Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Хари Бош (12)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Echo Park, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 76 гласа)

Информация

Допълнителна корекция
hammster (2008)
Сканиране, разпознаване и корекция
?

Издание:

ИК „Бард“, 2007

ISBN 954–585–775–1

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: „Megachrom“

Формат 84/108/32. Печатни коли 25

История

  1. — Добавяне

15

Уейтс тръгна по една тясна пътечка, която чезнеше надолу между акации, дъб и гъсти шубраци. Крачеше без колебание — като човек, който знае къде отива. Скоро групата изчезна в гъстата зеленина — за огромно разочарование на телевизионните оператори в хеликоптера.

— Не е далеч — небрежно подхвърли Уейтс, сякаш беше водач на туристическа група, поела към близкия водопад.

На места пътеката почти се губеше — навлизаха в район, който не беше особено привлекателен за туристите. Оливас вече вървеше зад убиеца и вместо за ръката го държеше за веригата отзад. По всичко личеше, че няма да го изпусне нито за миг — факт, който предизвиква задоволство у Бош. Единственото неудобство на индийската нишка беше липсата на позиция за стрелба у останалите детективи — разбира се, ако затворникът решеше да побегне.

Много бяха джунглите, в които беше влизал през живота си. И винаги държеше очите и ушите си отворени, внимаваше къде стъпва и беше готов за засада. Но сега вниманието му беше насочено единствено към двамата мъже пред него: Уейтс и Оливас.

Пътеката стана още по-тясна и значително по-влажна след нощния дъжд. Бош на няколко пъти се подхлъзна. Изведнъж се разнесе рязко пропукване на съчки, последвано от тупването на паднало тяло и ругатня. Оливас и помощник Дулън се обърнаха, но очите на Бош останаха приковани в Уейтс. Адвокат Суон ругаеше, някой му помогна да се изправи.

Продължиха надолу по стръмния склон и след пет минути спряха на ръба на почти отвесно дере. Вдлъбнатината пред тях беше запълнена с кална вода, която стигаше до оголените корени на вековен дъб. Оттатък корените зееше дупка, дълбока почти три метра.

— Това го нямаше тук — измърмори Уейтс.

— Оттук ли е пътят? — попита Оливас и махна с ръка към дупката.

— Да. Трябва да слезем долу.

— Добре, задръж така. — После се обърна и каза: — Бош, предлагам да слезеш пръв и да го поемеш.

Детективът кимна, плъзна се покрай тях и се хвана за един от ниските клони на дървото. Кракът му внимателно опипа влажната почва, подметката му се плъзна.

— Лоша работа — промърмори той. — Това си е истинска пързалка. Дори да успеем да слезем, как ще се качим?

— Мамка му! — изруга Оливас.

— На един от микробусите видях стълба — подхвърли Уейтс.

Детективите се спогледаха.

— Прав е — обади се Райдър. — Криминалистите наистина имат стълба на покрива на колата си. Ако я донесем, няма да е трудно да качим по нея.

— Напротив — изсумтя Суон. — Как виждате клиентът ми да се качва и слиза по стълба с оковани ръце и крака?

Очите на всички се насочиха към О’Шеа.

— Ще измислим нещо — промърмори той.

— Чакайте! — извика Оливас. — Не си въобразявайте, че…

— В такъв случай той няма да слезе — отсече Суон. — Точка по въпроса. Няма да ви позволя да го изложите на опасност. Той е мой клиент и аз нося отговорност за него не само в юридически смисъл, а и…

О’Шеа вдигна ръка.

— Сигурността на обвиняемия е част от нашата отговорност. Мори е прав. Ако господин Уейтс падне от стълбата, защото не може да използва ръцете си, отговорността ще е наша. Но тук има хора с достатъчно оръжие, които могат да го контролират в рамките на десетина секунди, които са му нужни да слезе по стълбата.

— Отивам да я взема — обади се лаборантката. — Някой ще подържи ли това?

Казваше се Каролайн Кафарели, но всички я наричаха Кал. Тя подаде на Бош газовия анализатор — жълта кутия с Т-образна форма, обърна се и тръгна по обратния път.

