Майкъл Конъли
Ехо парк (7)

6

Бош остави Рейчъл при колата й и се обади на Райдър. Тя му каза, че приключва писмената работа по делото Матарезе и че то можело да влезе в прокуратурата още утре.

— Добре. Нещо друго?

— Изисках от архивата веществените доказателства по случая Фицпатрик. Оказаха се два кашона, а не един.

— Какво има вътре?

— Предимно стари тефтери, в които е записвал залаганите вещи. Веднага личи, че са прелиствани рядко. Почти всички са намокрени от пожарникарските маркучи. Натикали са ги в пластмасови чували и са ги зарязали да мухлясват. Вонят, при това ужасно…

Бош механично кимна. Веднага му стана ясно, че оттук няма да излезе нищо. И без това Рейнард Уейтс беше готов да поеме отговорността за убийството на Фицпатрик. Усещаше, че и Райдър е на същото мнение. Доброволното самопризнание си е изключително силен коз, нищо не може да го победи.

— Чу ли се с Оливас или О’Шеа? — попита Райдър.

— Още не. Мислех да звънна на Оливас, но след като говоря с теб. Да познаваш някого в общинската служба за лицензиране?

— Не. Ако искаш да отскоча дотам, трябва да го оставим за утре, защото вече са затворили. Какво ти трябва?

Бош си погледна часовника. Беше изгубил представа за времето. Явно омлетът в „Дъфи“ щеше да мине и за закуска, и за обяд, и за вечеря.

— Ами не е зле да проверим бизнеса на Уейтс. Откога работи, има ли оплаквания срещу него — такива неща. Оливас и партньорът му би трябвало да са го направили, но в папките няма нищо.

— Мислиш, че това може да се окаже връзката с Високата кула?

— Или с Мари. В апартамента й имаше огромен панорамен прозорец. Тогава не му обърнах внимание, но той без съмнение трябва да се почиства от фирма.

— Щом си го спомняш, значи си му обърнал внимание. Но това няма значение. Веднага ще проверя.

— И още нещо. Името на тоя тип може да се окаже измислено. И значещо.

— Как така?

Бош й разказа за срещата с Рейчъл Уолинг и предварителните й заключения.

Тя слушаше с хладно мълчание, вероятно защото той беше преминал една невидима, но винаги съществуваща граница: служителите на полицията в Лос Анджелис никога не търсят помощ от ФБР без съгласуване с висшестоящите. Нямаше значение, че в случая ставаше въпрос за неофициален контакт.

— Значи допускаш, че един мияч на прозорци и сериен убиец има познания по средновековния фолклор? — попита с недоверие Райдър, след като чу версията на Уолинг докрай.

— Не съм сигурен — въздъхна той. — Според Уолинг това може да е станало и след прочитането на някоя книжка с приказки. Но както и да е. Мисля, че имаме достатъчно основание да прегледаме архивите и да потърсим акт за раждане на името на Рейнард Уейтс. В първото следствено дело — онова за незаконно проникване през деветдесет и трета, той се представя като Робърт Саксън. Името Рейнард Уейтс се появява след като пускат пръстовите му отпечатъци в полицейския компютър.

— Какво те притеснява, Хари? След като още тогава са разполагали с отпечатъците му, най-вероятно името не е фалшиво.

— Може би. Но в този щат има достатъчно случаи на погрешна полицейска регистрация, при които даден комплект отпечатъци вървят с фалшиво име. Ами ако истинското му име все пак е Саксън, а на компютъра излиза псевдоним? Имали сме такива случаи.

— Защо тогава е запазил псевдонима? — засече го Райдър. — Уейтс има полицейско досие, логично е да се обяви за Саксън или всеки друг, чието име е чисто.

— Добър въпрос, на който нямам отговор — призна Бош. — Но все пак мисля, че трябва да го проверим.

— Добре де, няма проблем. Както и да се казва, този тип е зад решетките. Ей сега ще пусна в Гугъл Рейнард Лисицата.

— Дай и Рейнар и Райнар. И лисугер, лисичок — всичко с лисица.

В слушалката се разнесе приглушеното потракване на клавиатурата.

— Ето го — каза след малко тя. — Има цял куп неща.

— Така каза и Уолинг.

Нова пауза.

— Според легендата имал таен замък, където подмамвал жертвите си с помощта на различни хитрости. А след това ги изяждал.

