Кристина Скай
Рубинът (41)

40.

Пейгън отвори вратата на кабинета си и излезе на верандата.

Луната разстилаше сребристото си великолепие над тъмните, строени като войници гъсто един до друг хълмове. Имението бе притихнало и прозорците на голямата къща отдавна не светеха.

Сградата още се строеше. Дългото южно крило бе покрито с дървени скелета. Един ден цялата къща щеше да бъде облицована с камък, но сега изглеждаше някак разнородна. „Като стопанина си“, помисли си Пейгън.

Лицето му бе мъртвешки бледо от умора. След разговора с полковника, той остана, потънал в размисъл и все още не беше лягал. За последните единадесет часа Пейгън бе обходил три от чаените полета в низината, внимателно бе проверил двата нови опитни сорта, бе поправил една от пещите за сушене, дори се бе нагърбил с разрешаването на дребен спор между тамилските берачки.

Но през цялото време бе мислил само за едно.

За жената, която беше като тропическата зора. За, жената, която спеше през три стаи от неговата.

През целия ден пръстите му искаха да се вмъкнат през затворената врата от тиково дърво и да я грабнат. И да навлезе дълбоко в нея, преди тя още да съзнава какво се е случило.

Той, разбира се, не го бе направил. И за да забрави, се постара да изчерпи докрай силите си, да направи всичко, останало несвършено до момента в имението, без значение дали работата е досадна или незначителна.

Сега обаче полята вече спяха под зоркото хладно око на сребристата луна, а Пейгън бе свършил всичките си задачи за деня.

Вече нямаше с какво да отвлече мислите си от нея.

„Опомни се, човече! С жена като тази можеш да затънеш дълбоко и никога да не изплуваш, тя ще те оплете в мрежите си още преди да се усетиш.

А може би вече го е направила!“

Плантаторът промърмори някаква ругатня и се загледа замислен в евкалиптовите дървета до сушилнята. Те се огъваха и стенеха под напора на нощния вятър.

„И все пак, един поглед не би навредил на никого“, каза си най-накрая Пейгън. Толкова бе просто. Освен това изкушението да я погледа заспала не бе толкова силно, че да го възбуди.

Като се прибавеше и нечовешката умора, мъжът се усъмни, че е способен на нещо повече от невинен поглед.

Увлечен да се залъгва и самоубеждава, Пейгън внезапно осъзна, че е спрял пред вратата на Барет. Той сам бе проектирал верандата така, че през горещите месени в стаите на южното крило вятърът свободно да прониква и да ги проветрява.

Тогава не се бе досетил, че такова разположение би могло да има и други, не така явни предимства.

Дългите му пръсти се прокраднаха по рамката на вратата и освободиха спуснатото резе. Стаята се разкри пред очите му като в сън. Точно в средата й лежеше една крехка фигура, чиято златиста коса се бе разпиля ла върху белите ленени чаршафи.

Дъхът му внезапно спря. Пръстите му се впиха и дървената рамка на вратата.

„Красива е…

Господи, нима е справедливо едно толкова красиво същество да властва над друго…“

Бавно и безшумно, мъжът премина през слабата светлина на фенера и сянката му падна като черен облак върху бялата постеля.

Барет нервно потрепери, сякаш усети присъствието му, и пръстите й се вкопчиха в бродираната калъфка на възглавницата. Тя промърмори нещо несвързано. Фината й ръка сграбчи кичур медноруси коси, за да закрие с тях лицето си, и може би да го предпази от светлината.

С издължено от напрежение лице, Пейгън се наведе и много нежно върна кичура на мястото му. Златистата й коса сякаш погълна пръстите му в копринената си мекота, а след миг само и него самия, потапяйки го в сладостните спомени.

Този бляскав ореол се бе разпилял над лицето му, когато я любеше при водопада. Косите й бяха като слънце, което го изгаряше с неотразимата си страст и великолепие…

Да, тогава наистина бе красиво. Едно необуздано, заслепяващо тържество, каквото той не бе познавал до този момент и за каквото не бе мечтал.

И в същото време беше грешка, непростима слабост, която той се закле пред себе си никога вече да не повтори.

Навън, зад черната завеса на нощта, се чу далечният рев на леопард, сякаш за да припомни за опасността, която винаги ги дебне. Лицето на плантатора стана сурово.

Господи, как искаше сега да я докосне, да извае тялото й по своето, да чувства как кадифените й бедра обгръщат мъжествеността му до… до мига, в който отново настъпи блаженството.

