Майкъл Конъли
Ехо парк (4)

3

Щом се върнаха в службата, влязоха на доклад в кабинета на началника на отдел „Неразкрити престъпления“. Само месец делеше Ейбъл Прат от заслужена почивка след двадесет и пет годишна служба в полицията. Той ги изслуша с привидно внимание, но купчината пътеводители за Карибските острови в ъгъла на бюрото ясно показваха какво ангажира мислите му. Подобно на повечето дългогодишни служители на реда, той също мечтаеше да затръшне вратата и да се пресели на някой слънчев остров заедно със семейството си. И да забрави за мрака, сред който е бил принуден да живее десетилетия. Все още не знаеше, че след половин година на плажа животът на хора като него изведнъж се превръща в огромна и монотонна скука.

За заместник на Прат гласяха един старши детектив от ДГУ — Дейвид Ламбкин, известен в цялата страна експерт по сексуални престъпления. Везните се бяха наклонили в негова посока поради факта, че голяма част от неразкритите престъпления, с които се занимаваше отделът, бяха извършени именно на сексуална основа. Бош очакваше да работи добре с Ламбкин и би предпочел да докладва на него, а не на отегчения Прат. За съжаление времето го притискаше.

Хубавото в случая беше, че Прат с удоволствие щеше да им даде пълна свобода на действие. Единственото му условие щеше да е да не правят гафове, които да го поставят в неудобно положение. Всъщност той не искаше нищо друго освен един кротък и безметежен последен месец в трудовата си биография.

Като повечето ченгета с двайсет и пет години стаж, Прат беше закостенял представител на старото поколение и естествено предпочиташе пишещата машина пред компютъра. От валяка на старата електрическа Ай Би Ем на спомагателната масичка до писалището се подаваше недовършено писмо.

Преди да седне, Бош успя да хвърли един поглед и видя получателя — някакво казино на Бахамските острови, което щеше да получи оферта за оценка и евентуална реорганизация на охраната си. Това беше достатъчно, за да му стане ясна посоката, в която е ангажирано вниманието на шефа.

След като ги изслуша, Прат им даде благословията си да работят с О’Шеа. Демонстрира признаци на живот единствено когато ги предупреди за Мори Суон, адвоката на Рейнард Уейтс.

— Ще ви кажа нещо за Мори: никога не се ръкувайте с него! — И очите му блеснаха.

— Защо? — учуди се Райдър.

— Преди години се изправих срещу него в съда. Защитаваше някакъв гангстер, обвинен по сто осемдесет и седми. Всеки ден преди началото на заседанието Мори идваше да ми стисне ръката, а след това правеше същото и с прокурора. Ако имаше възможност, сигурно щеше да се ръкува и със съдията.

— И какво?

— Ами когато осъдиха неговия човек, той направи опит да намали присъдата му, като натопи другите Участници в убийството. По време на разпита обвиняемият заяви, че съм корумпиран. Мори го уверил, че може да купи всички ни — мен, прокурора, свидетелите. Поискал му пари и приятелката на гангстера ги доставила. След това му обяснил, че ни плаща при всяко ръкостискане в залата. Нали знаете, от ръка в ръка. Винаги ни поздравяваше „сърдечно“, така да се каже — с двете ръце едновременно. На практика свил парите, а лъжел клиента си, че ни плаща.

— Господи! — възкликна Райдър. — Не повдигнахте ли обвинение?!

Прат махна с ръка.

— Научихме това постфактум, освен това нямахме доказателства. Нали знаеш: един човек ми каза, че чул… И така нататък. При Мори това нямаше как да мине, защото е известен член на адвокатската колегия. Но оттогава до ден днешен избягвам да се ръкувам с него. Съветвам и вас да се държите по-настрана, особено в съдебната зала. — И се разсмя.

След още малко смях Бош и Райдър тръгнаха към работните си места. Бяха си разпределили работата още на връщане от съдебната палата: Бош поемаше Уейтс, а Райдър щеше да се занимава с Фицпатрик. На следващия ден, в момента, в който седнеха срещу Уейтс в килията за разпити, трябваше да са отлично запознати с документите и материалите по следствието.

