Кристина Скай
Рубинът (19)

18.

Слънцето висеше над върховете на дърветата — пламтящо като разтопено злато. Пейгън се изкачи по стълбите на бунгалото уморен, но доволен от подготовката за утрешното пътуване.

Когато застана пред вратата, до него достигна глухо думкане и остри маймунски крясъци. Каква ли дяволия вършеше Меджик в момента?

Звуците идваха откъм стаята му, или от стаята, която беше негова, докато не се появи неканената гостенка. На прага се спря, черните му очи заискриха, а едната му вежда леко се повдигна.

Ако не беше толкова стреснат, сигурно щеше да се разсмее. Но сега можеше само да гледа, без да вярва на очите си, на сцената, която се разиграваше пред него.

Облечена в собствения му копринен халат — и почти нищо друго, прецени той — красивата му гостенка губеше битката с малката маймуна за раздърпания, наполовина разкъсан корсет.

Несъзнателно се усмихна. Изисканата дама, надменната красавица беше изчезнала. Вместо нея пред очите му застана една буйна съблазнителка със златна коса, разпиляна над ефирното облекло, под което прозираше всяка извивка на тялото й. Бузите й горяха, а очите й грееха.

И беше чудно красива, просто спираше дъха.

— Дай го, проклето животно! — тя стисна по-здраво една от дългите връзки и силно дръпна, а Меджик реагира с порой от протестни крясъци. — Не мога да ти го дам, чуваш ли? За какво ти е корсет, глупачке такава! Да го носиш на главата си ли? Веднага да… о-о-у!

С остро изпукване връзката се скъса от силното опъване. Англичанката полетя и падна на пода, коприненият халат се разтвори и показа сякаш посипана със златен прашец кожа от глезена до над бедрото.

В това време Меджик подскачаше от възторг и пищеше пронизително, стиснала до гърди корсета като законна плячка след тежък бой.

Пейгън прочисти гърлото си и така издаде присъствието си.

Тя скочи на крака, загърна се с халата и пристъпи към него:

— Излез! Излезте и двамата! Чак ми се повдига от това място, чу ли? От това, че ми е горещо и задушно! От това че с мен обядват всички комари, събрани от сто мили наоколо! И най-много от теб!

На Пейгън му беше трудно да си поеме дъх. Красотата й беше така неповторима, дръзка и буйна! Даде си сметка, че тя е хиляди пъти по-съблазнителна в този вид, отколкото натруфена с всички тези катове дрехи и останали принадлежности.

— Не е приятно да се класираш на второ място, а, Синамон? Особено при противник една маймуна.

— Махай се! Махайте се преди да съм хвърлила нещо и да размажа зализаната ти физиономия, гаднико!

При тази размяна на реплики Меджик вдигна глава и се загледа първо в Пейгън, а после в англичанката. Устните й се дръпнаха назад, за да открият редица блестящи бели зъби, през които излезе свистящ звук.

В следващата секунда тя се стрелна, грабна украсените с дантела кюлоти от леглото и ги сложи върху главата си като боне.

Пейгън избухна в смях, което стана причина младата жена да закипи от гняв.

— Спри се, дяволско създание! — хукна тя след маймуната, като се опитваше да пипне кюлотите си. — Загубих свободата и паметта си, но няма да позволя да загубя тези дрехи. Те са единствените, които имам!

Пейгън стоеше и гледаше.

— Много ти отива, Меджик. Имаш страхотен вкус към шапките.

Тя изкрещя:

— Дръвник! Гнусен и противен негодник!

Пейгън само поклати глава и протегна ръката си към Меджик, която препусна през стаята с кюлотите върху главата си и скочи в ръцете му, после се потърка в гърдите му.

Широко усмихнат, той я потупа по главата и й даде един фъстък, който тя взе с шумно изразено удоволствие.

— Отвратително! И двамата сте смахнати! Добре де, вземете ги, щом като толкова са й притрябвали. Само ме оставете на мира!

