Майкъл Конъли
Ехо парк (12)

11

Двама униформени помощник-шерифи охраняваха помещението, в което щеше да се проведе разпитът на човека, наричащ себе си Рейнард Уейтс. Отместиха се, за да направят път на предвожданата от областния прокурор процесия.

В стаята имаше дълга маса, зад която седяха Уейтс и защитникът му — адвокат Мори Суон. Уейтс беше заел място в средата, а Суон седеше вляво от него. При влизането на прокурора се изправи само адвокатът, тъй като Уейтс беше окован за стола с тънки пластмасови белезници. Суон беше слаб мъж с дебели очила с рогови рамки и гъста прошарена коса. Никой от влезлите не прояви желание да стисне протегнатата му десница.

Райдър седна срещу Уейтс, а Бош и О’Шеа се настаниха от двете й страни. Оливас зае най-отдалечения стол, тъй като нямаше да участва в началната фаза на разпита.

Прокурорът каза няколко встъпителни думи, но ръкостискания отново нямаше. Уейтс беше облечен в оранжев комбинезон с черен надпис на гърдите:

Без да е изрично предупреждение, вторият ред на надписа беше достатъчно категоричен. Беше индикация за статута на Уейтс в чертите на затвора: единична килия, без право на контакт с другите изтърпяващи наказание. Статут, който предлагаше сигурност както на Уейтс, така и на останалите затворници.

Докато оглеждаше човека, когото беше издирвал цели тринадесет години, Бош бавно осъзна, че най-опасното нещо в него е безличието. Беше съвсем обикновен, с нормална фигура и лице без отличителни белези. Меки черти, тъмна късо подстригана коса, спокойно изражение. Само очите издаваха присъствието на нещо злокобно и потайно, скрито дълбоко в душата му. Тъмнокафяви и хлътнали, те излъчваха онова хладно равнодушие, което Бош беше виждал в очите на много убийци. В тези очи нямаше нищо. Две тъмни Дупки, които нищо не можеше да запълни, които никакви убийства не можеха да изпълнят с живот.

Райдър включи магнетофона на масата и започна разпита. Направи го отлично, с професионално спокойствие, изключващо всякаква мисъл за капана, заложен още в първия й въпрос.

— Както вероятно сте информиран от господин Суон, ще записваме всеки от предстоящите разпити, а лентите ще бъдат на съхранение при вашия адвокат до постигането на окончателно споразумение. Да приемем ли, че разбирате и одобрявате тази процедура?

— Да — отговори Уейтс.

— Добре. — Райдър кимна. — Ще започнем с рутинните въпроси, които са част от протокола. Име, дата и място на раждане?

Уейтс се наведе напред и отвърна отегчено:

— Рейнард Уейтс, роден на трети ноември хиляда деветстотин седемдесет и първа година в Града на ангелите.

— Ако имате предвид Лос Анджелис, ще ви помоля да го кажете в микрофона.

— Да, имам предвид Лос Анджелис.

— Благодаря. Малкото ви име е доста необичайно. Бихте ли го казали буква по буква, в името на точността?

Уейтс се подчини. Още един добър ход на Райдър. Ход, който на по-късен етап щеше да лиши човека насреща й от възможността да се измъкне с оправданието, че е допуснал неволна грешка.

— Имате ли представа откъде идва това име?

— Не знам, Предполагам, че баща ми го е измъкнал от задника си. Но що за въпроси ми задавате? Мислех, че ще си говорим за убийства, а не за някакви пикливи подробности.

— Бъдете спокоен, господин Уейтс, ще стигнем и до убийствата.

Бош усети как го залива облекчение. Даваше си сметка, че му предстои да чуе ужасни неща, но Уейтс вече беше паднал в капана и последиците за него щяха да са фатални. Край на възможностите да се измъкне й да изживее остатъка от живота си в самостоятелна килия за сметка на обществото.

— Ще караме поред — продължи Райдър. — В предложението на адвоката ви е посочено, че първото ви убийство е това на Даниъл Фицпатрик в Холивуд, извършено на 13 април 1992 година. Това отговаря ли на истината?

Уейтс отговори небрежно, сякаш ставаше въпрос за пътя до най-близката бензиностанция. Гласът му беше хладен и абсолютно спокоен.

— Да. Изгорих го жив зад решетката на собствения му магазин. Не го спаси нито въпросната решетка, нито пушката и патрондашите, с които се беше накичил.

— Защо го направихте?

— Защото исках да се пробвам. Дълго се питах дали мога да направя нещо подобно и трябваше да се докажа.

Бош си спомни думите на Рейчъл Уолинг: „безразборни убийства“. Май щеше да се окаже права.

— Какво означава да се докажете, господин Уейтс? — попита Райдър.

— Означава, че съществува една граница, която не всеки е готов да премине. Исках да проверя дали мога Да го направя.

— Казахте, че дълго сте мислили по този въпрос. Конкретно господин Фицпатрик ли имахте предвид?

В очите на Уейтс се мярна гняв, но отговорът му беше наситен с хладно презрение.