Райдър имаше по-малко за четене. По тази причина трябваше да напише и заключенията по делото Мата-резе, докато цялото време на Бош бе запазено за света на Рейнард Уейтс. Той отдели материалите за Фицпатрик и ги подаде на колежката си, после слезе в служебното барче на партера. Опашката от гладни вече се беше стопила и тук можеше да чете материалите на спокойствие, далеч от шума и постоянно звънящите телефони в отдела. Избра една масичка в дъното, избърса я със салфетка и разгърна папката.

Материалите за Уейтс бяха три: „работният дневник“ на полицейското управление на Лос Анджелис, подготвен от Оливас и колегата му от Североизточния участък Тед Колбърт, списък с предишните арести на обвиняемия и прокурорско досие, дело на О’Шеа.

Реши да започне с работния дневник. Набързо се запозна с личността на Рейнард Уейтс и подробностите по ареста му. Тридесет и четири годишният обвиняем обитавал партерен апартамент на Суицър Авеню в Западен Холивуд. Метър и седемдесет, шейсет и пет килограма, собственик на еднолична фирма за почистване на прозорци, носеща дългото наименование „Почистване на стъкла по домовете «Ясна гледка»“. Според полицейските доклади на 11 май, в 1:50 ч. след полунощ, въпросният Рейнард Уейтс привлякъл вниманието на двама патрулиращи полицаи: новака Арнолфо Гонзалес и неговия инструктор Тед Фенъл, които били прикрепени към Отряда за предотвратяване на битови престъпления във връзка със зачестилите обири в района на Ехо Парк — обикновено по време на домакинските мачове на „Доджърс“. Патрулът осъществявал наблюдение в един от кварталите, разположен на хълма над Ехо Парк. Макар и в униформи, двамата полицаи използвали кола без отличителни знаци, паркирана в близост до пресечката между Стейдиъм Уей и Чавес Равийн Плейс. Бош познаваше това място — намираше се в най-далечния край на спортния комплекс „Доджърс“ и малко над района на Ехо Парк, обект на наблюдение от ОПБП. Познаваше и стандартната процедура, използвана при подобни наблюдения: екипът заема позиция извън периметъра и проверява всяка; кола или пешеходец, които изглеждат подозрителни.

Според рапорта на Гонзалес и Фенъл в указания час те засекли микробус с рекламните надписи на фирмата за почистване на прозорци „Ясна гледка“, който им се сторил подозрителен в този късен час. Подкарали след него, като Гонзалес използвал прибор за нощно виждане, за да разчете регистрационния номер. След това включил мобилния дигитален терминал. Полицаите предпочитат компютъра в колата пред обикновената радиостанция, тъй като в много случаи престъпниците разполагат със свой радиоскенер, настроен на полицейската вълна. Компютърът реагирал с предупредително флагче: номерата на микробуса се оказали на „Форд Мустанг“, регистриран в Клермонт. Щом получил достатъчно основания за проверка на подозрителния автомобил, Фенъл включил сигналните лампи, задминал микробуса и го спрял на Фигероа Терас, близо до пресечката с Бюдри Авеню.

„Водачът изглежда напрегнат. Разговаря с полицай Гонзалес, показал глава през прозореца, с явното намерение да му попречи да огледа вътрешността на автомобила — пишеше в протокола. — Полицай Фенъл се приближава от другата страна и насочва фенерчето си към дясната седалка. Без да влиза в автомобила, полицай Фенъл забелязва пред седалката черни чували за смет. Един от тях е наклонен и от него капе течност, наподобяваща кръв“.

По-нататък:

„На въпроса дали въпросната течност е кръв, водачът отговаря, че в единия чувал има кървави парцали, които използвал за превръзка на ръката си, наранена през деня от счупено стъкло на клиент. При молбата да покаже раната си водачът се усмихва и посяга към стартерния ключ. Полицай Гонзалес прави опит да го спре, като бръква през отворения прозорец. След кратка борба водачът е свален от автомобила, проснат на земята и окован с белезници. След това е преместен в служебната кола. Полицай Фенъл извършва проверка на чувалите. Още в първия открива части от човешко тяло и веднага извиква дежурния екип криминалисти“.