— Много неприятно, Синамон, нали? — меко попита Пейгън. — Кое от двете е по-лошо — комарите или горещината?

Тя измърмори нещо под нос и се наведе да смачка един комар, кацнал върху крака й. След това каза тихо още нещо, което подозрително заприлича на улична приказка. После го погледна и изстреля:

— И двете, щом искаш да знаеш. Но аз ще оцелея, господин Пейгън, бъди сигурен! Първо, имам намерение да разбера как съм попаднала тук. И защо — довърши тя, като видя сметката на още един комар.

Пейгън й се усмихна невинно.

— Искаш ли да видиш къде те намерих?

— На брега ли? — понита тя, като чешеше ухапаните места.

Той кимна и продължи да потупва Меджик по космата глава, загледан в лицето на англичанката, върху което ясно се изписа борбата от обзелите я чувства. За Бога, очите й се променяха за секунди — от синьозелени в тюркоазени, после омайващо сини.

— Там имаше ли… видя ли някакви…

— Нещо свързано със самоличността ти? Нищо! Нито следи от корабокрушение, от борба или отпечатъци от стъпки по пясъка, повярвай ми, Синамон. Изобщо нямаше следи — той даде на Меджик още един фъстък. — Който те е докарал дотук, е бил много внимателен и е унищожил всички следи.

Нищо. Думата отекна глухо в съзнанието й. Абсолютно нищо. Нито минало, нито някакви нишки към него.

Нито пък бъдеще, ако се съди по мрачната решителност, която излъчваше погледът му.

— Честно, нищо ли не помниш?

Тя поклати унило глава и се опита да потисне надигналото се в гърдите й отчаяние.

— Тогава са те докарали с лодка. Ако беше минала по брега отдолу, от Негоро или отгоре от Коломбо, все някой щеше да те забележи. Но аз изпратих хората си да огледат брега и в двете посоки по протежение на двадесет мили и всички се върнаха с един и същ резултат. Нищо. Нито една-единствена следа. — След като забеляза отчаянието в погледа й, добави: — Хайде, Синамон, стегни се. Все ще открием нещо.

— Това означава ли, че ми вярваш?

По лицето му премина сянка.

— Да — каза след цяла вечност той. — Да, вярвам ти, Синамон. Не в това, че думите ти са истина, а в това, че ти вярваш, че са истина.

— Колко безсмислено и тъпо…

Той продължи с равен глас, все едно, че тя не беше отваряла устата си.

— Разбира се, Ръксли не е предвидил да загубиш паметта си при побоя, но по този начин поведението ти придобива по-голяма естественост. Без съмнение, сега той ръкопляска на собствената си изобретателност.

— Ти имаш готово обяснение за всичко, нали?

— Искрено се надявам да е така — отговори той превзето и театрално се поклони.

— Но ти правиш една основна грешка, господин Пейгън — отсече тя, като затегна колана около тънката си талия. — Аз не съм ничия заложничка. Набий си го в главата.

— Така ли? — в здравото му око се появи метален блясък. — Ти не си разбрала едно основно нещо, Angrezi. Ти си заложничка, искаш или не. Сега единственият въпрос е дали си заложничка на Ръксли — в кратката пауза той втренчи окото си в алените й устни и продължи със сподавен глас: — Или ще бъдеш моя.

Тя не помръдваше, сякаш омагьосана от разгорелия се огън в това немигащо око. За момент й се стори, че там се мярна съжаление.

После то изчезна и лицето му отново стана лениво и непринудено.

— Добре ли си почина?

