Кристина Скай
Рубинът (45)

44.

Вперила поглед в искрящите пламъци, Барет конвулсивно стисна ръцете си в юмруци.

— Господи, та той е бил тук през цялото време! Меджик е знаела! Може би тя го е напъхала тук! — тя внимателно вдигна камъка от земята. „Окото на Шива“ сякаш изгаряше ръцете й с пулсираща алена светлина.

— Но как…

Мита избухна в странен, несвързан смях.

— Аз го взех. Нека боговете ми простят, но това бях аз. Аз бях на търга, когато сър Хъмфри, когато… той…

— Ти, Мита?! Но не е възможно ти…

— Не, не съм го убила аз. Въпреки че, ако Тигър-_sahib_ не ме беше спасил, никой не можеше да го докаже. Тъкмо минавах покрай стаята, когато дочух тих вик, а после нечие тежко тяло падна на земята. Когато погледнах през отворената врата, сър Хъмфри лежеше на пода. Очите му бяха вторачени в тавана, изцъклени, ужасни. А под него намерих… това…

— И го върна обратно тук?!

Дребната изящна индийка кимна с глава. От лицето й се стичаха сълзи.

— Знаех, че Тигъра няма да е доволен, защото той мрази този камък. Но той е негов, нали разбирате? Толкова много неща трябваше да се купят, когато се върнем в Уиндхевън, а и с тези постоянни атаки от Ръксли щяха да му трябват пари дори да плати на работниците си. — Мита кършеше нервно пръсти. — Вината е моя, разбира се. Огромна, непростима вина… Но аз исках той да бъде щастлив. А после… — Гласът й пресипна. — После, след като се върнахме, рубинът изчезна. Страхувах се, че съм го загубила или го е откраднал някой от работниците. А то била Меджик!

Барет дълбоко си пое дъх и се опита трезво да разсъждава.

— Разбирам, че си имала добри намерения, Мита. Но… но, сега рубинът е вече в нас! Ние можем да спасим Пейгън! Иди извикай мъжете! И ми донеси здраво конопено въже! Много дълго въже. Бързай!

Мита веднага изчезна от стаята. Барет продължи да разглежда огромния камък. През пръстите й сякаш преминаваха горещи пламъци.

— Господи, който и да си ти, помогни ни да стигнем навреме!

Меджик тихо си бърбореше нещо. Барет я погали по главата с треперещи пръсти.

„Дръж се, сърце мое!“ — прошепна тя и почувства как огън изгаря дланта, в която стискаше тайнствения рубин.

* * *

Пейгън бавно идваше на себе си и усещаше само вледеняващ студ и влага. Главата го болеше непоносимо, от бузата му се стичаше кръв.

— А, виж ти! Страшният Тигър се събужда! Крайно време беше, по дяволите!

Пред очите на Пейгън смътно изплуваха лачени черни ботуши.

Нещо в тези ботуши…

В следващия миг силен ритник се заби в лицето му и едва не го размаза.

Пейгън се опита да се изправи, да протегне ръка, за да се защити, но бе толкова стегнато овързан, че не можа дори да помръдне. Когато черните вълни на болката малко утихнаха, той успя да различи лицето на мъжа, който го беше ударил. Лице, освирепяло и страшно, белязано с едно избодено око.

Пейгън присви подигравателно очи.

— А, пак ли ти, Ранд! А къде е Ръксли? Или, както винаги, се страхува да дойде?

Мъчителят му само се изсмя.

— Е, Пейгън, виждам, че не си ме забравил. Колко време мина? Три месеца? Четири? Не вярвам да не помниш онази нощ в Коломбо. Тогава ти ми взе окото.

Черните ботуши се приближиха само на сантиметри от лицето на плантатора.

— В Библията е казано „око за око“. Просто спазвах правилата на играта. Ти едва не извади моето, нали така? — докато Пейгън говореше, умът му трескаво работеше.

Ами да! Отпечатъците от ботушите! Защо не се бе сетил по-рано! Лявата стъпка бе по-неясна — сигурен белег, че този крак е по-слаб и леко се влачи.

