Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Хари Бош (12)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Echo Park, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 76 гласа)

Информация

Допълнителна корекция
hammster (2008)
Сканиране, разпознаване и корекция
?

Издание:

ИК „Бард“, 2007

ISBN 954–585–775–1

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: „Megachrom“

Формат 84/108/32. Печатни коли 25

История

  1. — Добавяне

24

Заповедта да се прибере у дома беше толкова настойчива, че Бош инстинктивно отказа да й се подчини и след като напусна Бийчуд Кениън, подкара към „Сейнт Джоузеф“. Киз Райдър вече бе преместена в нормална болнична стая. В нея имаше още едно легло, празно — според неписаното правило на болничните заведения за осигуряване максимални удобства на ранените полицаи.

Тя все още изпитваше затруднения с говора, а и сутрешната депресия продължаваше да се усеща. Бош не остана дълго. На практика си тръгна само няколко минути, след като й предаде поздравите на Джери Едгар. Подкара към дома си, за да разтовари кашоните с документи, изнесени от отдел „Неразкрити престъпления“.

Сложи ги на пода в дневната, извади няколко папки и ги разпръсна върху масата за хранене. Внушителната купчина недвусмислено сочеше, че работата по нея е много и ще продължи с дни. Той пристъпи към уредбата и натисна няколко клавиша. Беше заредена с диска на онзи невероятен концерт на Колтрейн и Монк в Карнеги Хол. Дискът беше препрограмирай и първото парче, което прозвуча през тонколоните, се оказа „Доказателство“ — твърде многозначително заглавие за момента.

Като начало трябваше да направи пълна инвентаризация на това, с което разполагаше. Без нея нямаше Как да се ориентира откъде да започне. Един от най-важните документи безспорно беше копието от работния дневник на следствието срещу Рейнард Уейтс. Преди известно време то им беше предадено от Оливас, но нито Бош, нито Райдър бяха имали време да се запознаят подробно с него. На масата лежеше и дневникът по следствието за убийството на Фицпатрик, който Райдър беше изтеглила от архива, а също така и собственото му копие от документите по случая Жесто.

И накрая, на пода лежаха две кутии, съдържащи документацията от заложната къща на Фицпатрик — по-голямата част от нея беше почти негодна за анализ след пожара и действието на пожарникарските маркучи през размирната 1992 година.

Масата за хранене имаше малко странично чекмедже, вероятно за съхранение на прибори, но Бош държеше в него купчина бележници, писалки и флумастери, за да си записва на хартия най-важните пунктове на разследванията. След двадесет минути и три скъсани листа разсъжденията му заеха едва половин страница:

Ехо Парк => арест

Ехо Парк => бягство (Червената линия на метрото)

 

Кой е Уейтс? Къде е замъкът? (посока: Ехо Парк)

 

Бийчуд Кениън — постановка, фалшиви признания.

 

Кой има полза? Защо точно сега?

Свел глава над написаното, Бош потъна в дълбок размисъл. Съзнаваше, че двата последни въпроса на практика са отправната точка към решаването на ребуса.

Ако нещата се бяха развили по план, кой щеше да спечели от фалшивите признания на Уейтс? На първо място самият Уейтс, който щеше да избегне смъртното наказание. Но реалният печеливш щеше да е истинският убиец. Делото щеше да приключи, всякакви следствени действия щяха да бъдат прекратени. И истинският убиец щеше да избегне правосъдието.

Очите му отново се спряха на въпросите. Кой има полза? Защо сега? След кратко колебание размени местата им и отново потъна в размисъл. Изводът беше само един, напълно категоричен. Решението му да продължи следствието по случая Мари Жесто бе породило необходимостта от някакви действия. Сега, веднага. Без колебание и без отлагане. Явно неговите действия бяха предизвикали тревога, а следственият експеримент в Бийчуд Кениън беше организиран като отговор на упражнявания от него натиск.

Това заключение доведе до отговор на въпроса, изписан най-отдолу в бележника:

Кой има полза?

Бош взе писалката и написа:

Антъни Гарланд — Ханкок Парк.

