Майкъл Конъли
Ехо парк (22)

21

Крясъкът на Уейтс променяше нещата. За Бош това беше сигнал, че в Бийчуд Кениън се е разиграло нещо, за което той самият няма и най-малка представа. Затова първото му решение беше да не предприема нищо, преди да обмисли нещата на спокойствие. Но след като беше в центъра „Паркър“, можеше да се възползва от това.

Влезе в стая 503 на отдел „Неразкрити престъпления“ и бързо тръгна към малката ниша, почти запълнена от бюрото му. Марсия и Джаксън ги нямаше. За да стигне до бюрото си, трябваше да мине покрай отворената врата на кабинета на Ейбъл Прат. Бош надникна и видя шефа си, паркиран зад масивното писалище. Пред него имаше кутия стафиди — толкова миниатюрна, сякаш беше предназначена за деца.

— Хари! Какво правиш тук?

— От ОУО ме повикаха да изгледам видеозаписа на операцията в Бийчуд, направен от човека на О’Шеа.

— Заснел ли е престрелката?

— Не. Твърди, че камерата била изключена.

— А Рандолф не вярва, така ли? — Прат вдигна вежди.

— Трудно ми е да кажа. Операторът е предал диска едва тази сутрин. По всичко личи, че записът е монтиран. Рандолф възнамерява да го изпрати в техническата лаборатория за задълбочена проверка. Но както и да е. Помислих си, че след като тъй и тъй съм тук, няма да е зле да събера някои материали и да ги върна в архивата. Киз също е изтеглила доста дела, върху които едва ли ще работи скоро.

— Това ми звучи разумно.

Бош се приготви да тръгне, но шефът не беше свършил.

— Току-що се чух с Тим и Рик, в момента вероятно си тръгват — подхвърли той с пълна уста. — Аутопсията е направена днес сутринта и потвърждава, че тялото е на Мари Жесто. Същото е заключението и на специалистите по зъбни отпечатъци.

Край. Бош въздъхна. Всичко бе окончателно изяснено и издирването на Мари Жесто беше приключило.

— Ами… добре — промърмори той.

— Казаха ми, че си проявил желание да го съобщиш на близките — добави Прат.

— Така е. Мисля да го направя довечера, когато Дан Жесто се прибере от работа. В такива моменти е добре родителите да са заедно.

— Радвам се, че поемаш това задължение. Междувременно ще звънна в Съдебна медицина да задържат заключението си до утре сутринта.

— Благодаря. Тим и Рик споменаха ли причината за смъртта?

— По всичко личи, че е била удушена. Счупена е подезичната кост.

Пръстите му докоснаха гърлото, сякаш да покажат на Бош къде се намира деликатната костица. Бош не каза нищо — беше разследвал поне стотина случая на удушаване.

— Съжалявам, Хари. Знам, че беше взел присърце това разследване. Личеше си от начина, по който постоянно изтегляше материалите от архива.

Бош кимна. Повече на собствените си мисли, отколкото на думите на Прат. Обърна се и тръгна към бюрото си. Идентифицирането на тялото го накара да си спомни за предчувствието, че Мари Жесто няма да бъде открита жива, което го беше обзело още преди тринадесет години. Животът понякога поднася такива неща. Започна да подрежда всички папки и документи, които имаха връзка със следствието срещу Уейтс. Оперативният дневник по убийството на Жесто липсваше — беше предаден на Марсия и Джаксън. Това не го притесни — разполагаше с фотокопие в колата си.

Прехвърли се на бюрото на партньорката си, която беше изискала делото на Даниъл Фицпатрик — собственика на заложната къща, за когото Уейтс твърдеше, че го е подпалил по време на гражданските бунтове през 92-ра. На пода до бюрото имаше две пластмасови кутии за документи. В едната се оказаха счетоводните книги на Фицпатрик, спасени от пожарникарите. Райдър му беше споменала за тях. Бош побърза да затвори капака, защото в носа го удари неприятната миризма на хартия, престояла дълго време във влага. Реши да прибере и тях, но това означаваше два курса покрай кабинета на Прат, който със сигурност щеше да прояви любопитство към намеренията му.

Късметът му проработи миг преди да зареже кутиите. Прат излезе от кабинета и изсумтя:

— Кой идиот е решил, че стафидите изобщо стават за лека закуска? Слизам за един хубав сандвич. Искаш ли нещо, Хари?

— Не, благодаря. Ще отнеса тези документи в архива и ще си ходя.

Прат държеше една от рекламните брошури за Западна Индия.

— Докъде стигна с проучванията? — подхвърли Бош.

— О, нищо особено. Просто се запознавам с някои неща. Чувал ли си за град Невис?

— Тц.

Всъщност не беше чувал почти за никое от местата, които проучваше Прат.

— Пише, че цената на фабрика за преработка на захарна тръстика заедно с осем акра терен е максимум четиристотин. По дяволите! Тук тези пари ми отиват само за къщата!