За известно време тази информация сякаш увисна във въздуха. Бош най-после я асимилира и зададе следващия си въпрос:

— Имаш ли време да пуснеш в системата и името Робърт Саксън?

— Разбира се.

В гласа на Райдър се долови колебание, но той нямаше никакво намерение да намали натиска.

— Продиктувай ми данните за самоличността, снети по време на ареста — добави тя.

— Не са у мен.

— Къде са? На бюрото ти ги няма.

— Дадох папките на агент Уолинг. Довечера ще ми ги върне. Изтегли данните от компютъра.

— Това са официални документи, Хари! Знаеш, че нямаш право да ги даваш на никого, а и ще ни трябват за утрешния разпит.

— Вече ти казах, че довечера ще ми ги върне.

— Да се надяваме. Но трябва да ти кажа нещо: пак се държиш като каубой и това изобщо не ми харесва.

— Опитвам се да задвижа нещата, Киз. Искам да сме подготвени за срещата с този човек и разчитам на Уолинг.

— Вярвам ти. Дано някой ден удостоиш и мен със същото доверие — най-вече когато предстои да вземаш решения, засягащи и двама ни.

Бузите на Бош пламнаха. Колежката му беше права. Не каза нищо — просто защото извиненията нямаше да променят нищо.

— Обади се, когато Оливас ти даде точния час на разпита — добави тя.

— Естествено.

Бош прекъсна връзката и се замисли, опитваше се да прогони смущението си от разговора с Райдър. Трябваше да се съсредоточи върху всичко, което беше останало извън следствието. След малко набра номера на Оливас.

— Утре, в десет сутринта — отвърна агентът на въпроса му за времето на разпита. — Гледай да си точен.

— Не трябваше ли ти да ми се обадиш? — заядливо изръмжа Бош. — Да не би да разчиташ на телепатичните ми способности?

— Научих го току-що — спокойно отвърна Оливас. — Ти просто ме изпревари със секунди.

Бош не прие извинението и все така рязко попита:

— Къде?

— В прокуратурата. Уредихме да го докарат от ареста, ще го разпитаме тук, на място.

— Там ли си в момента?

— Да. Имаме малко работа с Рик.

Бош замълча.

— Нещо друго? — нетърпеливо попита Оливас.

— Да. Имам един въпрос — бавно каза Бош. — Къде е мястото на партньора ти в тая работа, Оливас? Имам предвид Колбърт.

— В момента е на Хаваите. Ще се върне другата седмица. Ако следствието се проточи дотогава, ще се включи и той.

Бош се запита дали Колбърт изобщо има представа какво се случва в момента и знае ли, че изпуска дело, което може да се окаже превратно за кариерата му. Не познаваше добре Оливас, но и беглите впечатления бяха достатъчни, за да не изключи вероятността този човек да търси славата единствено за себе си.

— Значи в десет? — попита той.

— Да, в десет.

— Нещо друго, което трябва да зная?

Беше любопитен да разбере какво прави Оливас в прокуратурата, но нямаше как да го попита направо.

— Всъщност има още нещо, при това доста деликатно. С Рик вече го обсъдихме…

— Какво е то?

— Познай с какво се занимавам в момента.

Бош изсумтя. Този тип щеше да му създава ядове. Познаваше го по-малко от едно денонощие, но вече знаеше, че никога няма да го хареса.

— Нямам представа, Оливас. Ти ми кажи.

— Чета твоите съчинения по случая Жесто. Ставаше въпрос за т.н. „следствена хронология“ — списъка на предприетите следствени действия по дата и час, отразяващ абсолютно всички действия на детективите — от огледа на местопрестъплението до проведените разпити на свидетели и телефонни контакти с медиите. Обикновено тази хронология се пишеше на ръка, с всевъзможни съкращения и поправки, много от които се нанасяха ежедневно. След плътното запълване на съответния лист текстът се преписваше на машина върху т.н. Формуляр 51, който вече ставаше достатъчно четлив, за да се използва в съда. Иначе казано — да е нещо като справочник за всички участници в евентуален съдебен процес — заседатели, прокурори, адвокати и съдии. Унищожаването на ръкописните бележки беше възможно едва след попълването на Формуляр 51.

— И какво? — попита Бош.