Да, но тя принадлежеше на един свят, който Пейгън бе отхвърлил отдавна, а и той самият никога не би могъл да я накара да приеме живота тук — в Уиндхевън. Пейгън изруга, отдръпна ръката си от меднорусото гнездо и я напъха дълбоко в джоба си. Кожата му, сякаш бе изтръпнала от докосването до нея.

„Зарежи я, глупако! Имаш толкова други проблеми, а мислиш само за тази прелъстителка, изпратена ти от чакала Джеймс Ръксли.“

Пейгън стисна до болка зъби, внимателно повдигна ръката на Барет и я пъхна под одеялото. После дълго стоя до леглото й, вглъбен в мислите си за хиляди прекрасни неща, които биха могли и би трябвало да се случат между тях двамата, но за човек като него щяха да си останат завинаги недостъпни. Всяка следваща мисъл бе по-горчива от предишната.

В тези часове на нощта той трябваше отдавна вече да спи или поне да се отпусне и да отмори. Тялото му пулсираше от умора, натоварването през тези дни беше направо нечовешко, но дори да легнеше, знаеше със сигурност, че няма да може да заспи.

Не и когато мекото сатенено тяло на Барет бе на няколко метра от него.

Пейгън рязко се обърна и побърза да се отдели от жената, така силно желана от него. Той излезе на верандата, запали една от силните си малайзийски пури и дълбоко пое дима. В един миг очите му станаха сурови. Той отново се запита, как ли се е чувствал Ръксли, когато е открил, че дори тя не е възбудила способностите му на мъж.

А може би, след като се пребореше с чакала…

Пейгън нервно тръсна глава. Всичко това бяха само празни фантазии. Грозяха ги толкова други опасности.

Да, той трябваше да я отпрати оттук. Всяка минута, всяка секунда, прекарани в нейно присъствие, разбиваха на пух и прах самоконтрола, който той се опитваше да си наложи. Беше само въпрос на време пожарът да избухне отново. Беше се случило вече няколко пъти. Последният път — при водопада.

Следващият път едва ли щяха да имат късмета да избягат от човека или звяра, който излезеше насреща им.

Да, той трябваше да я остави да си тръгне, трябваше да я накара да си тръгне. Колкото по-скоро, толкова по-добре.

Няколко часа по-късно, когато луната се бе изкачила високо на небето и обливаше със сребристата си светлина чаените полета, Пейгън все още стоеше пред вратата на жената, облегнат на парапета от тиково дърво, загледан в мрачния, неспокоен свят на нощта.

Нямаше друг избор. Оставаше само да реши къде да я изпрати — дали при Маккинън, стария му приятел от Калкута, дали при възрастната вдовица в Брюксел, на която наскоро бе направил услуга, или пък в луксозния, но дискретен дом за удоволствия в Макао.

Където и да е, помисли си мрачно Пейгън, само по-скоро! Острата, пронизваща болка в стомаха му бе засилена и от предчувствието, че нещо се надига около Уиндхевън и може да избухне всеки миг. Ръксли имаше шпиони навсякъде. Най-прясното доказателство беше следата от ботуш на англичанин, която бе забелязал до пътеката преди три дни. Ръксли сигурно вече знае, че последният му агент — русокосата красавица — се бе провалил и пред него оставаше само един изход. Да я унищожи.

* * *

Барет се събуди от лекото поскърцване на метал и шумолене на коприна. Смътните откъслечни образи от съня бавно се отдръпваха. Някои от тях бяха истински, други — измислени. Тя тихо изстена и подскочи в леглото. Тялото й бе сковано. Беше трескава.

— Толкова съжалявам, че memsab се събуди.

Да, това беше Мита, а не зловещият странник от сънищата й. Мъгливата вихрушка от спомени бавно утихваше. Пулсът й стана по-спокоен и равномерен. Зад Мита две слугини с мъка пренесоха през прага някакъв огромен куфар и го оставиха до стената.

— Тигъра е приготвил такива красиви неща за щастливата memsab.

Индийката отпрати с отсечен жест жените и отвори капака. Пред очите на Барет се разкри изобилие от платове, материи и цветове.

— Куфарите току-що пристигнаха от Коломбо. Sahib трябва да е пратил носачи веднага, щом ви е открил.

Мита започна да изважда от куфара ефирно нежни коприни, искрящи от цветове, и дамаски с вплетени в тях златни нишки. Всяка следваща дреха бе по-красива. Всичките рокли бяха дълги, с богато надиплени поли и изящно подчертана талия.

С истинско благоговение индийката извади от куфара рокля от аленочервен брокат, бродиран с кадифени рози.

— О! Всички са съвсем по мярка, — memsab. Тигъра има набито око, нали?