Това със сигурност беше вярно. Бош никога не му беше ходил на гости, но знаеше, че притежава в Сън Вали имение, достатъчно голямо да яздиш в него. Прат живееше там повече от двадесет години и на практика седеше върху истинска златна мина. Но имаше и един проблем: преди няколко седмици Райдър го беше чула да говори по телефона за настойничество над деца и обща семейна собственост, което означаваше, че се е свързал с адвокат по бракоразводни дела.

— Искаш да произвеждаш захар, така ли? — подхвърли той.

— Не, за Бога. Такова е било някогашното предназначение на имота. Ако човек го купи днес, може да го превърне в хотел или нещо като странноприемница…

Бош разсеяно кимна. Прат говореше за непознат свят, който изобщо не го интересуваше.

— Както и да е — въздъхна шефът му, ясно усетил липсата на слушател. — Довиждане засега. Между другото, поздравявам те за облеклото. Повечето колеги в твоето положение се появяват пред ОУО по джинси и тениски — сякаш са заподозрени, а не сериозни полицаи.

— Хм.

Прат излезе. Бош му даде тридесет секунди аванс и също тръгна към асансьорите, като награби едната пластмасова кутия и натрупа върху нея папките от бюрото си. Успя да ги прехвърли в колата си и да се върне още преди шефът му излезе от барчето. Повтори операцията и с другата кутия. Никой не го попита какво прави и защо изнася документи от сградата.

Изкара колата от платения паркинг и си погледна часовника. Разполагаше с почти цял час до обяда с Рейчъл — недостатъчно време да се прибере да разтовари документите и да се върне в центъра, а и беше неоправдано от гледна точка на разходите. Мина му през ума да отложи обяда и веднага да се залови за работа, но се отказа. Рейчъл беше добра слушателка, а може би щеше да й хрумне и задоволителен отговор на въпроса относно смисъла на думите, които Уейтс беше изкрещял по време на престрелката.

Можеше да отиде в ресторанта по-рано и да прегледа част от документацията, докато чака. Отхвърли тази идея в мига, в който си представи, че някой келнер или клиент може да хвърли случаен поглед на снимките от местопрестъплението.

Реши да се отбие в градската библиотека — тя беше съвсем близо до ресторанта. Там щеше да прегледа част от документите, а след това щеше да отиде в ресторанта навреме за срещата с Рейчъл.

Паркира в подземния гараж, взе дневниците по случаите Жесто и Фицпатрик и влезе в асансьора. В читалнята имаше достатъчно свободни места. Той започна с Жесто — вече беше започнал да преглежда случая в болничната стая на Райдър.

Прегледът на документите не му донесе нищо особено. Всичко изглеждаше нормално, включително вписванията във Формуляр 51, разпитите на очевидците и действията на разследващия екип.

После изведнъж се сети за нещо, което липсваше в хронологическия опис на събитията. Бързо прелисти страниците и потърси вписването на датата 29 септември 1993 година. Онова същото, с което Джери Едгар беше отбелязал телефонното обаждане на Робърт Саксън.

Но то липсваше.

Бош се наведе над масата и почна да изследва документа. Не, това беше абсурд. В официалния дневник беше регистрирано обаждане от Робърт Саксън, псевдоним на Рейнард Уейтс. Денят беше 29 септември 1993 г., часът на обаждането — 18:40. Оливас го беше открил при прегледа на досието, а на следващия ден Бош го бе видял със собствените си очи. И не само го бе видял, но и го беше проучил с цялото си внимание, защото то представляваше онзи пропуск на следствието, който беше позволил на Уейтс да убива още тринадесет години.

Но в неговото фотокопие вписването липсваше.

„Какво става, по дяволите?!“

В първия момент не успя да свърже нещата. Фотокопието пред очите му беше направено преди четири години, веднага след решението му да напусне. То беше част от няколко неизяснени случая, които продължаваха да го глождят. Имаше намерение да ги довърши частно, да им отдели толкова време, колкото е нужно за окончателното им решаване, а след това спокойно да седне на брега на Мексиканския залив с въдица в едната ръка и кутийка „Корона“ в другата.

Но не се получи. Оказа се, че детективът може да си върши работата само със значка в джоба. Когато разбра това, той реши да се върне на работа. И веднага след като го назначиха в отдел „Неразкрити престъпления“ като партньор на Райдър, изтегли досието на Мари Жесто от централния полицейски архив. Част от него беше оригиналният дневник на престъплението — документът, в който се правеха всички вписвания по следствието независимо кой и кога е работил по него. В момента пред него лежеше копие, в което липсваха каквито и да било вписвания през последните четири години. Причината за това беше проста: през цялото това време то лежеше на горната лавица в гардероба му. Но как тогава бе възможно в единия документ да има вписване с дата 29 септември 1993 г., а в другия такова да липсва?

На този въпрос имаше само един логичен отговор.

Официалният Формуляр 51 беше подправен. Вписването с обаждането на Робърт Саксън бе направено, след като той беше преснимал досието. Това означаваше един доста голям период — цели четири години, — но здравият разум му подсказваше, че тук става въпрос по-скоро за дни, отколкото за години.

