Майкъл Конъли
Ехо парк (31)

30

Бош излезе от тунела заедно с двама командоси с противогази. Пред гаража чакаше малка група хора, главно членове на екипа по издирване на бегълци и униформени полицаи. Между тях бяха Рандолф и Осейни от ОУО и Ейбъл Прат. Бош се огледа за Рейчъл Уолинг, но приятелката му не се виждаше никъде.

След него изнесоха жертвата на Уейтс и моментално я качиха на чакащата линейка, която подкара към общинската болница с включена сирена. Бош беше убеден, че въображението му е бедно, за да си представи ужасите, които е изживяла. Но най-важното беше, че е жива.

Командирът на специалния екип го покани да даде показания в един от служебните микробуси, но Бош отказа. Искаше да остане на чист въздух и час по-скоро да прогони отвратителната миризма на лисичата дупка долу. Междувременно забеляза, че полицаите от специализирания екип се държат на почетно разстояние от него, огледа се, видя градинския маркуч край стълбите на съседната къща, отиде до него, завъртя крана и се пъхна под струята. Водата обля главата и шията му, дрехите му подгизнаха. Но в момента важното беше да отмие отвратителната миризма, а дрехите така и така щеше да изхвърли.

Командир на екипа беше сержант Боб Макдоналд, командирован от холивудската дирекция. За щастие Бош го познаваше от предишната си служба и не очакваше да има проблеми. В същото време си даваше сметка, че този разговор ще е само загрявка за официалния разпит от страна на ОУО.

— Къде е агентката на ФБР? — попита той. — Рейчъл Уолинг?

— Разпитват я в едната от съседните къщи — каза Макдоналд.

— А старицата горе?

— Добре е — успокои го колегата му. — В момента я разпитват. Оказва се, че Уейтс е живял тук като осиновено дете. Истинското му име е Робърт Фоксуърт. Жената е твърде болна и на практика не излиза. От социалните служби й носят храна, а Фоксуърт й давал някакви пари за гаража, където държал материалите за миене на прозорци и някакъв стар микробус със специално монтиран инвалиден стол.

Бош кимна. Както очакваше, Джанет Саксън нямаше никаква представа за какво още е използвал гаража Фоксуърт.

Макдоналд го гледаше очаквателно и той започна да разказва. Започна от самото начало, описа действията си след откриването на връзката между Уейтс и съдържателя на заложната къща Фицпатрик.

Въпроси нямаше. Все още. Никой не го попита защо не се е свързал със специалния отряд, с Рандолф, Прат или някой друг. Просто мълчаха и го слушаха. Но Бош не беше особено разтревожен, защото двамата с Уолинг бяха свършили главното: бяха спасили момичето и бяха ликвидирали престъпника. Знаеше, че това ще натежи над всичките му прегрешения и отклонения от служебните правила. Никой нямаше да му поиска оставката.

Описанието на събитията отне двадесетина минути, след което Рандолф предложи да направят почивка. Групичката бавно се пръсна и Бош получи възможност да се изправи очи в очи с шефа си. Предварително знаеше, че разговорът ще бъде тежък.

Прат не го остави да чака дълго, пристъпи към него и заби тежък поглед в очите му.

— Е, Хари, какво ти каза той там вътре?

Бош го погледна изненадано. Очакваше упреци и обвинения, очакваше гняв заради всичките действия, които беше предприел на своя глава. Но нищо подобно не се случи и той побърза да се възползва от ситуацията. Сбито и с малко думи разказа какво е научил от Уейтс, най-вече във връзка с експеримента в Бийчуд Кениън.

— Каза, че всичко е било организирано с посредничеството на Суон. Той е предал на Уейтс офертата на О’Шеа и Оливас, според която той трябвало да признае за убийството на Жесто, за да отърве смъртната присъда.

— Това ли е всичко?

— Че малко ли е?

— Защо О’Шеа и Оливас биха предложили подобна сделка?

— По най-баналната причина на света: пари и власт. Две неща, които фамилията Гарланд притежава в изобилие.

— Антъни Гарланд беше заподозрян по случая Жесто, нали? Същият, който си издейства съдебна заповед да не го закачаш в отсъствието на адвокат?

— Да. Така беше, докато О’Шеа и Оливас не използваха Уейтс като доказателство, че съм бил на погрешен път.

— Научи ли нещо ново извън казаното в онази дупка?

