Майкъл Конъли
Ехо парк (9)

8

Рейчъл — познаваше къщата — влезе направо в хола, остави папките на масичката и се обърна да го погледне.

— Какво ти е?

— Нищо ми няма. Обаче забравих, че ще се отбиеш.

— Мога да си тръгна веднага, ако…

— Не, не. Радвам се, че дойде. Успя ли да изчетеш материалите?

— Не всичките. Все пак имам някои забележки, които може да ти помогнат при утрешния разпит. Ако имаш нужда от мен, мога да уредя да присъствам — неофициално, разбира се.

— Официално, неофициално — все тая. — Бош поклати глава. — Това е шансът на Рик О’Шеа и той при всички случаи ще се възползва от него. А ако аз включа в представлението един агент на ФБР, това със сигурност ще означава сбогом на всякакви бъдещи спектакли.

Тя се усмихна и поклати глава.

— Всички мислят, че единственото желание на ФБР е да се види на първа страница, но невинаги е така.

— Знам. Но няма начин да превърна следствието в тест за О’Шеа. Искаш ли нещо за пиене?

— Ти какво пиеш?

— Водка. Но май ще мина на кафе.

— Ще ми направиш ли една водка с тоник?

— Да, ама без тоник.

— С доматен сок?

— Тц.

— Сироп от боровинки?

— Само водка.

— Ясно. Хари Пича. Значи ще пия кафе.

Бош отиде в кухнята да сложи вода. Когато се върна, Рейчъл беше пръснала папките върху масата, а в ръцете й имаше гъсто изписан лист.

— Направи ли нещо за името? — попита тя.

— Задвижих нещата. Ще продължим утре рано сутринта. Надявам се да открием нещо преди началото на разпита. Насрочен е за десет.

Тя кимна и го изчака да седне срещу нея.

— Готов ли си?

— Да.

— Този човек несъмнено е умен и изобретателен, независимо от имената, с които се представя — започна тя и се наведе към бележките си. — Да започнем с ръста му: нисък и слаб, което означава артистични наклонности. Благодарение на тях е успял да склони жертвите си да тръгнат с него. Това е ключовият момент. Използването на физическа сила е малко вероятно, поне в началото. Твърде дребен е за това. Вместо това използва убедителност и чар — качества, които притежава в изобилие. Дори на някоя оживена спирка в центъра — да речем на булевард „Холивуд“, всяко разумно момиче би проявило известна предпазливост. Но той все пак е печелил доверието им — по един или друг начин.

— Омайник — обади се Бош.

— Направих някои справки по въпроса в Интернет — продължи тя. В приказките героят често е представен като духовник, който умее да привлича слушателите си по невероятно убедителен начин, след което ги сграбчва. По онова време — имам предвид дванайсети век, представителите на духовенството са били представители на върховната власт. Днес е различно. Върховната власт е правителството, чийто главен представител е полицията.

— Намекваш, че се е представял за полицай?

— Не е изключено. Трябва да е използвал нещо, което му върши добра работа.

— А какво ще кажеш за оръжие? Или за пари? Може би просто е размахвал пачки пред момичета, готови на всичко за пари…

— Мисля, че става въпрос за нещо повече от оръжие или пари. — Рейчъл поклати глава. — За да ги използва, той все пак трябва да постигне някаква близост, нали? Парите не понижават прага на предпазливостта, значи е нещо друго. Стил, начин на поведение — нещо, което се допълва от парите… или ги замества. Нещо, което използва като оръжие, но СЛЕД като е осъществил контакта.

Бош кимна, грабна един бележник от шкафа и започна да си води записки.

— Друго? — промърмори, без да вдига глава.

— Известно ли е от колко време има фирмата за почистване на прозорци?

— Не. Утре ще разберем. Защо питаш?

