Кристина Скай
Рубинът (14)

13.

Тамилските работници гледаха в мълчаливо недоумение как високият Angrezi се задава по пътеката откъм брега, провесил през рамо неподвижно женско тяло. Някои от тях се отдръпнаха назад и започнаха тихо да мърморят защитни заклинания, докато плантаторът ги подминаваше.

Тяхната реакция не убягна на Пейгън, макар че той с нищо не показа, че ги забелязва. Все по-трудно и по-трудно се справяше с работниците и той добре го разбираше.

Последните няколко „инцидента“ преляха чашата. Сега се носеха слухове, че върху Тигър-сахиб тегне проклятие и че ужасно наказание ще сполети всеки, който работи за него. Без съмнение, това е работа на проклетия шаман, каза си отчаяно Пейгън.

Последната седмица петима от работниците бяха нарушили договорите си и бяха изчезнали през нощта в джунглата. Другите оставаха все още само защото Тигърът се отнасяше честно с тях и им плащаше навреме, както бе обещал. Другите плантатори закъсняваха с месеци, ако въобще плащаха за труда им.

Пейгън мълчаливо изрита вратата на бунгалото и тръгна по коридорчето към оскъдно мебелираната стая. В единия ъгъл имаше дървена походна маса, а до нея полусчупен стол. Върху масата бяха наредени кутии от консерви, пълни с вода, за да спират набезите на ненаситните бели мравки. Върху леглото бяха разхвърляни писма, документи, които трябваше да разпише, бележки за хода на опитите му с чая.

Той събори с един замах всичко на пода и стовари пленничката си на леглото.

Защо не се събуждаше? Не забеляза кръв, нито пък видими наранявания по главата.

После му мина през ума, че тя изобщо не спи, а само умело се преструва.

Е, ако беше така, той прекрасно знаеше как да постъпи.

Наведе се и започна да откопчава първото мъничко копче на роклята й, като се стараеше да не обръща внимание на леко повдигащите в непосредствена близост до лицето му гърди. Очакваше тя всеки миг да скочи и да закрещи.

Но това не се случи. Единственото движение беше леко потрепване на единия клепач, сякаш искаше да му покаже, че усеща неговото присъствие.

Добре тогава! Пейгън се захвана с второто копче. Ръцете му изведнъж станаха толкова несръчни, че пръстите му изпускаха на няколко пъти копчето.

„Ела на себе си! Ръксли би се пръснал от смях, само да те види отнякъде!“ — каза си той вбесен. Но пръстите му продължаваха да се заплитат около проклетите копчета. Той седна на леглото и придърпа жената върху коленете си. Хвана роклята от двете страни на деколтето и с яростен замах я разтвори. Цялата редица кончета се разлетя и забарабани по пода.

Дори и сега тя не помръдна.

Лицето му се вкамени, докато издърпваше роклята от раменете й. Непрекъснато си повтаряше, че е спокоен, че се владее и че всичко това просто е поредната схватка във войната му с Ръксли.

Но не, лъжеше се, просто се опитваше да си внуши това. Но докато тя лежеше в скута му, той целият трепереше от пристъпи на желание, които помитаха всякакъв здрав разум.

Той не можеше да се овладее и изобщо не беше спокоен в момента!

С резки движения развърза панделките на долната й фуста, издърпа я през главата й и я хвърли на пода.

Гледката, която се разкри пред очите му, секна дъха му.

Тя бе силно пристегната в корсет, какъвто Пейгън не бе виждал досега. Банелите на корсета обхващаха толкова тънко кръстче, че той можеше да го обхване с длани.

Но това, което привлече погледа му като магнит и го възпламени, беше горната част на корсета, над който, гладка като китайска коприна, се повдигаше пищната й гръд. Мили Боже, точно както във виденията му! През дантелата прозираха съвършено оформени зърна.

По челото му изби пот. В този момент тя пое по-дълбоко въздух и едната й гърда почти изскочи навън. Розовото зърно се оголи.

