Кристина Скай
Рубинът (31)

30.

Барет неспокойно се мяташе в леглото си.

Пред очите й плуваха пурпурночервени сенки. Тя с мъка се опитваше да разбере къде се намира. Когато обърна глава настрани, дъхът й спря.

В другия край на палатката, огрян от златистата светлина на фенера, седеше Пейгън. Едрите му, силни ръце прелистваха някакви книжа. Беше напълно вглъбен в изчисленията си.

Барет усети сърцето си бясно да се блъска в гърдите.

Да, наистина. В този мъж имаше нещо тайнствено, нещо, което тя се опитваше да разбере непрекъснато, но досега не бе успявала.

Дали не бе свързано с миналото й? Или пък бе предчувствие за бъдещето?

„Ако имам някакво бъдеще“, помисли си мрачно Барет.

Тя бе забелязала растящото напрежение сред носачите, добре прикриваното безпокойство на Нихал, когато разпъваха палатките за нощувка. А и ако не се лъжеше, носачите бяха с двама по-малко.

Всичко това явно предвещаваше неприятности.

Погледът й отново се прехвърли към мъжа, който мълчаливо работеше в дъното на палатката. По лицето му пробягваха ту бронзовите отблясъци на светлината, ту тъмните сенки на нощта. Над челото му непрекъснато падаше черен кичур коса и той нетърпеливо го отмяташе.

Това бе едно сурово и същевременно изключително красиво лице. То не разкриваше нито една от дълбоко погребаните в съзнанието си тайни. Дори сребристият белег, който в момента трептеше под веждата му, сякаш й се присмиваше.

Барет присви очи, защото видя, че Пейгън е свалил саронга и отново е облечен в европейски дрехи. Какво ли означава това?

Мисълта й бързо се стрелна в съвсем друга посока. Барет знаеше, че Пейгън не е забелязал, че е будна. Това смело отприщи любопитството й.

Широките му рамене бяха скрити под искрящо бяла риза. Ръкавите й бяха навити и откриваха здравите му мускули. Върху дясната ръка Барет забеляза дълги белези, като от нарези с нож.

Погледът й се спря на силните пръсти, които спокойно разтвориха една навита на руло карта и сърцето й подскочи.

Това бе лудост! Това бе пълна лудост!

Но беше истина и Барет бе прекалено честна пред себе си, за да я отрече.

Тя обичаше този мъж — този хладнокръвен авантюрист, който й бе причинил толкова страдания и който три пъти бе спасявал живота й.

Мъж, който с нищо не бе намекнал, че има някакви чувства към нея, ако изключим необузданата му страст.

При тази мисъл лицето й пламна. Сега тя беше абсолютно беззащитна, беше в безизходица, като птица, паднала на земята с пречупени крила.

Любов! Какво знаеше тя за любовта? Дори името й се още беше загадка за нея, а какво оставаше за миналото й. Как би могла да събере сили в себе си за толкова всеобхватно чувство, каквото бе любовта, сега, по средата на тази мрачна, изпразнена от съдържание вселена, в която се бе превърнал живота й?!

И все пак, чудото бе станало. Любовта бе пуснала дълбоките си корени в голата, камениста почва на душата й и с топлината на надеждата бе превърнала пъпките в цветя. Барет трепереше от вълнение, усещаше как в тялото й се разлиства нов живот, как нежните кълнове на любовта я омайват с аромата си…

Пръстите й конвулсивно се вкопчиха в рамката на леглото. Една гореща сълза се отрони по бузата й.

В същия миг я обля страстен копнеж, почувства страшна необходимост да почувства силните му, белязани от рани ръце да галят косата й, устните му да се слеят с нейните и да изпиват дори стоновете й. Мускулестото му тяло да се гали в нейното — така, както през онази нощ в лагуната, под черния балдахин на тропическото небе и магическата песен на рибите.