— Защото това разкрива друг аспект на уменията му. Но интересът ми не се дължи на факта, че има собствен бизнес, а по-скоро на избора му. Защото този бизнес му позволява да е мобилен, да обикаля различни квартали. Никой не бе се учудил на микробуса, появил се в на улицата пред дома му. Разбира се, не и нощем — на практика онзи малък пропуск, който го е провалил. А тази професия му позволява достъп до домовете на хората. Любопитна съм да разбера дали я е избрал, за да реализира болните си фантазии, или обратното — започнал е да убива, след като вече е работил като мияч.

Бош продължаваше да си записва. Поставените от Рейчъл въпроси бяха наистина интересни. И той си беше задавал някои от тях в хода на следствието. Дали Уейтс беше работил същото и преди тринайсет години? Дали беше мил прозорци във Високата кула и благодарение на това бе разбрал за свободния апартамент? Това можеше да се окаже още един пропуск в разследването.

— Знам, че е излишно да те предупреждавам, Хари — каза Рейчъл. — Но все пак ще ти кажа, че трябва много да внимаваш с него.

— Защо?

— В тези документи виждам нещо особено. — Тя въздъхна. — Нещо, което някак не се връзва. Знам, че нямам право на прибързани заключения, защото материалите са страшно много като обем, но все пак…

— Казвай де!

— Не бива да забравяме, че залавянето на този човек е резултат на чиста случайност. Полицията дебне обикновени крадци, а попада на сериен убиец. До момента, в който в микробуса му са открити разчленени трупове, Уейтс е абсолютно непознат за органите на реда. Години наред е действал извън обсега на радара. Вече споменах, че притежава определени умения — факт, който ме навежда на мисълта за патология. Той не пише писма на полицията като Зодиака или други смахнати престъпници. Не показва жертвите си, за да предизвика възмущението на обществото или да дразни полицията. Държи се спокойно, действа подмолно. Освен това, ако не броим първите две убийства, той предварително набелязва жертвите си — всички без изключение незабележими личности, чието изчезване не предизвиква особено вълнение. Разбираш ли какво искам да кажа?

Бош се поколеба дали да й разкаже за грешката, която бяха допуснали преди години.

Тя моментално го усети и вдигна глава:

— Какво?

Той не отговори.

— Виж какво, Хари. Нямам никакво намерение да те притискам. Ако има нещо, което трябва да зная, по-добре го кажи веднага. Иначе си тръгвам.

— Изчакай кафето. Дано го обичаш чисто, без мляко.

Отиде в кухнята, наля две големи чаши, после разрови плетения панер, в който държеше подправките, и извади няколко пликчета захарин и сметана, останали бог знае откога.

Тя си сложи захарин, отпи една глътка и тръсна глава:

— Е, добре. Изплюй камъчето.

— По време на следствието през деветдесет и трета с партньора ми сме допуснали грешка. Не знам дали това, което ще ти кажа, може да се върже с теорията ти за човек, който остава извън обсега на радара, но на даден етап той ни се е обадил. Някъде на третата седмица от разследването. Говорил е с партньора ми, използвал е псевдоним. Или поне ние сме на мнение, че е псевдоним. Сега, след твоята теория за Рейнард Лисицата, може да се окаже, че е използвал истинското си име. Но това няма значение, защото се издънихме и изобщо не го проверихме.

— Какво искаш да кажеш?

Бавно и неохотно той й разказа за обаждането на Оливас, който беше открил псевдонима на Уейтс във Формуляр 51. Тя кимна, сведе очи и започна да върти химикалката между пръстите си.

— В резултат Уейтс продължава дейността си и… убива хора — довърши с въздишка Бош.

— Кога откри този пропуск?

— Днес, малко след като се разделихме.

— И се хвана за шишето, нали?

— Ами… да. — Той сви рамене.

— Мислех, че… Всъщност няма значение.

— Няма връзка с нашата среща, Рейчъл — каза той. — В смисъл, че… Много се радвам, че те видях.