Това бяха отпечатъци от стъпките на мъжа, когото Пейгън бе ранил преди три месеца в Коломбо.

— Съвсем не е същото, стари приятелю. На теб поне ти остана око — ботушите спряха. — Но няма да е за дълго. Ще ми бъде дяволски приятно да те накълцам на парчета; сигурен съм. Чудно дали и на нея ще й е приятно. Най-вероятно ще бъде много изобретателна в усилията си да ме накара да спра.

Ранд отметна назад глава и избухна в див смях. Лицето му се гърчеше, а празната орбита бе отблъскващо сбръчкана.

— Да, от онази весела история в Пенджаб през пет десет и трета досега не съм се забавлявал толкова много.

След миг ботушът му стъпи върху ръката на Пейгън и той избухна в противен смях.

* * *

— Това ли е мястото?

Барет клекна до камъните и свали тежката кожен торба от раменете си. Мита й кимна.

— Да, със сигурност е това. Точно зад хълма е водопадът, за който пише в бележката. Но къде е онзи чакал и кучетата му?

— Там някъде, не се съмнявам — отговори й мрачно Барет.

Над главите им изплува в безмълвно великолепие луната, окръжена в сребрист венец от прозрачни облаци. Светлината й се изсипа върху тясната камениста долина.

Барет се намръщи. Това не й хареса. Щяха да ги забележат докато изкачват хълма. А може би пък това щеше да им бъде от полза?

Англичанката нервно се обърна към Мита.

— Спомняш ли си всичко, за което говорихме? В теб ли са бутилките и въжето?

— Всичко си спомням, memsab. С най-малките подробности. О, спомням си чудесно.

Барет пое дълбоко дъх, опитвайки се да преодолее страха, който присви стомаха й.

— Тогава… Аз тръгвам. Стой тук, докато се изгубя от погледа ти.

Тя бавно се изправи на крака, обви раменете си с тъмното наметало и оправи оранжевата си рокля.

Веднъж Пейгън й бе казал, че има много различни начини да се дегизираш и човек никога не знае кой от тях е най-добрият. Дано се окажеше отново прав.

Барет още веднъж дръпна надолу дълбокото си деколте и тръгна към водопада.

Едва бе преполовила пътя, когато чу след себе си стъпки. Преди да успее да се озърне, нечии кокалести пръсти запушиха устата й.

— Жалко, че се наложи да убия приятелчето ти Крейтън — изръмжа зад гърба й дрезгав глас. — Сигурно щеше да ти се порадва, като те види в тази разкошна рокля, мис Уинслоу.

— Кой си…

Барет не успя да се доизкаже. Мъжът изви ръцете й назад и пъхна някакъв мръсен парцал между устните й. После я блъсна напред.

Тя се препъна и той рязко я изправи на крака. По лицето й се стичаха сълзи, но тя се опита да се съсредоточи и да запомни пътя, по който вървят.

Барет още веднъж се престори, че пада, за да може по-подробно да огледа местността и тогава металното дуло на пушка се опря в гърба й.

— Размърдай се, кучко! Край на номерата или няма да видиш любимия си жив. Е, ако съдя но начина, по който пъшкаше, докато той хубавичко те оправяше до водопада, бих казал, че това, от което имаш най-голяма нужда в момента, е от мъж между краката. — Пръстите му дивашки се вкопчиха в раменете й. — Само че този път мъжът ще бъда аз, чуваш ли? Проклетият ти виконт ще има да гледа. За него също съм приготвил специална изненада.

Той се изсмя и силно я блъсна във водопада. Барет едва си пое дъх, обляна от ледената вода. Когато се отдръпна от пороя на падащата вода, лъхна я студен, пронизващ вятър и дрехите й прилепнаха към тялото.

Барет ахна от изумление. Пред очите й се простираше дълъг, тесен тунел, осветен с факли.

Подземна пещера?! Точно под водопада?

— Хайде, мърдай!

Мъжът зад нея я ритна с ботуша си в гърба и едва не я събори.

Барет се олюля, но тръгна. Сега поне знаеше, че Пейгън е жив.