Барет беше сигурна, че е така, дори без да премери дрехите по тялото си. Както всичко, което Пейгън й бе дал да облече досега.

Мита ахна, не успя да сдържи изумлението си, когато извади следващата рокля. От ръцете й като водопад се разпиля синьо-зелена батиста.

Същият цвят като очите на Барет.

Англичанката бавно прокара пръстите си по моарираната коприна. Беше плътна и едновременно някак въздушна. В този миг главата й забуча от познатото до болка напрежение, пред очите й отново падна пелената на смътните спомени. Стори й се, че е пипала такава коприна и преди.

Да, някога тя бе имала точно същите копринени рокли, във всички цветове и модели. В мисълта й внезапно изплува образа на малко, слабо момиченце, което разсеяно поглежда отражението си в голямо овално огледало и премерва една след друга роклите.

Образът обаче бързо се изгуби и Барет разбра, че това е било много, много отдавна. На негово място бавно заплуваха размазани силуети, а заедно с тях и предчувствие за опасност.

Пръстите й се отдръпнаха от коприната като опарени.

— Memsab трепери. Студено ли ви е? Ще наредя да затворят прозорците.

— Нищо ми няма, Мита. Просто… Мислех си за нещо.

Барет решително вирна брадичка и се изправи.

— Добре тогава. Полковникът ви чака в гостната. Memsab трябва да побърза.

Англичанката едва се сдържа да не зададе първия въпрос, който тежеше на устните й. Не, след малко сама щеше да разбере дали Пейгън също е долу. Внезапно спря и подуши въздуха.

— Каква е тази миризма, Мита? Остра и сякаш с привкус на дърво.

Мита сведе очи и започна да усуква около пръста си подгъва на една от роклите.

— Това е миризмата на Тигър-_sahib_. Той пак пуши онези малайзийски пури. От това разбрах, че той… той е бил в стаята ви.

Двете жени си размениха погледи, пълни със скрито съперничество, но и със съзнанието за споделена тайна и недоумение.

— Мисля, че това сигурно също ще ви трябва — Мита повдигна от леглото парче бял плат.

Това бе корсетът, който Пейгън й бе забранил да носи по пътя. Барет внимателно огледа дрехата. Сега й се струваше твърде тясна и неудобна, дори чужда — сякаш принадлежеше на друг свят и на друго време.

Мита почтително го оглади с длан и й го подаде.

— Вашият е, memsab. Memsahib сигурно иска да си го сложи.

Барет все още се колебаеше. Трябваше да се пребори със странното нежелание да облече, дори да докосне тази дреха. Мита се бе погрижила корсетът да е изпран и изгладен. Единственото, което Барет трябваше да направи, бе да го облече. Англичанката обаче знаеше, че ако го приеме, ще приеме и света, към който той принадлежи — света на Англия с нейните старомодни и тесногръди правила за благоприличие и скромност. Отново щяха да й бъдат забранени лекотата и свободата, които бе открила тук.

— Memsab… — подкани я, обзета от любопитство, индийката.

Барет не отговори. Тя не откъсваше очи от белия копринен корсет. На какво се дължеше неприятното й чувство? Дали пък той не бе част от спомените, скрити дълбоко в паметта й?

— Ще закъснеете, memsab.

— Да, да. Разбира се — Барет пое дълбоко дъх и посегна да вземе корсета.

При първия допир с дрехата, сякаш искра прониза пръстите й. Побиха я ледени тръпки. „Какво става с мен?“

Англичанката измърмори нещо и взе коравия, обшит с железни банели корсет. Нещо я одраска. Един от обръчите се бе изкривил.

— Беше счупен и го поправих. Надявам се, че на memsab й е удобен така.

— Да. Да, всичко е наред, Мита. Благодаря ти.

Внезапно изпита желание да заплаче. „Защо, по дяволите, след всичко, което се случи през тези ужасни дни, един корсет ме разстройва толкова?!“ Може би защото той олицетворяваше всичко, което Пейгън ненавиждаше, всичко, което се бе превърнало в стена между тях…

Барет свали нощницата си и сложи корсета. Обръчите му сякаш се забиха в меката й плът и й причиниха болка. Колко е странно всичко това, помисли си Барет, опипвайки металните банели. „Колко е странно, че точно това наричаме цивилизация…“

* * *

Полковник Хедли я очакваше в гостната в западното крило на Уиндхевън. Барет се зарадва, че Мита я придружаваше. Сама тя едва ли би успяла да открие залата.

— А, мис… ъ-ъ-ъ… Браун. Изглеждате много по добре, приятно ми е да го забележа. — Едрите му длани топло поеха ръката й и я стиснаха. — Защо да си кривя душата, вие сте много красива. Надявам се, че ще извините стария полковник за момчешката му възторженост.