Според свидетелството за правоуправление, открито в микробуса, водачът се казвал Рейнард Уейтс. Бил задържан в Североизточния участък, докато криминалистите претърсват автомобила и изследват съдържанието на чувалите за боклук. Едва след като разследването било поето от дежурните същата нощ детективи Оливас и Колбърт, станало ясно, че полицай Гонзалес е сбъркал регистрационния номер на микробуса — набрал буквата Ф вместо Е и компютърът реагирал с информацията за някакъв Форд-мустанг с регистрация в Клермонт.

В средите на правозащитните органи това е известно като „щастлива грешка“ и означава, че причините за спирането на въпросния микробус продължават да са валидни, защото двамата полицаи са се водили от убеждението, че действат правилно, въпреки грешката. Бош бързо съобрази, че именно това е причината за обжалването, за което бе споменал О’Шеа.

Отмести папката с разследването и придърпа другата, съдържаща мотивите на обвинението. Прехвърли документите и бързо откри копие от адвокатската жалба. Прегледа я и видя това, което очакваше. Уейтс твърдеше, че погрешно вкараните данни са честа практика на полицията, когато определени нейни представители искат да спрат и претърсят някой автомобил без законно основание. Районният съд беше решил, че Гонзалес и Фенъл са действали добронамерено и претърсването е било законно, но въпреки това Уейтс беше обжалвал пред по-горна инстанция — областния апелативен съд.

Отново зачете следственото дело. В него не се споменаваше за законността на спирането, вероятно защото следствените действия бяха извършени с максимална бързина. На сутринта след задържането на Уейтс двамата детективи бяха поискали заповед за обиск на апартамента на Суицър Авеню, където арестуваният живеел сам. След четиричасово претърсване и внимателен криминологически оглед в апартамента били открити кръв и човешки косми — главно в умивалника на банята и отточния отвор на ваната. Под паркета било открито и скривалище, в което имало малко бижута и няколко моментални снимки на голи млади жени — изглеждали заспали, в безсъзнание или мъртви. В килера имало празен вертикален фризер, в който експерт от криминологическата лаборатория открил две проби от женско интимно окосмение.

Междувременно трите пластмасови чувала от микробуса бяха пренесени в Съдебна медицина. В тях бяха намерени разчленените трупове на две млади жени, първо удушени, а след това нарязани по един и същ начин. Отчетено бе и обстоятелството, че един от труповете е бил замразен, а след това размразен.

В апартамента и автомобила на Уейтс не бяха открити режещи инструменти, но от събраните веществени доказателства ставаше ясно, че полицаите Гонзалес и Фенъл са спрели за проверка не обикновен крадец, а действащ сериен убиец. По всеобщо убеждение Уейтс възнамерявал да се освободи от разчленените трупове, след като вече бил направил това с инструментите на престъплението. Всичко това сочело и за други жертви. Събраните в папката рапорти описваха работата по идентифицирането на убитите — бе продължила няколко седмици и се разширяваше и по отношение на голите жени на откритите в апартамента снимки. Разбира се, Уейтс не бе проявил желание да сътрудничи на следствието. На сутринта след задържането си бе приел защитата на адвокат Мори Суон и по негов съвет бе отказал да дава каквито и да било показания. Суон пък бе внесъл жалба по повод законността на спирането му от страна на полицията.

Идентифицирана бе само една от жертвите. Пръстовите отпечатъци на едната от разчленените млади жени бяха открити в разширената база данни на ФБР. Тя бе 17-годишната Линдзи Матърс от Дейвънпорт, Айова, напуснала дома си два месеца преди да открият тялото й в микробуса на Уейтс. През цялото това време родителите й нямали никакви контакти с нея. Чрез нейни снимки детективите бяха успели да установят пътя й до Лос Анджелис, където бе разпозната от социални работници в няколко младежки общежития на Холивуд. Бе използвала различни имена, за да не бъде разкрита и върната вкъщи. Имаше подозрения, че е била замесена с наркотици и улична проституция. Аутопсията бе установила многобройни следи от убождания по тялото й, което недвусмислено сочеше редовна употреба на наркотици. Кръвната картина бе доказала наличието на хероин и други упойващи вещества в организма й.

