Майкъл Конъли
Ехо парк (5)

4

Ехо Парк е един от най-старите и не-прекъснато променящи се квартали на Лос Анджелис, разположен в непосредствена близост до лабиринта от тесни улички на стария градски център. Десетилетия наред той е бил крайната цел на имигранти от различни поколения — първо италианци и мексиканци, след това и всички останали — китайци, кубинци, украинци и какви ли не. Този факт изисква енциклопедични езикови познания от всеки, който попадне денем на централната улица на квартала, която се явява продължение на Сънсет Булевард, и има желание да разчете рекламните надписи на безбройните магазинчета, кафенета и ресторанти. А след падането на нощта това е единственото място в целия град, където въздухът буквално се разцепва на отделни звукови пояси, обединяващи на пръв поглед по невъзможен начин грохота на гангстерски престрелки, рева на публиката на стадиона „Доджърс“ и воя на койотите из околните хълмове.

В последно време, поне според Бош, Ехо Парк бързо се превръщаше в притегателно място за имигранти от по-друг тип — главно младежи с хипи наклонности и готини типове, отдадени на рисуването, музиката и писането. Редом със старите непретенциозни кръчми и сбутани бакалии все по-често можеха да се видят лъскавите витрини на магазини за марково облекло, а жилищата около стадиона и нагоре по хълмовете бяха буквално нападнати от вълна платежоспособни наематели. С това беше поставено началото, след което духът на квартала започна да се променя. Цената на недвижимите имоти тръгна нагоре и това постепенно изтласка както обикновените хора средна ръка, така и гангстерите.

В детските си години Бош също беше живял в Ехо Парк, макар и за кратко. По онова време на Сънсет имаше един посещаван от полицаи бар, „Кратка почивка“. Той съществуваше и днес, но ченгетата вече не ходеха там, вероятно защото имаше платен паркинг и клиентите му бяха предимно от Холивуд. Две напълно достатъчни причини, за да бъде избягван от приключилите поредното дежурство служители на реда. За самия Бош кварталът отдавна не представляваше интерес. Беше изчезнал от радара и сега беше просто транзитна територия, която той пресичаше само когато имаше работа в Съдебна медицина или отиваше на мач на „Доджърс“.

Напусна центъра на града и пое на север по магистрала 101, свърна по Ехо Парк Роуд и след известно време отново се насочи на север, към хълмистата местност в близост до мястото, където бе арестуван Уейтс. Докато минаваше покрай езерото Ехо, зърна за миг прочутата статуя, известна като Жената от езерото. Вдигнала ръце над главата си като жертва на обир, тя замислено наблюдаваше водните лилии пред себе си. Като момче Бош беше живял почти година в жилищния комплекс „Сър Палмър“ срещу езерото. Нямаше почти никакви спомени за този период от живота си, вероятно защото годината беше тежка — както за него, така и за майка му. Бегло си спомняше само статуята.

Излезе на Сънсет, зави надясно и започна да се спуска към Бюдри. Оттам отново пое нагоре, към Фигероа Терас, отби до тротоара и спря. Намираше се на десетина метра от мястото, където бяха арестували Уейтс. Наоколо все още се виждаха няколко стари дървени къщи, строени през тридесетте и четиридесетте, но преобладаваха бетонните следвоенни блокове — скромни сгради с оградени дворчета и решетки на прозорците. Паркираните пред тях коли не бяха нито лъскави, нито нови. В днешно време този работнически квартал вероятно бе населен предимно с латиноамериканци и азиатци. От хълмовете над него сигурно се разкриваше прекрасна панорама към небостъргачите в центъра. Жилищата от другата страна вероятно опираха направо в гората, а на върха на хълма бяха паркингите, заобикалящи стадиона и спортния комплекс.