— Вие… Вие сте толкова мил — отвърна тихо Барет, трогната от неподправената му шотландска дружелюбност.

— Глупости, мила. А сега… седнете. Седнете, ако обичате. На вашата възраст, вярно, не е проблем; да стоите права, но на моята… Ставите ми вече се обаждат и краката не ме слушат както някога. Е, все пак, моите са видели малко повече, отколкото на някои други.

Чак сега Барет забеляза, че левият крак на полковника е обездвижен. Хедли леко се намръщи, отпусна дългото си слабо тяло в креслото до прозореца и внимателно изпъна крака си.

Барет бе любопитна да научи нещо повече за преживелиците му, но не го попита, защото знаеше, че той сам ще й разкаже, ако сметне за необходимо. Вместо това, тя внимателно заразглежда потъналата в цветя стая.

Покрай облицованите с тиково дърво стени бяха наредени порцеланови вази с бяло-синя украса. В тях бяха потопени всякакви цветя. Жасмин и кървавочервени орхидеи се редуваха с пищни рози, и всички заедно изпълваха стаята с упойващ аромат.

— Колко са красиви!

— Порцеланът е на Тигъра, а за цветята съм се грижил лично аз — каза полковникът, без да скрива задоволството си. — Един от малкото пороци, които може да си позволи старец като мен.

— Прекрасни са. Мисля, че никога не съм виждала такова богатство от багри. Вие трябва да сте вълшебник.

Хедли се усмихна стеснително, поласкан от похвалите.

— Не вълшебства са необходими, мила. Необходима е работа. Тук почвата е богата като в Девън. Единственият ми проблем е да държа надалеч проклетите насекоми. О, моля за извинение — поправи се бързо той. — Отвикнал съм от… ъ-ъ-ъ… женска компания, нали разбирате.

Барет беше приятно изненадана от последните думи на полковника, въпреки че не се запита защо.

— Ще пийнете нещо, нали? Шери?

Тя кимна и пое чашата, която полковникът й подаде.

От този момент нататък вечерта продължи в разговор за различни неща и впечатления. След около час Хедли я въведе в осветената от множество свещи трапезария. Чашите от гравиран кристал и порцеланът, тънък като яйчена черупка, блестяха и отразяваха пламъците. Приборите бяха от ковано сребро. Барет забеля за, че на централното място е сервирано за трети човек.

— Тигъра отиде да огледа насажденията в долния край на имението. Не мисля, че ще успее да се върне до сутринта. Мита винаги сервира и за него. За всеки случай. Така че ще бъдем само двамата. — Възрастният мъж я гледаше изпитателно. — Надявам се, че нямате нищо против.

— Не. Не… разбира се, че нямам — отговори бързо Барет.

В мига, в който седнаха, срамежливо усмихнати цейлонки, закичени с орхидеи в косите и облечени с дълги до земята саронги, започнаха да внасят храната.

— Трябва да опитате от тези, мила. Наричаме ги sambol или оризови кюфтета. Не бива обаче да бързате — поръсени са с червен пипер, лимон и настърган кокосов орех. После си вземете от тези papadams — пържени вафлички, нали се сещате? Да не пропуснете кърито с кокосово мляко. — Полковникът подаваше блюдата на Барет със същата скорост, с която говореше. — А, ето и една превъзходна лютеница. Да, а това са манго и плодове. Непременно си вземете thalaguli. — Забеляза как Барет повдига учудено вежди, той й поднесе чиния със сусамени топчета. — Още един от специалитетите на Мита, нали виждате.

Барет покорно си взимаше по малко от всичко и чинията й скоро се препълни. При вида на тази толкова разнообразна, обилно подправена храна, стомахът и възторжено се разбунтува.

Хедли се усмихна.

— Ужасно е от моя страна да ви карам да чакате заради празните ми дърдорения. Хайде… сега опитвайте! Завиждам ви, че за първи път ще вкусите тази божествена храна. Мита наистина е превъзходна готвачка!

Барет скоро се увери, че шотландецът е съвсем прав. Пикантните и екзотични ястия бяха подправени с кокосов орех, кориандър, къри и синамон, както и много други аромати, имената на които тя не знаеше.

Англичанката опитваше всяко ястие много внимателно. Искаше й се да съсредоточи вниманието си върху изобилието и разкоша, които я заобикаляха. И въпреки това, всеки път, когато вдигнеше погледа си от чинията, тя забелязваше празното място и губеше апетит.