— Т-това беше алкохол, ти ме упои насила! — остро отвърна тя. — Как смееш да се опитваш…

— Да се опитвам какво — да те прелъстя ли? Ако се бях опитал, Синамон, знай, че щях да успея — при следващите думи гласът му стана дрезгав. — Можеш да бъдеш сигурна, че сега нямаше да стоим тук облечени и да спорим. — Загрубелите му пръсти спряха да галят Меджик по главата и маймунката кресливо запротестира. Пейгън я погледна ядосан и продължи:

— За Бога, ти си по-заядлива от Меджик. Дадох ти само няколко капки бренди тази сутрин. Много малко, за да се развърже езикът ти и съвсем недостатъчно, за да обезвредя това твое остро оръжие.

— Проклети комари! — вбесено извика тя, като започна енергично да се чеше по тила.

— Отвратителни са, нали? — все още с Меджик в ръцете, той гъвкаво настани едрото си тяло в бамбуковия стол до прозореца. — Не си свикнала с тропиците, така ли? Но аз си го обяснявам.

— Обзалагам се, че имаш обяснение за всичко — тя продължи да се чеше.

— Как ти звучи „хладно“?

Тя вече не се чешеше толкова енергично.

— Хладно, меко… — Пейгън направи малка пауза, преди да изстреля най-големия си коз: — Хладно, меко и мокро?

— Не, благодаря. Не желая повече да ме насилваш с никакъв алкохол — каза твърдо тя.

Той отметна назад глава и избухна в смях, а Меджик го загледа с любопитство.

— Не, нещо много по-хубаво от алкохола, скъпа. Вода, хладна и приятна, вода за къпане и плуване, която се простира докъдето стига погледът…

Тя рязко спря с почесването.

— Вода? Наистина ли? Къде е?

— Недалече — той прикри победната си усмивка. Намести Меджик на стола и мързеливо се изправи. — Нека да сменя превръзката и тръгваме.

— Ние тръгваме, така ли? Вече започвам да разбирам. Ако имаш такива намерения, по-добре не ме слагай в сметката. Освен това, престани да използваш раните ми, за да ме зяпаш похотливо.

Едната му вежда подигравателно се повдигна.

— Видял съм всичко, което може да се види. Нямаш никакви тайни повече, Синамон, бъди сигурна.

Страните й почервеняха.

— Страх ли те е, Angrezi — в гърления му смях напираше предизвикателство.

— Да не се мислиш за страшно хитър? Да, ама няма да стане. Играта ти ми е ясна.

Пейгън мълчаливо чакаше, загледан в пръстите й, които мачкаха и усукваха меката коприна на халата му. Не искаше да си представя кадифената кожа отдолу.

— Не съм хитър — бавно отвърна той. — Особено, когато става дума за теб, Синамон. — Нещо просветна в тъмната дълбина на окото му. — Просто съм решен.

Тя се намръщи. Решен на какво? Но не попита.

Нещо й подсказа, че е по-добре да не знае.

В този момент мисълта да отлепи превръзката си и да се гмурне в хладната, мека като коприна вода, беше изкушение, на което не можеше да устои.

— Много добре, господин Пейгън. В крайна сметка ще дойда с теб.

— Хубаво. Започвам да си мисля, че не си съвсем безнадеждна, Angrezi.

— Престани да ме наричаш така! Все едно, че ти не си англичанин като мен. Това означава тази дума, нали?

Той не й отговори веднага.

— Да, така е. Но на мен думата ми харесва и не мисля да се отказвам от нея. Дори и заради теб, скъпа.

— Безспорно ти си най-нахалното и досадното… — с всяка дума тя ставаше все по-разгорещена и ядосана, — копе…

В същия миг той скочи от стола, сграбчи китката й и изръмжа.

— Не смей да го кажеш на глас!

Тя се отдръпна назад, ужасена от мръсната дума, която беше на върха на езика й. Ужасена и от сляпата ярост, която помрачи лицето му, малко преди да се овладее.

Започна да се мята, за да се отскубне от желязната му ръка, но усилията й доведоха само до това, че краищата на халата й се разтвориха. Бялнаха се стройните й бедра, преди тя да успее да се загърне със свободната си ръка.

Почувства как той рязко се стегна. Усети силното биене на сърцето му, когато я притисна до гърдите си.

