Кристина Скай
Рубинът (43)

42.

Облаци… Гъсти и кълбести. Прозрачни и перести.

Облаци, разнообразни по форма и големина, плуват по лазурното небе…

Сега обаче облаците не бяха бели и небето не бе лазурно.

Сега те се спираха и се кълбяха като змии. Сега те бяха влажни, парливи, задушаващи.

Сега това беше дим.

Барет скочи в леглото си. Едва си поемаше дъх. Остра болка пареше гърлото й.

По пода пропълзяха първите повлекла на дима. Те танцуваха дяволския си танц и се събраха. Само за секунди се образуваха сивкави, непрозрачни кълбета.

Дори и в този момент Барет не реагира, парализирана от съня и шока, мислейки си, че сигурно все още спи.

Чак след като първата вълна горещ въздух изпълни стаята, Барет се изтръгна от унеса си и скочи. Втурна се към вратата. Кашлица раздра дробовете й, задушливите изпарения нахлуваха дълбоко в гърдите й.

Господи, Уиндхевън гореше!

* * *

„Чудесно!“, мислеше си мъжът в тъмното.

Жалко че хората на Нихал бяха хванали тамила когото изпрати с нефта. Той, естествено, отново бе обърнал неприятния инцидент в своя полза — по този начин бързо успя да отвлече вниманието им.

Единственото, което сега му оставаше, бе да седи спокойно и да чака. Само след минута щеше да получи всички сведения, които му бяха нужни.

Очите му за секунда блеснаха.

Разбира се, ако Уиндхевън не се срутеше, и всички негови обитатели не загинеха.

* * *

Барет се опитваше да стигне до вратата. Съзнанието й все още не се бе отърсило напълно от съня.

Димът бе станал още по-гъст и тя трудно откри преградата от дебело тиково дърво. Протегна ръце, за да я отвори.

В същия миг изпищя от болка и отскочи назад.

Вратата се бе нажежила от огъня. Значи всичко зад нея гореше.

Барет се обърна, сграбчи дебелото одеяло от леглото си, нахлузи ботушите си и се втурна към ъгъла. Мита бе оставали там две порцеланови кани с вода.

Жената грабна и двете и прибяга до противоположната на вратата стена. Там трябваше да открие скритото резе, което индийката й бе показала предвидливо само преди няколко часа.

Това бе външната врата към верандата. Барет я отвори и хладен, чист въздух погали лицето й. Тя светкавично затвори вратата след себе си. Притокът на свеж въздух отвън само би разпалил пожара още по-силно.

Разстоянието от нейната врата до вратата на коридора бе само петдесетина крачки по верандата. Барет стигна бързо до коридора и с треперещи пръсти отвори вратата му. Пред очите й лумна адска стена от оранжевочервени пламъци и задушаващ черен дим. Още малко и щеше да загуби съзнание от горещината и изпаренията.

Сърцето й обаче издържа. Барет изля едната от каните върху одеялото, обви го около тялото си като туника, сграбчи другата кана и се втурна в пламъците.

Единственото, за което молеше Бога, бе да открие стаята на Пейгън.

Англичанката отвори една след друга три врати, но нито една от стаите не изглеждаше обитаема — мярнаха се мебели, облечени в бели калъфи. Не трябваше в никакъв случай да се отчайва. Сърцето й биеше лудо, когато се насочи към една по-малка врата, която не бе забелязала в началото.

Гравираната медна брава изгори жестоко пръстите й. Барет не си позволи да мисли за болката. Трябваше да я отвори.

На третия път успя.

Отново същото. Тя с мъка различи в мрачната стая огромно бюро, покрито с разпилени листа, грамадни древни карти по стените и една препарирана глиганска глава.

Барет бе готова веднага да им обърне гръб и да хукне към другите врати, когато — някак внезапно кълбата дим около бюрото се разслоиха и от тях сякаш изплуваха чифт лъснати черни ботуши.

Тя изкрещя и се втурна в стаята. В коженото кресло до бюрото бе потънало отпуснатото тяло на Пейгън.