Тя отпи нова глътка кафе и се задълбочи в записките си. Личеше, че се стяга, за да продължи.

— Не виждам с какво това обаждане може да промени заключенията ми — започна с лека въздишка. — Да, предвид поведението му, подобно обаждане изглежда доста необичайно независимо с какво име се е представил. Но ти трябва да имаш предвид, че изчезването на Жесто става в най-ранната му фаза. Редица детайли в разследването видимо се отличават от по-късния му почерк. Затова съм на мнение, че обаждането му точно за случая Жесто не е чак толкова необичайно.

— Добре, съгласен съм.

Тя отново запрелиства записките си. Не го поглеждаше.

— Докъде бях стигнала?

— За насочването му към незабележими жертви след първите две убийства.

— Точно така. Исках да подчертая, че явно е започнал да изпитва удоволствие от това, което върши. С това изчезва и необходимостта да привлича вниманието. Иска спокойствие, защото е доволен. Вече няма нужда от обществена изява.

— Какво те тревожи тогава?

— Моля? — Тя го погледна с недоумение.

— Не знам — колебливо каза Бош. — Сякаш изпитваш безпокойство от собствения си психологически профил, в смисъл от профила, който си направила… Сякаш не му вярваш.

Тя кимна, признаваше правилността на наблюдението му.

— Нищо в този профил не подсказва, че става въпрос за човек, който изведнъж решава да сътрудничи на следствието и предлага самопризнания за други престъпления. Виждам по-скоро обратното: това е човек, който не би признал нито едно престъпление, на никаква цена. Човек, който ще отрича докрай, включително и в момента, в който му забият спринцовката.

— Добре, ясно. Противоречието е налице. Но нима не е така и при всички останали? Нима някога си правила психологически портрет, който е сто процента верен?

— Не съм, разбира се. Но въпреки това нещата не ми се връзват. В смисъл, че има и нещо друго. Някаква по-висша цел, ако щеш. Някакъв план. Тези признания носят всички белези на манипулация.

Бош кимна, сякаш това беше извън всякакво съмнение.

— Има такава манипулация. Той манипулира О’Шеа и системата като цяло. С единствената цел да се спаси от спринцовката.

— Възможно е, но може да има и други мотиви. Затова ти казвам да внимаваш.

Последните думи бяха изречени с остър и назидателен тон, сякаш предупреждаваше новак в занаята или непослушно дете.

— Бъди спокойна, ще внимавам — въздъхна Бош, решил да не дълбае повече. После смени темата: — А какво ще кажеш за разчленяването?

— Всъщност задълбах именно в проучването на заключенията от аутопсията. Винаги съм смятала, че тъкмо жертвите дават най-много информация за убиеца. Във всички случаи причината за смъртта е удушава-не. Прободни рани липсват, труповете са разчленени след настъпването на смъртта. А това са две различни неща. Според мен разчленяването е част от усилията Да се отърве от телата, нищо повече. Тук той отново Демонстрира умения, съобразителност и организация. Колкото повече навлизах в материалите, толкова по-силно ставаше убеждението ми, че сме извадили го-късмет да го пипнем онази нощ.

Пръстът й се плъзна по записките.

— Интересът ми беше привлечен от чувалите за боклук. Три за двете жени. В първия са главите и четирите ръце — факт, който навежда на мисълта за отделно укриване на частите, подлежащи на идентификация. Полицията установила ли е накъде е пътувал в момента на задържането?

— Май не. — Бош сви рамене. — Предположили са, че е възнамерявал да ги закопае някъде около стадиона, но това противоречи на факта, че са го задържали в обратна посока. На практика е карал към жилищния квартал под стадиона, далеч от удобните за целта места. Разбира се, долу също има удобни места, но според мен той би се възползвал от много по-сигурните хълмове над града, а не в чертите му. Там никой не би могъл да го види.

— Точно така. — Рейчъл пак прелисти записките си.