С цветиста ругатня той изпусна дъха си, който несъзнателно бе задържал. Целият гореше! Ако още малко се забавеше да я сграбчи, просто щеше да се пръсне.

С усилие се овладя и се наведе над мокрите поли на роклята й. Трябваше поне за малко да забави пулсиращата агония в слабините си, които набъбваха само при мисълта колко близко до прекрасните й бедра са жадните му пръсти.

Видя, че носи украсен с дантели колан с жартиери и това го ядоса. Защо англичанките продължаваха да се обличат толкова натруфено и тук, в тропиците? Какво искаха да скрият? Раздразнението му леко се разсея при мисълта за меката й кожа. Махна колана и го захвърли в ъгъла. „Сбогом, прощавай!“ — каза си наум. Тя нямаше да сложи това нещо никога повече, както и проклетия корсет!

А сега трябваше да се справи и с фустата. Намръщен се зае с тази задача, като си мислеше, че човек може да се задуши от толкова много дрехи върху себе си. Често се случваше някоя англичанка, навлечена и стегната, да припадне.

На тази жена, обаче, това нямаше да й се случи. Ей сега ще остане гола, както майка й я е родила. И ще стои така, докато не си признае всичко.

Пейгън развърза връзките на фустата и леко повдигна тялото, за да я измъкне.

Тогава главата й се допря до бедрото му.

Той застина. Отново потъна в сладострастните видения, като в трескавите си кошмари.

Усети, че през тялото й премина тръпка. С мътен поглед той вдигна главата й и се взря в лицето й. Но то си оставаше все така бледо и безизразно. Тя не даваше никакъв знак, че забелязва нещо, него или всичко останало.

Но беше помръднало друго нещо. Корсетът й се беше смъкнал съвсем надолу и Пейгън мълчаливо се втренчи в другото зърно, изскочило над дантеления ръб.

Пламъците ожариха слабините му и кръвта му бяс но закипя.

„Обладай я — настоя ядосано вътрешния му глас. — Тук, сега. Тази мръсница си го заслужава! Нали затова я е изпратил Ръксли!“

Но просто не можеше. Сякаш насън видя загрубелите му пръсти да се доближават и докосват малките вирнати пъпчици, издигащи се над прозрачната дантела и още по-прозрачната кожа.

„Чиста“ — каза си с горчивина. Последното нещо, което можеше да се каже за някоя от курвите на Ръксли.

Сякаш да го докаже на себе си, той положи длан върху едната й гръд и леко докосна с палец кадифеното зърно.

Тя не помръдна.

Пейгън се намръщи. Това все пак нищо не означаваше. Тя явно беше добре обучена от човека, чиято втора природа беше измамата. Но усещането, че нещо не е както трябва, не го напускаше.

Внезапно, както преди малко на брега, англичанинът си спомни за една друга жена, която бе отговорила на огнените му ласки. Спомни си устните й, които страстно се сляха с неговите, а в това време около тях се вихреха снежинки в лондонската нощ.

Жената, която се мъчеше да забрави от толкова време.

— Meri jaan! — думите сами се отрониха от устните му, като молба и като тежко обвинение.

Жената в ръцете му трепна толкова леко, че той не беше сигурен дали го е направила в действителност.

Зашеметен се загледа в бледите страни, в извивката на устните й. Цветът на косата й беше различен, пък и лицето й тогава беше забулено, но…

Мили Боже, възможно ли е това да е тя!

— Соколице? — прошепна той, докато галеше долната й устна с грубия си палец, обзет от налудничавата мисъл, че беше докосвал вече тази устна по същия начин. Пръстът му нежно натисна меката извивка в средата на устната. Тя отново трепна, а устата й леко се отвори.

Пейгън стисна челюсти. Това е невъзможно! Тя не можеше да бъде същата жена, която той срещна в Лондон! За Бога, косата й беше съвсем друга на цвят!

Но как тогава да си обясни странното усещане за нещо познато, когато я докосваше.

Отговорът не беше много приятен.

Просто защото страшно му се искаше да е вярно. Защото почти бе загубил разсъдъка си от маларията, а сега му предстоеше да преодолее най-хитрата клопка, която му бе заложил Ръксли.

