Майкъл Конъли
Ехо парк (10)

9

След като се любиха до насита, останаха в леглото. Разговаряха за всичко друго, но не и за това, което току-що бяха направили. От дума на дума отново се върнаха на предстоящия разпит на Рейнард Уейтс.

— Не мога да си представя, че след всичките тези години ще се изправя лице в лице с убиеца й — въздъхна Бош. — Имам чувството, че всичко е сън. Фактически често сънувам, че хващам убиеца, но никога не съм си го представял като Уейтс.

— А кого си виждал?

Главата й лежеше на рамото му. Не виждаше лицето й, но вдъхваше аромата на косата й. Беше преметнала крак върху него и този крак ясно се очертаваше под чаршафа.

— Един гадняр, срещу когото не разполагам с никакви улики. И по тази причина исках да е именно той…

— Добре де, но той все пак би трябвало да има някаква връзка с Жесто.

Бош направи опит да свие рамене, но телата им бяха твърде преплетени за подобен акт.

— Знаеше за гаража, в който открихме колата на Жесто, бившата му приятелка беше нейно копие, а самият той имаше проблеми с избухливостта. Нищо друго. Никакви преки улики. В един момент просто реших, че това е негова работа. Веднъж дори го проследих — беше още в началото на разследването. Работеше охрана на петролните кладенци оттатък Болдуин Хилс. Имаш ли представа къде се намират?

— Говориш за сондите, които се виждат от пътя между летището и Ла Чинега?

— Точно така. Семейството на въпросния младеж притежаваше част от тези кладенци. Предполагам, че баща му се е опитвал да го вкара в правия път — тоест да го принуди сам да си изкарва хляба, въпреки огромното състояние на семейството. И тъй, въпросният младеж работеше като охранител и един ден отидох да видя за какво става въпрос. В района се мотаеха две момчета. Тринайсет-четиринайсетгодишни, не повече.

— И какво стана?

— Нашият човек ги спипа, окова ги с белезници за железния стълб на една сонда, а след това се качи в пикапа си и изчезна.

— Заряза ги там?

— Отначало си помислих, че е направил точно това, но той се върна. Наблюдавах го с бинокъл от близкото възвишение, откъдето се разкриваше панорамна гледка към целия район на Ла Чинега. Видях как говори с някакъв тип. Двамата влязоха в някаква барака, където вероятно държаха пробите от изпомпания нефт. Излязоха с две кофи, натовариха ги в пикапа и потеглиха обратно. Стигнаха при окованите момчета и изсипаха мръсотията отгоре им.

— А ти само стоеше и гледаше! — Рейчъл се надигна на лакът.

— Бях далеч, оттатък едно дълбоко дере. Днес на този хълм има няколко жилищни сгради, но тогава беше гол. Ако бяха решили да направят още нещо, със сигурност щях да се намеся, но те просто свалиха белезниците на хлапетата и ги пуснаха да си вървят. Освен това не исках да усети, че го наблюдавам. На онзи етап още не знаеше, че го подозирам за Жесто.

Рейчъл мълчаливо кимна, очевидно приела доводите му.

— И той просто пусна хлапетата, така ли?

— Свали им белезниците, изрита едното в задника и ги пусна. И двете ревяха от ужас.

Рейчъл отвратено поклати глава.

— Как се казва тоя тип?

— Антъни Гарланд. Баща му е Томас Рекс Гарланд, не може да не си чувала за него.

Тя поклати глава, помълча малко и каза:

— Тоя Антъни може и да не е убиецът на Жесто, но явно е голям задник.

— Да, голям задник е. Искаш ли да го видиш?

— Как така да го видя?

— Имам една видеокасета с „най-големите хитове“. През последните тринадесет години съм го разпитвал три пъти и всеки разпит е записан на видео.

— Тук ли е касетата?

Бош мълчаливо кимна, изведнъж осъзнал колко странно може да изглежда домашното съхранение на касета със служебни разпити.

— Събрах ги на едно място — обясни той. — Донесох касетата при поредното възобновяване на следствието, просто за да си опресня паметта.

— Окей, пусни я да го видим тоя тип.

Бош стана, навлече боксерките си и запали лампата. Прехвърли се в хола и отвори вратичката на шкафа под телевизора. Тук, между множеството касети и дивидита, имаше няколко видеозаписа на свои стари разследвания. Наложи му се да прерови доста кутии, преди да попадне на тази, която му трябваше — видеокасета с надпис „Гарланд“.

Телевизорът в спалнята му беше с вградено видео. Той го включи, пъхна касетата в процепа и седна на леглото с дистанционното в ръка. Не свали боксерките, тъй като им предстоеше работа. Рейчъл остана под завивките. Подаде обаче крак изпод чаршафа и докосна голия му гръб.

— Така ли забавляваш дамите, които ти идват на гости? — закачливо попита тя. — Пускаш им записи с отличната ти техника на разпит?

Бош се обърна и я стрелна с поглед.