— Не много. — Бош поклати глава. — Проследих произхода на двайсет и пет хиляди долара, дарени за предизборната кампания на О’Шеа. Всичките тези пари постъпват от адвокатите на Ти Рекс Гарланд и неговата петролна компания, абсолютно законно. Доказват наличието на връзка, но нищо повече.

— Двайсет и пет бона ми се струват малко.

— И наистина е така. Но ако се поразровим, положително ще открием още.

— Сподели ли това с Макдоналд и хората му?

— Не. Ограничих се с това, което ми разказа Уейтс. Не им споменах нито дума за даренията.

— Мислиш ли, че ще потърсят отговорност от Мори Суон?

Бош се замисли за момент, после поклати глава.

— Няма начин. Всичко, което са си казали, попада в графата „поверителна информация“ между адвокат и клиент. Освен това никой няма да тръгне да го притиска заради показанията на един мъртвец.

Прат нервно пристъпи от крак на крак. На това нямаше какво да отговори.

— Моля те да ми простиш, шефе — подхвърли Бош. — Но просто нямаше как да ти разкажа с какво се занимавам.

Прат махна с ръка.

— Забрави. Но трябва да ти кажа, че си голям късметлия. В крайна сметка свърши добра работа и видя сметката на един мръсник. Мога ли да те упреквам за това?

Бош кимна в знак на благодарност.

— Освен това аз отлитам — добави Прат. — Само след три седмици ти ще си трън в задника на друг човек. Той да си решава какво да прави с теб.

Бош вече беше решил да не напуска полицията, независимо дали Киз Райдър щеше да се върне на работа, или не. Предполагаемият нов началник на отдела Дейвид Ламбкин беше стар служител, опитен и добър колега. Бош се надяваше да работи с него добре — разбира се, ако след приключването на тази история все още щеше да е служител в Неразкрити престъпления.

— Леле! — прошепна Прат.

Бош се обърна и проследи погледа му. Прокурор О’Шеа тъкмо слизаше от кола, спряла до репортерските микробуси, паркирани от двете страни на тясната алея. Механично направи крачка към него, но Прат го хвана за ръката.

— Спокойно, Хари!

— Какво прави тук тоя тип, да го вземат мътните?!

— Случаят е негов, човече. Може да идва и да си отива, когато пожелае. А ти си сядай на задника. Ако побързаш да си разкриеш картите, никога няма да стигнеш до него!

— Значи да го оставя да танцува пред камерите и да си прави предизборната кампания, така ли? Пълни глупости! Това, което трябва да направя, е да го сритам направо пред камерите!

— Това би било изключително мъдър ход, Хари. И адски потаен. Ситуацията само ще спечели от него.

Бош издърпа ръката си, но не тръгна към О’Шеа, а просто се облегна на близката патрулна кола и скръсти ръце пред гърдите си. Прат беше прав: наистина трябваше да се успокои.

— Само го дръж по-далеч от мен! — глухо предупреди той.

— Малко ще е трудничко. Вече идва — промърмори Прат.

Бош вдигна глава едва когато О’Шеа и двамата му сътрудници спряха на крачка от него.

— Добре ли сте, детектив Бош?

— Повече от всякога.

Бош продължаваше да стои със скръстени ръце, сякаш се страхуваше, че ако ги измъкне изпод мишниците си, най-вероятно ще му друсне един в мутрата.

— Благодаря ви за това, което сте направили. Благодаря, че спасихте младата жена от сигурна смърт.

Бош кимна, продължаваше да гледа в краката си.

Прокурорът погледна за миг Прат, който продължаваше да стои на крачка от колата, после се обърна към придружителите си и каза:

— Искам да поговоря насаме с детектив Бош.

Онези се отдалечиха. Прат ги последва едва след като получи успокоително кимане от страна на Бош.

— Осведомиха ме за това, което е казал в тунела онзи Уейтс, или по-скоро Фоксуърт — подхвърли О’Шеа, след като изчака да се отдалечат на безопасно разстояние.

— Хубаво.

— Надявам се, че не приемаш сериозно твърденията на един доказан сериен убиец, които засягат представители на правосъдието. Най-вече на един от тях, който вече няма как да се защити…

Бош се отдръпна от патрулката и най-после измъкна ръцете си изпод мишниците. Пръстите му бавно се свиха в юмруци.

— Имаш предвид твоя приятел Оливас? — изръмжа той.

— Точно него. Но от поведението ти разбирам, че си повярвал на това, което уж ти е казал Фоксуърт.