— В момента пред мен е последният пасаж на страница 14. Датата е 29 септември деветдесет и трета, шест и четиридесет следобед. Значи някъде към края на работния ден. Под вписването има инициали Дж. Е.

Бош усети как в гърлото му се надига гадна слюнка. Оливас очевидно изпитваше удоволствие от това, което предстоеше.

— Това са инициалите на Джери Едгар, партньора ми в разследването — каза той. — Какво е написал?

— Ще ти го прочета дословно… „Робърт Саксън, дата на раждане 3.11.71. Прочел новината в «Таймс». Бил в «Мейфеър» и видял МЖ, която била сама“. Следва телефонният номер на Саксън и нищо повече. Но това е достатъчно. Нали се сещаш какво означава?

Бош се сещаше, при това съвсем ясно. Току-що беше продиктувал същото име на Киз Райдър с молба да потърси личните му данни. Или беше псевдоним, или истинското име на човека, известен днес като Рейнард Уейтс. Но и в двата случая присъствието му във Формуляр 51 го свързваше пряко със случая Жесто. Това означаваше, че преди тринадесет години лицето Уейтс/Саксън беше попаднало в полезрението на Бош и Едгар, но по неизвестни причини те не му бяха обърнали внимание. Той не си спомняше конкретната отметка във формуляра, вероятно защото следствената хронология съдържаше десетки подобни бележки. Не беше в състояние да ги запомни всичките, въпреки че многократно беше изисквал делото от архива.

Трябваха му няколко дълги секунди, за да си въз-върне дар слово.

— Това ли е единствената отметка за него в работния журнал?

— Да — отвърна Оливас. — Изчетох документацията два пъти. Първия път го пропуснах, но втория спрях и си рекох: „Хей, това име ми е познато“. Уейтс го е използвал като псевдоним през деветдесетте, следователно би трябвало да го има и в твоето следствие.

— Наистина го има. Видях го със собствените си очи.

— Но това означава, че той лично се е обадил на твоите хора, Бош. Убиецът ви се обажда, но ти и партньорът ти не му обръщате внимание. Не си правите труда Нито да го проверите, нито да пуснете името му в компютъра. Разполагали сте с псевдонима и телефонния номер на убиеца, но не сте предприели нищо. Разбира се, тогава не сте знаели, че той е убиецът. Приели сте го за обикновен гражданин, който докладва какво е видял. По всяка вероятност обаче той е започвал някаква игра, опитвал се е да разбере докъде сте стигнали. Да, ама твоят Едгар не е пожелал да се включи в играта. Било е в края на работния ден, вероятно първото мартини вече се е мержелеело пред очите му.

Бош мълчеше. Оливас с наслада подхвърли:

— Лоша работа, отворко. По всяка вероятност сте пропуснали шанса да решите случая бързо, за броени дни. Утре май ще трябва да поискаме мнението на Уейтс по този въпрос…

Оливас и дребнавите му заяждания изчезнаха от съзнанието на Бош — просто не бяха в състояние да пробият плътния тъмен облак, който бързо го поглъщаше. Даваше си ясна сметка, че след като името на Робърт Саксън се е появило в разследването на случая Жесто, то задължително би трябвало да влезе в компютъра. Проверката щеше да разкрие, че става въпрос за псевдоним на Рейнард Уейтс — човек, който е бил арестуван за незаконно проникване в чужда собственост. И това автоматически щеше да го превърне в заподозрян, а не само свидетел с показания, които представляват интерес за полицията — като Антъни Гарланд. А разследването несъмнено щеше да поеме в друга посока.

— Оливас?

— Кажи, Бош.

— Утре донеси папката. Искам да видя това с очите си.

— Разбира се, че ще я взема. Ще ни трябва за разпита.

Бош прекъсна, без да каже нито дума повече. Задъха се, гърбът му залепна за облегалката. Свали страничното стъкло и се опита да се успокои.

Кошмарът за всеки детектив. Най-лошият възможен сценарий. Пренебрегната улика, в резултат на която се случват ужасни неща. Оставено на свобода, едно отвратително чудовище се придвижва в мрака и отнема живота на много хора. Всеки детектив допуска грешки, за които съжалява до края на живота си. Но Бош инстинктивно усети, че неговата е непоправима и ще расте в душата му като злокачествен тумор. Докато не затъмни всичко и не го превърне в последната жертва. В последния разбит живот.