— Събуди се, Пейгън! За Бога, веднага се събуди!

Плантаторът измърмори нещо под носа си и извъртя глава.

Барет долови острата миризма на уиски. „Господи, той е пиян! Как ще успея да го измъкна оттук?“, помисли си трескаво тя.

Жената бясно разтърси тежкото, потънало в дълбок сън тяло, но освен няколко промърморени ругатни, нямаше резултат от усилията й. Тогава, без да се замисля, Барет започна да го шамаросва през лицето. Един, два…

Пейгън сграбчи китката й и болезнено я стисна.

Очите му едва-едва се отвориха.

— Надявам се, че имаш основателна причина, Нихал… — той млъкна и подуши въздуха. — Какво, по дяволите…

Само няколко секунди му бяха достатъчни, за да дойде на себе си.

Пейгън скочи и се огледа.

Барет му показа каната. Очите й сълзяха от дима.

— Нямам нищо по-подходящо. Ще те облея.

Тя дори не изкача отговора му и изля част от водата върху гърдите му. Останалата вода изля върху себе си.

Барет вече бе на прага, но спря, защото усети, че той не е зад нея. Пейгън стоеше до библиотеката в другия ъгъл на стаята и отваряше като бесен чекмедже след чекмедже.

— Няма време, Пейгън! Само след минути вече няма да можем да излезем.

Той я погледна. Върху лицето му бе изписана яростна решимост да направи това, което си бе наумил. Само след миг го откри — малка кожена кутийка. Пъхна я в пазвата си.

Трябва да е нещо много важно за него, щом като рискува живота си, за да го вземе, забеляза някак между другото Барет.

В този миг в гъстия дим изплува дългото, кокалесто лице на полковник Хедли.

— Цялото крило всеки момент ще рухне, по дяволите! Излизайте оттук! И двамата! Пратих Нихал да извика берачите. Ако не излезем веднага…

Пейгън се обърна към него и хладнокръвно закопча горното копче на ризата си.

— Напълно си нрав, Адриан. Тук наистина става неприятно.

Сега вече Барет го почувства до себе си. Той бързо я тласна към бушуващия ад в коридора. Желязната му прегръдка й се струваше единствената реална връзка с живота в нескончаемите секунди, докато си пробиваха Път през пламъците и дима.

Когато най-носле излязоха през портала навън и ги лъхна прохладния, чист планински въздух, и двамата паднаха на колене. Кашлицата раздираше гърдите им, очите им бяха заслепени от пламъците, телата им пареха.

Пейгън веднага се изправи и се втурна към южното крило, където вече се чуваха първите сигнали за тревога. Няколко секунди по-късно след него се появи и полковникът.

Барет остана върху влажната от росата трева, разкъсвана от болезнените пристъпи на кашлицата. Лицето й бе изцапано със сажди. Дланта на ръката й, изгорена от нажежената медна брава, ужасно я болеше.

И все пак, всички тези болки не бяха нищо в сравнение с простичкото щастие, че е жива.

От мрака към нея подскочи една трепереща, космата фигурка и се сгуши в прегръдките й. Барет притисна маймунката близо до себе си. Така, притиснати една до друга, двете с безмълвен ужас наблюдаваха как оранжевочервените пламъци се издигат над цялото южно крило и осветяват всичко наоколо.

Внезапно, озарен от пламъците, се открои един висок силует на мъж. Барет веднага разпозна широките рамене и мускулестите бедра на Пейгън. Никога не можеше да сбърка. Плантаторът взе от ръцете на един от цейлонците зад себе си първата кофа с вода и я изля върху пламъците, после я върна празна и пое следващата.

Така измина близо половин час. Кофите се подаваха във верига, с яростна последователност и бързина, а Деверил Пейгън бясно ги изсипваше върху огнените езици.

Барет едва виждаше от дима тази надпревара е пламъците, но беше убедена, че едва ли ще успеят да се справят с огнената стихия.