Навсякъде около тях кънтеше ехото на падащата вода. Под светлината на факлите блестяха с многоцветието си скъпоценни камъни, които бяха в голямо количество в скалната маса.

Кристалите обаче бяха прекалено малки, за да имат някаква стойност.

За разлика от огромния рубин, който Барет криеше под роклята си. Все още не бе дошло времето да го покаже.

Главорезът отново я блъсна напред. Силен вятър забрули лицето й. Само след миг тя се озова в огромна каменна пещера.

В дъното на пещерата, прикован към земята, лежеше Пейгън. Челото му бе обляно с кръв.

Барет се втурна напред и едва не припадна, когато видя окървавената му ръка. Около нея се бе образувала цяла локва. Тя понечи да се наведе към него, но грубо я дръпнаха назад.

— Не, сладурано. Не и докато не ми дадеш онази малка дреболийка.

Пейгън напразно се опита да се размърда. Кожените ремъци бяха силно пристегнати.

— Не го нрави, Angrezi. Не казвай нищо на този копелдак!

Ранд го изрита жестоко в слабините.

— Млъквай! — изрева той. — Сега е ред на дамата да говори.

Барет потрепери от ужас и отвращение, тя виждаше за първи път сбръчканата куха орбита. И усещаше, че ако му даде рубина, всичко ще бъде загубено.

— Да… Да, в мен е, разбира се, но не съм такава глупачка, че да го нося сега със себе си. Аз трябва да получа своя дял, нали се досещащ? Не съм я докарала дотук, за да остана с празни ръце.

Ранд сви свирепо устни.

— Да, но все пак носиш нещо, с което да правиш пазарлъка. А доколкото разбирам положението, всички козове са в мен.

— Не съвсем. „Окото на Шива“ например. Но може и да го намериш — отвърна му с привидно спокойствие Барет. — Ела да разкопчаеш роклята ми и току-виж си намерил това, което търсиш.

Ранд се намръщи. Лицето му се изкриви от похотливост, подозрение и алчност. Той се приближи и развърза ръцете й. Револверът му остана опрян в гърдите й.

— Няма да минеш така лесно, кучко! Ти сама ще се разкопчаеш. И искам да го направиш бавно и внимателно. Помни, че ако направиш някоя глупост, за секунда ще напълня любовника ти с олово.

Барет преглътна страха си и пръстите й бавно започнаха да откопчават първото копче на роклята. Ранд я гледаше зяпнал, а тя посегна бавно и към второто. Деколтето й се разтвори.

Под роклята си нямаше нищо. Само топла, розова плът.

Ранд запристъпва нетърпеливо. Панталонът му се изду между краката. Той не можеше да чака повече, изпсува и я сграбчи. Езикът му грубо навлезе между устните й, пръстите му се впиваха в бедрата й.

Барет чувстваше как мъжът зад нея все повече се настървява. Твърдият му член притисна бедрата й, но тя не се дърпаше. Това бе единственият начин да помогне на Пейгън.

Когато грубите пръсти на Ранд се опитаха да разтворят бедрата й, тя едва не изстена.

— Така значи. Пейгън още в Канпур се славеше с набито око за курвите. Е, нали и майка му бе такава. — Дрезгавият му смях прокънтя в пещерата и заглуши яростните ругатни на плантатора.

В същия момент откъм входа някой извика Ранд. Той отблъсна Барет, върза отново ръцете й и не пропусна болезнено да ощипе гърдите й, показали се от разтвореното деколте.

— Забавлявайте се, докато се върна — излая той. — Това ще са последните ви минути заедно. — После се обърна и хвърли пушката си към мургавия индиец до стената. — Пази ги! — заповяда му той и изчезна в тунела.

Барет се спусна към Пейгън и притисна буза до лицето му, опитвайки се да скрие сълзите си. Индиецът ги наблюдаваше мълчаливо и стискаше здраво пушката в слабите си, жилави пръсти.

— Ти си жив! Благодаря ти, Господи! Но пръстът ти, любов моя!

— Отрязаха го, но не е страшно. Тия копелета се страхуват да не загубя много кръв и да не умра преди да са пипнали оня проклет рубин.