— Не, глупачко. Имах предвид убийството въобще. Разбираш ли? Цял живот бях мечтал да го направя.

Райдър прие обидата, без да й мигне окото, и спокойно продължи:

— Защо избрахте точно Даниъл Фицпатрик? Защо решихте, че трябва да се пробвате именно онази вечер?

— Защото видях по телевизията, че градът е потънал в хаос и полицията не може да се справи. Хората правеха каквото им скимне. Някакъв тип разправяше за пожарите по Холивуд Булевард и реших да отскоча дотам. Не исках телевизията да ми разказва за тях, предпочитах да ги видя на живо.

— С кола ли отидохте?

— Не, пеша. По онова време живеех на Фаунтън, съвсем близо до Ла Бреа. Нямаше проблем да стигна пеша.

Райдър направи кратка пауза, за да обмисли следващите си въпроси. Очите й за миг се сведоха към досието на Фицпатрик, което лежеше разтворено пред нея. Това даде възможност на О’Шеа да се намеси в разпита.

— Откъде се снабдихте със запалителната течност? Имахте я у дома, или я купихте отнякъде?

Безжизнените очи на Уейтс бавно се фокусираха върху лицето на прокурора.

— Мислех, че въпросите ги задава тъпачката.

— Всички ги задаваме! — сопнато отвърна О’Шеа. — И ще ви моля да се въздържате от лични нападки.

— Няма значение какво ме молите, господин областен прокурор. Не искам да разговарям с вас, а само с нея и тези двамата…

И махна към Бош и Оливас.

— Нека се върнем малко по-назад — почна Райдър, за да изключи О’Шеа. — Преди да изясним въпроса със запалителната течност, бих искала да се спрем на разходката ви от Фаунтън до Холивуд Булевард. Откъде минахте и какво видяхте?

Уейтс се усмихна и кимна.

— Познах, а? — подхвърли той. — Винаги познавам, когато една женска си пада по оная ми работа.

— Господин Суон, моля ви да напомните на клиента си, че е тук, за да отговаря на нашите въпроси — хладно рече Райдър.

Суон докосна лявата ръка на Уейтс и каза:

— Престани с игричките, Рей. Отговаряй на въпросите. Не забравяй, че ние поискахме този разпит.

Уейтс като че ли се изчерви. В следващия миг главата му се вдигна към Райдър, изражението му отново стана безизразно.

— Видях един горящ град, какво друго — каза той, после по лицето му пробяга лека усмивка и очите му се извърнаха към Бош: — Като картина на Хиеронимус Бош…

Бош недоумяващо примигва. Откъде Уейтс можеше да знае името му?

— Ей там го пише — сякаш чу въпроса му Уейтс и кимна към табелката над джобчето му.

Бош беше забравил, че на влизане в прокуратурата им бяха закачили временни пропуски. Усетила объркването му, Райдър побърза да зададе следващия си въпрос.

— В коя посока поехте, след като излязохте на булеварда?

— Надясно, значи на изток. Там бяха големите пожари.

— Какво носехте в джобовете си?

— Не помня. Ключовете, предполагам. Плюс цигари и запалка.

— А портфейл?

— Не. Предпочетох да нямам документи, ако полицията случайно ме спре.

— А запалителната течност? Тя не беше ли у вас?

— Беше. Помислих си, че мога да се включа във веселбата и да помогна за опожаряването на тоя шибан град. Но когато минах покрай оня тип, изведнъж ми хрумна по-добра идея.

— Видяхте господин Фицпатрик, така ли?

— Аха. Стоеше зад шибаната си решетка с пушка в ръце. Целият се беше опасал в патрондаши, като някакъв Уайът Ърп, да го вземат мътните…

— Опишете магазина.

— Малък и тесен, мисля, че се казваше „Ирландска заложна къща“. Над вратата имаше неонова реклама, от онези, дето мигат с трилистна детелина, която се редува с онези три топки, които май са символ на всички заложни къщи. Фицпатрик стоеше с пушката в ръка и ме гледаше.

— А вие продължихте пътя си, така ли?

— Да, в първия момент го отминах. После изведнъж усетих предизвикателството и се запитах дали мога да го докопам, преди да ме гръмне с проклетата базука…

— И какво направихте?

— Извадих флакона и си напълних устата със запалителна течност. Засмуках я като огнегълтач, а после прибрах флакона и измъкнах цигарите и запалката. Вече не пуша. Слава Богу, че се отървах от този гаден навик.

Очите му бавно се спряха върху лицето на Бош.

— После какво стана? — попита Райдър.

— Върнах се и спрях в нишата пред решетката на оня задник. Исках да изглеждам като обикновен минувач, който търси завет, за да си запали цигарата. Оная вечер беше доста ветровито, помниш ли?

— Да.

— Оня започна да крещи да се махам, после се приближи към решетката. Точно на това разчитах.

На лицето му изплува усмивка. Очевидно изпитваше гордост от правилната си преценка.