* * *

След близо час бушуващата стихия на огъня бе усмирена. В сумрака на безлунната нощ остана да чернее като страшен белег само овъгленият покрив на южното крило. Нихал се бе сетил да доведат слоновете и да изливат с хоботите си вода върху огъня.

„Едва ли ще успеем“, бе си помислил по едно време Пейгън, докато прокарваше уморено почернялата си от сажди ръка по челото.

Но покривът беше спасен и само две от стаите в южното крило бяха пострадали.

За съжаление едната от тях беше кабинетът му.

— Нихал, погрижи се да заведат слоновете на реката и да ги оставят добре да се охладят. Утре ще празнуваме. Никаква работа в сушилните. Сигурен съм, че си отделил някъде от онази силна оризова ракия. Почерпи всички. Момчетата си го заслужиха, Бог ми е свидетел!

Изневиделица изникна и полковникът и потупа Пейгън по рамото.

— Съвсем на косъм беше, Дев. Чак ме бе страх да си го помисля, по дяволите.

Пейгън кимна. Плантаторът уморено се взираше в пострадалата от пламъците сграда.

— Сега, след като всички сме живи и здрави, може би ще ни кажеш кое бе това толкова важно нещо, заради което се задържа в кабинета? — смъмри го Хедли доста строго. — Можеше да загинеш, а заедно с теб и младата жена, чиято смелост всъщност ни спаси. Честно да си призная, досега не съм срещал такава жена. Но нека… нека се върнем към въпроса ми. Искам да знам какво има в тази кутийка.

Пейгън едва забележимо се усмихна и извади от пазвата си малката триъгълна кутийка, изработена от кожа и инкрустирана със злато. Той я задържа малко в ръка, отвори капачето и я подаде на шотландеца.

Хедли сбърчи вежди. Няколко секунди той се взира с явно недоумение в кутийката. Очакваше, че в нея може да са скрити хиляди други неща, но не и това, което виждаха очите му в момента.

Полковникът внимателно извади овална миниатюра с позлатени ръбове.

— Портрет?! — той вдигна изумения си поглед към Пейгън. — И ти рискува живота си заради това?

Пейгън само сви рамене и не отдели очи от миниатюрата.

Висок мъж с тънки, стиснати устни и горда осанка.

Слаба, деликатна жена с рокля от моарирана коприна с цвят на слонова кост. Крехките й бели ръце — здраво стиснати в скута й.

А пред тях — около седемгодишно момче, с решителен и упорит израз на лицето, което вече се чувства мъж.

Семейството бе застанало на просторна веранда, някъде в подножието на Симла. Планината бе смарагдовозелена, терасовидно нагъната.

Четвъртата фигура от групата беше черноока индийка, най-вероятно дойката. Очите й изглеждаха загрижени и сякаш криеха някаква тайна.

— О, но това наистина е много важно, Адриан. От тази миниатюра присмехулно ме гледа моето минало, малкото минало, което ми остана. Не мога да си позволя да загубя и него.

Полковникът се намръщи и понечи да каже нещо. После обаче промени намерението си, въздъхна и сви рамене.

— Все пак, в момента мен повече ме интересува настоящето. А то е, че ти, стари приятелю, си изморен до смърт и е най-добре да си починеш, докато още имаш време за това. Сезонът на мусоните настъпва и трябва да побързаме, ако искаме дотогава южното крило да е възстановено.

Шотландецът потупа Пейгън по рамото и тръгна тромаво към стаята си.

„Толкова съм мръсен — помисли си плантаторът, оглеждайки мрачно почернелия си от сажди ръкав. — Мириша на дим. Дяволски съм уморен.“

Пейгън тръгна към стаята си, решен да направи отчаян опит да се поизмие, а след това да потъне в дълбок сън.

Краката му обаче отново го поведоха в посока, обратна на тази, която водеше към стаята му. Като насън Пейгън извървя петдесетината крачки по тъмната веранда, дръпна резето и безшумно отвори вратата пред себе си.