Разговорът им продължи близо час, запълнен най-вече от монолозите на развеселения полковник. В един момент Барет се облегна на стола си и се опита весело да се усмихне:

— Никога досега не съм яла толкова вкусна храна.

Лицето й помръкна. Как можеше да е сигурна в думите си, щом животът й преди да се озове на острова оставаше загадка и за самата нея.

Барет леко се намръщи и внимателно остави приборите си, загледана в танца на отразените светлини на свещите.

— Предполагам… Предполагам, че си задавате въпроса какво правя аз тук, но сте достатъчно любезен да не го произнесете.

Полковникът се опита да възрази, но Барет тръсна уверено глава и стисна ръце в скута си.

— Бих… бих искала да мога да ви отговоря. Но не мога, разбирате ли? Може би е било нещастен случай… А може и да не е било така. — Барет вдигна поглед към стареца и притеснено се усмихна. — Сега не си спомням нищо. Само отделни, разпокъсани образи… винаги разпокъсани… Не мисля, че Тигъра, както вие го наричате, е склонен да ми вярва.

Хедли се пресегна и я потупа по рамото с искрено съчувствие.

— Да, да… Тигъра ми каза. Дяволски мръсна история, извинете грубия ми език. А що се отнася до Дев, сигурен съм, че той наистина ви вярва — той се намръщи. — Рубинът… нали разбирате. Сякаш влудява мъжете. Жените също. Обсебва ги. Който го намери… — Гласът на шотландеца заглъхна и той разсеяно се загледа в танца на светлините.

В този миг една кремавобяла нощна пеперуда прелетя над главите им. Крилете й хвърлиха зловеща сянка върху стената. Насекомото закръжи около пламъка на една от свещите. Кръговете ставаха все по-тесни и по-тесни, докато огънят я близна, сякаш я всмукна и я изгори. Чу се само слаб пукот, а пламъчето за секунди се разгоря по-силно.

Барет потрепери. Корсетът й изведнъж стана болезнено стегнат. Пред очите си виждаше крехките крилца на пеперудата, които само за миг се стопиха в огъня.

„Нима и моята съдба ще бъде толкова мимолетна и жестока?“, запита се тя.

Внезапно в коридора се чу приглушен тропот на ботуши и тихият глас на Мита, която попита кой е. Отговорът бе на тамилски.

Стомахът й се сви на топка, гърдите й трескаво се повдигаха в дълбоко изрязаното деколте на синьо-зелената рокля, която Барет бе облякла по настояване на Мита. Стъпките се приближиха. Горещина обля лицето й.

Мъжът забави хода си и спря пред затворената врата.

Барет имаше чувството, че сърцето й ще изскочи, пулсът й чукаше в слепоочията. Тя се молеше Пейгън да продължи, молеше се да не й се налага да застава лице срещу лице с него. Усещаше, че все още е странни беззащитна, че не може да се справи с хаоса от чувства в душата си.

В същия миг дочуха гласа на Нихал.

Пейгън бързо подмина вратата и стъпките му заглъхнаха надолу по коридора. Остра болка на съжаление прониза Барет.

Чак тогава тя си пое дъх и осъзна, че през цялото време е сдържала дишането си.

— Разбирам, мила. — Въпреки че бяха потъмнели от напрежение, очите на полковника в никакъв случай не бяха враждебни. — Доста често съм ставал свидетел на подобно вълнение и прекрасно познавам признаците му, нали разбирате? Да, да… Жените си падаха по Деверил още на времето, когато беше петнадесетгодишен хлапак. Още тогава в него имаше нещо диво, някаква циганска необузданост, която ги привличаше както пламъкът привлича красивите нощни пеперуди.

Барет потрепери. В съзнанието й болезнено се върна образа на изпепелената пеперуда. Тя се опита да каже нещо, но от гърлото й не излезе никакъв звук. Ръцете й не можеха да си намерят място.

— Няма защо да отричате. Всъщност, не е нужно да казвате каквото и да било. Аз прекрасно разбирам всичко.

Няма защо да отричаш…

Барет се вцепени. В главата и отново закънтя познатото барабанене.

Няма защо да отричаш… защо да отричаш…

Думите монотонно се повтаряха — като заклинание.

Треперещите й ръце притиснаха слепоочията й. От ъгъла на стаята изплува сянка, която се усмихваше, а чертите на лицето оставаха неясни. Тя го чуваше, чувстваше го, но когато се обърна, сянката изчезна.

Барет осъзна, че спомените й се връщаха. Сякаш никога не бяха я напускали. Единственото, което трябваше да направи сега, бе да ги сграбчи. „Да пожелае да ги сграбчи“ — така й бе казал Пейгън на поляната.

