Ричард Бах, Ръсел Мънсон
Джонатан Ливингстън Чайката (1)

Първа част

Беше утро и ранното слънце разискряше злато по леките вълни на спокойното море.

На километър от брега една рибарска лодка обсипа водата с късчета риба за примамка и вестта за Закуската на Ятото блесна като светкавица във въздуха. Хиляди чайки долетяха край лодката и всички с хитруване се заборичкаха за късчетата храна. Започваше още един изпълнен с грижи ден.

Но далеч от всички, уединен отвъд лодката и брега, Джонатан Ливингстън Чайката се упражняваше. На около тридесет метра височина в небето той поотпусна ципестите си крачета, вдигна човка и опъна до болка криле в едва поносима извивка. Това означаваше забавяне на полета и сега той летеше все по-бавно, докато вятърът в лицето му се превърна само в шепот, а океанът под него спря неподвижен. Присви очи, крайно съсредоточен, задържа дъха си и напрегнал сили, увеличи само… с още… два… сантиметра… извивката на крилете… Тогава перата му се разрошиха, той загуби скорост и падна.

Чайките, както знаете, никога не залитат, никога не губят скорост. За тях загубата на скорост във въздуха е срам и позор.

Обаче Джонатан Ливингстън Чайката не се засрами, а отново изпъна криле в онази мъчителна до потреперване извивка — забавяше и забавяше, докато отново загубеше скорост — той не беше обикновена чайка.

Повечето чайки не си дават труда да научат за летенето нищо друго, освен най-простото — как да се вдигнат от брега, за да си намерят храна и как да се върнат обратно. За тях важното е храната, а не летенето. За тази чайка обаче по-важно беше летенето. Най-много от всичко на света Джонатан Ливингстън Чайката обичаше да лети.

Беше открил, че този начин на мислене не му създава добро име сред останалите птици. Дори родителите му се тревожеха, че Джонатан прекарва по цели дни сам и непрекъснато експериментира спускане ниско над вълните.

Той, например, не можеше да разбере защо когато летеше над водата на височина, по-малка от половин размах на крилото, успяваше да се задържи във въздуха по-дълго и с по-малко усилия. Спускането му завършваше не с обичайното приплясване на крачката във водата, а с дълга пенеста диря, понеже докосваше повърхността с цяло тяло, плътно прибрал крачка от двете страни. Когато започна да се приземява с плътно прибрани крачка и на брега — за да измери следата от плъзгането си в пясъка, — родителите му вече истински се разтревожиха.

— Защо, Джон, защо? — попита го майка му. — Защо ти е толкова трудно да бъдеш като останалите птици от ятото? Защо не оставиш ниското летене на пеликаните и албатросите? Защо не ядеш, синко? Станал си само пера и кости!

— Нищо, че съм само пера и кости, мамо. Просто искам да разбера какво мога да правя във въздуха и какво не мога. Просто искам да знам.

— Виж какво, Джонатан — каза баща му доброжелателно, — наближава зимата. Лодките съвсем ще намалеят, а рибата, която сега плува на повърхността, ще се спусне надълбоко. Ако толкова искаш да учиш, тогава научи нещо повече за храната и как да я намираш. Летенето е хубаво нещо, но не се яде. Не забравяй, че летиш, за да се храниш.

Джонатан покорно кимна. Следващите няколко дни той се мъчеше да се държи като останалите птици: наистина се стараеше, пищеше и се биеше с другите птици от ятото край вълноломите и рибарските лодки, гмуркаше се за късчета риба и хляб. Но нищо не се получаваше.

«Всичко това е толкова безсмислено, рече си той и нарочно подхвърли трудно извоюваната рибка на една прегладняла стара чайка, която го гонеше. Можех да използвам цялото това време, за да се уча да летя. Имам да уча още толкова много неща!»

Съвсем скоро Джонатан Чайката отново беше сам, далеч навътре в морето, гладен, щастлив и отново се учеше да лети.