Тя бе седнала в креслото до прозореца, осветена от златистата светлина на единствения маслен фенер. Разпуснатата й коса падаше върху раменете й като водопад от течен кехлибар.

Беше по-красива от всякога. По-красива от образите, които той извикваше от миналото. По-красива от образа, който бе рисувал в копнежите си. Сякаш всички се сливаха в едно — сега, когато му предстоеше може би последната схватка със смъртта.

Ръцете му се вкопчиха в хладната, полирана рамка на вратата, но тялото му не помръдна. Пейгън съзерцаваше жената, която въпреки желанието си, не успя да намрази.

Лицето й бе овал от алабастър, очите й — езера от малахит.

Барет го забеляза, но с нищо не показа, че е изненадана. Тя остана неподвижна в креслото си.

— Спри ме, соколице! — гласът му бе дрезгав и мрачен.

Само устните й потрепнаха. Лицето й оставаше все така безизразно.

— Утре тръгваш за Коломбо — промърмори Пейгън, сякаш говореше сам на себе си. — Ще пратя с теб Нихал и още двадесетина мъже, ако се наложи. Но едно е сигурно — няма да останеш тук нито ден повече.

Жената в креслото едва забележимо трепна.

Защо думите му отново я нараняваха толкова жестоко? Нали именно това бе очаквала, това бе искала през цялото време…

Нима не беше така?

— Там ще си в безопасност — продължи Пейгън, стигнал до средата на стаята. — Ще уредя да напуснеш Индия най-много до седмица. Да заминеш например за Макао. Или предпочиташ Америка?

„Нито едно от двете“ — мислеше си жената с коса като слънце. В очите й блестяха сълзи. — „Искам да съм тук. Или където й да е, но да съм с теб.“

Пръстите й нервно си играеха с белите воали на нощницата. Върху раменете й беше заметнат аленозлатист кашмирен шал, но по тялото й преминаха тръпки, сякаш от студ. Или може би от нещо друго?…

— Не протестираш, така ли? Приятно съм изненадан, Angrezi. Нищо не е в състояние да ме убеди, че би могла да останеш, по дяволите. Сега опасността е толкова близо дори тук — в Уиндхевън, където се надявах, че ще бъдеш на сигурно място. А и ти с всяка следваща секунда ме обсебваш все повече и повече.

Пейгън вече бе съвсем до нея. Лицето му беше черно-бяла маска от светлина и сенки.

Барет вдигна очи и се загледа във вената, която пулсираше на слепоочието му, малко над зигзаговидната плетеница от сребристи белези между веждата и скулата му.

— Нищо не може да ме разколебае, чуваш ли? Утре тръгваш. На разсъмване.

Бавно, с изящна грация, жената се изправи от креслото си и отметна кашмирения шал от раменете си. Сега светлината на фенера не срещаше никаква преграда и проникна през бялата прозрачна нощница, за да залее със златисти отблясъци прекрасното й тяло.

Дъхът на Пейгън спря.

— Не се опитвай да ме разубеждаваш, соколице! Предупреждавам те, няма да успееш.

Тънките й пръсти с нежно докосване проследиха сребристия белег около окото му. Тя вече бе станала от креслото, изправи се на пръсти и устните й повториха движението на пръстите. В следващия миг Барет махна превръзката и зацелува наранената кожа под нея.

Пейгън изстена.

— О, небеса, но…

Слабичките й ръце се отпуснаха върху раменете му Барет почувства как мускулите му, твърди като гранит, се стягат под изцапаната със сажди риза. Очите му бяха притворени. От усилието да обуздае чувствата си, лицето му бе толкова напрегнато и сковано, че излъчваше само едно — болка.

Значи утре. Оставаше им само тази вечер.

Думите не бяха изречени, но те сякаш пулсираха, сякаш можеха да се пипнат в нажежения въздух между лицата им. Изрече ги тя. А може би, той…

Най-вероятно и двамата.

Пръстите й леко се отместиха и пропълзяха по волевата, мъжествена извивка на долната му устна.

Пейгън потрепери.