Тя стисна очи и разбра, че сега вече наистина щеше да си върне миналото, което досега й бе убягвало.

Няма защо да отричаш… защо да отричаш…

Стори й се, че към нея със ситни, бързи стъпки се доближава малък, сивкав плъх. Белите му зъби се оголваха заплашително и се нахвърляха върху всяка част от тялото й. Това бе Страхът.

„Искам да си спомня“, повтаряше си с ожесточение Барет. „Трябва да си спомня.“

— Барет, мила… — гласът на полковника бе приглушен, толкова глух, като че ли идваше от много далече.

Тя го почувства. Страхът го скриваше зад себе си, но то я чакаше.

„Вземи го, Брет! Поискай го и ще бъде твое!“

— Няма защо да отричаш… — Барет повтори думите си на глас, в началото по-тихо, после по-силно и заедно с това силата им нарастваше.

Стори й се, че вече е успяла донякъде да събере разпилените парчета… Заедно с това растеше и Страхът. Имаше чувството, че в един миг плъхът ще я разкъса и тя ще се превърне в хиляди болезнени, гърчещи се парченца.

Барет се държеше, напрегнала волята си да му устои, докато в един миг тракащите челюсти потънаха в мрака, от който бяха дошли и осъзна, че миналото й вече стоеше пред нея. Трябваше само да отвори очи, за да го посрещне.

— Добре ли сте, мила? Може би малко бренди…

Гласът на полковника вече бе по-близо, но все още й се струваше чужд. Сякаш й говореха на език, който тя не разбираше.

Барет не му обърна внимание. В момента бе погълната изцяло от безличните сенки, надничащи от мрака.

„Да, искам го! За Бога, трябва да го приема. Заради самата мен. Заради Пейгън!“

Най-после тя отвори очи и видя пред себе си разтревоженото лице на Адриан Хедли. Синьо-зеленият й поглед премина през него и се вторачи в мрака зад гърба му. Тъмнината там ставаше все по-гъста, разстилаше се към тях със стъпки, отмервани с ударите на сърцето й.

Спомените се връщаха при Барет. Те блестяха в мрака като отблясъци от разпилени стъкла. Някои бяха сладки, други горчиви, трети — непоносимо мъчителни, докато…

Докато в един миг всичко дойде на мястото си. Всяко парченце от миналото зае позицията си в кристала, наречен Памет.

Светлината беше толкова ярка, че я заслепи и в гърдите й се надигна ридание.

— Мило мое момиче! Мис Браун! — силните, мускулести пръсти на шотландеца стиснаха ръката й с учудваща енергичност. — Трябва да ми кажете какво ви безпокои.

Барет дори не помисли да излъже.

— Може да ме наричате Брет, полковник Хедли — каза тя. Гласът й бе неестествено рязък и висок. — Просто Брет. Всички мои приятели ме наричат така. А що се отнася до… Никога не съм обичала името Браун — очите й бяха огромни. — Ако държите на формалностите, наричайте ме Уинслоу. Нали разбирате… Аз си спомних. Господи, вече знам всичко!

Полковникът я изгледа с нескривано любопитство. Рунтавите му вежди се повдигнаха въпросително. Преди да успее да отговори обаче, от вратата дойде друг глас — мрачен и властен. В цялото това напрежение нито Барет, нито Хедли бяха забелязали, че вратата се е отворила.

— Да, мила. За Бога, помогнете ни да разберем за какво всъщност става дума!

Той бе във вечерно облекло. Под черния камгарен плат на фрака му се виждаше риза от искрящо бял лен. Косата му бе все още влажна от банята и блестеше. Барет смътно осъзна, ме това е най-поразително красивият мъж, когото някога е виждала. Въпреки превръзката върху окото…

И най-разяреният.

Пейгън стисна зъби, видял как Хедли гали нежните й ръце. Той прекоси стаята, спря до огромния бюфет от черно лакирано дърво и си наля чаша уиски. Устата му се изкриви в подигравателна усмивка. Без да бърза, плантаторът отиде до мястото си и спокойно се отпусна в стола.

— Да, кажете ни, ако обичате, мис… Уинслоу ли казахте? Изгарям от нетърпение да чуя. Ако и тази ви история е толкова увлекателна, колкото другите, длъжен съм да те предупредя, Адриан, че те очаква нещо наистина интересно.

По бузите на Барет избиха две яркочервени петна. Те единствени оцветяваха бялото й като платно лице.

Напоследък гордостта се бе превърнала в спасение за нея. В началото това бе само инстинкт, но сега вече бе много, много повече.

