Кристина Скай
Рубинът (36)

35.

Ревът раздра долината, спадна до ръмжене и отново се извиси в мощен тътен.

Пейгън се провираше и се блъскаше в храсталаците по посока на смразяващите кръвта звуци. Спомни си, че там някъде има езеро. Точно на такива места ходеха тигрите да си играят във водата и да се къпят. Бяха капризни и взискателни зверове, които се миеха по няколко пъти след като убият жертвата си.

Лицето му пребледня при тази мисъл. Вече го измъчваха черни угризения. Шумно чупеше клоните и ги отмяташе встрани, докато се провираше през гъсталака. Ако голямата котка чакаше, Пейгън вече я бе уведомил, че идва. Това поне можеше да отвлече за малко вниманието на звяра от жертвата, която явно преследваше.

Пейгън горещо се замоли това да не е Барет.

Изкачи върха на възвишението и се втурна през гъстата бамбукова горичка. Очите му пробягаха по долината, разкрила се пред очите му. Езерото беше точно там, където си спомняше. Водата проблясваше зад плътната стена от растителност. Той затича с насочена пушка, готов да стреля.

Но езерото беше пусто. Отчайващо пусто.

Обърна се и огледа близката редица евкалиптови дървета за някакво движение.

Нищо.

Тя може би бе избягала. Може би бе стигнала до другия край на долината и сега се катери по отсрещния хълм.

Няколко напрегнати секунди Пейгън остана неподвижен, изучавайки обстановката. След като не забеляза голямата котка ниско приведена някъде наоколо, той наближи езерото. Тогава видя следите, които идваха откъм отсрещните дървета към брега. Страхът обърна вътрешностите му. Изтича към следите и се наведе да разгледа влажната песъчлива почва.

Значи това наистина е бил тигър! Не е бил само плод на трескавите му кошмари от маларията. Звярът сигурно е избягал от преминаващ кораб, който е идвал от Мадрас или Керала, защото в Цейлон тигри нямаше. Пресните следи бяха категорично от тигър. Ако се съдеше по големината им, това беше огромен мъжкар.

Пейгън бе ходил на лов за тигри само един-единствен път. В Северна Индия, където имаше малки каменни басейни. Те привличаха тигрите да се къпят, за да се спасяват от изгарящата жега.

Цели три дни беше преследвал през сухата кафява слонска трева голям мъжки екземпляр, който тежеше шестотин фунта. Накрая го бе приклещил в едно скалисто място, откъдето не можеше да избяга, и го бе прострелял право между очите. После се бе заклел прел себе си никога повече да не убива такова великолепно творение на природата, освен при самоотбрана.

Сега, докато гледаше втренчено големите отпечатъци, Пейгън усети как страхът го сковава. Той не се страхуваше за себе си, а за неопитната жена, която бе оставил да избяга сама. Не биваше обаче да губи нито секунда. Тигърът явно се спотайваше някъде наблизо.

Ругаейки под носа си, той се насочи към водата. Не беше направил и десет крачки, когато видя върху земята смачканата бяла риза. Само че сега тя вече не беше бяла, нито дори изцапана с кал. Яката и предниците бяха напоени с кръв.

Гледката го блъсна като куршум. Той залитна, без да откъсва очи от разкъсаната окървавена дреха.

Дрехата на Барет.

Мигновено си я представи, както я бе видял преди час. Раменете й изправени от гордост и гняв, бягаща от него, от подлата му измама. А след това сякаш видя двете грамадни лапи да раздират гърдите й, а кръвта да блика на горещи тъмночервени тласъци.

— Барет! — викът му беше дрезгав и сподавен, пронизан от безкрайна болка и отчаяние. Но някакво предчувствие му нашепваше, че е закъснял.

Той продължаваше да се взира с невиждащи очи в следата, която тръгваше от брега. Широка просека, оставена при влаченето на жертвата. Тигърът явно я бе замъкнал на по-закрито място, за да я погълне на спокойствие.

Ръцете му започнаха да треперят и за малко той не изпусна пушката. С усилие стисна пръсти. Вдигна ризата на Барет и отчаяно я притисна към гърдите си.

Платът беше мокър и студен. Не беше запазил никаква топлина от тялото й.

— Не-е-е! — това беше див рев на разярен хищник към друг. Изконното предизвикателство по законите на джунглата — един мъжкар призоваваше на двубой противника си. Звукът раздра тишината над езерото като пушечен изстрел. Елените и маймуните отдавна се бяха скрили и сигурно чакаха тръпнейки от ужас. Само водата се плискаше някак жестоко безгрижно.

Сърцето му биеше до полуда.

— Мили Боже, не може да бъде! — зарови крака в мекия пясък, мъчейки се да остане прав под смазващата тежест на адската болка. Все така притиснал окървавената риза към гърдите си, той вдигна очи към безоблачното небе, сякаш търсеше отговор от природата.