— Уж? Нима намекваш, че съм си го измислил?

— Все някой го е направил.

Бош леко се приведе напред и изръмжа заплашително:

— Махай се, О’Шеа! Иначе ще те фрасна!

Прокурорът направи крачка назад, сякаш вече беше получил юмрук в лицето.

— Грешиш, Бош. Той те е излъгал.

— Той само потвърди това, което знаех още преди да вляза в проклетата дупка. Оливас е бил корумпиран. Фалшивото вписване в работния дневник е негова работа, а целта му е била да свърже Рейнард Уейтс с Мари Жесто, Той е направил и знаците в гората, които Уейтс използва, за да ни отведе при тялото. Но това не е било самоинициатива, О’Шеа. Някой трябва да му е заповядал да го направи. Той нямаше достатъчно акъл за подобна схема.

О’Шеа го погледна втренчено и каза:

— Май не мога да те разубедя, а?

— Да ме разубедиш ли? — Бош го погледна презрително и той побърза да отмести очи. — Няма начин! Изобщо не ме е грижа за предизборната ти кампания, прокурорче. Разполагам с неопровержими факти и нямам нужда от показанията на Фоксуърт, за да ги докажа.

— В такъв случай май трябва да се обърна към някой с по-висок чин от теб.

Бош направи крачка напред, спря на сантиметри от прокурора и тихо попита:

— Усещаш ли миризмата? Усещаш ли гадната воня, която се разнася от мен? Това е отвратителната миризма на смъртта, О’Шеа. Целият съм потопен в нея. Но все пак ще успея да я измия, разбираш ли?

— Какво искаш да кажеш?

— Точно това, което си мислиш. Кой е с по-висок чин от теб, О’Шеа? Може би ще звъннеш в лъскавия кабинет на Ти Рекс Гарланд?

О’Шеа си пое дъх и объркано поклати глава.

— Не знам какво ти е станало в онзи тунел, но говориш глупости.

— Скоро всичко ще ти се изясни. И това при всички случаи ще стане преди изборите.

— Дай факти, Бош. Явно пропускам нещо в разсъжденията ти.

— Мисля, че не пропускаш нищо, О’Шеа. Ти знаеш всичко, а скоро ще го научи и целият свят. Още не знам как, но бъди сигурен, че ще натикам и теб, и семейство Гарланд там, където ви е мястото. Обещавам ти, че ще го направя!

Сега дойде ред на О’Шеа да направи крачка към него.

— Искаш да кажеш, че съм организирал всичко това заради Ти Рекс Гарланд?

Бош се разсмя. Човекът насреща му беше решил да изиграе театъра си докрай.

— Добър си. — Той поклати глава. — Това не мога да ти го отрека.

— Ти Рекс Гарланд е един от основните спонсори на предизборната ми кампания. Абсолютно открит и законен. Как си позволяваш да го замесваш в…

— Защо не ми каза това вчера, когато открито ти заявих, че за мен синът му е основен заподозрян в убийството на Жесто?

— Защото това щеше да усложни нещата. Аз не познавам нито единия, нито другия. Никога не съм се срещал с тях. Какво от това, че Ти Рекс е подкрепил предизборната ми кампания? Той го прави при всички местни избори, подкрепя куп народ. Ако ти бях казал това, със сигурност щях да предизвикам подозренията ти. Не го исках, макар че сега вече виждам как…

— Ти си абсолютен мръсник! — Бош скръцна със зъби.

— Майната ти! — озъби се О’Шеа. — Нищо не можеш да докажеш!

— В такъв случай няма какво повече да си кажем.

— Напротив, има! Само опитай да ми направиш мръсно и ще видиш кой ще остане на крака след цялата гнусотия!

О’Шеа рязко се обърна, излая нещо на придружителите си и тръгна към колата. На кого ли щеше да се обади първо, запита се Бош. На Ти Рекс или на началника на полицията?

После в главата му се оформи внезапно решение. Да се обади на Кейша Ръсел и да й каже, че забраната пада. И да я помоли да се разрови в предизборните дарения на Гарланд за кампанията на О’Шеа. Бръкна в джоба си, но се сети, че телефонът му все още се търкаля някъде из гаража на Уейтс. Тръгна натам, но пред вратата вече беше опъната яркожълта полицейска лента.

Изправена до белия микробус, Кал Кафарели ръководеше екипа криминалисти в гаража. На врата й висеше бяла дихателна маска, а от изражението й личеше, че вече е влизала в ужасната воняща дупка.

