Читателски коментари

Не съм склонен да се съглася с горните мнения. Без да оспорвам излишно дългото разтягане на действието (особено видимо в книгага „Нова пролет“, където на 25 страници се разискват роклите на Моарейн — според запознати — влияние от жената на Джордан), както и известното прекалено преплитане на сюжетни линии, поредицата представлява постепенно развитие на характерите на героите. В особено голяма степен това важи за Ранд ал Тор и Мат Каутон, но и за Егвийн ал Вийр и Нинив ал Мийра. Макар на пръв поглед поредицата да извежда множество герои, налице са 6 главни персонажа (подредени по степен на важност) — Ранд, Мат, Перин, Елейн, Егвийн и Нинив. Също и известен брой второстепенни — Том, Мин, Моарейн, Лан, Биргит и още няколко, които по-скоро подкрепят главните герои. И много голям брой епизодични герои, около които се развиват именно епизодични сюжети. И огромен брой герои от масовката, със същите функции. В този смисъл, поредицата всъщност има само 6 сюжетни линии, развиващи се паралелно — тези на главните герои. И доколкото всички тези 6 герои са обвързани с една кауза, то и развитието на техните сюжетни линии ще ги доведе в крайна сметка до единен завършек.

Да, вярно е че има и много отклонения, странични преживявания и т.н. но те само дават богатство на поредицата, един по цялостен измислен свят — с противоречия, различни интереси и стремежи за налагане — както е в действителността. Което дава голям реализъм на поредицата, за разлика дори от Властелинът на пръстените.

Прекрасна книга. Увлекателна и завладяваща. Чете се на един дъх, без да е повърхностна или елементарна.

Това е човешкият мироглед. Написан ясно и логично независимо, че навлиза в области трудно преводими за нормалното човешко съзнание.

Без да обижда Монро показва съвършенното несъвършенство на човека и многопласността на неговото съзнание. Другото е въпрос на опитност, а за недораслите на вяра.

Прекрасно разказче. Кацнах на него през линка „Случайно“. Напълни ми душата. Грабвайте иконата и в атака!!!

Това е една страхотна книга-игра (даже мисля че най-добрата която съм играла).

Препоръчвам на всички да я прочетат, защото наистина си заслужава.

Съгласен съм изцяло с оценката на Понго76 и се присъединявам към дадената от него препоръка към тези, които още не са се запознали с този уникален по обем труд. Усещането за особена непочтеност от страна на Р. Джордан започва да се натрапва по много обиден начин от един момент нататък. Смятам, че този автор заслужава не само порицание, но дори и бойкот.

Харесвам Георги Парцалев,затова с интерес прочетох книгата.Препоръчвам я !

Това е по-скоро за раздел приказки и басни и не се казва „Мързелан и Мързеланка“ ,а „Добрите стопани“.

Човек трябва да поназнайва малко руски и английски, за да оцени интересния езиков експеримент, който е забъркал Бърджес.

много готина книга

по принцип в оригинала има много руски думи, може от там да идва смущението ти ?

Арсен Люпен ми стана много симпатичен от една друга книга за него-Кухата игла.С голямо нетърпение сядам да прочета и тази,убедена съм че ще ми допадне :)

„Колелото на времето“ е непоносимо дълга фентъзи поредица, с която авторът Робърт Джордън очевидно възнамерява да се издържа до пенсиониране. Като цяло концепцията на „колелото“ не е особено оригинална — заимствани са редица елементи от множество фентъзи произведения, от „Звездни войни“, даже се усещат религиозни мотиви. Въпреки всичко, поредицата започва прилично, първите части са стилово издържани, обмислени са не лошо и притежават известна сюжетна самостоятелност — т.е. с края на всяка част се достига до известна степен на завършеност от цялостния цикъл. С публикуването на нови и нови части обаче, читателят съвсем основателно започва да се притеснява, че може би е бил подведен от автора и че книгата няма да има край. Последните няколко романа са свидетелство за пълното изчерпване на Джордъновото въображение. Те могат да бъдат определени като книги без начало и без край. Едновременно с това, Джордън не намалява броя на сюжетните линии и не изглежда да се ориентира към завършек. Напротив — незначителни второ- и третостепенни герои се превръщат в главни, въвеждат се нови герои със свои нови съдби и мисии. Така че моят съвет към незапознатите с „Колелото“ е въобще да не го започват, докато не разберат от някъде, че то е направило „пълен оборот“ или просто да препрочетат „Властелинът на пръстените“ още веднъж.