Сега гордостта й се опираше върху увереност. Поредицата от бистри образи я върна десетина години назад, когато бе ударила нахалния Джеми Уерентън за това, че бе нарекъл дядо й „плиткоумен стар безделник, който има повече косми на главата си, отколкото мозък“.

Барет си пое дълбоко дъх. Сега тя тържествуваше, че си е възвърнала топлите спомени от детството. Нищо, че в това детство освен радост, имаше и много горчивина…

Дългите години самота в колежа. Тя никога не успя да се пригоди към лекомислието и празнодумството на връстничките си от Брайтън.

После си спомни за дядо си, който бе дошъл да си я прибере от крепостта на благоприличието и реда, каквато бе за нея училището в Кент. Бяха я изпратили там след смъртта на родителите й.

Да. Барет си спомняше всичко това. И въпреки че спомените й причиняваха болка, тя ги извикваше един по един, все по-близко до себе си, вглеждаше се отдел но във всеки и го поставяше на мястото му дълбоко в сърцето си. В мига, в който късчето се оказваше там, тя потреперваше от болка, но радостта и мъката се слива ха в едно — в самочувствието, че вече знаеше всичко за себе си.

Барет бе горда. Всички от рода Уинслоу бяха горди.

Донякъде гордостта й я бе забъркала в тази каша. Но не само нея. И дядо й.

Предчувствието за грозящата ги опасност отново се върна и я накара да потрепери.

Все пак, Барет знаеше, че докато тя е тук, дядо й е в безопасност. Сигурна беше, че е така. Сега, когато вече бе подредила отново всичко, когато пренави обърканото кълбо на спомените си, тя разбра защо миналото й бе най-добре пазената й тайна.

Англичанката здраво стисна ръце в скута си. Ако в момента пред нея стоеше само полковникът и продължаваше да я гледа с напрегната загриженост, тя би проговорила. Но не и пред мъжа с каменното лице.

На него тя не дължеше никакви обяснения.

— Чакаме ви, мис Браун… ъ-ъ-ъ… Уинслоу — гласът на Пейгън бе подчертано подигравателен.

Барет вдигна брадичка.

— Ще бъдете ли така любезен да ми налеете чаша шери, полковник.

— Разбира се, мила — Хедли се надигна объркан. Само за секунди той подаде в ледените й ръце пълна чаша с кехлибарената сгряваща течност.

— Господи, та вие сте замръзнала. Да, точно шери ви трябва. Пийнете, ще ви стопли.

Барет го послуша. Алкохолът премина през тялото и като хладен пламък — едновременно я пареше и успокояваше.

Прочисти гърлото си, без да отделя поглед от чашата. Когато най-накрая заговори, гласът й прозвуча малко глух, но овладян.

— Имаше дни в онази воняща стая, когато предпочитах да ме убият, разбирате ли? Знам, че самоубийството е смъртен грях, но бях готова да сторя дори това защото грехът да живея ми се струваше по-страшен. Непрестанен мрак. Непрестанен тътен и плискане на морски вълни. Очи, които непрекъснато надничат през шпионката — гласът на жената стана суров. — Веднъж се опитах да го ударя. Извадих един от обръчите на корсета си и се скрих зад вратата. Тогава чух, че стъпките спират пред вратата и малкото прозорче се отваря, за да ми подаде храната — ако вкисналата супа и мухлясалият хляб можеха изобщо да се нарекат храна. Той отново погледна отвора и аз наврях стоманения обръч.

Барет се вгледа в нощта.

— Той изкрещя. Нарече ме с ужасни имена и предполагам, че ги заслужавах. После ме биха. Беше… много неприятно — гласът й бе равен, монотонен — Разбира се, те не бяха глупаци. Никога не ме удряха на голо и гледаха да не оставят белези. Синините се разнасяха за седмица. За тях беше много важно как ще изглеждам, нали се досещате. Накрая обаче решиха, че ще е по-изгодно да ме… бележат. Така подозренията му щяха да намалеят.

Барет смътно дочу груба псувня от другия край на стаята, но не отдели погледа си от мрака, потънала дълбоко в спомените си.

— Нямаше как да им се противопоставя. Нямах никаква надежда за бягство — бяхме в открито море. Всеки ден, всяка секунда дори, бяха истински ад. По едно време престанах да се храня — тогава разбрах, че слагат в супата някакво упойващо вещество. — Очите й безцелно се взираха в нощното небе. — После ми обясниха с най-малки подробности какво ще се случи, ако още веднъж проявя непокорство.

Лицето й се бе превърнало в мъртвешка маска. На фона й се открояваха единствено синьо-зелените бездънни езера на очите й.

Барет прокара замислено пръст по ръба на кристалната чаша.