— Ще отида да й помогна — каза Райдър.

— Не — спря я Бош. — Всички, които носят оръжие, ще останат при Уейтс.

Партньорката му кимна.

— Ще се оправя и сама — подхвърли Кафарели. — Стълбата е лека, от алуминий е.

— Дано не се загуби — промърмори О’Шеа, след като лаборантката изчезна между дърветата.

Няколко минути всички мълчаха.

— Вълнувате ли се, детектив? — подхвърли Уейтс. — Вече сме толкова близо.

Бош не отговори. Нямаше никакво намерение да обсъжда душевното си състояние с тоя тип.

— Опитвам се да си представя всички случаи, по които сте работили — отново опита Уейтс. — Колко от тях приличат на този? Колко са били жените като Мари? Обзалагам се, че…

— Млъквай, Уейтс! — изръмжа Оливас.

— Рей, моля те — меко добави Суон.

— Просто се опитвам да завържа разговор с детектива.

— Говори си наум! — отсече Оливас.

Тишината продължи още няколко минути, после чуха стъпките на Кафарели, придружени от металическо потракване. Бош отиде да я посрещне, взе стълбата от ръцете й и внимателно я спусна в дупката. Когато се обърна, видя, че Оливас освобождава едната ръка на затворника — другата му остана прикована за веригата.

— И другата, детектив — обади се Суон.

— Една му стига.

— Съжалявам, детектив, но няма да позволя това. Той трябва да използва и двете си ръце, за да може да се предпази при евентуално подхлъзване.

— Ще го направи и с една.

Бош ги остави да спорят, обърна се с гръб към дупката и стъпи на стълбата. Спусна се без проблеми и бавно се огледа. Пътека вече нямаше. Оттук нататък щеше да им е много по-трудно да стигнат до мястото, на което бе заровена Мари Жесто. Вдигна глава към спорещите и зачака.

— Хайде, Фреди, действай — ядосано изръмжа О’Шеа. — Помощник, вие слезте пръв и хванете на мушката си господин Уейтс — в случай, че му хрумнат някакви идеи. Детектив Райдър, разрешавам ви да извадите пистолета си от кобура. Оставате тук в подкрепа на Фреди.

Бош стъпи на долното стъпало, внимателно взе пушката от ръцете на помощник-шерифа, след което се отдръпна да му направи място. Униформеният слезе При него и си взе пушката.

Бош вдигна глава и подвикна на Оливас:

— Хвърли ми белезниците.

Улови ги във въздуха и зае позиция на второто стъпало. Уейтс започна да слиза, а операторът включи камерата си. Бош вдигна ръка и сграбчи веригата на кръста му.

— Сега е моментът, Рей — прошепна в ухото му. — Единственият ти шанс. Сигурен ли си, че не искащ да опиташ?

Уейтс стигна дъното, обърна се и протегна ръце за белезниците.

— Не, детектив. — Погледна го в очите. — Прекалено много обичам живота.

— И аз така си помислих. — Бош му щракна белезниците и погледна нагоре. — Окей, всичко е наред.

Останалите членове на групата слязоха един по един. О’Шеа се огледа и установи, че пътека няма.

— А сега накъде? — обърна се той към Уейтс.

— Ами…

Уейтс се завъртя и заоглежда шубраците.

— Не се дърпай! — изръмжа Оливас, който за малко не изпусна веригата.

— Натам — спокойно каза затворникът и кимна надясно. — Просто за момент изгубих ориентация.

— Не ни разигравай, Уейтс — предупреди го Оливас. — Или ще ни заведеш при тялото, или се връщаме в града, изправяме те пред съда и започваш да се готвиш за инжекцията! Това ясно ли ти е?

— Ясно ми е. Да вървим.

Уейтс тръгна надясно, групата го последва. Оливас продължаваше да стиска веригата на кръста му, следван от помощник-шерифа с насочена пушка. Тук земята беше доста по-мека и кална. Влагата от пролетните дъждове се беше събрала на дъното на дерето.