Той се опита да се надигне.

— Наведи се, Синамон. Трябва да взема онази верига.

Тя се приведе над него.

— Целуни ме, соколице! Целуни ме дяволски убедително, да не би онзи мръсник с пушката да се усъмни и да дойде да ни проверява.

За нея никак не бе трудно да го направи, да долепи горещите си устни до неговите и жадно да го целуне. Да остави любовта да се излее от очите й Да това беше най-лесното нещо на света.

Индиецът ги гледаше безучастно, без да каже нито дума.

— За Бога, Angrezi! Не чак толкова убедително. Вече съвсем не мога да се съсредоточа.

На Барет й се прииска да се засмее. Очите й грееха Той бе жив. И това бе единственото, което имаше някакво значение.

— Ще се измъкнем оттук. Обещавам ти! — прошепна и Пейгън. — Полата ти… Повдигни я! Трябва да взема веригата. — Лицето му за миг стана тревожно — Не си я махнала, нали?

— Исках, но не успях да намеря закопчалката.

— Слава Богу!

Коприната на роклята й леко зашумоля и Барет почувства как загрубелите му пръсти докосват пъпа й. Очите и се премрежиха от докосването му. В мисълта й нахлу спомена за полянката — как я бе галил, как бе разпалил стихийния, буен глад за взаимност.

Пейгън бързо я целуна по врата.

— Добре. Мисли си за това, Angrezi. Мисли си за насладите, които ще изживеем щом се измъкнем оттук. Обещавам ти, че няма да умрем в тази проклета пещера.

Само след секунда веригата се изхлузи от кръста й.

— Свалих я. Сега трябва само да…

От тунела се чу тропот на ботуши.

— По дяволите! Ранд се връща. — Пейгън я погледна изпитателно. — Имам нужда от помощта ти Синамон. От пълната ти подкрепа.

Тя му кимна, без въобще да се двоуми.

— Ела! — пръстите му сграбчиха роклята й и трескаво откопчаха останалите копчета. При вида на белоснежната и гола плът дъхът му спря. — Бих искал да има и друг начин, Синамон, но трябва с нещо да отвлека вниманието им. А, кълна се в дъха си, никой не може да отвлече вниманието на мъж както ти, Angrezi.

И все пак, когато смъкна роклята от раменете й Пейгън се поколеба. Очите му сякаш поглъщаха копринената й кожа.

Барет бе преодолява страха си.

— Хайде, любов моя. Просто… Просто я свали.

Пейгън промърмори нещо и посегна към дрехата, но отново отдръпна пръстите си.

— Господи, не… Не мога да го направя.

— Добре тогава. Аз мога.

Барет си пое дъх и размърда раменете си, докато роклята й с леко шумолене се свлече надолу. Гърдите й блеснаха под светлината на факлите. Розовите им връхчета бяха настръхнали от студ и напрежение.

Очите на Пейгън светеха като въглени.

— Господи! Ти наистина си прекрасна, Angrezi. Ела при мен!

Той отново я целуна. Топлината бързо се разстла по тялото й. И сякаш всичко останало изчезна — и пещерата, и нощта, и опасността… И стъпките зад гърба й.

— Каква трогателна сцена! Много съжалявам, че я прекъсвам. Няма как, в момента ме интересуват съвсем други неща, като например рубинът. — Гласът на Ранд изведнъж стана креслив. — Къде е той?

Барет замръзна. Тя бавно се отдръпна от Пейгън. Умът й напрегнато работеше.

— Май ще се наложи да сменя работодателя си, господин Ранд. Изведнъж установих, че не ми се умира. Особено сега, когато ме чакат толкова години удоволствие. Пуснете ме и ще ви покажа къде е камъкът. Само си представете — ние двамата сред хилядите неща, които можем да си купим с този огромен рубин.

Лицето на Ранд се изкриви от напрежение.

— А защо си мислиш, че ще го направя?

Барет внимателно се изправи. Гърдите й се разкриха в цялото си великолепие на светлината на факлата.

— Господи!