Барет сякаш отново чу онзи странен, възнасящ се към небето химн, усети как той се влива във вените й, как като буен поток нахлува в сърцето й. Всяка нота, всеки мотив на мелодията сякаш носеха със себе си спомен. Съчетани в едно, те образуваха наситена с чувства, страстна симфония, подобна на любовта на Барет към този странен, мрачен мъж.

Любов! Но ако наистина бе така, това противоречеше на всякакъв здрав разум. И все пак, беше така…

Коя бе Барет, че да има право да отдава сърцето си? Тя — жената без минало, която едва ли щеше да има и бъдеще? И защо на този мъж — суров и непроницаем като самата джунгла?

Англичанката се намръщи, защото не намираше отговор на нито един от въпросите си. Вместо това я заливаха стотици спомени…

Пейгън, който я дръпна секунди преди да падне в ямата за глигани. Пейгън, който с окървавено лице нарочно дразни хората на Ръксли, за да отвлече вниманието им. Пейгън, който е долепил ухото й до забития и черните води на лагуната клон и така сякаш прокара магическите звуци на мелодията през тялото й…

И винаги, в дъното на тези спомени, се таеше усещането за някаква странна, топла близост, за която Барет не можеше да намери обяснение.

Дали това не бе подсъзнателно досещане за нещо? Или просто самозаблуда на отчаяния й разум, където нямаше минало?

Барет въздъхна. В същия миг почувства познатото стягане в главата, което причини припадъка й на пътя.

Високият мъж в другия край на палатката отпусна картата и тя веднага се нави. Той внезапно се намръщи и погледът му се спря на извитата кама, която стоеше на сантиметри от ръката му.

Тя веднага затвори очи и се престори на заспала. Пейгън измърмори нещо под нос. Лицето му бе като издялано от камък. Той дълго се взира в играта на светлините върху острието на ножа.

В един миг, внезапно, без никакво предупреждение, погледът му се обърна към нея.

Барет си помисли, че той е разбрал преструвката й — толкова напрегнати, толкова пронизващи бяха очите му. От устните й обаче не се изплъзна нито звук. Те само се стегнаха в още по-тънка, едва видима линия.

Този път тя като че ли отгатна изражението на лицето му. Дълбока тъга и съжаление. Това бе лице на човек, измъчван от горчиви и болезнени спомени, който бе позволил това да проличи едва сега, когато си мислеше, че никой не го наблюдава.

Ръката му здраво стисна камата. Един мускул играеше върху челюстта му.

Барет първа забеляза аленочервените капки кръв, които започнаха да се стичат от пръстите му.

Дъхът й рязко спря, тя широко отвори очи и се изправи светкавично. Огромните й очи блестяха.

— Ти… Ти се поряза!

Погледите им се срещнаха. Неговият бе мрачен, измъчван от глада на тялото.

Пейгън потрепери сякаш някаква невидима сила премина през него. Той се намръщи като забеляза как кръвта се стича по масата. После бавно отпусна камата и обърна дланта си, загледан втренчено в раната в основата на палеца си. Устните му като че ли за секунда промълвиха нещо. След миг завесата отново се спусни над лицето му.

Без да трепне от болката, мъжът извади носна кърпа от джоба си и превърза раната. После отново погледна Барет.

Помежду им сякаш избухна мълния. Огромното й напрежение бе почти осезаемо. В нея имаше страстно желание за взаимност, но и някакво безпокойство, дори съжаление.

Телата им говореха на свой, собствен език — и това бе езикът на крещящата им нужда един от друг.

Барет усети как гладният мъжки поглед я пронизва, коленете й се подкосиха, обзе я добре познатата слабост. Може би това се дължи просто на опасностите, които преживяхме заедно, заубеждава се сама тя.

„Лъжеш! — нашепваше й вътрешен глас, много по-безпристрастно. — Не е само това…“

Устата й бе пресъхнала, главата й бе замаяна и тя нямаше сили нито да проговори, нито да помръдне. Можеше само да стои замръзнала и да го гледа. Секундите се точеха като часове в горещия задух на палатка та. Сърцето й бясно биеше.

„Това е невъзможно!“ — опитваше се да се вразуми тя.