Цели тринадесет години инстинктът му нашепваше, че извършителят е именно Гарланд. Но това беше само инстинкт, лишен от подкрепата на каквито и да било доказателства. Разбира се, Бош все още не беше запознат с доказателствата, които евентуално се бяха появили сред изравянето на трупа и последвалата аутопсия, но силно се съмняваше, че изобщо има такива. Тринадесет години бяха прекалено дълъг срок, за да се запазят годни следи от ДНК и други улики, свързани с извършителя на престъплението.

Гарланд беше заподозрян по теорията за „жертвата-заместник“ — тоест, обзет от гняв срещу жената, която го е напуснала, престъпникът убива първата срещната, която прилича на нея. Психолозите наричат тази теория „прекалено далечна“, но в момента Бош беше твърдо решен да я постави в центъра на разсъжденията си. „Нека направим една рекапитулация — помисли си. — Антъни е син на петролния магнат Томас Рекс Гарланд, който притежава огромно имение в Хан-кок Парк. О’Шеа, от своя страна, се намира в разгара на ожесточена предизборна борба за поста областен прокурор, в която парите са единственото всемогъщо гориво. Следователно съвсем не е изключено Ти Рекс да е получил дискретно предложение, последвано от конкретна сделка и план за нейното осъществяване. О’Шеа получава парите, които ще му позволят да спечели изборите, Оливас заема поста главен следовател в прокуратурата, а Уейтс поема вината за убийството на Мари Жесто и автоматически снема всякакви подозрения от младия Гарланд“.

Бош знаеше по-добре от много хора колко е вярна поговорката, според която Лос Анжелис е слънчев град за хората в сянка. Не му беше трудно да приеме, че Оливас с готовност се е включил в схемата. Още по-малки бяха съмненията му, че амбициозен кариерист като О’Шеа ще откаже до продаде душата си на дявола срещу една толкова съблазнителна перспектива.

„Бягай, страхливецо! К’во стана с шибаната ни сделка, а?“

Извади мобилния телефон и набра номера на Кейша Ръсел в „Таймс“. След няколко сигнала за свободно се сети да си погледне часовника. Минаваше пет.

По това време се залагаше сутрешното издание и Кейша със сигурност нямаше да си губи времето с телефонни разговори. Остави й съобщение да се обади и изключи телефона.

Реши, че вече си е заслужил една бира. Отиде в кухнята и извади от хладилника бутилка „Анкор Стийм“. Излезе на верандата и отправи поглед към оживената магистрала в подножието на хълма. Часът на задръстванията беше влязъл в правата си. Колите пълзяха едва-едва сред невъобразимата какофония от клаксони. За щастие къщата беше достатъчно далеч и нивото на шума беше съвсем поносимо. Изпита задоволство, че в момента е тук на верандата, а не долу — сред огромното задръстване.

Телефонът му иззвъня. Той го свали от колана си и погледна екрана. Беше Кейша Ръсел.

— Извинявай, но отговорният редактор за утрешния брой ме извика във връзка с един материал — каза тя.

— Надявам се, че си изписала името ми правилно — подхвърли Бош.

— Колкото и да ти е чудно, в този материал изобщо не се споменава името ти — отвърна тя.

— Радвам се.

— Какво ще ми предложиш?

— Хм. Всъщност се надявах ти да направиш нещо за мен…

— Че как иначе? Казвай!

— В момента си политически репортер, нали? Предполагам, че имаш поглед върху спонсорирането на партии и отделни политически фигури…

— Имам. Държа на отчет всяко дарение към политиците, които наблюдавам.

Бош се върна в дневната и намали музиката.

— Въпросът ми е неофициален, Кейша. Знаеш ли кой подкрепя кампанията на О’Шеа?

— На О’Шеа ли? Защо питаш?

— Ще ти обясня всичко, но когато му дойде времето. В момента имам спешна нужда от тази информация.

— Защо винаги ми погаждаш един и същ номер, Хари?