— Как вървят нещата, Кал? — попита Бош.

— Както може да се очаква след влизане в ада.

— Права си.

— Със сигурност ще работим до късно през нощта. Какво има, Хари?

— Случайно да намерихте един телефон? Изпуснах го някъде тук, когато започна патакламата.

— Онзи там ли? — попита Кал и посочи пода близо до вратата на микробуса.

Бош кимна. На бетона, очертан с тебешир, лежеше неговият телефон, червената лампичка за съобщения мигаше усилено. Бялото кръгче го накара да сбърчи вежди. Телефонът не биваше да се включва в списъка на веществените доказателства. Това увеличаваше шансовете никога да не си го получи.

— Може ли да си го взема?

— Още не, Хари. Съжалявам. Фотографът все още не е приключил. Решихме да започнем отвътре навън и той все още снима в тунела.

— Защо не ми го подадеш за малко? Имам съобщения. Ще ги прочета тук, на място, и веднага ти го връщам.

— Стига, Хари.

Той въздъхна, беше наясно, че предложението му нарушава най-малко четири точки от правилника.

— Добре. Ще те помоля да ми кажеш кога мога да си го получа. Надявам се да стане преди да падне батерията.

— Дадено, Хари.

Бош се обърна и видя Рейчъл Уолинг — крачеше към жълтата полицейска лента. До гаража беше спряла лимузина на федералните служби, а до нея чакаше мъж с костюм и слънчеви очила. Вероятно Рейчъл бе повикала колегите си.

— Хари? — попита тя. — Добре ли си?

— Вече да. А ти?

— Всичко е наред. Какво е станало? — Пръстът й се насочи към мокрите му дрехи.

— Пуснах си един маркуч. Вътре беше адски гадно. Ще ми трябват поне два часа под душа. Ти тръгваш ли?

— Да. Засега приключиха с мен.

Бош кимна към мъжа със слънчевите очила, който чакаше на три-четири метра от тях, понижи глас и попита:

— Неприятности ли имаш?

— Още не знам. Но ще се оправя. Нали пипна Уейтс и спаси момичето. Това не може да носи неприятности на никого.

— Ние пипнахме лошия и спасихме момичето! — натърти той. — Но не забравяй, че във всяко учреждение има хора, които могат да ти вгорчат живота.

Тя го погледна в очите, помълча малко, после кимна.

— Знам.

Хладината в очите й пролича съвсем ясно. Нещо се беше променило.

— Сърдиш ли ми се, Рейчъл?

— Да ти се сърдя? Не.

— Какво има тогава?

— Нищо. Трябва да тръгвам.

— Ще се обадиш ли?

— Когато мога.

Направи две крачки към колата, после изведнъж спря и се обърна.

— Преди малко разговаря с О’Шеа, нали?

— Да.

— Много внимавай, Хари. Ако дадеш воля на чувствата си, както го направи преди началото на нашата малка операция, О’Шеа ще ти създаде големи неприятности. Всъщност огромна болка!

— Знаеш оная приказка за болката, нали? — усмихна се Бош.

— Не. Каква приказка?

— Болката е слабост, която напуска тялото.

— Дрън-дрън. — Тя поклати глава. — Не пробвай дали е така, ако не се налага. Чао, Хари.

— Чао, Рейчъл.

Мъжът с очилата вдигна лентата, за да й направи път да мине. Тя седна на предната седалка и лимузината потегли. Нещо се беше променило, отново си рече Бош. Личеше по очите й. Действията му в гаража, а след това и в тунела, я бяха накарали да си промени отношението към него. Може би нямаше да я види повече. След кратък размисъл стигна до заключението, че това също е едно от нещата, за които може да обвини Рик О’Шеа.

Обърна се към местопрестъплението и видя Рандолф и Осейни — чакаха го. Рандолф спокойно пъхаше в джоба си собствения му телефон.

— Пак ли вие? — Бош се начумери.

— Такава ни е професията. — Рандолф присви очи.

— Така излиза.

— Детектив, налага се отново да ни придружите до центъра „Паркър“, където ще бъдете подложен на официален разпит — сухо каза Рандолф.

Бош примирено кимна. Знаеше какви са формалностите. Но този път нямаше да си приказват за безразборна стрелба в гората. Този път щяха да настояват да чуят всичко, до последната подробност.

— Готов съм — въздъхна той.