— Тоя тъпак значи заблъска по решетката с приклада на пушкалото, за да ми привлече вниманието. Виждаше ръцете ми и това го заблуди. Когато се приближи на половин метър, щракнах запалката и го погледнах право в очите. После изплюх в лицето му цигарата заедно с цялата течност в устата си. И тя, разбира се, пламна и аз заприличах на огнегълтач. Преди да успее да мигне, тоя задник пламна като факла. Захвърли пушкалото и направи опит да се загаси, ама течността беше заляла и дрехите му. Страхотна гледка, казвам ти… Все едно че го бях залял с напалм!

Уейтс направи опит да вдигне лявата си ръка, но белезниците му попречиха. Все пак успя да обърне дланта си.

— Обаче и аз се поопарих — добави. — Вдигнаха ми се мехури, адски боляха. Не мога да си представя какво е изтърпял оня Уайът Ърп. Ако питаш мен, не е най-добрата смърт…

Бош спря очи върху обърнатата длан. Кожата беше леко обезцветена, но белег нямаше. Изгарянето беше повърхностно.

Райдър изчака известно време, след което зададе следващия си въпрос:

— Потърсихте ли медицинска помощ?

— Не. Нямаше да е разумно. А и болниците бяха препълнени. Така че се прибрах и сам обработих изгарянето.

— Кога оставихте флакона със запалителна течност Пред входа на магазина?

— О, преди да си тръгна. Просто го извадих от джоба си, избърсах го и го сложих пред витрината.

— Господин Фицпатрик викаше ли за помощ?

Уейтс за момент се замисли.

— Трудно ми е да кажа. Крещеше нещо, но не знам дали молеше за помощ. Бяха някакви животински писъци. Едно време така квичеше кучето ми, когато, без да искам, му прищипах опашката с вратата. На такова ми приличаше…

— Какво си мислехте, докато се прибирахте?

— Какво си мислех ли? Че най-сетне съм го направил, по дяволите! Освен това бях сигурен, че ще ми се размине. Чувствах се непобедим, ако знаеш за какво става въпрос.

— На колко години бяхте тогава?

— Как на колко? На двайсет, мамка му! И го направих!

— Помислихте ли си за човека, когото запалихте?

— Не. Той просто беше там, готов… Като всички останали по-късно… Готови като по поръчка…

Разпитът продължи четиридесет и пет минути без прекъсване. Въпросите на Райдър бяха насочени към изясняване на дълга поредица незначителни подробности, а отговорите съвпадаха с това, което беше отразено в следствените документи. В 11:15 тя най-после се облегна назад и погледна Бош, а след това и О’Шеа.

— Мисля, че е време за почивка.

Изключиха магнетофона и излязоха за кратка консултация в коридора. Суон остана при клиента си.

— Какво мислите? — попита О’Шеа.

— Доволна съм — каза Райдър. — Нямам никакви съмнения, че извършителят е именно той. Отпадна загадката по какъв начин е запалил онзи нещастник. Убедена съм, че не ни каза всичко, но детайлите са достатъчни. Или го е извършил, или е присъствал там.

Очите на О’Шеа се преместиха върху Бош.

— Да продължаваме ли?

Детективът се замисли. В хода на разпита гневът и отвращението му нарастваха. От пренебрежителното отношение на Уейтс към жертвата му беше ясно, че са се сблъскали с типичен психопат. Отново изпита ужас от това, което предстоеше да чуе, но въпреки това искаше да продължат, така че каза тихо:

— Да.

Върнаха се в стаята за разпити, но Суон ги посрещна с предложение за обедна почивка.

— Клиентът ми е гладен.

— Нахранете кучето — добави с усмивка Уейтс.

Бош поклати глава и пое инициативата в свои ръце.

— Още е рано. Ще яде, когато ядем и ние.

Седна срещу Уейтс и включи магнетофона. Райдър и О’Шеа се настаниха от двете му страни, а Оливас отново седна на стола до вратата. Папката с делото Жесто лежеше на масата.

— Сега ще се прехвърлим на случая Мари Жесто — хладно каза Бош.

— Ах, сладката Мари. — Уейтс се усмихна и в очите му блеснаха палави искрици.

— В писмото си до прокуратурата адвокатът ви твърди, че знаете какво се е случило с Мари Жесто след изчезването й през хиляда деветстотин деветдесет и трета. Наистина ли е така?

Уейтс се намръщи и кимна.

— Да, знам.

— Знаете ли къде се намира в момента Мари Жесто или тленните й останки?

— Да.

Ето го момента, който беше чакал цели тринадесет години.

— Тя е мъртва, нали?

Уейтс го погледна и кимна.

— Това „да“ ли означава? — попита Бош за записа.

— Означава „да“. Мари Жесто е мъртва.

— Къде е?

По лицето на Уейтс се разля широка усмивка. Усмивката на човек, който е напълно лишен от чувство за вина или разкаяние.

— Тук е, детектив. Тук, с мен. Както и всички останали.

Усмивката му премина във весел смях и Бош с мъка се сдържа да не скочи и да го удари. Спря го ръката на Райдър, която стисна коляното му под масата.

— Момент, моля. — О’Шеа вдигна ръка. — Нека пак да излезем навън. Ти също, Мори.