Това беше самата истина. Бяха го правили многократно, но Бош бе успял да спечели доверието й, тъй като винаги изпълняваше обещанията си. Нито веднъж не я преметна, нито веднъж не я подведе. Затова беше сигурен, че въпросът й е само фасада, просто за да не приеме молбата му веднага. И това влизаше в играта.

— Знаеш защо — отвърна той, влизайки в ролята си. — Помогни ми сега, а когато му дойде времето, и аз ще ти помогна.

— Много ми се ще да разбера какво точно означава това „когато му дойде времето“ — недоволно въздъхна тя. — Задръж така…

Отсъствието й се проточи почти цяла минута. Бош стоеше прав до отрупаната с документи маса, даваше си ясна сметка, че дори да е вярна, комбината между О’Шеа и Гарланд може да се докаже изключително трудно, защото беше надеждно защитена от парите, закона и правилата за събиране на веществени доказателства. Той знаеше, че Рейнард Уейтс е единствената му надежда. Само той можеше да предостави достатъчно улики в подкрепа на догадките му.

— Ало? — обади се Ръсел. — Държа в ръцете си последните сведения за даренията. Какво по-точно искаш да знаеш?

— Колко последни са тези последни сведения?

— От миналата седмица. Петък.

— Кои са основните му спонсори?

— Няма особени големи спонсори, ако това искаш да знаеш. Разчита главно на малките партии и на отделните избиратели. Повечето спонсори са негови колеги юристи. Всъщност почти всички…

Бош си спомни за юридическата кантора в Сенчъри Сити, която защитаваше интересите на семейство Гарланд — същата, която му издейства съдебна забрана да разпитва Антъни в отсъствието на адвокат. Директорът й се казваше Сесил Добс.

— Сред тях да фигурира името Сесил Добс?

— Чакай малко… Да, ето го. С.С.Добс, служебен адрес в Сенчъри Сити. Дарил е хилядарка.

Бош си спомни и за адвоката, присъствал на повечето от записаните на видокасета разпити.

— А Денис Франкс?

— Да, той също е тук. На практика почти цялата адвокатска кантора е направила дарения.

— Какво означава това?

— Според закона за изборите всеки, който дарява средства за нечия кампания, трябва да посочи служебен и домашен адрес. Добс и Франкс са посочили служебния адрес на фирмата в Сенчъри Сити. Чакай да видя… Да, същият адрес е посочен от още единадесет дарители, всичките дали по хилядарка. Вероятно става въпрос за служители на една и съща фирма.

— Значи общо тринайсет хиляди долара, така ли?

— Да, точно така.

Бош се колебаеше дали да попита за Гарланд. Не му се искаше Кейша да започне да рови около името на магната, така че избра заобиколния път.

— Сред донорите има ли големи корпорации?

— Нищо особено. Защо не ми кажеш какво точно те интересува, Хари? Знаеш, че можеш да ми се довериш.

Това прогони колебанията му.

— Добре, ще ти кажа. Но искам да ми обещаеш, че ще запазиш пълно мълчание, докато не получиш изричното ми разрешение. Никакви проучвания, никакви телефонни разговори. Мълчиш като гроб, ясно?

— Ясно. Ще проговоря само след като получа разрешението ти.

— Гарланд. Томас Рекс Гарланд, Антъни Гарланд или всеки друг с тази фамилия.

— Хм, чакай малко… Не, няма ги. Този Антъни не беше ли хлапакът, когото преди време разпитваше във връзка с изчезването на Мари Жесто?

Бош прехапа устна, за да не изругае. Беше се надявал, че Кейша няма да направи връзката. Преди десет години, едва поела по трънливия път на криминалната журналистика, тя беше попаднала на една негова молба за обиск на жилището на Гарланд. Съдът я беше отхвърлил поради недостатъчни основания, но тя остана в архивите му, които Ръсел съвестно подлагаше на периодичен преглед. Тогава Бош успя да я убеди да не публикува нищо относно подозренията му към една от най-богатите и известни фамилии в града, но ето че тази жена не беше забравила за случката въпреки десетте години, които ги деляха от нея.

