Майкъл Конъли
Ехо парк (19)

18

Репортерите и представителите на полицията бавно започнаха да напускат приемната. В известно отношение Киз Райдър ги беше разочаровала, защото все още беше жива. Ако беше предала Богу дух, всичко щеше да е наред. Новината излиза на първа страница, обществото получава всички подробности на трагедията, и толкоз. До новата сензация и поредната пресконференция. Но тя се беше вкопчила в живота и това обърка събралите се пред болницата хора. Те не можеха да стоят и да чакат, защото имаха друга работа. Така че броени часове по-късно Бош отново се оказа сам в просторната чакалня. В този критичен момент от живота си Райдър беше останала съвсем сама. Нямаше приятел, а родителите й бяха напуснали Лос Анджелис малко след преждевременната смърт на сестра й. Единственият й близък човек в този град беше Бош.

Малко след пет следобед в залата отново се появи доктор Ким — очевидно очакваше да види началника на полицията или поне някой друг униформен служител на реда с по-високо звание от детектив. Наложи му се обаче да се задоволи с Бош, просто защото други нямаше.

— Справя се добре. — Той се усмихна уморено. — Вече е в съзнание, реагира на невербалните комуникации. Не може да говори, защото е интубирана, но първоначалните признаци са обнадеждаващи. Няма удар, няма инфекция, всичко изглежда наред. Втората рана също е стабилизирана, но с нея ще се занимаваме утре. Мисля, че една операция й стига за днес.

Бош мълчаливо кимна. Душата му се изпълни с огромно облекчение. Киз щеше да се справи!

— Може ли да я видя?

— Само за няколко минути — отвърна докторът след кратко колебание. — Вече ви казах, че не може да говори. Елате.

Бош за втори път последва главния лекар през летящата врата. Минаха през спешното отделение и влязоха в шоковата зала. Киз беше на второто легло вдясно. Тялото й изглеждаше дребно, заобиколено от всякаква апаратура и опасано с маркучи. Очите й бяха замъглени и изобщо не трепнаха при появата му. Беше в нещо като полусъзнание.

— Здрасти, Киз — усмихна се той и хвана здравата й ръка. — Как си, партньорке? Не, не се опитвай да ми отговаряш. Дойдох просто да те видя. Главният лекар току-що ме увери, че ще се оправиш. След рехабилитацията ще си като нова!

Тя не можеше да отговори заради тръбата, натика-на дълбоко в гърлото й. Но пръстите й леко стиснаха ръката му — много положителен признак.

Той седна до леглото, без да пуска ръката й. През следващите тридесет минути не й каза почти нищо.

В пет и половина се появи дежурната сестра и каза, че във фоайето го чакали двама мъже. Бош се надигна, стисна ръката на Киз за последен път и обеща да дойде още на следващата сутрин.

Мъжете се оказаха следователи от ОУО. Старшият беше лейтенант Рандолф, а другият се казваше Осейни. Лейтенантът беше стар познат на Бош — имаше дългогодишна практика в отдела и беше разследвал четири случаи на употреба на оръжие с негово участие.

Излязоха от болницата и седнаха в служебната кола, за да говорят на спокойствие. Бош се настани отзад до включения магнетофон и започна да разказва. Рандолф и Осейни мълчаливо изслушаха подробностите от началото на следствието и се намесиха едва когато премина на описанието на събитията от сутринта. Тази намеса прие формата на десетки въпроси, които имаха за цел да открият отклонения от предварително разработения план на операцията. Личеше желанието им да установят, че важните, а може би и всички решения са били вземани от представителя на Областната прокуратура Рик О’Шеа. Разбира се, това не означаваше, че полицията се стреми да прехвърли цялата отговорност за провала върху О’Шеа — те просто вземаха съответните защитни мерки.