Представи си Уейтс в микробуса за миене на прозорци и отново се запита какво ли е търсил тук. В този квартал едва ли бе имал клиенти и присъствието на фирмен микробус в два през нощта със сигурност бе необичайно. Факт, който съвсем логично беше отчетен от полицейския патрул.

Дръпна ръчната спирачка и слезе от колата. Заобиколи отпред, опря задник на капака и се замисли. Все още нямаше отговор на въпросите, които го вълнуваха. Защо Уейтс бе избрал точно това място? След малко извади мобилния си телефон и натисна копчето за автоматичното набиране на партньорката си.

— Още ли си в „Аутотрек“?

— Преди малко свърших. Къде си?

— В Ехо Парк. Изскочи ли нещо, което да е наблизо?

— Не. Току-що проверих. Най-източният му адрес е комплексът Монтекито във Франклин.

Това беше близо до Ехо Парк, но още по-близо до Високата кула, където беше открита колата на Мари Жесто.

— Кога е живял в Монтекито? — попита той.

— След Жесто. Чакай да видя… Нанесъл се е през деветдесет и девета, а на следващата година е напуснал. Живял е там почти година.

— Нещо друго?

— Не, Хари. Само обичайните неща. Този човек е сменял жилищата си почти всяка година. Явно не е обичал да се застоява.

— Окей, Киз. Благодаря.

— Ще се връщаш ли в службата?

— Да, но не веднага.

Затвори и се качи в колата. Потегли по Фигероа Лейн към Чавес Равийн Плейс и след малко пак спря. Преди години този район се наричаше само Чавес Равийн, но това беше още преди градската управа да събори бордеите, които мнозина смятаха за свои домове. Имаше проект за строителство на голям жилищен комплекс в долината — с паркове, училища и търговски центрове, които би трябвало да привлекат прогонените хора обратно. Но скоро след прочистването плановете на общината се промениха и строителството на комплекса отпадна — смени се с проекта за голям бейзболен стадион. Бош имаше чувството, че това е станало много, много отдавна.

Напоследък обичаше да слуша новия диск на Рай Кудър — „Чавес Равийн“. Не беше точно джаз, но въпреки това му харесваше. Най-много си падаше по парчето „Точно работа за мен“ — една тъжна балада за булдозерист, който не се чувства виновен, че е сринал мизерните жилища на бедняците.

„Като караш булдозер, бачкаш там,

където те пращат…“

Зави наляво по Чавес Равийн и след няколко минути излезе на алея „Стейдиъм“, съвсем близо до мястото, където патрулът бе засякъл Уейтс.

Спря на знака „стоп“ и огледа пресечката. Стейдиъм се вливаше в огромния паркинг. Според рапорта Уейтс би могъл да дойде дотук от центъра, от стадиона или от магистралата „Пасадина“ — места, които нямаха нищо общо с дома му в Западен Холивуд. Бош се замисли за момент, след което реши, че не разполага с достатъчно информация за някакво твърдо заключение. Възможно беше Уейтс да е направил предварителна обиколка на Ехо Парк и да е привлякъл вниманието на полицията при връщането си.

Постепенно осъзна, че разполага с твърде малко информация за убиеца, когото щеше да разпитва на другия ден. Почувства се неподготвен за този разпит и това го накара отново да се замисли за идеята, която му беше хрумнала преди известно време. Но този път не се поколеба, извади телефона и набра холивудското бюро на ФБР.

— Търся агент Рейчъл Уолинг, но не зная в кой отдел работи.

— Изчакайте момент — отвърна телефонистката.

„Момент“ вероятно означаваше около минута. В следващия миг зад него се разнесе гневен клаксон и това го принуди да пресече кръстовището, да направи обратен завой и да спре под сянката на един гигантски евкалипт. Изтекоха почти две минути, преди в слушалката да се чуе остро прещракване.

— Тактически — каза мъжки глас.

— Агент Уолинг, ако обичате.

— Изчакайте момент.

— Добре бе, разбрах — промърмори Бош след познатото изщракване.