След оглед на откритите в апартамента на Уейтс снимки социалните работници от Холивуд бяха разпознали три от жените: бяха ги назовали с различни имена. Тяхната история бе почти идентична с тази на Матърс — избягали от домовете си млади момичета, най-вероятно проституирали, за да си набавят пари за дрога.

От събраните улики и информация ставаше ясно, че Уейтс е избирал за жертви млади жени от така наречената „утайка“ на обществото, чието изчезване едва ли би направило впечатление на някого.

В досието бяха и моменталните снимки, открити в апартамента на Уейтс, защитени от пластмасови пликчета и подредени по четири на страница. Всяка от жените беше заснета под различен ъгъл, фотографиите заемаха осем страници. Под тях имаше кратко заключение от експерт фотограф, според което бяха заснети девет жени — седем непознати плюс двете, чиито останки бяха открити в микробуса. По всяка вероятност непознатите бяха жертвите, за които Уейтс проявяваше желание да разкаже на властите, плюс Мари Жесто и Фицпатрик, помисли си Бош. Въпреки това внимателно разгледа снимките, търсеше някаква прилика с Мари Жесто.

Жесто я нямаше. Лицата, които го гледаха от гланцираната хартия, не предизвикваха онова особено стягане в гърдите, съпътстващо всяка мисъл за нея. Той се облегна назад и свали очилата, та очите му да си починат. Спомни си за детектив Рей Вон, един от първите му учители в отдел „Убийства“. Вон имаше специално отношение към „мъртвите непознати“ — онези жертви на престъпления, към които никой не проявява интерес. От него Бош научи, че обществото никога не проявява еднакъв интерес към жертвите на жестоки убийства, но за разследващите детективи това не бива да е така.

„Всеки от тези хора е имал близки — казваше Вон. — За нас те са жертви като всички други“.

Бош разтърка очи и се замисли за предложението на Уейтс. Този човек предлагаше да хвърли светлина върху девет неразкрити убийства, включително тези на Мари Жесто и Даниъл Фицпатрик. Върху изчезването на седем непознати жени, останало незабелязано от обществения радар. Нещо не беше наред. Фицпатрик беше аномалия, тъй като беше мъж и убийството му не беше свързано със сексуални мотиви. За разлика от това на Мари Жесто, което лично той възприемаше като сексуално още от самото начало. Но тя не беше „мъртва непозната“, защото изчезването й моментално бе попаднало в обхвата на обществения радар. Дали Уейтс не си беше извлякъл поуки от нея? Дали след ликвидирането й не беше сменил тактиката си с оглед да изчезне завинаги от полезрението на полицията и медиите? Дали самият той не бе подпомогнал тази промяна с упоритото търсене на изчезналата Жесто, тоест дали не бе принудил Уейтс да усъвършенства стила си и да се превърне в опитен и наистина неуловим убиец? Дори това да се окажеше вярно, щеше да остави оценката за степента на вината си за по-късно. За момента не можеше да направи нищо, освен да се съсредоточи върху това, което лежеше пред него.

Сложи си очилата и отново потъна в следствените материали. Уликите срещу Уейтс изглеждаха железни. Всеки престъпник е обречен, ако го заловят с разчленени човешки тела. Мечта за прокурора и кошмар за защитата. Предварителното изслушване беше приключило в рамките на някакви си четири дни, след което прокуратурата в лицето на О’Шеа беше обявила публично, че ще настоява са смъртно наказание.

Бош беше извадил бележник, в който възнамеряваше да си отбелязва всички евентуални въпроси към прокурора, Уейтс или други хора. Но докато преглеждаше следствено дело и обвинителния акт, бележникът си остана празен. Той отново се облегна назад, помисли, взе писалката и написа единствените въпроси, които му дойдоха на ума:

Ако Уейтс е убил Жесто, защо в жилището му не е открита нейна снимка?

Уейтс живее в Западен Холивуд. Какво е търсил в Ехо Парк?