Ранд звучно преглътна и изкрещя нещо на изправения в сянката индиец. Той само сви рамене и се скри в тунела. След миг едноокият сграбчи Барет и вий силните си пръсти в гърдите й.

Тя затвори очи. Разумът й заповядваше на тялото да се подчини. Ранд жестоко стискаше нежната й плът.

В този миг кожените ремъци бяха прерязани и Пейгън се нахвърли върху едноокия с цялата си ярост. Лицето му гореше от омраза.

Ударите, които двамата си нанасяха, отекваха в пещерата с грохота на далечна буря. Заедно с тях се сипеха ужасни псувни и ругатни.

Само с няколко юмрука в лицето на Ранд, Пейгън го повали върху каменния йод. Той бързо взе оръжието му и развърза Барет.

Плантаторът завърза противника си със същите ремъци, с които бе вързан самият той само преди няколко минути. Барет чу звън на метал и видя как Пейгън внимателно усуква златната верига около китките на Ранд, а после я прекарва през спусъка на револвера, подпрян между два камъка зад гърба на жертвата си.

Ранд вече бе започнал да идва на себе си. Лицето му беше окървавено и беше страшно за гледане.

Пейгън го погледна мрачно и се усмихна.

— Препоръчвам ти да не се помръдваш, кучи сине.

В гърба ти е опрян револвер, който, както сигурно вече си се досетил, е зареден. И най-малкото движение, даже ако се закашляш… и сам ще си теглиш куршума. Ще бъде наистина жалко мозъкът ти да изцапа този великолепен стълб от скъпоценни камъни, за който съм те вързал.

Пейгън дръпна Барет към изхода на пещерата. След секунди зад гърба им пещерата се изпълни с жестоки, мръсни псувни.

Пейгън се обърна и вдигна предупредително пръст.

— Шшшт! После да не се оплакваш, че не съм те предупредил.

Те навлязоха в тесен тунел. Навсякъде около тях се чуваше ехото на падащата вода. Въздухът бе влажен и студен и Барет силно притискаше роклята към гърдите си.

— Би могъл да пропуснеш поне едно-две копчета — промърмори тя.

Пейгън я изгледа и повдигна насмешливо едната си вежда.

— И да изпусна такава божествена гледка!

Бузите й пламнаха веднага, но след миг тя забеляза, че независимо от закачката в гласа, чертите на лицето му са сгърчени от съжаление и опасения.

— Прости ми, Angrezi. Нямаше друга възможност.

Той потвърди думите си със страстна целувка. Барет се олюля като замаяна и се опита да си поеме въздух. Рамото й леко бутна ръката му и лицето му се изкриви от болка.

— О, Пейгън! Съжалявам!

— Няма нищо, Angrezi. Няма време. — Пейгън не каза нищо повече, а само бързо я придърпа след себе си по тъмния тунел.

Пътят им постоянно променяше посоката си. Барет вече бе загубила всякакво чувство за ориентация, но Пейгън явно се справяше.

След броени минути те навлязоха в един по-широк подземен коридор.

Наближаваха.

В следващата секунда нечии силни пръсти се впиха в ръката на Барет.

— Не мърдай или ще стрелям.

Това бе индиецът, отпратен от Ранд. Той я блъсна напред. Дулото на пушката му не се отделяше от гърбовете им.

Пейгън изруга, стисна здраво ръката на жената и двамата навлязоха в широкия тунел, който скоро ги отведе до друга зала, по-малка от първата.

Още на входа те спряха, заслепени от красотата на гледката, която се откри пред очите им. Скалните стени на залата бяха покрити с кристали в разнообразни форми, цвят и размери. И всички блестяха като слънца.

Барет си пое дълбоко дъх. Очите й бяха приковани във великолепието на пещерата. В този миг тя чу тих, ехиден смях. Зад една от каменните колони се раздвижи сянката на човек. Лъч светлина попадна върху лицето му.

И при вида на това лице, Барет почувства, че й става лошо. Тя пребледня.

— Какво удоволствие да се срещнем отново, моя прекрасна съпруго. Сигурен съм, че ми носиш рубина.