Но тя остана мълчалива, както винаги. И както винаги, пазеше своите тайни.

Тогава го обзе сляпа ярост, която избухна от дъното на душата му и го заля като неудържим порой. И се надигаше все по-високо, докато почти го задуши, защото силата на тази ярост бе насочена към него самия.

С безумни и мътни очи Пейгън се обърна, за да види накъде водят следите. Само на няколко ярда от брега те отново се появяваха. Там голямата котка беше спирала до един камък, а после се бе отправила нагоре по хълма. Зад нея бе останала широка бразда. Земята беше напоена с кръв.

Разтърсван от мъка, Пейгън разбра, че наистина бе закъснял.

Догади му се. След жестоко усилие се сдържа да не се свлече на колене и да изхвърли съдържанието от стомаха си. Заотстъпва назад, докато не се блъсна в една скала. Посегна и заби безчувствените си пръсти в камъка, докато те се разкървавиха.

Водата до него бълбукаше и проблясваше, но той не забелязваше нищо, погълнат от болката си.

Вятърът надипли малки вълни по сребристата повърхност на езерото. Една от тях стигна и се разби в краката му.

— П-пейгън… — беше едва доловимо стенание. Той се обърна обезумял. Дали не сънуваше…

— Аз съм… аз съм тук… — този път гласът беше по-ясен. Изпод един лист на водна лилия се показа златиста коса.

— Милостиви и всемогъщи Боже! — сякаш канара се свлече от плещите му и изтерзаното му лице леко се отпусна.

Барет бавно се изправи между тръстиките и водните лилии в средата на езерото. Лицето й беше бяло като цветовете, които бяха окичени по главата и рамене те й.

— Meri jaan! — прошепна Пейгън.

— Той дали… той… — с мъка проговори тя. Очите й бяха обезумели от ужас.

— Заминал е! А аз… помислих, че те е разкъсал!

Тя стрелна с поглед окървавената риза, която той все още стискаше до гърдите си. Видя изтерзаното му лице, стиснатите челюсти, празните му очи.

На пресекулки си пое дъх и едва запазвайки равновесие, стъпи на крака. Коленете й все още се огъваха.

— Син… — след първата сричка гърлото му се стегна и той опита отново: — Синамон! — това беше дрезгаво ръмжене, грубо като заповедите, които Тигъра произнасяше.

Като насън Барет закрачи през водата, без да обръща внимание на това, че тънката й долна риза е прилепнала до тялото й. Единственото, за което мечтаеше сега, беше той — лицето му, ръцете му, горещото му мускулесто тяло. Все още замаяна, тя гледаше дългите пръсти, които стискаха накъсаната риза. Поиска за миг те да се заровят в косата й, да погалят голата й плът.

Изведнъж реши, че поне още веднъж ще го изпита.

Спря до брега.

— Аз… откъснах едно тръстиково стъбло и дишах през него. Наблизо бяха лилиите и аз се скрих между тях, когато тигърът се върна, за да се изкъпе под водопада.

Внезапно слабите й рамене се разтресоха и от пресиленото й спокойствие не остана следа.

— О, Боже! Пейгън… — от побелелите й устни се откъсна ридание. — Аз почти… той за съвсем малко…

Тя започна да трепери от студ. Толкова й бе студено! Обгърна с ръце гърдите си, за да се стопли поне малко. Разтърсваха я ледени тръпки.

Олюля се и след секунда беше подхваната през кръста от здравите му ръце. Лицето му беше станало мрачно и сурово, когато я притегли към себе си.

— Нима изгаряш от нетърпение да избягаш от мен, Angrezi? Или пък искаш да умреш млада?

— Аз… не искам да умра! — тя сковано се отдръпна от него, изтегли ризата си от ръцете му и се наметна с нея.

Изведнъж осъзна колко тихо е край езерото и че те са сами сред дивото великолепие на това място. Че тя е примамващо разголена. Освободено от ужаса, тялото й запулсира от живот. Внезапно топлина заля крайниците й и порумени страните й. Усети гърдите си да наежват и зърната им се втвърдиха под ризата. Опита да се закопчае с треперещи пръсти, но ръцете не я слушаха. Не успяваше да контролира движенията си. Погледна надолу и като в мъгла видя, че ризата й е цялата в кръв и раздрана от острите като бръснач нокти на голямата котка.

— Тигърът сигурно е оставил за малко плячката си, за да провери ризата ти. Това може да обясни… — Пейгън спря и се прокашля, преди да продължи: — Ако се съди по оставената диря, жертвата му е била елен. Имала си дяволски късмет, че не е бил гладен!

Думите му не я успокоиха. Напротив, изведнъж пред очите й остана само кръвта. Където и да погледнеше, имаше само кръв. Почувства се мръсна и лепкава. Изстена и обърна глава, за да скрие сълзите си.