По тази причина Рандолф настоя за максимална точност в момента, в който Бош спомена за възникналия спор относно свалянето на белезниците на Уейтс преди спускането по стълбата. Искаше да чуе кой какво е казал, точните думи на всеки. Бош знаеше, че са го оставили за десерт. Със сигурност вече бяха разпитали Кал Кафарели, Мори Суон, О’Шеа и оператора с видеокамерата.

— Успяхте ли да прегледате филма? — попита той, след като свърши с обясненията.

— Още не.

— Ситуацията би трябвало да е записана изцяло. В момента, в който започна стрелбата, камерата работеше. Всъщност аз също съм любопитен да видя този запис.

— Честно казано, това няма как да стане — въздъхна Рандолф. — Корвин твърди, че е изгубил диска в гората.

— Корвин е операторът, така ли?

— Да. Предполага, че е изпаднал от джоба му, докато сте пренасяли Райдър със стълбата. До този момент не успяхме да го открием.

Политическата математика беше проста. Корвин работеше за О’Шеа, а записът щеше да покаже, че О’Шеа инструктира Оливас да свали белезниците на затворника.

— Този човек лъже — каза Бош. — Джобовете му бяха пригодени за специално оборудване. С очите си видях как пусна диска в един от тях, който беше със самозалепващо се капаче. Направи го, преди да се качи по стълбата. Дискът е у него.

Рандолф отегчено кимна. Сякаш предварително знаеше, че ситуацията е била точно такава.

— Записът показва, че О’Шеа казва на Оливас да свали белезниците — добави Бош. — Запис, който прокурорът не би желал да стигне до медиите или до Главното полицейско управление на Ел Ей — нито в годината на изборите, нито никога. Следователно въпросът е дали Корвин го е скрил, за да оказва натиск върху О’Шеа, или самият О’Шеа му е заповядал да го скрие. По мое лично мнение е по-скоро второто.

На това Рандолф дори не си направи труда да кимне. Каза само:

— Добре. Дайте да направим още един преглед на събитията и да приключваме.

Бош разбра какво му се казва: че проблемът със записа не е негов.

— Както искате.

Приключиха малко преди седем. Бош ги помоли да го свалят до центъра „Паркър“, където беше колата му. По пътя изобщо не отвориха дума за разследването. Рандолф включи радиото на вълната на местната радиостанция и мълчаливо изслушаха новините, които съдържаха медийната версия на инцидента в Бийчуд Кениън и хода на издирването на Рейнард Уейтс.

Третата новина засягаше политическите последици от бягството на затворника. Ако Бош и компания бяха търсили повод за предизборен дебат, усилията им положително бяха успешни. Всички противници на О’Шеа в общинския съвет критикуваха действията на полицията и прокуратурата по време на акцията. В опит да се дистанцира от този провал О’Шеа беше направил изявление в смисъл, че не е бил нищо повече от наблюдател, който не е вземал никакви решения във връзка с транспортирането и охраната на затворника. Новината завършваше с описание на смелите му действия за спасяването на ранен полицейски служител и личното му участие в пренасянето на този служител през гористата местност, в която е дебнел въоръженият престъпник.

Рандолф въздъхна и изключи радиото. Беше чул достатъчно.

— Какъв човек, а? — подхвърли Бош. — Няма начин да не стане прекрасен областен прокурор!

— Без съмнение — съгласи се Рандолф.

Влязоха в гаража на центъра „Паркър“. Бош каза лека нощ на колегите си и тръгна към близкия платен паркинг, където държеше колата си. Чувстваше се изтощен, въпреки че до залез-слънце оставаше още поне един час. Запали мотора и подкара обратно към Бийчуд Кениън — по пътя, по който току-що беше дошъл. В движение включи телефона да се зарежда и се обади на Рейчъл Уолинг. Оказа се, че тя вече е в апартамента му.

— Отивам до Бийчуд, ще се забавя малко — каза той.

— Защо?

— Защото това е мое разследване, а горе работят хора.

— Правилно. Трябва да си там.

Бош не отговори, но тишината в слушалката му подейства успокоително.