Отговорът на първия въпрос беше сравнително лесен. Убийците не стоят на едно място, те се развиват. След убийството на Жесто Уейтс може да бе изпитал необходимост от документиране на престъпленията си и да беше започнал да заснема жертвите си. След Жесто.

Вторият въпрос беше по-сложен. В делото нямаше нищо, което да го насочи към отговора. Беше възприета тезата, че Уейтс е заловен в момента, в който е възнамерявал да се отърве от труповете — най-вероятно като ги зарови в гората около стадиона на „Доджърс“. Никой не се беше усъмнил в тази теза, никой не си беше направил труда да провери дали наистина е така. Но Бош беше на друго мнение. Ехо Парк се намираше на половин час път с кола от жилището на Уейтс в Западен Холивуд. Твърде дълго разстояние за човек, който превозва разчленени трупове в чували за боклук. И друго: паркът „Грифит“ бе много по-близо до апартамента на Уейтс и се простираше върху силно пресечен терен, предлагащ много по-добри възможности за скриване на телата в сравнение с околностите на стадиона.

Всичко това затвърди мнението на Бош, че Уейтс е тръгнал към Ехо Парк с точно определена цел — един факт, който бе напълно пренебрегнат от следствието.

Взе писалката и написа:

Психологически портрет?

Беше изненадан от факта, че никой не си беше направил труда да изследва психическото състояние на обвиняемия. Вероятно това бе някакъв стратегически ход на прокуратурата. О’Шеа беше предпочел да не тръгва по този път, защото не се знаеше докъде ще го отведе той. Искал беше да осъди Уейтс на базата на физическите доказателства, напълно достатъчни за смъртно наказание, без да дава възможност на защитата да го отърве поради невменяемост.

Но психологическата експертиза несъмнено би била полезна за изясняване на мотивите, тласкали този човек към извършването на поредицата тежки престъпления. И би трябвало да се направи, независимо от неговите желания. Фактите по делото бяха напълно достатъчни за изготвянето на психологически портрет, особено като към тях се прибавеха и личните качества на Уейтс — минало и поведение по време на разпитите, откритите доказателства в жилището му, мнението на работодателите му. Подобен ход щеше да е полезен на О’Шеа в случай, че защитата реши да прибегне до тезата за невменяемост.

Но вече беше късно за това. Отделът разполагаше с ограничен брой психолози, а и никой от тях не би могъл да изготви психологически профил на Уейтс преди предстоящия разпит на следващия ден. Евентуалната молба за помощ от психологическата лаборатория на ФБР пък означаваше чакане поне два месеца, при това в най-добрия случай.

Изведнъж му хрумна нещо, но след кратък размисъл реши да не предприема никакви необмислени действия. Отмести бележника с въпросите и стана да си налее още кафе. В неговата си чаша — от дебел порцелан, не обичаше чашите за еднократна употреба. Тази му беше подарък от известния сценарист и телевизионен продуцент Стивън Канъл, който бе прекарал няколко седмици в отдел „Неразкрити престъпления“ във връзка с поредния си проект. На нея беше изписан въпросът, около който Канъл беше изградил цялата си професионална кариера: Какво са намислили лошите? Бош харесваше този въпрос — той беше неразделна част от арсенала на професионалните детективи.

Върна се на масата и разгърна последната папка. Тя беше най-тънката и най-старата. Преди да я отвори, се помъчи да прогони от съзнанието си мисълта за Ехо Парк и всякакви психологически портрети. Папката съдържаше рапорти и следствени действия, свързани с арестуването на Уейтс през февруари 1993 г. по обвинение в незаконно следене. Това беше единствената мигаща точка на радара, която го свързваше с разчленените трупове, открити в колата му тринадесет години по-късно.