Слабостта в краката й и кипенето на кръвта и обаче говореха друго.

Барет бе зашеметена от прозрението, че той изпитва страстен глад за нея, и от собственото си желание да го засити, което не можеше да преодолее. Дори жилото на страха не разпръскваше омаята на погледа му.

Пейгън бавно се изправи и тръгна насреща й. Докато вървеше, тялото му закри светлината на фенера и в палатката настъпи мрак.

Барет бе разтърсена от смътно предчувствие за опасност.

Пръстите му леко погалиха челото й — леки като пера и едновременно болезнено могъщи — могъщи като океана.

— По-добре ли си, Angrezi?

Тя не бе в състояние да му отговори. Не и в момента, когато топлата му, покрита с косъмчета гръд, бе толкова близо до тялото й, когато мускулестото му бедро леко я докосваше.

Пръстите му пропълзяха по лицето й и Барет почувства див, неизпитван досега възторг. Тя затвори очи.

„Какво става с мен, за Бога!“

— Защо не ми каза, че нямаш сили?

Тя преглътна, опитвайки се да се овладее.

— Аз щях… щях да се справя.

— Да се справиш? Та ти беше полумъртва от умора, малката! Кога най-сетне ще се решиш да поискаш помощ?

Очите й се разшириха.

— Сигурно никога! — дори и сега, в едва доловимия й шепот, ясно проличаха упоритост и непреклонност.

— Твърдоглава жена!

Гласът му бе нисък и дрезгав. Пръстите му отметнаха един кичур от бузата й и се плъзнаха към меката извивка на шията й.

Отговорът й бе светкавичен — отговор на инстинктите й. Барет потрепери, усетила как огънят му преминава през цялото й тяло и стига до пръстите на краката.

Едва успя да сподави стона, който се изтръгна от гърлото й, когато и другата му ръка обгърна раменете й.

— Какво има?

Пейгън се наведе още по-близо до нея. Пръстите му се ровеха дълбоко в косата й.

Тя премигна. Очите й бяха премрежени и не успяваше да го вижда добре.

Пейгън не бе способен да откъсне погледа си от тези странни очи. Във дълбините им се криеше несигурност, но и нещо друго… И това, другото, бе страстно желание.

Барет седеше скована върху леглото и не смееше да Помръдне, когато той се отпусна зад нея и придърпа гърба й към гърдите си. Той потърси да види лицето й, но очите му бяха привлечени от устните й. Нейните очи сякаш опипваха напрегнатите, чувствени очертания на долната му устна.

През тялото на Пейгън се стрелна жар, който се стече към слабините му. Палецът му погали извивката на устните й.

— Постъпката ти днес на пътя бе дяволски глупава, Барет. Кога най-после ще спреш да се противиш и ще приемеш от мен поне един съвет?

— С-съвет? В най-добрия случай кралската ти заповед! — протестът в гласа й обаче бе едва различим.

— Да, може би наистина понякога съм прекалено властен — съгласи се Пейгън с едва забележима усмивка.

— Жесток. Н-нагъл — гласът й затрепери. — Абсолютно непоносим. — Очите й внезапно помръкнаха и станаха странно неуверени. — Аз… Аз щях да загина, ако не ме беше спрял, нали?

Никакъв отговор. Само скулите му се стегнаха. Всъщност именно това бе отговорът, от който Барет се нуждаеше.

— Изглежда… изглежда отново ти дължа живота си. За трети път. Интересно, че най-малко от всичко ти подхожда ролята на ангел-пазител.

Пейгън присви очи.

— Много неща не знаеш за мен, Angrezi. — Гласът му я заливаше като тъмен, среднощен прилив. — Сега обаче имам достатъчно време да ти разкрия част от тях. Аз вече нямам намерение да те изпускам от лапите си, Синамон. Поне за дълго, много дълго време.

Докосването му се промени — стана по-бавно, по-настойчиво.

Горещо, непоносимо горещо.

— Предполагам… Предполагам, че искаш да ме изплашиш — отвърна пресипнало тя.