— Какво още?

— В крайна сметка може да се окаже, че тази история с фолклора няма нищо общо със случая и всичко е просто съвпадение.

— Но нали в приказките лисицата има таен замък, в който подмамва жертвите си?

Тя учудено вдигна глава.

— Ти нали уж не можеше да се оправяш с компютъра?

— Наистина не мога. Партньорката ми свърши тази работа. Но днес, малко преди да ти се обадя, ходих да обиколя района и не видях никакъв замък.

— Не го приемай толкова буквално — въздъхна тя.

— Добре де. Но въпреки това възниква един голям въпрос около тая работа.

— Какъв въпрос?

— Обърна ли внимание на протокола за ареста? Уейтс не отговаря на въпросите на Оливас и партньора му, но прилежно отговаря на всички въпроси от разпита в предварителния арест. От този протокол научаваме, че има гимназиално образование. Никога не е учил в колеж. В крайна сметка той е най-обикновен мияч на прозорци, който няма откъде да знае за тази прословута средновековна лисица.

— Не знам. — Рейчъл въздъхна. — Но вече ти споменах, че този герой съществува в различни култури. В детските книжки и телевизионните програми го има достатъчно често, за да привлече вниманието на нашия човек. Не подценявай неговата интелигентност само защото си изкарва хляба с миене на прозорци. Той е собственик на фирма, която управлява сам — факт, който ясно показва способностите му. Друг такъв факт са дългогодишните му престъпления, останали ненаказани. Това е ясен индикатор за интелигентността му.

Все още неубеден, Бош зададе следващия си въпрос:

— Добре де, но къде тогава поставяш първите две убийства? Те са обект на голямо обществено внимание — най-вече случаят Жесто, след което — хоп, той изведнъж минава в дълбока нелегалност.

— Всички серийни убийци променят стила на работата си. Отговорът е прост: той просто се учи. Според мен първото му убийство — единственото на мъж, е станало случайно. Все едно че е стрелял с автоматично оръжие, без да е сигурен кого ще улучи. Отдавна е обмислял убийство, но не е бил сигурен, че може да го извърши. После изведнъж попада в ситуация, която му дава възможност да опита — това са уличните безредици. Една съвсем реална възможност да убие и да види дали ще успее да се измъкне. Полът на жертвата няма значение, личността й — също. В момента единственото му желание е да опита да убие някого.

— Това е вярно. Приемам го. Но веднага след това идва ред на Мари Жесто — жертва, която привлича вниманието на полицията и медиите.

— Продължава да се учи. — Рейчъл тръсна глава. — Вече знае, че може да убива, и изпитва желание да излезе на лов. Тя е първата му истинска жертва. Изпречва се на пътя му, отговаря на представите на болното му въображение и се превръща в плячка. На този етап той се съсредоточава върху избора на жертва и доброто си прикритие. Но изборът му не е подходящ — обектът е жена, чието изчезване ще вдигне твърде много шум. По всяка вероятност не го е предвидил, но си е извлякъл съответните поуки.

Бош кимна.

— След Жесто той продължава да се развива. В поведението му се появява и трети елемент: проучване на бъдещите жертви. Избира ги не само според пригодността към личните си изисквания, но и според произхода и социалното положение. Те трябва да са максимално незабележими, а изчезването им не бива да предизвиква безпокойство.

— И той излиза от обсега на радара.

— Точно така. Потъва в нелегалност и си остава там. До щастливата случайност в Ехо Парк, когато е спрян от полицията.

Бош отново кимна. Всичко това беше вярно и щеше да му помогне при разпита, но подхвърли:

— Не се ли учудваш от факта, че цял куп душевноболни типове и убийци са извън обсега на радара?

— Не само се учудвам, но понякога буквално замръзвам от ужас — въздъхна Уолинг. — И все се питам още колко души щеше да убие този тип, ако не бяхме извадили късмет да го заловим?