Пейгън грубо изруга и дръпна ръцете си с желание да възпре непреодолимото влечение към нея. Не, това не е тя! Съвпадението беше невероятно!

Докато по отношение на Джеймс Ръксли и дума не можеше да става за съвпадения.

Жената рязко се извъртя и несъзнателно промърмори някакви думи. При звука на гласа й пулсът му се ускори. Тя издаде сподавен стон. И той чу това, което досега не искаше да си признае, че е дочул и разбрал — това не беше стон на наслада, а болезнено изохкване. Сега видя, че пръстите й бяха побелели от стискане, а устните й — неестествено сгърчени.

С нея ставаше нещо. Нещо недобро!

Той взе ръката й и постави пръсти върху китката. Ударите на сърцето едва се усещаха — слаби и хаотични.

Да я вземат дяволите. И нея, и Ръксли с всичките му коварни планове!

Пейгън отметна косата, паднала върху лицето й, като едновременно с това се ругаеше, че не я е разгледал по-внимателно дали не е наранена. Но от друга страна знаеше защо не го е направил — нали се увери, че тя не беше жертва на корабокрушение, скоро не беше имало буря, пък и нямаше никакви следи върху брега. И защото тя беше хубава, толкова нежна и изящна — повече, отколкото една жена има право да бъде!

Защото вече усещаше, че почти се е поддал на магията й.

Тази истина го вбеси и той стисна зъби преди да заопипва шията и челото й, за да търси причина за това, че продължава да бъде в безсъзнание.

Внезапно пръстите му опипаха навътре в косата дълбока жива рана, която започваше от лявото слепоочие, и от която се процеждаше яркочервена кръв.

„Боже, прости ми за глупостта!“, каза си Пейгън и се втурна към вратата, молейки се да не е станало много късно.

* * *

Събуди се от болка и студ. Твърди пръсти опипваха главата й и се ровеха в дрехите й.

Барет изстена, докато се опитваше да излезе от тъмнината и безкрая на сънищата. Сега не можеше да мисли за себе си като за Барет или Брет. В съзнанието й се тълпеше само хаосът от усещания, за които нямаше нито понятие, нито можеше да обясни с думи. Въртеше се неспокойно сред горещия задушен въздух.

— С-спри! Стига, мръсник такъв! Аз… аз няма да го направя, чу ли? Нито сега, нито п-после!

Но тези викове ехтяха само в ума й.

Сън?

Не, не беше сън. Още беше във водата. Трябва да се добере до брега. Трябва да…

Като в огромно менгеме болката я стегна с твърди метални челюсти и изстиска от съзнанието й всяка мисъл и желание за съпротива.

По челото й потече нещо мокро и лепкаво, Почти обезумяла, тя отметна глава назад.

За Бога, не биваше да се предава!

Сякаш от безкрая до нея достигна глас:

„Никога не се предавай! Каквото и да ти обещаят или да ти направят! Знаеш, че ако те хванат, може да се стигне и до това.“

Опита се да размисли, да планира бягство, но болката бе блокирала мисълта й. Когато се помъчи да се върне назад в спомените, се блъскаше само в лепкава тъмнина.

И в още по-голяма болка.

Не й оставаше нищо друго, освен да се съпротивлява. И тя го направи — с оголени зъби и с извити като на граблива птица пръсти. Накрая те наистина я бяха превърнали в обезумяло преследвано животно.

* * *

Със стиснати зъби той се мъчеше да укроти бясното боричкане на пленничката си. Но при всеки негов опит да я докосне, тя започваше още по-бясно да размахва ръцете си и той едвам успяваше да избегне юмруците й.

За миг отклони погледа си да потърси чиста кърпа и в този момент тя рязко замахна и по лицето му се появиха кървави дири от ноктите й. Пейгън изруга, защото знаеше, че трябва да я укроти преди раната да се е отворила съвсем. Подхвана я през кръста и я притисна до себе си. Кръвта се стичаше все по обилно по бузата й. Тя успя да се освободи и отново го удари силно през лицето.