— Да, и вече съм го направил — пръстите му прокарваха бавни кръгове в косата й.

Стори й се, че костите й се стопяват.

— Не мисля… не мисля, че ще успееш.

— А трябва, Синамон — гласът му бе като кадифе. — Би трябвало вече да не трепериш от страх.

В мига, в който пръстите му напипаха малкото стегнато възелче от нерви зад ухото й, Барет обаче силно затрепери. И не от страх. Пейгън нежно започна да го гали.

Да, явно има опит, придобит от връзките си с хилядите жени, които е притежавал — разсеяно си помисли Барет.

— И от какво трябва да се страхувам, Тигър-сахиб? Че ще ме биеш жестоко? — Движена от някаква необяснима за разума невъздържаност, тя позволи на очите си да се спрат върху устните му. — Че ще ме изтезаваш по непознат досега начин? Че ще ме подчиниш на волята си?

— От нещо много по-страшно, Angrezi. Аз ще разпаля кръвта ти така, че ти ще стенеш, произнасяйки името ми и ще забравиш всичко останало, освен насладата от сливането ни един в друг. Ще опозная с устни всяка пареща частица от тялото ти, а после ще се върна по следите си с език и зъби. — Очите му сякаш я пронизваха, обезумели от страстно желание. — Аз ще те имам, Синамон. Така, както един мъж може да има една жена. Ще те превземам до мига, в който кожата ти придобие моя мирис, а върху кадифените ти бедра останат следи от зъбите ми. Докато всяка твоя частица бъде изпълнена единствено с копнеж по мен. Ще имам дните ти, нощите ти, дори сънищата ти.

Дъхът й бе спрял. Дори въздухът около тях сякаш трептеше от напрежение. „Но ти вече ме имаш“ — искаше да му отвърне Барет. — „Ти отдавна превзе душата ми.“

Единствено гордостта й я възпря да му го признае.

Барет мъчително преглътна. Стоманеното острие на възбудата му вече притискаше бедрото й. Обземаше я шеметна лудост.

Да, това наистина бе лудост. Пълна лудост.

В един миг й се стори, че самата джунгла се е обвила около телата им й ги стягаше с пръстените на отровна кобра. Как беше възможно да мисли за нещо друго, освен за оцеляването си в момента?!

А може би именно това бе изходът! Може би единствено в прегръдката на Пейгън е тайната на нейното оцеляване?

Ако в този момент Барет бе друга жена, жена с по малко гордост и повече опит, тя би проговорила. Барет обаче не беше.

Тя бе обхваната от паника, не можеше да си поеме дъх, кръвта нахлу в лицето й.

Не й оставаше нищо друго, освен да затвори очи. Сега Барет бе смаяна, неспособна да издържи изпитателния му поглед. Та нали все пак Пейгън знаеше, че тя е пионка на Ръксли? Как би могъл да си позволи да се обвързва с нея?

Затворените й очи не виждаха отчаяната надежда за взаимност, която изгаряше мъжа над нея.

Пръстите му се отделиха от косата й и тя болезнено потрепери, сякаш беше изоставена. „Така е по-добре, глупачке“ — опитваше се да се вразуми тя. „Много по-добре. Този мъж е луд и опасен. Не му позволявай да те притежава.“

— Господи, Синамон!

Барет бе дотолкова съсредоточена в непосилните опити да не загуби самообладание, че не забеляза как струя свеж въздух погали врата й. Чак когато хладина та обхвана и голата й гръд, тя се осъзна.

Устните на Пейгън галеха извивката на ухото й. Барет широко отвори очи. Той бавно разкопчаваше ризата й и под дългите му пръсти полека се разкриваше великолепието на порозовелите й от вълнение гърди, на набъбналите й твърди зърна.

Барет по-скоро усети стона дълбоко в гърдите на Пейгън. Силните му длани обхванаха гърдите й и леко притиснаха напъпилите връхчета. Бавните движения на загорелите му ръце по млечнобялата й кожа сякаш за палиха огън, който я изгаряше.