Пейгън мълчаливо започна да разкопчава ризата си.

— Дай ми това!

Барет се извърна и го погледна, без да разбира.

— Ризата ти, свали я! Цялата е в кръв. И е толкова разкъсана, че с нея си по-скоро гола, отколкото облечена. Ще ти дам моята.

При тези бързи и сухи заповеди тя само премигна и поклати глава. Мъчеше се да сложи ред в хаоса, кон то бушуваше в главата й.

— Не искам ризата ти! Не искам нищо от тебе! — тя не можеше да си обясни защо се нахвърли върху него. Ясно й беше, че това, което казва, е смислено. Но точно този смисъл не виждаше сега, когато се беше разминала на косъм от смъртта.

— Веднага, Angrezi!

— Махай се!

— Проклета твърдоглава жена! — Пейгън я сграбчи за раменете. — Няма да те убеждавам, Синамон Свали я или ще я сваля аз!

Все още бледа, тя го гледаше безмълвна и яростна. Мразеше този мъж, мразеше това красиво, но смъртоносно място. Най-много мразеше себе си, защо беше неспособна да си спомни дори един-единствен факт от миналото си, който да й помогне да избяга и да намери пътя към дома.

Към дома? Тя може би никога няма да се върне там, където до оградите от жив плет като войници бяха строени липи.

Този образ блесна като светкавица в съзнанието й и я ослепи. Но не успя да ги види по-ясно, защото картината почти мигновено изчезна.

Пръстите й отново затрепериха. „Милостиви Боже, ще стана ли отново нормално човешко същество? Още колко време ще мине?“

Треперенето се засили. Барет стисна юмруци в желанието си да го скрие.

— Добре тогава! Щом така искаш… — в следващия момент Пейгън здраво хвана яката и раздра на две и без това разкъсаната риза. Синьо-зелените й очи святкаха, когато викна извън себе си:

— Проклет да си, Пейгън!

Тъмните му вежди се сключиха.

— Малко е късничко за благоприличие, нали, Синамон?

Лицето й се изчерви от гняв:

— Варварин! Можеш да се правиш на тираничен съблазнител пред любовниците си в Уиндхевън колкото си искаш, но пред мен това няма да мине, разбра ли?

Той дълбоко въздъхна. Против волята си сведе поглед към гладката й като коприна кожа, по която все още сребрееха капчици вода. На едното й зърно, изпъкнало под бельото, се бе събрала едра капка, която всеки момент щеше да се отрони. Желанието го завладя за секунди и бясно забумтя във вените му. По лицето му като сянка премина някакво чувство — грубо и жестоко.

— Варварин? Може би съм такъв, Angrezi — в гласа му прозвуча насмешка към самия него. Бавно вдигна погледа си нагоре към пламналите й страни и блестящите й очи. — Боже, колко си красива!

Думите сами се отрониха от езика му, каза ги някак настойчиво, като оскърбление. След това почти изръмжа:

— В името на небето, кога най-после ще ме оставиш на мира?

Бузите, й станаха алени. Неочаквано я заля слабост.

— Когато… когато пожелаеш, Пейгън. Или трябва да кажа виконт Сент Сир? — след което гърлено се засмя. — Остави ме да си тръгна и повече няма да ти преча, обещавам!

Пръстите му стиснаха раменете й.

— Вярваш ли си? Да не мислиш, че всичко е въпрос на разстояние или възможност? — един мускул заигра върху скулата му. — Боже, колко бих искал да беше! Но от момента, в който те видях на брега, знаех, че ще стане точно така! Че ти ще си тази, която… — ругатня замени онова, което за малко не се изпусна да каже.

Лицето му стана твърдо и непроницаемо като маска.

Барет се намръщи.

— Тази, която какво?

Очите му се насочиха към ръцете, обгърнали гърдите, после надолу към стройните й крака, плътно очертани от прилепналите мокри бричове. Погледът му беше горещ като вятъра kachchan, но тя потрепери под него и още по-силно притисна ръце към гърдите си.

Смътно осъзна, че ръцете му я държаха, но вече не се впиваха като железни клещи в раменете й. Можеше да се дръпне, но не го направи. Изгаряше от желание да чуе отговора й.

Когато най-сетне Пейгън проговори, гласът му беше толкова дрезгав, сякаш в гърлото му стържеше пи

— Човекът, когато Ръксли очакваше и търсеше през всичките тези години. Този, който… да пробие през всичките ми защитни стени, да превземе разума ми — тук той спря. В очите му проблясваха сребърни искри като звезди върху непрогледно нощно небе. — Ти си този човек, Синамон, жената, която най-сетне постигна онова, което Ръксли и всички други не успяха. Можеш да се гордееш! Ти си победителката!