— Ще се прибера по най-бързия начин — тихо добави той.

Изключи телефона, излезе от магистралата и след няколко минути вече преодоляваше завоите по Бийчуд Драйв. Малко под върха се размина с два микробуса, които се спускаха. Единият беше катафалка, а другият беше на криминалистите — онзи със злополучната стълба. Сърцето му се сви. Останките на Мари Жесто без съмнение бяха в първия автомобил.

На паркинга завари Марсия и Джаксън — детективите, които бяха пратени да извършат изравянето на трупа. Изправени зад колата си, те сваляха работните комбинезони. Денят им беше приключил. Бош спря до тях.

— Как е Киз, Хари? — тревожно попита Марсия.

— Казват, че ще се оправи.

— Слава Богу!

— Голяма бъркотия, нали? — съчувствено каза Джаксън.

— Какво свършихте? — пренебрегна забележката Бош.

— Открихме я — отвърна Марсия. — Или, по-точно казано, открихме един труп. Ще се наложи зъбна идентификация. Ти нали имаш данните?

— Да, в папката на бюрото ми са.

— Ще я вземем — ще ни трябва на Мишън Роуд.

На Мишън Роуд се намираше сградата на Съдебна медицина. Някой от експертите стоматолози щеше да сравни рентгеновите снимки от зъбите на Жесто с тези на изровения труп, посочен от Уейтс.

Марсия затвори багажника и го погледна загрижено.

— Добре ли си, Хари?

— Денят беше дълъг — отвърна с въздишка Бош.

— И със сигурност няма да е единственият — каза Джаксън. — Ще бъде така, докато не пипнат онзи тип.

Бош усети любопитството на колегите си. Искаха да разберат какво точно е станало. Двама полицаи бяха убити, трети беше в реанимацията. Но вече започваше да му писва.

— Вижте, не знам още колко ще продължи това — рече той сухо. — Още утре ще се опитам да изясня нещата, но очевидно не всичко зависи от мен. Ще ви моля да ми звъннете в момента, в който идентифицирате тялото. Ако това е Жесто, трябва да уведомя родителите й. Вече тринадесет години поддържам връзка с тях и искам да научат новината от мен.

— Дадено, Хари — каза Марсия.

— Аз пък никога не съм се натискал да уведомявам близките — промърмори Джаксън.

Размениха още няколко думи, после Бош вдигна глава към небето, оранжево от прекрасния залез. Пътеката в гората със сигурност вече беше тъмна и той помоли колегите си да му заемат фенерче.

— Утре ще ви го върна.

Марсия и Джаксън не възразиха, макар да бяха наясно, че на другия ден Бош може би вече няма да работи по случая.

— Стълбата я няма, Хари — предупреди го Марсия. — Криминалистите си я прибраха.

— Значи ще се поокалям. — Бош сви рамене и сведе очи към достатъчно изцапаните си панталони и обувки.

Марсия се усмихна, извади от багажника голям електрически фенер и му го подаде.

— Искаш ли да те изчакаме? Ако се подхлъзнеш и си навехнеш някой глезен, цяла нощ ще правиш компания на койотите.

— Не, благодаря. Имам телефон, а освен това обичам койотите.

— Окей, внимавай.

Бош ги изчака да потеглят, погледна още веднъж потъмняващото небе и тръгна по пътечката, по която сутринта ги беше повел Уейтс. След пет минути стигна до ямата. Включи фенера и започна да я оглежда. Имаше многобройни стъпки, оставени от полицейските екипи. Тук нямаше какво да се види. Потърси коренищата, които беше използвал сутринта. Хвана се за най-дебелото и внимателно се спусна долу. Две минути по-късно излезе на полянката, оградена с жълта полицейска лента. В центъра й тъмнееше правоъгълен изкоп с дълбочина метър и половина.

Наведе се, мина под лентата и тръгна натам. Към мястото, превърнало се в последен дом за една млада жена.