Според докладите Уейтс бе арестуван в задния двор на къща в района на Феърфакс след обаждане в полицията на страдаща от безсъние съседка. Тя съобщила за непознат мъж, който надничал през прозорците на съседната къща. След това събудила съпруга си, който незабелязано се промъкнал в двора и успял да задържи непознатия до пристигането на полицията. При последвалия обиск у задържания била открита отвертка и той бил арестуван за незаконно проникване. Нямал документи за самоличност и се представил като Робърт Саксън, само на седемнадесет години. Но измамата била разкрита веднага, тъй като патрулните полицаи пуснали пръстовите му отпечатъци в компютъра. Оказало се, че те принадлежат на Рейнард Уейтс, 21-годишен, получил шофьорска книжка само преди девет месеца. Датата на раждане била почти идентична с данните на Робърт Саксън, променена била само възрастта.

По време на разпита Уейтс бе признал, че търсел къщи за обиране. Но беше отбелязано, че стаята, в която надничал, била спалнята на 15-годишно момиче, живеещо в къщата. Въпреки това в извънсъдебното споразумение, постигнато от адвоката му Мики Холър, не се споменаваше нищо за сексуални мотиви. Уейтс бе осъден на осемнадесет месеца условно, които изтърпял примерно, без никакви нарушения.

Бош вече беше убеден, че този инцидент е бил ясна индикация за онова, което е предстояло да се случи. Системата обаче — твърде претоварена и неефективна — не беше разгадала наближаващата опасност. След кратка съпоставка на датите му стана ясно, че в края на изпитателния срок (протекъл отлично според съдебната система) Уейтс вече не е бил крадец, а опасен убиец. Доказателство за това беше Мари Жесто, изчезнала безследно малко преди изтичането на въпросния срок.

— Как върви?

Бош вдигна глава и свали очилата — с тях не виждаше надалеч. Райдър беше дошла за кафе — и също носеше чаша с надпис Какво са намислили лошите? Сценаристът беше подарил такива чаши на всички в отдела.

— Почти свърших — отвърна той. — А ти?

— Прегледах всичко, което ни даде О’Шеа, после изисках от специалния архив доказателствата по случая Фицпатрик.

— Откри ли нещо?

— Не съм сигурна. Но трябваше да го направя, защото в досието има само списък на заложените в магазина вещи. Докато чакам, ще довърша случая Матарезе и утре ще го изпратя в прокуратурата, но това ще стане или рано сутринта, или късно следобед — в зависимост от това кога ще разпитаме Уейтс. Ти обядва ли?

— Забравих. Какво откри в досието Фицпатрик?

Райдър седна до него.

— Следствието е проведено от Отряда за борба с безредиците, който, ако си спомняш, имаше доста кратък живот.

Бош кимна.

— Ефективността им беше около десет процента — продължи партньорката му. — Това означава, че са санкционирали само онези нарушители на обществения ред, които са били фотографирани — например онова хлапе, което репортерски хеликоптер заснема в момента, в който разбива с тухла стъклото на някакъв камион.

Бош не беше забравил, че по време ни тридневните безредици през 1992 година бяха убити повече от петдесет души, но малцина от извършителите бяха изправени пред съда. Помнеше много добре опожарените сгради по булевард „Холивуд“, в една от които със сигурност се бе намирал магазинът на Фицпатрик.

— Мисията невъзможна — изсумтя той.

— Така е — въздъхна Райдър. — Наистина не е имало начин да се открият и накажат извършителите. От досието на Фицпатрик стигам до извода, че изобщо не са си направили този труд. Работили са на местопрестъплението под охраната на командоси, след което са прекратили следствието. Заключението им е било „случайна проява на насилие“, въпреки че би трябвало да обърнат внимание на някои доста странни неща.

— Например?

— Ами например фактът, че Фицпатрик е работил изключително съвестно. Приемал е вещи за залог само ако приносителят се съгласи да остави пръстовите си отпечатъци.

— Застраховка срещу крадени вещи.

— Точно така. Да си чувал някой прекупвач на крадени вещи да го е правил доброволно? В допълнение Фицпатрик е имал специален списък с нежелани клиенти: най-често такива, които са били недоволни от услугите му или са го заплашвали, осемдесет и шест имена. Явно често се е случвало хората да потърсят вещите си, но да открият, че са продадени поради изтичане на заложния срок. Което естествено е водело до скандали и заплахи. Поне така мисли един бивш продавач в магазина — показанията му са приложени към делото. Самият той не е бил там в нощта на по-ара.