Излязоха на малка полянка, скрита почти изцяло под короната на огромен дъб. Уейтс вдигна глава и Бош механично проследи погледа му. На един от по-ниските клони беше окачена жълтеникава лента за коса.

— Странно — измърмори затворникът. — Едно време беше синя.

Според материалите по следствието в момента на изчезването си Мари Жесто била с прибрана коса. За целта използвала синя платнена лента. Тази информация беше предоставена от приятелка на Жесто, била с нея сутринта преди отвличането. Но сред акуратно сгънатите дрехи в изоставената кола не беше открита лента.

Бош се взря в парчето плат, обезцветено след тринадесет години на открито. После бавно се обърна към убиеца. Уейтс се усмихваше.

— Стигнахме, детектив. Най-после открихте вашата Мари.

— Къде?

— В момента стоите върху нея.

Бош направи рязка крачка назад, а Уейтс се изсмя.

— Спокойно, детектив. На нея й е все едно. Нали знаете за „дългия сън“? Един велик писател го е оставил за поколенията. Когато заспи навеки, човек не се интересува нито от грозния начин, по който е умрял, нито от мястото, на което е погребан…

Бош го погледна втренчено. Беше дълбоко озадачен от литературните познания на този мияч на прозорци. Уейтс очевидно отгатна мислите му и подхвърли:

— В затвора съм от месец май, детектив. И през Цялото това време четох…

— Отдръпни се! — рязко заповяда Бош.

Уейтс разпери ръце, колкото му позволяваха белезниците, и направи няколко крачки към дъба.

— Държиш ли го? — попита Бош.

— Да — отвърна Оливас.

Бош огледа земята. Краката му бяха оставили отпечатъци… а почвата изглеждаше особено мека, сякаш ровена от диво животно. Не вчера, не преди месец, дори година. Но несъмнено разровена. Обърна се към Кафарели и й направи знак да се приближи. Тя кимна и отиде на мястото, което й посочи — точно под лентата за коса, окачена на клона. Сондата на газовия анализатор с лекота потъна на тридесет сантиметра в меката земя. Кал заби поглед в електронния дисплей, а Бош надникна над рамото й. Познаваше принципното действие на уреда, който отчиташе съдържанието на метан в почвата — газ, който се отделя при разлагането, включително и тогава, когато трупът е в пластмасов чувал или друга материя.

— Регистрирано наличието на газ над нормалното ниво — каза Кафарели.

Бош кимна. Обзе го странно усещане. След толкова години разследване изведнъж му се прииска случаят Мари Жесто да си остане забулен в тайна. Не вярваше в това, което на служебен език се нарича „приключване на следствието“, но същевременно изгаряше от желание да знае истината. Обаче сега, броени минути преди да научи тази истина, се чувстваше странно раздвоен. Трябваше да я знае, за да продължи напред. Но как да продължи напред, след като страстното му желание да разкрие убиеца и да отмъсти за Мари отпадаше от списъка на задачите му?

Обърна се към Уейтс и подхвърли:

— Колко дълбоко си я заровил?

— На плитко е — делово отвърна затворникът. — Деветдесет и трета беше сушава година, ако си спомняте. Земята беше твърда като камък. Доста се поизпотих, докато й изкопая гроба. Все пак имах късмет, че беше дребна. Но оттогава избягвам да им копая гробове…

Бош погледна Кафарели, която бе преминала към втората проба. С помощта на няколко измервания щеше да получи грубите очертания на дупката.

Всички смълчано наблюдаваха действията й. След няколко шахматно направени проби тя вдигна ръка и я размаха в посока север-юг, за да посочи предполагаемата позиция на заровеното тяло. След това очерта дупката с върха на сондата и се отдръпна. В краката й лежеше правоъгълник с дължина около метър и осемдесет и широчина шейсет сантиметра. Малък гроб за дребен човек.

— Окей — рече с въздишка О’Шеа. — Сега ще върнем господин Уейтс в колата и ще доведем копачите.