Този път връзката беше установена веднага. За пръв път от почти година и половина в ухото му прозвуча познатият глас на Рейчъл Уолинг. Той се поколеба за секунда и тя за малко да затвори.

— Рейчъл — каза Бош. — Обажда се Хари Бош.

Сега пък тя се поколеба.

— Хари?

— Какво означава „тактически“?

— Нищо особено.

И той разбра. Рейчъл работеше в секретен отдел и този разговор вероятно се записваше.

— Какво има, Хари?

— Искам да ми помогнеш. Стига ти да искаш, разбира се.

— За какво става въпрос? В момента съм доста заета.

— Е, в такъв случай… Мислех, че… Няма значение, Рейчъл. Става въпрос за дреболия, с която вероятно ще се справя и без чужда помощ.

— Сигурен ли си?

— Да, да. Няма да те задържам повече. Върши си работата в твоя „тактически“, каквото и да се крие зад това. Чао.

Прекъсна връзката и направи опит да прогони гласа й от съзнанието си. Неуспехът на това начинание неминуемо щеше да се отрази върху изпълнението на задачата, която си беше поставил. Извърна глава към кръстовището и установи, че най-вероятно се намира точно на мястото, от което Гонзалес и Фенъл бяха засекли микробуса на Уейтс. Гигантският евкалипт със сигурност предлагаше добро укритие не само през деня, но и в късните часова на нощта.

Червата му изкуркаха и си спомни, че не е обядвал. На връщане трябваше да мине през китайския квартал и да си вземе нещо. Запали мотора и се поколеба дали да не звънне в службата и да попита дали някой не иска китайска храна. В същия момент телефонът му изжужа. Погледна екрана, но насрещният номер се оказа блокиран.

— Ало?

— Аз съм.

— Рейчъл?

— Исках да се прехвърля на личния си телефон.

Бош замълча. Предположението му за записваните разговори се оказа вярно.

— Как я караш, Хари?

— Нормално.

— Така твърдеше и преди време, когато ми съобщи за намеренията си да се върнеш в полицията. Четох във вестника за онова твое разследване в Долината миналата година…

— Да, това беше първото ми разследване след завръщането. Оттогава всичко е извън обсега на радара. С изключение на това, с което съм се захванал в момента.

— Затова ли ме търсиш?

Той отбеляза промяната в тона й. Все пак бе минала година и половина. Засякоха се случайно в края на една напрегната седмица. Той работеше по едно частно разследване — последното преди връщането му в полицията, а тя се опитваше да възкреси кариерата си в Бюрото. Начинанието се оказа успешно и за двамата — Бош си върна синята служебна карта, а Уолинг получи назначение в оперативното бюро в Лос Анджелис. Нямаше как да се разбере дали този „тактически“ е някакво повишение, сравнен с предишната й длъжност в Южна Дакота. Всичко, което му беше известно по онова време, на практика съдържаше съвсем малко информация: преди да изгуби доверието на висшестоящите и да бъде изпратена в трета глуха — някъде между двете Дакоти, Рейчъл Уолинг беше работила като експерт по поведенчески науки в Куонтико.

— Потърсих те, защото си помислих, че може би ще ти е интересно да използваш част от някогашните си умения — рече Бош.

— Имаш предвид профилирането?

— Нещо такова. Утре ми предстои пряк сблъсък с един доказан сериен убиец, но нямам представа какви може да са мотивите му. Изявил е готовност да признае за девет убийства, за да избегне спринцовката. Искам да съм сигурен, че не ни разиграва. Преди да се свържа с близките на жертвите, трябва да знам дали казва истината и дали действително е извършителят.

Замълча за миг, очакваше някаква реакция. Не я получи и продължи:

— Разполагам с престъпленията, извършени на точно установени места, плюс заключенията на криминалистите. Разполагам с резултатите от обиска в дома му и няколко снимки. Но не разполагам с подход към него. Помислих си, че ако ти покажа част от уликите, може би ще успееш да ме насочиш към правилния подход.