Обля я горещината, която се излъчваше от стегнатото му, твърдо като гранит тяло.

Внезапно подигравката и насмешката изчезнаха и всичко стана някак много сериозно. Сред горещина и жажда.

Само лудост и желание.

Дъхът й секна от мрачното изражение на лицето му, от напрежението, което сякаш струеше във въздуха.

— Свали халата, Синамон!

Тя преглътна.

— Н-няма.

— Веднага, моето момиче — процеди той. — Никъде няма да отидем, докато не сменя превръзката ти.

Тя го погледна втренчено.

— Наистина ли мислиш, че ще ти причиня болка?

Челото й се набразди леко от учудване. В гласа му звучеше нещо нечувано досега. Нещо, което почти можеше да се нарече… неувереност.

Но веднага отхвърли тази мисъл. Само един поглед й беше достатъчен, за да разбере, че този мъж не познава значението на тази дума.

Усети боцкане по кожата от старите превръзки. Те сигурно се бяха вкоравили от спечената кръв. Опита се да не мисли колко хубаво би било в прохладната вода.

Погледите им се пресрещнаха, синьозелен блясък срещу студен оникс, след което тялото й се разтърси от глава до пети, сякаш от удар.

Само ме помоли и ще ти помогна, Синамон.

Никога няма да поискам нещо. Нито от теб, нито от някой друг.

Очите му се сведоха към сочните й чувствени устни. Пръстите й потрепериха и тя затвори очи, уплашена от магнетичната сила на погледа му.

Отвори ги, когато усети пръстите му да се плъзгат нагоре по ръцете й.

Дяволите да го вземат!

— Не-дей… — започна тя, но думите спряха на устните й.

Гледаше омагьосана как големите му ръце се плъзгат по-нагоре и обхващат раменете й с неочаквана нежност.

Сърцето й започна да подскача. Какво й ставаше?

Отмести се встрани със сподавен вик и допря ръка до устните си, сякаш да загаси огъня от погледа му, който беше останал върху тях. Нямаше смисъл.

Как беше успял така да я обърка. Отначало този изгарящ гняв, а сега и това?

Кое това! — попита равен глас. Безумие? Жажда? Глад. Това беше думата. Крещящ и безсрамен глад, който растеше с всеки удар на сърцето й, докато единственото, което остана пред погледа й, бяха тези плътни, стегнати устни. Тези силни загрубели пръсти.

Единственото, за което мислеше, беше колко приятно би било да ги усеща върху тялото си. Навсякъде. И да няма никакви дрехи, които да им пречат. Почувства се разгорещена и замаяна. В този момент Пейгън рязко я извъртя и смъкна надолу горната част на халата, за да оголи гърба й.

Тя стоеше неподвижна. Краката й тежаха като олово, кръвта й кипеше, при всяко поемане на въздух я пронизваха стотици странни усещания. Силата на мускулестите му бедра, които тя усети, беше толкова различна от нежността на пръстите му.

— Дяволите да те вземат! — извика, когато той свали първата превръзка.

Ръцете му замряха. Долната превръзка се бе залепила за кожата. Много внимателно той започна да я отлепва от краищата на раната, докато най-после успя.

Тя рязко издиша.

— Стой мирно, Синамон.

Тя леко потръпна. Отчаяно се мъчеше да изпъди приятната топлина и отмалялост, които превземаха тялото й инч по инч, за да я завладеят напълно.

— Просто го изтърпи, не можеш ли?

Ръцете й се свиха в юмруци. Извърна се с лице към него, от гърлото й се надигна стон.

— Остави ме, малоумник такъв! Причиняваш ми болка!

— Лъжеш! — прошепна Пейгън с помътнели от желание очи. — Не изпитваш болка сега, а жажда, страст и още хиляди неща. — Погледът му се насочи към сочните й гърди, които бяха порозовели. — Аз знам това, защото изпитвам същото — добави той с насечен глас.

