъл избухна в смях. — И Танер изяде и моето парче. Една хапка не ми остави.

— Ама ти каза, че искаш първо да ядеш печено! — възрази Бил.

Кендъл се засмя. С две години по-млади от нея, и двамата вече бяха войници. Тя се радваше, като ги гледаше как се шегуват след всички страдания, които бяха преживели.

— Къде отивате, капитане? — попита Танер.

— На разходка зад къщата — отвърна Брент. — Искам да се насладя на залеза с пълен стомах.

— Къде отиваме всъщност? — попита го Кендъл след миг когато навлязоха в боровата гора зад къщата.

Той я погледна и стисна ръката й.

— Отиваме да видим залеза.

Пред тях изникна поточе, чието ромолене беше като лека и приятна музика за ушите им в прохладната вечер. Боровете се полюшваха зад тях, а слънцето хвърляше златни отблясъци в бълбукащата вода.

— О, Брент! Колко е красиво! — ахна Кендъл, отскубна се от него и се затича към ручея. Потръпна от удоволствие като взе студената вода в шепите си и наплиска лицето си.

— Да — тихо продума той. — И аз си мислех, че ще е красиво.

Кендъл усети дрезгавината в гласа му и се обърна смутена. Лицето му отново беше напрегнато, очите — потъмнели. Многозначително обхвана тялото й с поглед. Видя тревогата й и се усмихна. Приклекна до нея и извади нещо от джоба си. Бавно разтвори пръсти и й го поднесе като подарък. На дланта му лежеше калъп сапун.

— Какво ще кажеш за едно къпане по здрач, любов моя?

Кендъл местеше поглед от него към сапуна и се бореше с нелепия страх от това, което предстоеше.

— Студено е, Брент. И двамата ще настинем.

— Не е студено, прохладно е. А аз ще те топля.

Кендъл пак погледна сапуна върху дланта му.

— Кендъл — той хвана брадичката й и нежно я накара да срещне погледа му. — Исках да ти дам време да закрепнеш. Да ме опознаеш отново. Да ми се довериш. Но имай милост към мен, скъпа. Полудявам, като лежа до теб всяка нощ.

— Аз… се страхувам — промълви тя.

— От мен?

— Не от теб. Заради теб.

— Заради мен? — повтори той и в дълбините на очите му заиграха весели, любопитни пламъчета. Седна на земята и я привлече към себе си. — Как така заради мен?

Гласът му бе гальовен. Той прокара пръсти от тила към рамото й.

— Ти винаги си така… силен, Брент. Нищо не може да те промени, да те сломи. Ние умираме от глад, а ти сякаш още повече заякваш. О, Брент…

— Кендъл — твърдо я прекъсна той и я обърна така, че сега тя гледаше към водата. Почувства, че пръстите му разкопчават кукичките на гърба на роклята й, но щом се опита да го спре, той улови ръцете й и ги отблъсна. — Мустаците ми не са подстригвани толкова отдавна, че вече приличат на неокосена ливада. И двамата не сме за пред хора.

— Брент, моля те. Недей, аз…

— Красива си.

— Не, не съм. Ребрата ми се броят.

— Кендъл, аз умирам от нетърпение да ги преброя. Гласът му прозвуча като дрезгав, страстен шепот, който погали ухото й. Пръстите му се впиха в раменете й. — Кендъл, в мен гори огън. Толкова те желая, че това поглъща мислите ми. Както си вървя всеки ден, забравям къде се намирам, накъде отивам, защото те гледам и си спомням какво е да те усещам до себе си, да докосвам гърдите ти с устни и да те притискам. Любима моя, това е болка, копнеж, треска. Не го ли усещаш, Кендъл? Желанието… гладът…

Тя преглътна и навлажни устни, разтреперана. Усещаше го, о, да — усещаше го сега, когато думите и докосванията му разпалваха в нея тръпнеща жажда. Но все още се страхуваше, че ще се… провали, че няма да му хареса, че ще открие, че вече е неспособна да лети…

— Брент, понякога си спомням само виковете на хората в Кемп Дъглас. Страданията, мръсотията. Не мога да си спомня красивите неща.

— Аз ще те накарам да си спомниш — каза й той. Думите му бяха твърди, но нежни. После стана и я повдигна. Обърна я с гръб към себе си и разкопча последните кукички. Ръцете му се плъзнаха под роклята и я освободиха от раменете й. Тя падна на облак в краката й.

Не посмя да се обърне. Чу, че той съблича дрехите си зад нея. Едва дишаше, когато ръцете му обхванаха кръста й. Той свали обувките и овехтелите й гащета. Кендъл облегна глава на рамото му и потрепери в хладния вечерен въздух, а той я взе на ръце и нагази в кристалната вода на поточето.

— Водата е ледена! — извика тя.

— Не. Слънцето я е затоплило.

След миг я остави да стъпи. Здрачът се спускаше върху тях. Тя срещна тихите пламъци в тъмносивите недра на очите му. Във водата беше студено, но там, където той я докосваше, кожата й се затопляше. Острият мирис на сапуна се носеше между тях и когато ръцете му започнаха да обливат раменете й с вода, чистотата й се стори прелестна. Не можеше да откъсне поглед от него. Водата искреше с последните златисти вълни на деня и се отразяваше в сивата жар на очите му.