Мълчанието се проточи. После тя попита:

— Къде си, Хари?

— В момента ли? Отивам в Китайския квартал да хапна едни скариди с пържен ориз, защото пропуснах обяда.

— Аз съм в центъра, но мога да се присъединя към теб. И аз не съм обядвала.

— Знаеш ли къде е „Китайски приятели“?

— Естествено. След половин час?

— Ще поръчам и ще те чакам.

Бош затвори телефона. Изпитваше нетърпеливо очакване, което съвсем не идваше само от мисълта, че Рейчъл Уолинг вероятно ще му помогне за предстоящия разпит на Уейтс. Последната им среща беше свършила зле, но времето беше успяло да притъпи разочарованието. Той пазеше спомен за единствената им любовна нощ в някакъв ласвегаски хотел, когато си беше помислил, че най-после е срещнал сродна душа.

Погледна си часовника и подкара към Китайския квартал. Спря пред ресторантчето, прецени, че все още разполага с достатъчно време, и отново измъкна телефона. Преди да предаде папката Жесто на Оливас, си беше направил труда да вкара в него всички номера, които можеше да са му от полза. Извика на екрана телефона на родителите на Мари и натисна бутона за връзка. Знаеше, че обаждането му няма да ги стресне — предупреждаваше ги при всяко изваждане на делото от архива. Правеше го с мисълта, че им вдъхва някаква надежда със самия факт, че все още продължава да работи по случая.

Обади се майката.

— Здравей, Ирене, аз съм Хари Бош.

— О!

Когато го чуваха, в гласовете им винаги се долавяше някаква надежда.

— Все още нищо, Ирене — побърза да каже. — Имам един въпрос към теб и Дан, нищо повече.

— Разбира се, разбира се. Просто се зарадвах да те чуя.

— На мен също ми е приятно.

Познаваше се със семейство Жесто вече тринайсет години. След първите две те изгубиха надежда, че ще открият дъщеря си, и престанаха да идват в Лос Анджелис. Но Бош продължаваше да им се обажда.

— Какъв е въпросът ти, Хари?

— Едно име. Чували ли сте Мари да споменава името Рей Уейтс? Или може би Рейнард Уейтс. Името Рейнард е доста рядко, може би сте го запомнили.

Долови начина, по който тя си пое дъх, и веднага разбра, че е допуснал грешка. Новините за неотдавнашния арест и съдебните процедури срещу Уейтс бяха стигнали и до Бейкърсфийлд. А той би трябвало да знае, че Ирене внимателно следи всичко, свързано с тази тема. Без съмнение тя беше наясно в какво е обвинен Уейтс, знаеше и прякора, с който го бяха окичили медиите — Торбалана от Ехо Парк.

— Ирене?

Можеше да си представи как се е развихрило въображението й.

— Ирене! Не е това, което си мислиш! Просто събирам допълнителни сведения, свързани с този човек. Вероятно вече знаеш за него от новините.

— Разбира се. Горките момичета. Какъв ужас! Аз…

Той знаеше какво си мисли, но не и какво чувства.

— Моля те да си спомниш за времето, преди това име да се появи в новините. Споменавала ли го е дъщеря ти?

— Не. Слава Богу, не. Поне не си спомням такова нещо.

— Там ли е съпругът ти? Би ли попитала и него?

— Няма го. Още не се е върнал от работа.

Дан Жесто беше дал всичко от себе си за издирването на изчезналата им дъщеря. Две години по-късно, напълно изтощен в емоционално, физическо и финансово отношение, се беше прибрал в Бейкърсфийлд и бе подновил работата си в един от филиалите на „Джон Диър“ — продаваше трактори и друга селскостопанска техника на фермерите от района, за да може да се изхранва.