В следващата секунда тя се оказа притисната до него.

— Можеш ли да го отречеш?

Тя застина неподвижно и се опита да не обръща внимание на горещия стоманен твърд връх, който се допираше до меката извивка на корема й.

— Боли… ме, Пейгън.

Не го каза за болката от раните си. Ставаше дума за друга болка, за това странно, мъчително безпокойство, което я обзе. За безумния, страстен копнеж.

Пейгън гледаше омаян гърдите й, които буйно се повдигаха, и веничката на шията й, която забързано туптеше.

— Обърни се — изръмжа той.

Сложи нови превръзки върху бързо зарастващите рани. Правеше го в напрегнато мълчание. Единственият шум в стаята идваше от размотаването на превръзката по меката й кожа.

И от бясното бучене в ушите му.

Хайде, човече, овладей се!

Направи опит да заговори. Ядосан на себе си, наложи му се да прочисти гърлото си, преди да каже.

— По-добре е.

— По-добре? Какво? — глухо повтори тя. Беше не по-малко замаяна.

— Гърба ти. Кървенето е спряло. По-малките рани са започнали да заздравяват. А това е добър знак! — той се намръщи. Едва успяваше да свърже две думи!

Ами когато раните й се затворят, попита го подигравателно вътрешният му глас. Ще я оставиш ли да си тръгне?

— Не! — думата сама изскочи от устата му.

— Какво не?

— Не… виждам признаци на инфекция.

Как беше успяла тази тъмноруса съблазнителна да разруши твърдите му принципи в живота и неговия непробиваем досега скептицизъм за по-малко от две денонощия?

Ей, човече, събери си акъла! Тази жена е по-опасна от тигър!

Най-после превръзката беше готова. Вдигна и оправи халата й. Тя моментално се обърна, лицето й беше пребледняло.

— Заболя ме! — очите й бяха пълни с болка и обвинение.

Той внезапно си спомни неестествената й поза, докато я превързваше. А досега винаги се бе гордял с умението си…

— Защо не ми каза?

— И какво ако ти бях казала?

Той стисна зъби. Може би наистина нямаше да има смисъл, като се има предвид състоянието, в което беше.

Проклятие! Състояние, в което все още е!

— Аз… много съжалявам, Синамон.

Тя поиска да се отдръпне, но той обхвана лицето й с ръце и го повдигна. Наруга се наум, когато видя двете бистри сълзици, отронили се но бузите й. Пое ги развълнуван с върховете на показалците си и ги постави върху устните си.

Соленият им вкус го накара да потръпне. Следващата му мисъл беше какъв ли вкус щеше да има тялото й. Сигурно щеше да бъде невъобразима наслада да го определи. В слабините му отново лумна познатият пожар.

Рязко я завъртя и я побутна към леглото, където беше захвърлена роклята й.

— Облечи се! Като се стъмни, в залива никак не е безопасно.

По лицето й се изписаха множество чувства — гняв, изненада, неувереност. Това, което той не очакваше да види, обаче, беше разочарованието, което едва забележимо се мярна в прекрасните й влажни очи.

Тържеството на мъжа в него накара кръвта му да кипне.

Тънките й пръсти мачкаха халата.

— Безопасно? Какво искаш да кажеш?

Напрегната е като кошута във вечерния сумрак, помисли си Пейгън. И е също толкова хубава.

— С падането на нощта големите котки слизат да се къпят в потоците и, разбира се, да си търсят храна. Сега ревовете им могат да се чуят по цялото крайбрежие, защото обичайните им места за къпане са пресъхнали.

Ами тигъра? — запита се мрачно Пейгън. Или и той беше още един от нощните му кошмари?

— Как да се… Какво ще…

— Носиш? — попита той с гърлен глас. — Влажен и ухаещ въздух, Angrezi. И никакви проклети дрехи.

Ако не мога да я докосна, каза си наум, то поне мога да я гледам.