— Все още бях решена да не им се давам. Даже на следващия ден се опитах да избягам. Престорих се на болна и се промъкнах през отворената врата. — Пръстите й за миг замръзнаха. — После… е, нека просто кажем, че удържаха на думата си. След това… Повече не се опитах да бягам.

Лицето на Пейгън бе сковано и беше страшно за гледане. Пръстите му се вкопчиха в стола. Искаше му се да изкрещи, да я накара да млъкне, да избяга от стаята.

Искаше му се да я притисне към себе си, да я утеши, да изгони от паметта й всеки зловещ спомен. Завинаги…

Но не го направи. Пейгън бе достатъчно мъдър, за да знае, че в момента тя трябваше да говори — за нейното успокоение.

А той — той трябваше да я слуша.

— Героизмът е много изтъркана характеристика — прекъсна я рязко той. — Особено когато има подобни наказания.

Гласът му като че ли изпълзя от сенките на мрака. Той й подейства като удар. Тя видимо се стресна. Червените петна отново избиха по страните й. Тя се изсмя ниско и гърлено.

— Едно поне е сигурно. Аз не съм героиня. Защото им се подчиних. Съгласих се, нали разбирате? Съгласих се да направя всичко, което ми заповядат.

Барет се обърна. Огромните й, блестящи от неизплаканите сълзи очи, се взряха в Пейгън.

— Всичко беше замислено точно така, както ти предполагаше. Естествено! Аз бях доведена на твоя плаж, заради теб, Пейгън. За да те прелъстя. За да те вкарам в капан. За да открия скапания ти рубин и скривалището му. — Гласът й внезапно стана креслив нервен и накъсан. — И Господ да ми помагаше, ако не си бях ударила главата, докато се опитвах да избягам ако не бях из… изгубила паметта си. Тогава щях да направя в… всичко, което искаха!

Пейгън усети истерията в гласа й и цялото му същество искаше да я спре. Отново не го направи. Трябваше да научи всичко. Спомените й щяха да се превърнат в гнойни язви, ако не се освободеше от тях още сега.

— Е, и? — подкани я той.

Тонът му бе хладен и леко подигравателен. Това щеше да я разяри и така да й помогне да се овладее Той го знаеше. Знаеше също, че само гневът щеше да й помогне да продължи да говори.

— Не ни разочаровайте! Смятате да спрете толкова трогателната си история, мис Уинслоу. Точно сега когато започна да става интересна!

Барет потрепери, сякаш я бе ударил. Червените петна се разпростряха по раменете и гърдите й. Тя толкова здраво стисна чашата, че побелелите й пръсти почти се сляха с кристалното стъкло.

— Сега обаче, ми се иска да си бях спомнила, милорд. Такъв като теб заслужава добре да му бъде смачкан фасонът и да бъде принуден да сърба попарата, която сам е надробил. — Очите й блестяха като леденостудени сапфири. — Мисля, че тази задача дори би ми била приятна. Защо трябва аз да имам съвест, щом като ти изобщо нямаш такава!

Барет повдигна чашата си в подигравателна наздравица, доближи я до устните си и я изпи до дъно.

Лицето на Пейгън оставаше непроницаемо. Той невъзмутимо махна някакво мъхче от ръкава на фрака си.

— Приятно ми е да го чуя, мила. А сега, ако обичате, да оставим настрана тези досадни празнословия за съвест и морал. Продължавайте, историята ви е много увлекателна и трябва да я довършите.

Барет го стрелна с поглед?

— А нима мислите, че не съм свършила? Мисля, че се изразих пределно ясно. Така ли е, полковник Хедли? — очите й не се отделяха от лицето му.

— Да, защо… Много ясно. Но…

Полковникът рязко млъкна, защото Пейгън внезапно стана, сграбчи Барет за раменете и я вдигна от стола й.

— Не, не я довърши! Все още не си казала кой те е изпратил тук! — после се овладя. — Искам да чуя и останалата част от историята, мис Уинслоу.

Барет конвулсивно свиваше и разтваряше дланите си.

— Толкова ли си сигурен?!

— Да, сигурен съм. Кажи ми, Angrezi!

— Много добре. Разбира се, че Ръксли ме изпрати. Същият, когото от толкова време подозираш. И все пак, има една малка подробност, която вие сте пропуснал в проницателните си умозаключения, милорд. Аз не се казвам Браун, а също така не съм и мис. Не съм вече и Уинслоу. Имам друго име. Омразно за мен име. И то е Ръксли — мисис Ръксли, за да бъдем съвсем точни. Да, Пейгън, аз съм жена на най-големия ти враг!