Сега се занимаваше със скоростта и за една седмица упражнения научи повече и от най-бързата чайка на света.

От триста метра височина той размахваше криле с всичка сила и се хвърляше почти отвесно във водата — така откри защо чайките пикират с прибрани криле. Само след шест секунди той вече се движеше със сто километра в час, скорост, при която, в момента на размах, крилото губи устойчивост.

Повтаряше това упражнение отново и отново. Съсредоточил цялото си внимание, той правеше усилия до предела на възможностите си, но щом набереше много голяма скорост, губеше контрол.

Издигане на триста метра. Първо устремяване напред с пълна сила, след това пикиране с размах на крилата и отвесно падане. И всеки път, при размаха нагоре, лявото му крило изведнъж спираше, той рязко се накланяше наляво, задържаше дясното крило, за да възстанови равновесието, и изпърхвайки като пламък, започваше лудо да се върти надясно като пумпал.

Все не можеше да улучи точния момент при издигането. Направи десет опита и всеки път, щом скоростта преминеше сто и десет километра в час, той се превръщаше в рошава топка перушина и загубил контрол, се сгромолясваше във водата.

«Начинът е, помисли накрая Джонатан, мокър до кости, начинът е при големи скорости крилете да се държат неподвижни — размахваш ги, докато стигнеш осемдесет километра, после задържаш в едно положение.»

Той опита отново от шестстотин метра височина — пикира, насочил човка надолу. И когато достигна осемдесет километра в час, разпери криле докрай и престана да ги движи. Изискваше се неимоверно усилие, но той успя. За десет секунди беше достигнал над сто и четиридесет километра в час. Джонатан бе поставил световен рекорд за скорост на чайка!

Но победата бе мимолетна. Щом се опита да излезе от пикирането, в момента, в който измени ъгъла на крилете си, той бе сграбчен от същия ужасен, непреодолим вихър, който при скоростта от сто и четиридесет километра в час го блъсна като динамит. Джонатан Ливингстън Чайката се взриви във въздуха и се размаза в твърдото като камък море.

Когато дойде на себе си, вече беше нощ и той се носеше в лунната светлина по повърхността на океана. Усещаше крилете си, сякаш бяха пречупени оловни пръчки, но много повече му тежеше бремето на провала. Обзе го смътното желание това бреме да го повлече към дъното и най-сетне всичко да свърши.

Вече бавно потъваше във водата, когато долови в себе си някакъв непознат, глух глас. «Няма друг път. Аз съм чайка. Ограничен съм от собствената си природа. Ако бях роден, за да науча толкова много за летенето, тогава вместо мозък щях да имам изчислителна машина. Ако бях създаден за скоростни полети, щях да имам къси криле на сокол и щях да се храня с мишки вместо с риба. Прав беше баща ми. Трябва да забравя това безумие. Трябва да се върна у дома, при своето Ято, и да се задоволя с това, което съм — жалка, ограничена чайка.»

Гласът се стихна, а Джонатан се съгласи с него.

Нощем мястото на една чайка е на брега и отсега нататък, реши Джонатан, той ще стане нормална чайка. Така ще бъде най-добре за всички.

Вдигна се тежко над тъмната вода и полетя към сушата, благодарен, че бе успял да се научи да лети с минимални усилия на неголяма височина.

«Но не, помисли той, аз вече се отказах от това, което бях, отказах се от всичко, което успях да науча. Аз съм чайка, като всички други, и ще летя като чайка.» Издигна се с мъка на тридесет метра и като размаха по-силно криле, забърза към сушата.

Чувстваше се по-добре, след като взе решение да бъде като всички други в Ятото. Връзките с онази сила, която го влечеше към познанието, се бяха прекъснали и вече нямаше да има нито предизвикателства, нито поражения. Колко е хубаво просто да престанеш да мислиш и да летиш през мрака към светлините на брега!