Такъв ли е оригиналния превод или девойчето/девушката дето го е превела се базика…?!?!

много добра книга една от любимите ми от този жанр

Един роман в стил криптоистория и конспирация… Интересна книжка, но понеже У. Еко се е специализирал в семиотиката (науката за знаците и знаковите системи), набляга силно на семиотичния код, т.е. играе си със смисъла на думите. Романа се чете на един дъх, но според мене не е на висотата на „Името на розата“.

Чудесно произведение! Едно от най-добрите в БЛ

Здравейте! Казвам се Анелия Попова, на 21 години съм и за отскоро познавам творчеството на Светослав Минков. Очарована съм от простотата и мъдростта на изказа му. Винаги съм се ядосвала, че смениха програмата в училищата, тъкмо когато аз завърших 12-ти клас. По новата програма се изучаваше творчеството именно на Светослав Минков, с когото любопитството ме запозна. Исках да разбера кой е и прочетох „Дамата с рентгеновите очи“ — оттогава намирам доста сходства между неговия и моя стил на писане. Изкуство е да можеш да пишеш така, сякаш разговаряш с приятел в близкото кафе. Изкуство е да пресъздаваш действителността по толкова неангажиращ и в същото време завладяващ съзнанието начин, който да те изпълва с особено усещане през всеки момент на четене. И е изкуство да прозреш мъдростта на времето, още преди то да е дошло. В „Алхимия на любовта“ Светослав Минков поразява именно с този ефект своите читатели, без дори да се замислял за него. Имаме възможността да го почувстваме близък, свои познат, а рожденната му дата е поне със 100 години назад от нашите. Това го прави уникален! Това го прави търсен! Това го прави откроим сред останалите. Любовта, за която говори е една и съща, независимо от времето — мъдрост, която не всички осъзнаваме. Тя е чиста, тя е проста, дори прозрачна до глупост… и е всичко онова, което познаваме и в своя собствен живот, без да сме се замисляли преди този момент, че много неща можем да променим, стига да поискаме. Тази новела провокира точно тази мисъл. Мисъл, достойна за Нобелова награда, същата, която притежава и самият автор!

Наивно, но все пак любопитно.

Основната част от изложението е осъвременен преразказ на по-известните византисйки писмени източници със силни елементи на литературно съчинение. По тази причина коментари върху изводите трудно могат да бъдат правени.

От друга страна произведението преповтаря глупостта (нямам друга дума) на българските историци от началото на века, които продължават да търсят аргументи за отхвърляната днес теза за тюркският, номадски, племенен произход на древните българи и преобладаващия славянски характер на изградената държава. И макар да се касае за началото на миналия век, за негативите които ни носи номадската теза можем да виним само себе си…

Стана ми ясно и защо през 50-те и 60-те г на новата генерация български историци им се налага да защитават българският произход на редица писмени паметници, създавани около покръстването и известни предимно в чужди преписи като Закона за съдене на людете, Славянската еклога, Земеделският закон и пр. („Както наскоро предположи проф. Вашица…“)

За финал: не отминавайте произведението, защото представлява чуждо и донякъде непреднамерено мнение за нас, а видимото му изоставане и едностранчивият подход при разглеждането и анализа на събитията (за да се определя като изследване) не са болка за умиране. Все пак, историята може да изглежда и другояче от версията, излагана с известни отлики в училищните ни учебници.

Ако обичате историята и не сте фанатичен патриотар (за да можете да изчетете текста без да плюете ожесточено), предполагам че общото Ви усещане от текста ще бъде положително.

Приятно четене!

Според мен Шекспир е велик, независимо от превода.