Да, трябваше да го спре, да спре всичко. Безразсъдната, дивата страст бе грях.

Барет отвори уста, за да му го каже, да го помоли ако трябва да спре, но от устните й се отрони само една дълга, сладостна въздишка. Той продължи да гали гърдите й.

Ушите й странно забучаха. Тя нервно се опита да се отдръпне, но краката й бяха като вкопани.

— Ти самата си огън, Angrezi — прошепна той. — Усещаш ли как сладостно изпълваш ръцете ми? — Пейгън бавно и ритмично галеше в кръгове гърдите й около зърната, а тя се извиваше под него и трепереше. — Сега чувстваш ли какво значи да гориш, твоята кръв да се възпламенява заедно с моята?

— Пейгън? — това бе единствената дума, която можеше да произнесе, единственото, което имаше смисъл в стихийната буря от страст, замъглила съзнанието й. — Що… Що за лудост е това?

— Само замълчи и ще ти отговаря, красавице моя. Ще ти отговоря с много думи, на много езици — той вече оставяше горещи следи от целувки по врата й.

Главата й сама се отметна назад. Тялото й му се отдаваше, неподвластно на разума. Златистата й коса се пилееше върху гърдите му.

Пейгън възхваляваше красотата й с непривични за ухото й, странни, непонятни слова. Барет не разбираше нито едно от тях, но чувстваше всеки тласък като магия, всяка гореща промяна на страстта му.

Да, соколице, почувствай топлината ми! Почувствай огъня в кръвта си!

Времето сякаш бе спряло.

Някаква дълбока, първична сила застави Барет да го погледне. Само за миг съзнанието й се отърси от унеса и тя видя как езикът му бавно се плъзга покрай едното й зърно. И погледите им се срещнаха — диви и необуздани. Той пое зърното в устата си и яростно го засмука. Очите му не се отделяха от лицето й.

— Н-не, Пейгън! Ти не бива… Аз не мога… — от гърлото й излезе дрезгав стон. — Спри!

Само за секунди той се вгледа в тръпнещия розов връх на гърдата й.

— Да спра? — повтори Пейгън, без да отделя устните си от настръхналата й кожа. — Да, разбира се. Трябва да спра. Господи, колко си нежна!

В следващия миг езикът му отново започна да се движи, да прави бавните, мъчителни кръгове по настръхналото й тяло. Следваха го настойчивите му устни.

Тя потъна.

Чуваше го как стене, но едва-едва, толкова смътно. Непознати до този момент сили оживяваха в тялото й и настояваха да получат неща, които тя не разбираше. Барет като сляпа притискаше раменете на мъжа към себе си, сякаш те бяха единствената й връзка с живота, сякаш целият свят се разпадаше и ги повличаше след себе си.

Когато почувства настойчивите мъжки пръсти да откриват извора на страстта й, тя за секунда се изплаши. Той започна да я гали вещо, опитно, да разголва най-потайната част от тялото й.

Той я взе.

— Ето така, цвете мое — гласът му бе дрезгав. — О, Господи, колко си мека, колко си сладка! Тук… Чувстваш ли? Тук… Хубаво ли ти е?

Единственият й отговор бе диво стенание. Барет впи ноктите си в раменете му, а той навлизаше дълбоко в нея, все по-дълбоко.

До мига, в който тялото й затрепери и се стопи. До мига, в който над двама им падна пелената на магията и ги повлече след себе си.

Но и това не бе достатъчно.

Само след секунда устните му се доближиха до нейните, тя ги разтвори, за да ги поеме, но те светкавично се отдръпнаха.

— П-пейгън!

— Да, цвете мое, трепери за мен, разцъфни за мен! Господи, имай нужда от мен! Позволи ми да ти разкрия колко многолико е желанието!

В следващия миг устните му се долепиха към нейните, влажни, топли, упойващо нежни.

Тогава надеждата и копнежът започнаха да а оформят и тази форма бе неговото име. Тя го мълвеше отново и отново, мълвеше го до мига, в който тялото й се разпадна на хиляди искрящи късове.