— Рейчъл, заклевам се, че ти си единствената жена на този свят, с която мога да си позволя подобно нещо. — И се подсмихна.

— Мисля, че те разбирам, Бош. — Тя се засмя.

Записът тръгна и Бош натисна бутона за изключване на звука.

— Първият разпит беше проведен на 11 март деветдесет и четвърта — около половин година след изчезването на Жесто и при напълно буксуващо следствие. Нямахме достатъчно улики за арест, на практика не разполагахме с абсолютно нищо срещу него. Но аз някак успях да го убедя да дойде в участъка и да даде показания. Той все още нямаше представа, че го подозирам, и мислеше, че искаме да чуем подробности за апартамента на бившата му приятелка.

На екрана се появи прекалено оцветен кадър на малка стая. Зад масата в центъра седяха двама души: доста по-младият Хари Бош и човек, наскоро надхвърлил двайсетте, с начупена руса коса, станала почти бяла от слънцето. Това беше Антъни Гарланд. Беше облечен в тениска с логото на „Лейкърс“. Ръкавите й бяха изпънати от здравите му мускули, на левия бицепс личеше част от татуировка: бодлива тел, която се спускаше надолу към китката.

— Дойде доброволно, приличаше на човек, който възнамерява да прекара деня си на плажа. Но…

Бош прекъсна обясненията и натисна бутона за звука.

Гарланд оглеждаше обстановката, на лицето му играеше лека усмивка.

— Значи тук се случват нещата, а? — подхвърли той.

— Какви неща? — Бош го погледна.

— Много добре знаете какви. Тук пречупвате лоши-и ги карате да признаят всички престъпления на юта.

Усмивката му стана още по-палава.

— Понякога. — Бош кимна. — Но нека поговорим за Мари Жесто. Познавате ли я?

— Не. Вече ви казах, че не я познавам. Никога преди не съм я виждал.

— Преди какво?

— Преди да ми покажете снимката й.

— Значи ще е лъжа, ако някой заяви, че сте я познавали?

— Точно така! Кой, по дяволите, може да ви надрънка подобни глупости?

— Но сте знаели за празния гараж във Високата кула, нали?

— Че как да не знам, след като приятелката ми току-що го беше освободила? Знаех, че е празен, но това изобщо не означава, че съм вкарал онази кола в него. Вижте, тези въпроси вече ми ги зададохте. Дойдох тук, защото си мислех, че има нещо ново. Вие какво, да не би да ме арестувате?

— Не, Антъни. Не сте арестуван. Помолих ви да се отбиете, за да си поговорим още веднъж за тези неща.

— Вече си поговорихме.

— Но това беше преди да научим някои нова неща за вас, а и за нея. Затова трябва да повторим разговора и да го облечем в официална форма.

По лицето на Гарланд пробяга гневна гримаса, той рязко се наведе напред.

— Какви нови неща? Какви ги дрънкате? Нямам нищо общо с тая работа! Заявих ви го не веднъж, а цели два пъти! Защо се занимавате с мен, вместо да търсите истинския извършител?

Бош го изчака да се успокои и едва тогава отговори:

— Защото мисля, че в момента седя срещу него.

— Майната ти! Нямаш нищо срещу мен, просто защото не съм аз! Още от първия ден ти повтарям, че не съм аз!

Дойде ред на Бош да се наведе над масата. Разстоянието между лицата им беше по-малко от тридесет сантиметра.

— Помня какво си ми казал, Антъни — заплашително изръмжа той. — Но го каза, преди да отскоча до Остин и да си поговоря с приятелката ти. От нея научих някои неща, които, честно казано, ме принуждават да ти обърна по-специално внимание.

— Майната й на тая кучка! Тя е най-обикновена курва!

— Тъй ли? А защо тогава си побеснял от факта, че те е зарязала? Защо се е принудила да избяга от теб? Защо просто не си я пуснал да си тръгне?

— Защото аз ги напускам, а не те мен, ясно?

Бош се облегна назад и кимна.

— Добре. Сега искам да ми разкажеш максимално точно за това, което си правил на девети септември миналата година. Къде си бил, с кого си се срещал…

Дистанционното влезе в действие и кадрите започнаха да се пренавиват на висока скорост.

— Оказа се, че няма алиби за приблизителния час, в който Мари е била отвлечена пред супермаркета. Ще прескочим тази част от разпита, защото е безкрайно дълга и скучна.

Рейчъл беше седнала, увита в чаршафите.

— Какво ти е мнението дотук? — Бош се обърна да я погледне.

Голите й рамене леко се присвиха.

— Прилича ми на типично богаташко синче, но това не означава, че е убиец.

Бош кимна и спря пренавиването.

— Сега ще видиш разпита, който направих две го–1 дини по-късно. Адвокатите на баща му ми издействаха съдебна забрана, в резултат на която можех да го разпитвам само в тяхно присъствие. По тази причина тук няма нищо особено, с изключение на едно нещо, което искам да видиш. Адвокат в случая е Денис Франко, сътрудник в юридическа кантора „Сесил Добс“ със седалище Сенчъри Сити, която обслужва Ти Рекс.