Кафарели получи задачата да остане и да следи за чистотата на местопрестъплението. Останалите се обърнаха и тръгнаха към стълбата. Бош остана последен, дълбоко замислен върху детайлите на ландшафта. Имаше чувството, че тази част на планината е девствена и някак свята. Надяваше се, че Уейтс е казал истината и че младата жена не е била принудена да извърви жива пътя към лобното си място.

Райдър и Оливас първи се качиха по стълбата. Бош свали белезниците на Уейтс и го побутна нагоре.

Убиецът започна да се изкачва, а помощник-шерифът насочи пушката си в гърба му. За миг Бош беше обзет от изкушението да симулира подхлъзване в калта и да блъсне униформения, за да предизвика неволен изстрел. Това беше начинът да се освободят веднъж завинаги от изверга, който се катереше нагоре. Затвори очи да прогони тази мисъл, после погледна нагоре. Партньорката му го гледаше втренчено, сякаш бе отгатнала какво се върти в главата му. Той разпери ръце, устните му оформиха едно беззвучно какво?

Райдър го изгледа неодобрително и бавно се отдръпна от стълбата. Ръката й с пистолета бе отпусната до тялото й. Оливас посрещна затворника с отворена прегръдка и късо заповяда:

— Ръцете!

— Разбира се, детектив.

От позицията си в ямата Бош виждаше само гърба на Уейтс. От положението на тялото му можеше да заключи, че е протегнал ръце за белезниците.

А после събитията се развиха с главозамайваща бързина. Тялото на затворника смени позицията си и вече изглеждаше прекалено наведено към Оливас. „Нещо става!“, механично помисли Бош, а след това със свръхестествена яснота видя какво точно: Уейтс посягаше към пистолета на Оливас, поклащащ се в кобура под якето.

— Спри! — панически изкрещя агентът. — Какво правиш?!

Затворникът обаче се вкопчи в него и рязко го завъртя с гръб към стълбата. Помощник-шерифът не можеше да стреля, Бош също. Коляното на Уейтс се стрелна нагоре със скоростта на бутало и се заби в слабините на Оливас. Агентът политна назад и в същия момент треснаха два приглушени изстрела. Миг по-късно тялото му се стовари върху Бош.

Повален в калта, Бош трескаво се мъчеше да извади пистолета си. Горе отекнаха още два изстрела, чуха се викове. Все още затиснат от Оливас, Бош вдигна очи към ръба на ямата, но не видя нито Уейтс, нито Райдър. После отгоре надникна лицето на затворника… и той спокойно насочи пистолета и стреля. Превърнало се в щит, тялото на Оливас се разтърси от две попадения.

Пушката на помощник-шерифа изтрещя, но куршумът се заби в дънера на близкото дърво. Уейтс отвърна на огъня и Бош чу как униформеният тежко рухва зад него. Чуха се и бягащи стъпки.

— Бягай, страхливецо! — изрева убиецът. — К’во стана с шибаната ни сделка, а?

Насочи пистолета надолу и стреля още два пъти. Миг по-късно Бош най-после успя да измъкне оръжието си и го насочи към стълбата. Уейтс приклекна и рязко я издърпа за горния край. Бош изблъска тялото на Оливас, изправи се и насочи пистолета нагоре.

В следващия миг чу нови стъпки и разбра, че Уейтс бяга.

— Киз! — изкрещя той.

Никакъв отговор. Един поглед към Оливас и помощник-шерифа беше достатъчен: и двамата бяха мъртви. Бош тикна пистолета в колана си и се закатери нагоре, хващаше се за стърчащите от калта коренища. Земята под краката му се ронеше. Един корен се счупи и той се свлече на дъното на ямата.

— Киз, чуваш ли ме!

Тишина. Той се надигна и отново запълзя нагоре, този път по диагонал на почти отвесната стена. В крайна сметка успя да се покатери, макар и с цената на изпочупени нокти и отчаяно ритане. За миг зърна гърба на Уейтс — убиецът тичаше към паркинга. Вдигна пистолета и стреля пет пъти, бързо, но Уейтс изчезна между дърветата.

Бош понечи да хукне след него… но видя окървавеното тяло на партньорката си, проснато в храсталака.