Брент спря за миг, притисна сапуна до рамото й и със свободния си палец проследи линията на скулите й до брадичката. Прокара пръсти по шията й, по ямичката между ключиците. Все още беше много слаба, но изящните й форми не се бяха предали на глада. Сякаш красивите линии на тялото й бяха подчертани от четката на художник. Той искаше да я докосне, да целуне вдлъбнатите сенки и женствените извивки, устояли на разрухата, обзела цялата нация.

Ръцете му обхванаха гърдите й, дланите му намериха зърната. Лек стон се изтръгна от нея, тя разтвори устни и задъхано си пое въздух. Очите й все още бяха приковани в него, вечно сини, виолетови с настъпването на нощта. Дланите му се плъзнаха към ребрата и той разбра, че наистина може да ги преброи. Талията й беше станала миниатюрна, но под нея все още се извиваха примамливи бедра.

Той дрезгаво простена и силно я притисна към себе си. Сега трескаво изучаваше гъвкавата равнина на гърба, падината в основата му и съблазнителните възвишения под него. Тя усети твърдото му желание до себе си — пулсиращо от жажда и сурова мъжка сила, която той не можеше да удържи. Тялото му се напрегна от копнеж… и любов.

— Сега спомняш ли си? — с пресипнал глас пошушна той, хвана косата й и наклони главата й назад, за да срещне погледа й. — Ето… това. Помниш ли, любима моя? Красотата, копнежа, които се надигат в теб и молят за ласки и засита. Кажи ми, любов моя, помниш ли?

Дали помни? Да… не… да… но това не беше спомен, това се случваше сега. Горещината и разтопяването… огънят. Кръжеше, виеше се, блещукаше в нея. Омаломощаваше я, после й даваше сила. Сладък огън, препускащ по вените й. Караше я да потръпва при допира, да се извива, да търси…

— Кендъл!

Той леко я разтърси и тя усети лудото биене на сърцето му, жилестата сила на мускулите, удивително топлата гола мъжка плът, докосваща се до кожата й. Почувства неговата мъжественост — пулсираща, жива, нажежена дамга. Тя навлажни устни и… я докосна. Нова вълна от удоволствие се разля по нея, когато той простена и я понесе към брега.

Любиха се с нова страст. Бурята, която се надигаше в него, вилнееше неудържимо. Но сред мълниите и гръмотевиците той успяваше да вкуси насладата от нейната трескава прегръдка. Гъвкавите крака го обвиваха, женствените бедра се надигаха да се слеят с настоятелните му тласъци.

Дива, чувствена, красива. Слънчев проблясък в сгъстяващия се мрак…

Нямаше друга жена като нея. Той можеше да преброди стотици морета, да спре в хиляди пристанища. Но винаги щеше да се връща при нея.

Държеше я в обятията си, тръпнещ след изригването на вулкана от любов и удоволствие.

А тя лежеше до него, въздишайки, сгушена в прегръдката му.

Останаха така доволно притихнали, докато Брент усети, че тя потръпва.

— Най-добре да се облечем — нежно я подкани той. Тя поклати глава.

— Не, Брент. Искам да си измия косата. И после…

— И после?

— Искам пак да се любим. Няма да бъдем сами чак докато стигнем вкъщи.

Той се засмя тихо и стана. Помогна й да се изправи.

— Надявам се, че напълно съм възстановил спомените ти.

— О, да — промълви тя и клепките с цвета на нощта се спуснаха върху порозовелите бузи. Обърна му гръб и забърза към водата. Той хвана ръката й и я спря. Тя остана със сведени очи, а лицето й руменееше все повече, защото знаеше, че той я оглежда от глава до пети.

— Кендъл, красива си. Не се крий от мен. Дай ми малкото, което имаме.

Тя се хвърли към него, обви ръце около гърдите му и притисна буза към мускулестата, покрита с косъмчета плът.

— О, Брент, толкова те обичам!

Притисна го за миг към себе си, после се изтръгна и се втурна към водата.

Той я последва с усмивка, помогна й да си измие косата, и настоя тя също да му помогне.

После отново се любиха, бавно, с наслада, изследвайки телата си с жарки целувки, откривайки отново оттенъците на удоволствието и дълбоката интимност на любовта без свян и задръжки. Пламъците на тяхната страст ги топлеха под есенната луна, огънят на любовта гореше ярко в тъмнината.

Брент беше толкова изморен, че сънят го пребори. Но само след минута се надигна:

— Хайде, любима. Наистина ще настинем, ако не се приберем скоро. Искам да заведа хората в гората, където е по-сигурно.

Кендъл се размърда с неохота. Усмихна се тъжно, но се надигна и лениво се остави да я облече. После закопча униформата му и го прегърна през кръста. Облегна се на него и той я поведе в мрака.

Спокойствие и разбирателство цареше между тях. Споделено щастие и покой. Кендъл знаеше, че ще преодолее всички несгоди, докато Брент съществува…

Чудото на нощта изведнъж бе разбито от тревожен вик.

— О, господи! Господи, помощ!

После се чуха стъпки, тежки стъпки между боровете.

— Брент! Къде си? Ела бързо. О, боже! Брент!

— Идвам! — извика Брент. Кендъл усети, че тялото му настръхва от напрежение. Той стисна ръката й и те затичаха между дърветата, а страхът запрепуска по вените им.