— Би ли го попитала, като се прибере? Ако случайно е чувал това име, моля да ми се обадите.

— Добре, Хари.

— И още нещо, Ирене. Помниш ли големия прозорец в апартамента на Мари? Онзи панорамният?

— Разбира се. Първата Коледа след заминаването й за Лос Анджелис я прекарахме там, Дан сложи елхата точно до него. Лампичките се виждаха от целия комплекс.

— Точно така. А да знаеш дали е използвала услугите на фирма за почистване, която да го мие?

Настъпи продължителна тишина. Това беше сериозен пропуск на воденото преди тринадесет години следствие; една версия, която по онова време изобщо не му беше минала през ума.

— Не помня, Хари. Съжалявам.

— Няма нищо, Ирене. Нали помниш кога двамата с Дан се прибрахте в Бейкърсфийлд? Тогава прибрахте всичките вещи от апартамента й…

— Да — отвърна тя и той чу как преглъща сълзите си. За нея и съпруга й напускането на Лос Анджелис означаваше един вид предателство, отказ от надеждата да открият изчезналата си дъщеря след две мъчителни години безплодно издирване.

— Пазиш ли тези вещи? Включително платените сметки и всичко останало, което ви върнахме след приключване на следствието?

Зададе този въпрос с ясното съзнание, че не биха могли да пропуснат фактура за почистване, но въпреки това искаше да е сигурен.

— Да, всичко е в стаята й — каза Ирене. — Там съхраняваме нещата й, ако…

Ако Мари все пак се върне. Надеждата нямаше да ги напусне, преди младата жена да бъде намерена, жива или мъртва.

— Разбирам — каза Бош. — Ще те помоля да прегледаш нещата. Търси разписка или фактура от фирма за почистване на прозорци. Прегледай и чековата й книжка. Компанията се казва „Ясна гледка“ и е специализирана в миенето на прозорци. Ако откриеш нещо, обади се. Имаш ли писалка подръка? Искам да си запишеш новия номер на мобилния ми телефон.

— Казвай. Пиша.

— Три две три, две четири четири, пет шест три едно. Благодаря ти, Ирене, но трябва да приключвам. Поздрави на Дан.

— Благодаря. Как е дъщеря ти, Хари?

Той замълча. През тези години им беше разказал всичко за себе си. Като начин да поддържа връзката с тях, като един вид обещание да продължава да издирва момичето им.

— Добре е, дори много добре.

— В кой клас стана?

— В трети. Но не я виждам много често. Сега живее в Хонконг заедно с майка си. Миналия месец отскочих дотам за една седмица. Вече си имат и Дисниленд.

Не разбра защо каза това последното.

— Сигурно много се радваш, когато си с нея.

— Да. Вече започна да ми изпраща имейли. Оправя се с компютъра много по-добре от мен.

Беше странно да разговоря за дъщеря си с жена, която е изгубила своята и няма никаква представа за съдбата й.

— Надявам се, че скоро ще се прибере — каза Ирене Жесто.

— Аз също. Дочуване, Ирене. Можеш да ми звъниш на мобилния по всяко време.

— Дочуване, Хари. Късмет.

Пожелаваше му късмет в края на всеки разговор. Бош остана в колата, замислен за противоречивото си желание да живее с дъщеря си тук, в Лос Анджелис. Страхуваше се за сигурността й там, на онова далечно място. Искаше да е близо до нея, за да я пази. Но дали завръщането й в един град, в който младите момичета изчезват без следа или биват открити в чували за боклук, беше безопасно? Дълбоко в себе си съзнаваше, че мисли егоистично и че всъщност не би могъл да я пази никъде — нито в далечния Хонконг, нито тук, в Лос Анджелис. Всеки сам си пробива пътя в живота. Това е един от законите на Дарвин. А самият Бош можеше само да се надява, че пътят на дъщеря му няма да се пресече с пътя на някой като Рейнард Уейтс.