«Мрак! — тревожно изхриптя глухият глас. — Чайките никога не летят по тъмно.»

Но Джонатан не го чуваше. Колко е хубаво, мислеше той. Луната и светлинките, които трепкат по водата и показват пътя като сигнални огньове в нощта, а всичко наоколо е тъй мирно и спокойно…

«Опомни се! Чайките никога не летят по тъмно!

Ако беше създаден да летиш в мрака, щеше да имаш очите на бухал! И изчислителна машина вместо мозък! Щеше да бъдеш с къси криле на сокол!»

Там, в нощта, на тридесет метра височина, Джонатан Ливингстън Чайката стисна силно очи. От болката и от взетото решение не бе останала и следа.

Къси криле. Къси криле на сокол!

«Ето къде е отговорът! Колко съм бил глупав! Трябват ми къси, малки криле. Трябва просто да прибера по-голямата част от крилете си и да летя само с връхчетата. Къси криле!»

Той се издигна на шестстотин метра над тъмното море и без дори за миг да помисли за неуспех и смърт, плътно притисна към тялото си предната част на крилете си, остави разперени във вятъра само тънките като кинжали пера на връхчетата им и се хвърли отвесно надолу.

Вятърът изрева като чудовище в ушите му. Сто и десет километра в час, сто и петдесет, двеста, още по-бързо! Сега, при скорост двеста километра в час, той не усещаше такова напрежение в крилете, както преди — при сто и десет. Едно едва доловимо извиване на връхчетата бе достатъчно, за да спре да пикира, и Джонатан профуча над вълните, като сив топовен снаряд под лунния диск.

Той стисна очи, за да ги предпази от вятъра, и изпадна във възторг. Двеста и двадесет километра в час! И то без да губи контрол! «Ами ако започна да пикирам от хиляда и петстотин метра вместо от шестстотин, колко ли бързо…»

Обещанията, които бе изрекъл преди малко, бяха забравени, пометени от страхотния ураганен вятър. Въпреки това не се чувстваше виновен, че ги е нарушил. Такива обещания са само за чайки, които са се примирили да бъдат обикновени. Оня, който, учейки, се е докосвал до съвършенството, няма нужда от подобни обещания.

По изгрев-слънце Джонатан отново започна да тренира. От височина хиляда и петстотин метра рибарските лодки изглеждаха като точици върху гладката синя вода, а Ятото, което закусваше — като лек облак завихрени прашинки.

Той беше пълен със сили, още тръпнещ от радост, горд, че бе овладял страха си. Без да се двоуми, притисна към тялото си предната част на крилата, разпери късите им, остри връхчета и се хвърли към морето. Когато достигна хиляда и двеста метра височина, вече бе набрал пределната скорост, а вятърът се бе превърнал в плътна, непробиваема, оглушителна стена, която не му позволяваше да се движи по-бързо. Той летеше отвесно надолу със скорост триста и четиридесет километра в час. Преглътна, защото знаеше, че разтвори ли криле при тази скорост, ще бъде разкъсан на милиони парченца. Но скоростта беше мощ, скоростта беше радост, скоростта беше чиста красота.

На височина триста метра той започна да излиза от пикирането. Връхчетата на крилете му се огъваха и смазваха в гигантския вятър, лодката и ятото чайки приближаваха към него със скоростта на метеор, нарастваха право на пътя му.

Той не можеше да спре, още не знаеше как да избива при такава скорост.

Сблъсъкът щеше да означава мигновена смърт.

И той стисна очи.

Така тази сутрин, точно по изгрев-слънце, Джонатан Ливингстън Чайката се вряза насред Ятото, което закусваше — връхлетя, стиснал очи, с триста и четиридесет километра в час, съпровождан от оглушително свистене на вятър и пера. Очевидно този път Чайката на щастието му се беше усмихнала, защото не загина никой.