— Спри, Angrezi!

Барет не спря. Тя направи още една крачка към него. Бедрата й погалиха неговите с леки, почти въздушни докосвания, а връхчетата на гърдите й опариха кожата му като нажежени игли.

Долната му челюст се стегна и той отметна глава назад, сякаш го бе пронизала непоносима болка.

Или безпределна наслада…

— Не! — изръмжа Пейгън.

Барет не отговори. Мъдростта на женската й природа не позволи да повярва на думите му именно сега, когато владееше много по-красноречив, много по-убедителен език. Тя се приближи още по-плътно към него, завладяна от горещината на тялото му, от слабия солен привкус на кожата му.

Отърка гърдите си в неговите. От устните й се отрони лек стон. Всяко допиране зараждаше нова, още по-силна вълна на наслада. Телата им трепереха от възбуда.

Да, сега времето й принадлежеше. Сега то бе реално и осезаемо. Дори споменът за похотливостта на Джеймс Ръксли не можеше да го омърси. Сега светът не съществуваше извън пространството на тази стая, извън стихията на сърцата им, извън бясното препускане на кръвта им.

Барет не можеше да си тръгне преди да е вкусила за последен път върховната наслада на една нощ, прекарана с него.

Ръцете й го притиснаха още по-силно, ноктите й се впиха в стоманените му рамене. Слабините му, мъжествено твърди, пареха корема й. Жената тържествуваше. Сега тя безпогрешно разбираше как той се предава в ръцете й, предава се бързо.

Отхвърлила задръжките на свенливостта, обладана единствено от напиращия стремеж да го опознае изцяло, Барет прилепи своята мекота към неговата твърдост. Той бе възбуден до краен предел.

Тя леко се олюля и тялото й го притисна още по-силно. Мъжът, който досега й бе причинил толкова страдания, в момента трепереше в кадифения плен на надмощието й. Сърцето му биеше като лудо, през тънката й нощница грубата му, необуздана сила нахлуваше в нея като огън.

Сега настъпи мигът, когато горещият влажен връх на езика й пролази в трапчинката на шията му и устните й леко щипнаха настръхналата кожа. После я засмукаха.

От гърлото му се откъсна дрезгав стон. Пейгън светкавично сграбчи ръцете й. Пръстите му се впиха толкова дълбоко, че той усети твърдостта на костите й под мускулите.

Не виждаше, обезумял от страст.

— Върви по дяволите, магьоснице! — изрева той и с едната си ръка обхвана двете й китки, а с другата плътно я привлече към себе си. — Така е още от първия миг, в който те видях. Не си се съмнявала дори за секунда в това, нали?

Барет дотолкова бе увлечена в страстта си, че не можа дори да се усмихне, да възтържествува от признанието му. Тя само се притисна още по-плътно, подчинена на копнежа да попие горещината му, да поеме твърдостта на тялото му дълбоко в себе си.

— Моля те, Пейгън! — това бе нежна като кадифе въздишка.

— Ти прехвърли границата на насладата! Вече не мога да спра!

Бърз и горещ, езикът му яростно галеше ухото й, а тя се извиваше като котка в прегръдките му.

— Тялото ти сякаш шепне, Angrezi. Нашепва за дивни, необятни простори. В името на Шива, кълна се, че всеки миг ще ме отведеш зад пределите на блаженството!

Той я наведе назад. Пръстите му болезнено стиска за ханша й. Само след миг тя почувства под себе си някаква хладна, гладка повърхност. Пейгън я бе повдигнал върху бюрото.

Мисълта, че няма да се любят в леглото нажежи желанието й до краен предел.

Пейгън разкъса ефирната нощница и въздушният плат се смъкна до кръста й. Подивял от страст, Тигъра поглъщаше с поглед пищната красота на голото й тяло.

— Погубваш ме, Angrezi!

Пейгън обхвана гърдите й в загрубелите си мазолести длани и започна да мачка и разтрива зърната. Тя стенеше.

— Никога не съм имал тази възможност, нали? Никой от двама ни не я е имал!