Пред очите му причерня. Усети вкуса на собствената си кръв, извъртя се и я притисна под себе си. После сграбчи ръцете й, стисна ги и изкрещя:

— Стой мирно, малка глупачке!

Дори и да го беше чула, жената не се укроти. Тя продължи да се мята бясно. Дишаше учестено. Лицето й ставаше все по-бяло, а устните й се гърчеха от болка.

А сигурно и от страх, каза си той, макар че умело се прикрива.

Или тази жена беше безумно смела, или пък много умна — допълни той мисълта си. Но нямаше да мине час и той щеше да знае кое е от двете.

— Няма да стане! Н-няма отново! — извика тя. Ви ковете й издаваха колко е ужасена. — Няма да го направя, чуваш ли? Не ме интересува какво са ти казали!

— Стига си се борила! — изръмжа англичанинът, който се опитваше да не обръща внимание на гърдите й, които се допираха до голото му тяло и засилваха болезнено тръпките в слабините му. Помисли си, че и за това ще има време, стига сега тя да се успокои и да му даде възможност да се погрижи за раната й. Но хирург имаше в Мадрас, на триста мили оттук, а Пейгън нямаше нито излишни хора да го доведат, нито време за губене, защото мусонът започваше след няколко дни.

Раздра фустата й и с едно парче превърза челото, за да спре кръвотечението, докато почисти раната.

В този момент тя се изви в ръцете му и заби зъбите си в китката му.

Той отскочи назад и смаян впери очи в малките червени дупчици, оставени от зъбите й. Тук, в джунглата, да имаш открита рана беше много опасно, защото инфекцията настъпваше само за няколко часа. Най-опасно от всичко беше да те ухапе човек.

— Нихал! — изкрещя той.

Веднага се чу топуркане от боси крака по коридора. В следващия миг вратата се отвори и на прага застана дребен цейлонец с ослепително бели зъби и правилни черти на лицето, който огледа с любопитство стаята.

— Да, Тигър-сахиб?

Пейгън дори не го погледна, защото изцяло беше зает да укротява жената, която се мяташе бясно.

— Гореща вода, бинтове и онази бутилка, която донесох от Лондон. Бързо, Нихал!

— Да, господарю. Бърз съм като стрела — босите крака изшляпаха по дървения под и вратата се затвори с трясък.

— Няма да проговоря, проклети да сте! — зъбите й тракаха, докато тя мяташе глава. — Тайната е моя! Няма да ви я кажа! Пър-рво ще… умра…

Пейгън ядосано свъси вежди. За какво, по дяволите, говореше тя?

— Не искам да ми казваш нищо — изсумтя той. — Само спри да се биеш.

— Хайде! Трябва… да стигна д-до брега… — гласът й замираше. — Дядо…

— Ти си на брега. Сега трябва да почиваш. Ти си… — щеше да каже „в безопасност“, но замълча. „Последното, в което си, е в безопасност!“ — помисли си Пейгън. И тя твърде скоро щеше да го разбере.

— Тук си — довърши след малко. — Тук, при мен.

Тя премигна. Бавно отвори очи, изпъстрени със златни точици и пълни със сълзи.

„Красиви са“, помисли той очарован. Точно каквито предполагаше че са.

Сякаш не му стигаше мъката досега, ами голите й гърди се притиснаха до раменете му, а закръглените й бедра замърдаха под тежестта му.

Очите й се отвориха широко, но погледът й беше невиждащ.

— К-къде… съм?

— Вкъщи — излъга той.

Тя замря под него. Леко повдигна глава, сякаш това щеше да й помогне да разбере думите му.

— В-вкъщи? — едва изговори тя и добави: — В Синамон Хил?

Пейгън запази тази информация в случай, че му потрябва в бъдеще.

— Не, ти си в моята къща. В Уиндхевън — отговори той и зачака някаква реакция, с която тя щеше да се издаде.

Но поведението й го разочарова. Раменете й се отпуснаха, а погледът й отново стана безизразен. Умората явно я надви и тя остана напълно безпомощна. Но преди Пейгън да се окопити, тя напрегна мускулите на ръцете си и ги сви в юмруци.