Направи нова справка с бележките си, но не каза нищо повече.

— Това ли е всичко? — попита Бош.

Острият й поглед му показа, че въпросът е формулиран неправилно.

— Извинявай — побърза да добави той. — Справила си се чудесно и наблюденията ти наистина ще ми помогнат. Просто исках да разбера дали има още нещо, което би искала да обсъдим.

Тя задържа очите си върху лицето му още известно време, после бавно кимна.

— Да, има. Но не е свързано с разследването.

— А с какво?

— С онова телефонно обаждане. Или ще му обърнеш гръб, или ще рухнеш, Хари. А това не бива да става, защото важна е работата, която ти предстои.

Бош въздъхна. Лесно й беше да го каже. Но не тя, а той трябваше да живее с призраците на всичките убити жени, за които Рейнард Уейтс щеше да разкаже на следващия ден.

— Не го приемай така — моментално реагира Рейчъл. — Знаеш ли колко подобни обаждания съм била принудена да понасям, докато работех в Психологическия отдел? Гаднярите не само звъняха, но и продължаваха да убиват!

— Знам, знам…

— Всички сме имали кошмари. Това е част от работата ни. Един от шефовете ми преди време казваше, че ако не можеш да прогониш призраците, трябва веднага да напуснеш къщата на духовете…

Той отново кимна, но този път я гледаше право в очите.

— Колко убийства си разкрил, Хари? Колко гадни типове се тикнал в затвора?

— Не знам. Не си водя статистика.

— А би трябвало.

— Какъв е смисълът?

— Смисълът е ясен: колко хора щяха да загинат, ако не беше прибрал тези убийци? Доста, предполагам.

— Сигурно.

— Ето, това е. Ти си много напред в надбягването и никога не трябва да го забравяш.

— Добре, ясно.

В паметта му изплува лицето на един от тези убийци, беше го арестувал преди години. Казваше се Роджър Бойлън и се придвижваше с пикап, оборудван като каравана. Беше подмамил в нея две млади момичета, почерпил ги с марихуана, а преди да ги изнасили и убие, им инжектирал конски дози успокоителни. Всичко това се беше случило на един пуст паркинг в близост до язовира Хансен. Труповете беше захвърлил в близкия канал. В момента, в който Бош му щракна белезниците, Бойлън поклати глава и каза:

— Жалко. Тъкмо бях загрял.

Колко хора щяха да загубят живота си, ако не го беше спрял? Възможно ли бе този арест да компенсира провала с Уейтс? До известна степен, да. Но това не беше игра на компенсации. Истинският детектив отлично знае, че при убийствата такова нещо няма. Нито в кратък, нито в дългосрочен план.

— Дано съм ти помогнала — подхвърли Рейчъл.

Образът на Бойлън избледня, на мястото му се появи лицето на младата жена.

— Да, много. Утре ще съм много по-наясно кой съм аз и срещу какво съм се изправил.

— Имах предвид и другото — каза тя и се надигна.

— Аз също. — Бош се изправи.

— Бъди много внимателен, Хари — каза тя и тръгна към вратата.

— Знам, вече го каза. Бъди спокойна. Ще държа нещата под контрол.

— Имам предвид по-скоро психологическата опасност, отколкото физическата. Пази се, Хари, моля те!

— Ще се пазя — обеща той.

Беше време за сбогуване, но тя се поколеба. Очите й пробягаха по пръснатите на масата папки, после се спряха върху лицето му.

— Все си мислех, че ще се обадиш някой ден… Но не очаквах, че ще е по работа.

Трябваха му няколко дълги секунди, за да осъзнае смисъла на казаното.

— Мислех си, че… Онова, което ти казах… Което си говорихме…

Не знаеше как да завърши мисълта си. Не беше сигурен какво всъщност иска да й каже. Тя протегна ръка и докосна гърдите му. Той направи крачка към нея и я взе в прегръдките си.