— Ти Рекс?

— Таткото. Томас Рекс Гарланд. Предпочита да го наричат Ти Рекс.

— Ясно.

Бош намали скоростта на пренавиването до степен да следи кадрите. На екрана се появи младият Гарланд — седеше заедно с мъж, с когото непрекъснато се консултираше — разбира се, заради бързия ход на лентата. След известно време Бош пусна видеото на нормална скорост и звукът се върна. Говореше адвокат Франкс.

— Въпреки пълното сътрудничество от страна на клиента ми вие продължавате да го притеснявате със своите неоснователни подозрения и абсурдни въпроси — заяви той тържествено. — Правите го както на служебното му място, така и у дома.

— Работя по въпроса, господин адвокат — отвърна Бош. — И когато свърша, никой адвокат на света няма да може да му помогне.

— Майната ти, Бош! — извика Гарланд. — Съветвам те да не оставаш насаме с мен, защото ще ти натикам гадната мутра в калта, обещавам ти!

Франкс предупредително го докосна по лакътя, а Бош спокойно изчака няколко секунди и вдигна глава.

— Заплашваш ли ме, Антъни? Вероятно ме вземаш за някое от онези уплашени хлапета, които завързваш с белезници за сондите, а след това ги заливаш със суров петрол? Нима си мислиш, че ще се разтреперя от страх и ще избягам с подвита опашка?

Лицето на Гарланд потъмня и се сгърчи в злобна гримаса. Очите му се превърнаха в черни точки.

Бош натисна паузата и заби показалец в екрана.

— Гледай, Рейчъл. Обърни внимание на лицето му, как е разкривено от злоба. Точно лицето му ме накара да го подозирам.

Уолинг не отговори и Бош пак се обърна да я погледне. Изражението й беше такова, сякаш вече беше виждала това разкривено от злоба лице и изпитва страх от него. „Вероятно прилича на някой от убийците, на които е правила психологически профил“, помисли си той.

И пак натисна бутона за превъртане на лентата.

— Прескачаме един период от почти десет години и стигаме до последния разпит, който проведох през април миналата година. Франкс вече го няма, на мястото му е назначен друг адвокат. Той изпусна топката и не поиска подновяване на съдебната забрана срещу мен. Аз незабавно се възползвах от този пропуск и му щракнах белезниците. Той беше доста изненадан. Вероятно беше забравил за съществуването ми. Прибрах го на излизане от ресторанта на Кейт Мантилини.

Лентата отново тръгна с нормална скорост. Гарланд изглеждаше остарял и доста натежал. Лицето му беше надебеляло и отпуснато, а косата му — вече оредяла — беше подстригана късо. Беше с бяла риза и вратовръзка и имаше вид на улегнал мъж.

Разпитът се провеждаше в друго помещение, очевидно в центъра Паркър.

— Ако не съм арестуван, настоявам да си вървя — каза Гарланд.

— Надявам се преди това да ми отговориш на няколко въпроса — рече Бош.

— Преди години отговорих на всичките ти въпроси. Това ми прилича на вендета, Бош. Не искаш да се откажеш, не ме оставяш на мира. Свободен ли съм, или не?

— Къде скри тялото?

— Не мога да повярвам на ушите си! — Гарланд въздъхна. — Няма ли най-сетне да се откажеш?

— Няма, Гарланд. Ще продължавам, докато не я открия, а теб не те тикна зад решетките.

— Но това е истинска лудост, да те вземат мътните! Ти си луд, Бош! Какво да ти кажа, за да ми повярваш? Какво мога да…

— Ще ти повярвам, ако ми кажеш къде си скрил тялото й.

— Това не мога да ти го кажа просто защото не съм…

Бош натисна бутона за изключване и екранът угасна. За пръв път си даде сметка какво късогледство беше проявил да преследва Гарланд като бясно куче. Изобщо не беше отчел факта, че през цялото това време уликата е била буквално пред очите му — в работния журнал. Гледането на записа сега, заедно с Уолинг, усили многократно чувството за унижение в душата му. Беше се надявал тя да разбере мотивите му да подозира Гарланд, да разгадае причините за допуснатата грешка и да го оправдае. Но сега, след като изгледа записа на фона на признанията на Уейтс, не можеше да се оправдае дори сам пред себе си.

Рейчъл се наведе, плъзна пръст по гърба му и прошепна:

— На всички се случва.

„Не и на мен“, помисли си той, но въпреки това кимна.

— Когато всичко свърши, май ще трябва да отида и да му се извиня — промърмори като сърдито дете.

— Я го зарежи тоя задник. На твое място изобщо не бих го направила.

Бош се усмихна на опита й да го утеши.

— Така ли мислиш?

Тя издърпа ластика на боксерките му и го пусна обратно. Разнесе се силно шляпане.

— Имам още един час, преди да се замисля как да се прибера у дома.

Бош се обърна. Тя се усмихваше.