Фреди Оливас му беше поискал дневника само преди няколко дни. Малко по-късно пак той беше открил бележката за обаждането на Робърт Саксън.

Отново прелисти дневника. Почти всички страници бяха плътно запълнени с отметки на следователите по делото. Единствено страницата с дата 29 септември имаше празно място отдолу. Това очевидно бе забелязано от Оливас и той бе извадил листа от папката, напечатал беше отметката и го бе върнал на мястото му. А след това беше „открил“ пропуска на разследващия екип. Така бе създадена връзката между Уейтс и Жесто. През далечната 1993 година Бош и Едгар попълваха дневника на една стара пишеща машина, използвана от целия отдел в Холивуд. В днешно време всичко се пишеше на компютър, но почти всички отдели пазеха по някоя и друга пишеща машина — за по-възрастните колеги като Бош, за които беше твърде късно да овладяват тайните на компютъра.

Обзе го облекчение, примесено с гняв. С Едгар все пак не бяха допуснали онази смущаваща грешка. Трябваше час по-скоро да му се обади и да му съобщи добрата новина. Но гневът от коварството на Оливас го обземаше все по-силно и по-силно. Той стана и излезе от читалнята в просторно овално фоайе — стените бяха покрити с мозаечни пана, пресъздаващи по-важните моменти от историята на града.

Много му се искаше да изкрещи, за да прогони демоните. Спря го появата на мъж в униформа — той забързано тръгна към него, после хлътна в близката врата. Може би го бяха повикали да предотврати кражба на ценен документ или книга, но това нямаше нищо общо с присъствието на Бош. Той поклати глава и бавно се върна в читалнята.

Седна пред разтворените папки и направи опит да пресъздаде хода на събитията. Оливас беше подправил официалния дневник на разследването — бе добавил в него два реда на машина, които внушаваха, че Бош и колегата му са допуснали голяма грешка, при това още в най-ранната фаза на следствието. Според тази добавка лице на име Робърт Саксън съобщаваше, че е видяло Мари Жесто в супермаркета „Мейфеър“ следобеда преди изчезването й.

Толкоз. Съдържанието на тази отметка не можеше да е от значение за Оливас. Важен беше човекът. По неизвестни причини Оливас бе искал на всяка цена да вкара името Рейнард Уейтс в документите на разследването. Защо? За да внуши на детектив Бош чувство за вина, което да му позволи да получи някакво предимство в текущото разследване?

Не. Бош поклати глава. Оливас вече беше получил това предимство и имаше пълен контрол върху операцията. Той беше водещ следовател по делото Уейтс и този факт не можеше да се промени от факта, че Бош продължава да рови случая Жесто. Да, между двете следствия имаше връзка, но водещата фигура в тях не беше Бош.

Значи причината беше друга.

Разгледа нещата от всички страни и стигна до неубедителното заключение, че Оливас е искал на всяка цена да свърже Уейтс и Жесто. Като бе вписал в дневника псевдонима на убиеца, той се бе върнал тринадесет години назад с единствената цел да направи връзката между Рейнард Уейтс и Мари Жесто.

Но Уейтс беше готов да признае, че е убил Жесто. Нищо в съдебната практика не е по-силно от едно доброволно признание. Уейтс дори бе проявил желание да заведе полицията до мястото, на което е заровено тялото. В сравнение с тези фактори отметката в дневника изглеждаше твърде дребна и незначителна. Защо тогава Оливас си беше направил труда да фалшифицира един официален документ?

Поемането на подобен риск объркваше Бош. Причината за подправянето на документ по следствие за убийство изглеждаше твърде незначителна. Оливас положително си бе давал сметка, че измамата му може да бъде разкрита, а опитен адвокат като Мори Суон нямаше да пропусне да се възползва от нея в съдебната зала. Но въпреки това Оливас бе рискувал. Въпреки ясното съзнание, че може и да не го прави, защото признанието на Уейтс ще е напълно достатъчно основание да бъде свързан със случая.

Но Оливас беше мъртъв и нямаше как да отговаря на въпроси. Никой вече не можеше да каже защо го е направил.

С изключение на Рейнард Уейтс може би.

„К’во стана с шибаната ни сделка, а?“

А може би и Рик О’Шеа.

Бош отново напрегна съзнанието си и нещата изведнъж си дойдоха на мястото. Стана му ясно защо Оливас е поел огромния риск да насочи вниманието към Рейнард Уейтс, като е вписал мнимото му обаждане в следствения журнал. Ясно като бял ден, без следа от съмнение.

Рейнард Уейтс не беше убиецът на Мари Жесто!

Бош скочи на крака и започна да събира документите. Притисна ги към гърдите си и се втурна към изхода. Стъпките му проехтяха с оглушителна сила, сякаш подире му тичаше цяла тълпа преследвачи. Той дори се обърна, но ротондата беше пуста.