Главата му се сведе и езикът му леко засмука малките розови връхчета. Пейгън усещаше жаравата на кръвта й, пламъка на страстното й отдаване. Всяка клетка от тялото й сякаш отново се раждаше под допира на устните му, съживена от пламъка на любовта.

Той я галеше с език, с ръце, с цялото си тяло. Устата му мълвеше странни, нечувани досега думи. Сякаш самият допир с кожата й раждаше тайнствено заклинание.

Барет нито за миг не помисли да го спре, забрави всичко, освен дивния възторг, че кръвта й кипи, че мускулите й горят…

Тя се вкопчи в рамото му и трескаво започна да разкопчава ризата му. Остана без дъх, докато успее да смъкне просмуканата от дим и пот риза от масивните му рамене.

Пейгън сподави стона си.

— Слабост е, непростима слабост е желанието ми, Angrezi, но сега вече ще те имам. Ще имам душата ти.

Барет притисна устни към гърдите му и езикът й пропълзя между гъстите косъмчета. Мъжът до нея миришеше на чай, на дим, на смола, на сол — на мъж. Кожата му бе като топло кадифе, обвило нажежената, разтопена стомана на мускулите му.

Тя знаеше, че това е лудост, но не се поколеба и заровила глава в гърдите му, стисна между зъбите си къдраво кичурче и рязко го дръпна.

Пейгън се вцепени, измърмори нещо на хинди и вкопчи пръсти в ханша й. После изрева, разтвори бедрата й и я привлече плътно към слабините си.

Той бе огромен, горещ, пулсиращ.

Барет почувства внезапен страх, който обаче отмина също така внезапно. Прогони го стихията на страстта й.

Затаила дъх, тя потърси с устни едното му зърно, намери го и необуздано го засмука. Чуваше бесните удари на сърцето му. Той трепереше. Досега бе победител, сега бе победен.

Барет дразнеше кожата му с бавни, премерени движения, които му причиняваха сладостна болка. Някакво тайнствено, далечно познание движеше ръцете й. То не идваше от паметта й, а от слепия й женски инстинкт. Барет се почувства така, както би се чувствала всяка жена на земята, която обича до полуда и която е обичана.

Усети го като гореща стомана между бедрата си.

Тя се отдаваше изцяло, отчаяно решена да вкуси от всичко, да почувства всичко, което той може да й даде. Очите й се затвориха, косата й се разпиля върху лицето и раменете като златист ореол, а дългите й бедра обви ха кръста му.

— Господи, какво щастие е да те почувствам цяла та, Angrezi! Да чувам задъхания ти, сладостен стон, да усещам бясното потрепване на плътта ти. Когато свърша, ти ще ме имаш във всяка частица от тялото си Толкова дълбоко, толкова навсякъде, че никога няма да ме забравиш!…

Пейгън съвсем разкъса нощницата й и я захвърли зад себе си. Сега между телата им нямаше никаква друга преграда освен горещия, наситен с миризмата им въздух. Тя се гърчеше, дращеше го като тигрица, а той се опиваше от необузданата й свирепост. Пейгън знаеше, че по-късно ще съжалява за слабостта си, но точно в този момент нямаше сила на света, която да го спре, да остави красотата й да се изплъзне от ръцете му невкусена и недокосната.

Толкова бързаше, че дори не свали бричовете си. Необходимостта да се слее с нея бе толкова жестока, че го заслепяваше, не му позволяваше да мисли, спираше дъха му…

За малко да умре. За малко да я загуби завинаги…

Пейгън събори с един замах кристалните чаши върху бюрото и я придърпа към себе си. Дъхът му спря. Усети и нейната възбуда, страстното й желание да го приеме.

Тя беше въздушно лека, сякаш изтъкана от копринени нишки. И цялата бе топлина.

Цялата бе жена.

Той беше толкова близо до рая, както едва ли някога грешник като него бе стигал.

— Сега ли, Синамон? Кажи ми…

— Сега, любов моя. За Бога, не ме… не ме карай да чакам!