В мига, когато вдигна човка право към небето, той още се носеше със скорост двеста и петдесет километра в час. Когато успя да намали до тридесет километра и най-после отново разпери криле, лодката вече се намираше на хиляда и двеста метра под него и изглеждаше като точица в морето.

Мислите му ликуваха! Пределната скорост! Чайка, която лети с триста и четиридесет километра в час! Това беше прелом, най-великият, единствения момент в историята на Ятото и от този момент за Джонатан Чайката се откри нова ера. Той отлетя към самотната си изпитателна зона, на височина две хиляди и четиристотин метра прибра плътно криле, хвърли се отвесно надолу и внезапно откри как да завива.

Откри, че ако промени само със сантиметър положението на едно-единствено перо на връхчето на крилото си, може да направи плавен завой при страхотна скорост. Но преди това вече бе научил, че ако при такава скорост раздвижи повече от едно перо, тялото му ще започне да се върти като куршум… И Джонатан беше първата чайка на света, изпълнила въздушна акробатика.

Без да губи време за приказки с другите чайки, този ден той летя до залез-слънце. Откри лупинга, бавното превъртане, спиралното въртене, обратното въртене, виража.

 

 

Беше късна нощ, когато Джонатан се прибра в Ятото, на брега. Беше замаян и смъртно уморен. И все пак, преди да кацне, той от радост направи лупинг и миг преди да докосне земята — бързо завъртане. Като чуят за това, размишляваше той за Прелома, те ще полудеят от радост. Колко повече неща изпълваха вече живота! Вместо да сновем тъпо напред-назад край рибарските лодки, сега животът придобива смисъл! Ще се издигнем над невежеството, ще открием себе си като достойни, интелигентни и способни същества! Ние можем да бъдем свободни! Можем да се научим да летим!

Оттук нататък годините изглеждаха пълни с живот и сияеха от обещания.

Когато кацна, цялото Ято се беше събрало на Голям съвет — личеше, че отдавна са тук. Всъщност те чакаха него.

— Джонатан Ливингстън Чайката! Застани в кръга! — Гласът на Старейшината прозвуча с върховна тържественост. Да застанеш в кръга означаваше само едно от двете: или огромен позор, или огромна чест. Със заставане в кръга на честта бяха отличавани най-изтъкнатите водачи на чайките. Естествено, и тази сутрин чайките бяха излизали за Закуската на Ятото, помисли си той, значи са видели Прелома! Но аз не искам никакви почести. Нямам никакво желание да бъда водач. Искам само да споделя с тях какво съм открил, да им покажа онези хоризонти, които се откриват пред всички нас. Той пристъпи напред.

— Чайко Джонатан Ливингстън — каза Старейшината, — застани в кръга на позора пред очите на всички чайки!

Той изпита чувството, че са го ударили. Коленете му се подкосиха, перата му провиснаха, ушите му забучаха. Изправен в Кръга на позора? Невъзможно! А Преломът! Те не могат да разберат! Те грешат, грешат!

— … заради неговата дръзка безотговорност — редеше строго тържественият глас, — потъпкваща достойнството и традициите на Племето на чайките…

Да бъдеш изправен в Кръга на позора означаваше още да бъдеш прокуден от обществото на чайките, да бъдеш осъден на самотен живот по Далечните скали.

— … един ден, чайко Джонатан Ливингстън, ти ще научиш, че безотговорността не води доникъде. Животът е непознат и непознаваем. Ние знаем само, че сме изпратени на този свят, за да се храним и да останем живи колкото е възможно по-дълго.

Една чайка никога не бива да противоречи на Съвета на Ятото, но Джонатан Ливингстън издигна глас.

— Безотговорност ли? Братя мои! — извика той. — Има ли по-отговорна личност от една чайка, която е открила и следва същността, висшия смисъл на живота? Векове наред ние се блъсвахме за рибешки глави, а сега има за какво да живеем — да учим, да откриваме, да бъдем свободни! Дайте ми възможност, нека да ви покажа какво открих…

Ятото изглеждаше като вкаменено.