— Ще си платите за подлостта! Ще направя всичко възможно да ви накарам да си платите преди да умра!

Какво трябваше да плати, той така и не разбра, защото тялото й се отпусна назад и тя отново потъна в тъмнината след едно сподавено стенание.

* * *

Пейгън остана загледан в жената, която лежеше в леглото му. Започна да ругае на хинди, първия език, на който проговори, после премина на тамилски и накрая от устата му се заредиха цветистите псувни от лондонския уличен език.

Целият този словесен вулкан изобщо не му помогна.

Нихал се върна с бинтове и бутилки. Господарят не отместваше погледа си от жената.

— Откъде е попаднала тук memsahib? В залива не е забелязван кораб повече от месец, а не се виждат и остатъци от корабокрушение.

— Нямам представа — отвърна Сент Сир, после взе парче плат и го потопи в съда с гореща вода, който Нихал бе донесъл. Започна внимателно да почиства челото й, доволен, че тя е в безсъзнание, защото промивката с карболова киселина, макар и разредена, беше много болезнена. Надяваше се да свърши, преди тя да е дошла в съзнание.

Забеляза, че пръстите му не го слушат както трябва и това направо го разяри.

Нихал също го забеляза и каза:

— Най-добре Тигърът да внимава за тази жена. Никак не е добре, че идва от залива. Yakkini^[1] — дяволска жена, сигурен съм! Ръксли на два пъти вече праща мъже, които дойдоха от морето, и това mahattaya добре го знае.

Очите на Пейгън се превърнаха в две черни цепки.

— Благодаря за напомнянето, Нихал, едва ли мога да го забравя. Донеси ми гарафата с уиски и една чаша. Май че ги оставих в сушилнята. Тя скоро ще дойде на себе си и трябва да й развържа езика. А, не забравяй да вземеш и проклетата хининова отвара.

— Бързам, сахиб. Ето, вече ме няма — отвърна главният слуга на Пейгън и бързо напусна стаята. Тъмнокафявите му очи бяха присвити, но каквито и мисли да го тревожеха, той не каза нито дума повече.

Пейгън откопча долните кукички на корсета. Откри се бялата кожа, която бе прорязана тук-там от тъмночервени ивици, явно от пристягането.

Той с усилие сподави желанието си да започне нежно да целува тези тъмночервени места и да облекчи болката й. Ръцете му отново се разтрепериха, а по гърдите му се стече струйка пот.

Почувства се замаян от нов пристъп на треската.

Пред очите му заплуваха видения, а стаята изведнъж се завъртя.

Проклетите кошмари, каза си мрачно. Сега няма да е в състояние да направи каквото и да било, докато не мине кризата. Трябваше да даде пушката на Нихал. В това време жената в леглото започна да се разделя на два неясни образа.

Успя да разкопчее и последните кукички. Сякаш на сън усети топлината й да прелива в пръстите му.

Горещо, толкова горещо…

Започна да трепери. Изведнъж го смрази вледеняващ студ. Топлина, да, ето за какво копнееше сега — за нейната топлина. За косата й, разпиляна по гърдите му, за дългите й крака, които да се сключват на гърба му, за мекотата на тялото й, което да го приема в себе си.

Без да съзнава, започна да ругае. С усилие се изправи и отвори бутилката с карболова киселина. Ръцете му трепереха толкова неудържимо, че му трябваха десет минути да промие раната.

Най-накрая свърши. От напрежение лицето му беше станало тъмночервено. Намери фустата й и я метна върху голото й тяло. Страхуваше се да я докосва и за това не направи нищо повече.

Страхуваше се, че ако веднъж я докосне, няма да може да спре.

Отметна мрежата против комари и излезе навън. Зад себе си сякаш затвори със стена от тръни една Спя ща красавица.

„Много по-красива, човече. Пък и не е Спящата красавица.“ Треската му се засили. „Бъди искрен докрай! За щото и ти не си Принц!“