Пейгън потрепери от задъханата й молба, много по-властна и от най-страстните ласки. А може би това бе любовта, любов, родена сред овъглените останки на опропастения му живот.

— Нека Бог ми прости тогава, но вече не мога да се спра. Трябва да те имам, Angrezi! Да те имам поне сега, щом не мога да те имам завинаги!

И той влезе в нея. Твърдата му, пулсираща мъжка сила нахлу във влажната мека коприна. Тя го поглъщаше изцяло.

Барет не беше на себе си от възбуда. Тя отметна глава назад и затрепери под огромната, опияняваща сладост да я притежава.

Пейгън й отвърна с ярост, със свирепа наслада, която граничеше с нечовешка болка. Той се отдаваше на тази жена, без да остави нищо за себе си. Душата му преливаше и се сля с нейната.

Или може би нейната преливаше и се сля с неговата…

Той повтаряше името й като заклинание, като молба. Той я възхваляваше, ласкаеше я с любовни думи от древни времена. Мъжът тържествуваше и я изпълваше цялата. Ноктите й вече деряха раменете му.

— Пейгън! Аз… О, боже…

Тя се разтърсваше цялата от сладострастие. Още секунда и телата им щяха да се слеят в едно — женствената мекота да се разтвори в мъжката стомана…

В душите им струеше светлина. Двамата не само я усещаха, тя струеше през очите им. Някакъв парещ, силен вихър, стар като света, се надигна от дълбините на тялото й и се втурна да си проправя път през вените и кръвта й, за да я отнесе със себе си в рая.

Пейгън поглъщаше всяко нейно движение, всеки тих, накъсан стон. Той я имаше, имаше я изцяло, но все още оставаше в нея — твърд като камък.

В един миг треперенето й постепенно утихна, синьо-зелените й очи се отвориха и Пейгън се осмели да види в тях не само страстта, а и нещо друго, нещо, което си позволи да нарече любов.

Тогава отново започна да се движи, навън и навътре, дълбоко и още по-дълбоко, да дразни кадифените листенца на женствеността й.

Тя се вкопчи в тялото му като ослепяла и пак затрепери. Дивната наслада отново нахлуваше във всяка нейна клетка.

Този път той я задържаше на предела.

— П-пейгън!

— Да, любов моя, почувствай го, как навлиза в теб В него е живецът на битието, единствената радост, която боговете са позволили на смъртните, след като са затворили за тях вратите на рая.

— Стига… Стига толкова… Не мога…

— Можеш, цвете мое. Този път ще бъде още по-хубаво. Както никога досега.

И в същия миг навлезе дълбоко. Пулсиращото острие на страстта докосна меката й топла утроба.

Сега тя наистина обезумя. От устата й се отрони див, сладостен вик на възторг и изумление.

Едва тогава Пейгън отметна назад глава и освободи природата си.

Той смътно се запита дали тази вечер няма да зароди нов живот в утробата й, но насладата в момента беше толкова пълна, мисълта му толкова неясна че нямаше място за страх и съжаление.

Сега Пейгън бе познал успокоението на завръщането у дома, бе се преродил от чудото на нейната любов. Любов, каквато никога не се бе надявал, че ще срещне.

В мига, когато се отпусна върху гърдите й и се отдаде изцяло на блаженството, въздухът ухаеше на рози и жасмин. Беше готов да се закълне в това.

* * *

— Мръсен си.

Упрекът й бе мек, леко закачлив. Най-после бяха стигнали до леглото и сега лежаха заметнати с лека завивка, блажено отпуснати.

Барет сгуши глава в широкото му рамо и лениво прокара пръсти по острите косъмчета върху гърдите му, съвсем под брадичката й.

— Х-м-м.

Под спуснатите му клепачи очите му проблясваха.

— Целият си в сажди и миришеш.

— Не се и съмнявам.

— За малко да загинеш в пожара — добави тя. В тона и вече се долавяше обвинение.