— Братството се разтрогва — изврещяха чайките в един глас, церемониално запушиха уши и му обърнаха гръб.

 

 

Джонатан Чайката остана сам до края на дните си, но летеше на големи разстояния отвъд Далечните скали. Едничката му мъка беше не самотата, а мисълта, че останалите чайки отказаха да повярват какви славни изживявания ги очакваха в полета, бяха отказали да отворят очи и да видят.

С всеки изминал ден той научаваше нещо повече. Научи, че като се гмурне във водата с висока скорост и следва течението, може да стигне до три метра дълбочина и така да намира рядка и вкусна риба. Повече нямаше нужда от рибарските лодки и коравия хляб, за да преживява. Научи се да подремва във въздуха, да определя нощем посоката си по вятъра, който духа откъм брега, и така можеше да прелита стотици километри от залез до изгрев-слънце. Воден от същия вътрешен усет, той летеше през тежките морски мъгли и се издигаше над тях в ослепително ясни небеса…, а в същото това време всяка друга чайка си стоеше на брега, без да подозира, че може да има нещо друго, освен мъгла и дъжд. Той се научи да язди високите ветрове далеч навътре над сушата и там да си лови за обяд крехки насекоми.

Всичко, което някога се бе надявал да даде на Ятото, сега бе останало само за него: научи се да лети и не съжаляваше за цената, която беше платил. Джонатан Чайката бе открил, че именно скуката, страхът и гневът правят живота на чайките толкова кратък, а откакто те бяха напуснали съзнанието му, той заживя дълъг и наистина чудесен живот.

 

 

Тогава, една вечер се появиха Те и завариха Джонатан да се носи плавно през своето любимо небе, сам и изпълнен с покой. Двете чайки, които се появиха до крилете му, бяха чисти като звездна светлина и излъчваха нежно, дружелюбно сияние във висините на нощния въздух. Но най-прекрасно бе съвършенството, с което летяха, като връхчетата на крилете им постоянно оставаха точно на два сантиметра от неговите.

Без да проговори, Джонатан ги подложи на проверка, каквато нито една чайка досега не бе преминавала успешно. Той изви криле и забави скорост до момента, в който само километър в час по-малко би означавал сигурно падане. Двете лъчезарни птици плавно намалиха скорост и продължиха да летят успоредно с него. Те познаваха бавното летене.

Той прибра криле, превъртя се и стремглаво се спусна надолу със скорост триста километра в час. Те полетяха надолу успоредно с него, описвайки безупречна фигура.

Накрая, със същата скорост, той премина в дълго, вертикално, бавно превъртане. Те се превъртяха заедно с него, усмихнати.

Той се върна в хоризонтален полет и помълча още малко, преди да заговори:

— Много добре — каза той. — Кои сте вие?

— Ние сме от твоето Ято, Джонатан. Ние сме ти братя. — Думите им бяха уверени и спокойни. — Дойдохме да те отведем по-високо, да те заведем в твоя дом.

— Аз нямам дом. Нямам Ято. Аз съм Прокуден. И освен това, сега прелитаме над върха на великата ветровита планина, а само след още няколкостотин метра аз няма да мога да издигна по-високо това старо тяло.

— Можеш, Джонатан. Защото си се научил. Ти завърши едното училище и вече дойде време да започнеш следващото.

Понеже тези думи бяха озарявали целия му живот, сега Джонатан Чайката веднага разбра техния смисъл. Прави бяха. Той би могъл да лети още по-високо и беше време да се завърне у дома.

Той огледа за последен път небето и великолепната сребриста земя, където бе научил толкова много.

— Готов съм — каза накрая той.

И Джонатан Ливингстън Чайката се заиздига нагоре с двете сияйни като звезди птици, докато изчезнаха в напълно черно небе.