— Проверили ли са осемдесет и шестте имена в списъка?

— Вероятно са започнали, но нещо им е попречило. Проверката е прекратена, след което идва заключението за „случайна проява на насилие“, свързана с гражданските бунтове. Фицпатрик е бил залят с течност за запалки — също като половината от опожарените магазини в квартала. По тази причина следствието е прекратено и екипът се заема с други подобни инциденти. Върху тях са работили само двама души. Единият вече е пенсиониран, а другият работи в Пасифик като патрулиращ полицай. Изпратих му имейл.

Бош разбираше, че няма смисъл да пита дали Рейнард Уейтс фигурира в списъка. Ако беше така, Райдър несъмнено щеше да започне с него.

— Може би ще е по-лесно да откриеш пенсионера — подхвърли той. — По принцип тези момчета са по-склонни да отговарят на въпроси.

— Прав си.

— Знам, че си проверила списъка за Рейнард Уейтс, но може би няма да е зле да потърсиш и името Робърт Саксън, с което се е представил при ареста за незаконно проникване.

— Ясно.

— Това е доста работа. — Бош я погледна с извинителна усмивка. — Но все пак ще те помоля да намериш малко време и за аутотрек на Уейтс, при това още днес…

Според неписаните правила на съвместната им работа Райдър отговаряше за по-голямата част от компютърната дейност. „Аутотрек“ бе компютърна база данни, предлагаща адреси и друга индивидуална информация, събирана чрез кабелни и Интернет оператори, автомобилната инспекция и други източници. Беше изключително полезна за проследяване на местопребиваването на разследваните лица.

— Ще намеря време — каза Райдър.

— Искам да разбера къде е живял през цялото това време. Все още не ми е ясно защо е бил заловен близо до Ехо Парк, а доколкото разбирам от следственото дело, никой не си е задавал този въпрос…

— Вероятно за да се освободи от чувалите — рече Райдър.

— Логично — съгласи се Бош. — Но защо в Ехо Парк? Много по-удобен за целта е бил паркът „Грифит“, той е и много по-близо до дома му. Не знам. Имам чувството, че нещо не се връзва. Продължавам да съм с впечатлението, че е отивал на точно определено място, което е познавал добре.

— Може би е търсел по-голяма сигурност. Нали знаеш: колкото по-далеч, толкова по-добре.

Бош кимна, но съмнението продължаваше да го гложди.

— Май ще отида да хвърля едно око — промърмори той.

— И какво? Да не мислиш, че ще откриеш мястото, на което е възнамерявал да захвърли чувалите? Не ставаш ли прекалено мнителен, Хари?

— Все още не. Просто искам да го усетя тоя тип, преди да почнем разпита.

Направи гримаса и поклати глава.

— Какво има? — попита Райдър.

— Даваш ли си сметка какво правим в момента? — въздъхна той. — Помагаме на този изрод да запази живота си. Помагаме на човек, който насича жертвите си и ги държи във фризер, докато не намери подходящо място да ги зарови! Това е задачата ни в момента: да открием начин да му спасим живота!

— Знам как се чувстваш, Хари. Но трябва да ти кажа, че съм склонна да заема страната на О’Шеа по този въпрос. Мисля, че е по-добре близките на жертвите да знаят, че следствието е приключено. Така беше и в случая със сестра ми…

Преди години по-голямата й сестра бе убита от някакви типове, открили огън от движеща се кола. Следствието беше разкрило извършителите — трима известни на полицията гангстери, и те бяха получили доживотни присъди. Именно затова Райдър беше избрала професията си.

— А сигурно е било същото и с майка ти — тихо добави тя.

Бош вдигна глава и я погледна втренчено. Майка му беше станала жертва на убийство отдавна, когато той още беше момче. След тридесет години той лично разкри извършителите — просто защото трябваше да знае.

— Права си — каза. — Но в момента нещата просто Не ми се виждат естествени, това е всичко.

— В такъв случай иди още сега. Тъкмо ще се поразсееш. Ако от „Аутотрек“ изскочи нещо, веднага ще ти звънна.

— Май си права. — Бош започна да прибира папките.