— Щеше ли да ти е мъчно за мен, малка палавнице? — Пейгън неочаквано пъхна ръката си в извивката между бедрата.

Барет не побърза да отговори. Беше заситена и отпусната и нямаше настроение да се дразни.

Пейгън я стисна още по-силно и се наведе над нея.

— Е, добре, грубиян такъв. Щом като само незабавният ми отговор може да те накара да ме пуснеш и да станеш…

— О, аз бих станал и от много по-малко — промърмори Пейгън. — Малка, хищна палавница като теб може да ме накара да се изправя само като… ооо… само като ме погледне.

Барет си спомни за страстното им сливане, за задъханото им, несвързано дишане само преди броени минути и лицето й се обля с червенина. Очите й заблестяха и тя леко въздъхна.

— Да, нахалнико, щеше да ми е жал. — Пръстите й прошариха като перца през гъстите косми на гърдите му, докато открият зърната. Той потрепери от ласката й и тя се усмихна. — Много повече, отколкото предполагаш. Много повече, отколкото е разумно. Сигурно вече съм загубила ума си, щом си го признавам.

Пръстите й се плъзнаха надолу и вече галеха бедрата му.

Той моментално се напрегна, мъжествеността му се надигна и изпълни дланта й.

— За Бога, Angrezi! Какво правиш с мен?

Тя отново се усмихна — с тайнствената, грешна усмивка на жена, която познава силата си, жена, която се е освободила чрез любовта си.

— Така значи — дрезгаво каза Пейгън и се надигна на лакът, за да види отблизо лицето й. — Наслаждаваш се на магията, с която ме владееш, така ли, соколице?

След секунди той бе хвърлил бричовете си и я бе преметнал върху себе си.

— Пейгън! Аз…

— Късно е да се жалваш, Angrezi. Пришпори звяра и сега трябва да го яздиш.

Той я сграбчи през кръста и я плъзна по тялото си Пулсиращото острие на възбудата му леко погали гънките на нейната женственост. В същия миг я отдели от себе си, дръпна я високо нагоре и отново я плъзна надолу по тялото си. Пейгън сякаш се забавляваше с нея, напълно контролирайки възбудата си.

Тя се вкопчи в гърдите му и започна бясно да се извива.

— Пейгън!

— Искаш ли ме, Angrezi? Толкова силно, както аз теб?

Отговорът й бе само един дрезгав вик и трескаво притискане на бедрата й, които го търсеха. Сега ритъмът й бе изцяло завладян от глада й за тялото на му под нея. Изцяло завладян да запълни онази пустота, която го бе накарала да се съмнява в ослепителното си щастие в момента.

Барет вече бе готова да му отвърне. Тя обви тялото си около неговото и започна сякаш да танцува с бавни, плавни движения. Той потрепери. Сега вече бяха равни — всеки се отдаваше изцяло и получаваше до дъно другия. Кръгът се затвори, напрежението искреше между телата им подобно на сребристите светкавици над далечните, нагорещени от жегата хълмове.

— Сега, Пейгън! О, Господи…

И той навлезе дълбоко в нея, изпълни я, отдаде й тялото и душата си. Отдаде й цялото си същество копнеещо за любов. Тя му отговори със същото.

Дъхът им спря, ръцете им се вплетоха едни в други, телата им се сляха и двамата потънаха в неизразимо блаженство.

— Сега, meri jaan! — изстена Пейгън. — Сега и винаги!

* * *

Стопанинът на Уиндхевън нареди на слугите си да донесат медна вана и гореща вода.

Вниманието, което посветиха на къпането си беше толкова голямо, че скоро всичко около тях се покри с пяна. Старанието им бързо премина във весела игра, а тя — на свой ред, отстъпи място на бясно боричкане.

И въглените на страстта отново се разгоряха в буен огън…

Далеч навън, зад потъналите в сън чаени полета зад забулените в мъгла сини хълмове, се чу рев на тигър. Дълбок, протяжен, яростен рев.

Влюбените обаче останаха глухи дори и за това предупреждение.