— Няма новина в тая работа, Кейша — предупреди я той.

— Какво ровиш, Хари? Нали Рейнард Уейтс призна за убийството на Жесто? Нима се съмняваш в тези признания?

— В нищо не се съмнявам. Просто изпитвам любопитство към някои детайли. Но вече се разбрахме, Кейша. Държиш си устата затворена, докато не ти кажа.

— Ти не си ми началник, Хари! Защо се държиш като шефа ми?

— Извинявай. Просто не искам да вършиш глупости, защото може да пострадам. Нали току-що ме уведоми че мога да ти имам доверие?

Мълчанието се проточи.

— Окей, разбрахме се — обади се най-накрая Ръсел. — Да, можеш да ми имаш доверие. Но ако наистина става въпрос за това, което си мисля, искам периодична информация. Нямам намерение да седя и да чакам, докато ти си завършиш разследването. Ако не ми се обадиш скоро, ще се изнервя, Хари. А когато съм нервна, правя разни щуротии и въртя телефони на кого ли не.

Бош поклати глава. Изобщо не трябваше да се обажда на тази жена.

— Разбирам, Кейша. Непременно ще ти се обадя.

Прекъсна разговора с чувството, че току-що е пуснал някакъв страшен дух от бутилката. Дух, който рано или късно ще се върне да го захапе. Наистина вярваше на Ръсел, но до степента, до която изобщо можеше да се вярва на репортерите. Допи бирата и влезе в кухнята за още една. Телефонът му звънна в момента, в който я отвори. Пак беше Кейша.

— Хари! Чувал ли си за компанията „ГО Индъстрис“?

Чувал беше, разбира се. Днес името „ГО Индъстрис“ се наричаше компанията, която преди осем години се появи на пазара под името „Гарланд Ойл Индъстрис“. Логото й беше автомобилно колело с крила.

— Какво по-точно? — предпазливо попита той.

— Седалището й е на площад АРКО в центъра на града. Току-що преброих дванадесет служители на ГО, Които са подарили по хиляда долара за кампанията на О’Шеа. Какво ще кажеш?

— Нищо, Кейша. Благодаря за информацията.

— Дали О’Шеа не получава тези дарения срещу убеждаването на Уейтс да признае убийството на Мари Жесто? Това ли е цялата работа?

— Не, Кейша — простена в слушалката Бош. — Нищо подобно не се е случило, а аз се интересувам от съвсем други неща. Ако започнеш да въртиш телефоните, със сигурност ще попречиш на работата ми, а с още по голяма сигурност ще изложиш много хора на опасност, включително и себе си. Бъди така добра да обърнеш гръб на всичко и да изчакаш информацията, която ще ти съобщя по-късно.

Тя отново се поколеба, а Бош сериозно се запита дали може да й има доверие. Може би смяната на ресора я беше променила. Може би, по подобие на много хора преди нея, омесването с политиката бе успяло да я превърне в политическа проститутка.

— Окей, Хари, разбрах — каза тя най-сетне. — Просто исках да ти помогна. Но не забравяй какво ти казах. Чакам обаждането ти, при това скоро!

— Добре, Кейша. Лека нощ.

Бош затвори телефона и направи опит да прогони съмненията си. За да успее, трябваше да обмисли важността на току-що получената информация. О’Шеа беше получил най-малко двадесет и пет хиляди долара дарения за предизборната си кампания само от ГО и адвокатската кантора на Сесил Добс. Тоест от хора, които със сигурност поддържаха близки отношения със семейство Гарланд. Всичко беше законно, но въпреки това представляваше ясна индикация, че той е на прав път.

Коремните му мускули се стегнаха в радостно очакване. Сега вече наистина имаше върху какво да поработи. Най-сетне беше открил пролуката, през която щеше да се добере до истината. Пристъпи към кухненската маса и хвърли поглед към пръснатите върху нея формуляри и полицейски рапорти. Измъкна папката с надпис УЕЙТС: МИНАЛО И БИОГРАФИЧНИ ДАННИ, разгърна я и потъна в четене.