Кристина Скай
Рубинът (29)

28.

Когато тръгнаха, първите аленочервени слънчеви лъчи вече пълзяха над върховете на дърветата. Пейгън вървеше най-отпред. Дългите му крака крачеха бързо, без никакво усилие по изсъхналата трева. Следваха го двама носачи, натоварили на гърбовете си провизиите от ориз. След тях вървеше Мита. Лицето й бе спокойно и красиво. Само леки бръчици засенчваха челото й.

С всеки изминат час горещината ставаше все по-непоносима. Потта се стичаше на тънки струйки от челото на Барет, събираше се в извивката на шията й, в гънката между гърдите й. Единствено гордостта й я държеше. Погледът й не се отделяше от широкия гръб на Пейгън.

Да, щом като той имаше сили да върви, трябваше да върви и тя!

Барет се опитваше да се съсредоточи върху крачките си. Тя отместваше с огромни усилия крак след крак. Всяко мускулче на тялото й молеше за почивка.

В един миг й се стори, че не чува нищо друго освен напрегнатия ритъм на сърцето си и че гората се затваря пред нея като непрогледна зелена стена.

Барет се олюля. Само след секунда здравите ръце на Пейгън я задържаха за лакътя. Това й помогна до някъде да дойде на себе си. Тя не желаеше дори да я погледне.

— Чувствам се чудесно, благодаря — каза отсече но тя. — Вече можеш да ме пуснеш.

Пейгън наистина я пусна. В същия миг земята сякаш се отвори под краката й и тя една не падна. Успя да се задържи секунди преди да потърси опора в бронзовото му рамо.

И веднага тръгна напред. Всяка нейна крачка бе резултат единствено от женското й непокорство.

— Твърдоглава жена си ти, Синамон. Някой ден твоят инат ще ти навлече доста неприятности, помни ми думата.

— Ще се справя с тях.

— Може и да не успееш, Angrezi! Неприятностите вече са станали твоя втора природа.

Барет само стисна зъби и продължи да се олюлява и да крачи напред, твърдо решена да не се предава.

— Добре тогава, по дяволите! — измърмори Пейгън. — Спираме за почивка.

Той извика нещо на Нихал, а помощникът му предаде заповедта на останалите носачи. Тамилите моментално започнаха да разопаковат торбите си. Настъпи суматоха.

Когато Барет се обърна, Пейгън вече го нямаше.

* * *

Тази вечер Барет отново пожела да се изкъпе. Пейгън реши да не я придружава. Но изпрати с нея Мита и Нихал. Индиецът носеше пушка.

Пейгън стоеше отстрани и ги наблюдаваше при тръгването, обзет от странно безпокойство.

Внезапно го стресна някакъв звук. Мъжът безпогрешно разпозна стъпките на мечка. Индийските мечки в повечето случаи бяха мудни и незлобливи, но веднъж раздразнени, бяха по-страшни от разярен слон.

Пейгън бързо нарами пушката си и тръгна след Барет и индийците.

Не минаха и няколко минути и той наистина забеляза мечката. Тя се бе спряла и душеше някакъв бамбуков пън, после спокойно се обърна и отново изчезна в джунглата.

Пейгън въздъхна с облекчение и тръгна обратно.

В същия миг дъхът му спря.

За Бога, та той не бе имал намерение да я наблюдава!

Барет бе изплувала пред очите му, сякаш Венера се раждаше сред море от зеленина. Да, тя наистина бе горда и стройна като богиня — стегнатите й гърди и бедра попиваха всички отблясъци на слънцето.

Тя се събличаше. Ръцете й сякаш галеха тялото й с гъвкави сластни движения — сякаш изпълняваха някакъв древен обреден танц за възбуда на мъжете.

Пейгън почувства по челото си капчици пот. Той нямаше сили да откъсне погледа си от жената.

Струваше му се, че усеща присъствието й с всичките си сетива, вдишваше мириса на, плътта й, лекотата на тялото й, скрито зад зелената завеса на гората. Косата й падаше на тежки къдрици, а фигурата й бе като изваяна от слонова кост, създадена само да бъде докосвана от мъж. Докосвана от него.

В един миг Барет развърза панделката в косата си и водопадът от огненозлатиста светлина заля меките извивки на раменете й. Дъхът на Пейгън спря.

Той наблюдаваше като омагьосан жената, която беше само на няколко метра от него. Как разкопчава колана си и бричовете й се свличат до земята. Сега тя бе облечена само с бялата риза. После тръгна към водата.

Барет не се потопи веднага, а само леко погали вълните с ръка, загледана в кристалната им прозрачност. Лицето й бе вглъбено, мислите й отлитаха надалеч. Сега тя приличаше на малка, изящна русалка, коя то току-що е излязла от морските бездни.

После тя бавно разкопча ризата си и я отметна от раменете. Последваха я презрамките на корсажа.

Пейгън наблюдаваше безмълвен, бездиханен, неподвижен.

Коприната на бельото й като че ли умишлено искаше да го подлуди от възбуда, защото сладостно прилепваше около всяка извивка на тялото й.

Сърцето едва-едва биеше. Пот струеше от челото му.

„Махни се!“, нареждаше му отчаян вътрешен глас.

„Не спирай!“, обаждаше се друг, по-дълбок, по-първичен.

Барет не спря.

Тънките презрамки на корсажа бавно се плъзнаха от раменете й. Голата й гръд се откри пред обезумелите от страст очи на мъжа зад храстите с цялото си великолепие. Сякаш току-що бяха цъфнали свежите, уханни цветчета на жасмина.

Пейгън с ужас усети, че целият трепери. Потта замрежи очите му, докато тя влезе във водата.

В този миг над джунглата легна пълна тишина. Сякаш цялата природа бе затаила дъх и я наблюдаваше.

Пейгън не можеше да помръдне. В един момент ръката му бавно се повдигна, но почти веднага отново се отпусна.

Какво можеше да направи той? Може би й причиняваше само болка, а въпреки всичките си гневни заплахи, това бе последното, което искаше да й причини.

Пейгън би я повикал, но гласът бе заседнал в гърлото.

Той би прекрачил зелената бариера и би я сграбчил във водата, мокра и хлъзгава, но краката му бяха като вкопани в земята от силата на хилядите мрачни спомени, от тежестта на тъмното му минало.

Той би предпочел да прави всичко друго, но не и това, което правеше сега — да стои безмълвен и да я наблюдава, когато единственото му желание бе да я докосне поне още веднъж, поне още веднъж да изпита сладостната магия на страстта й.

Пейгън обаче знаеше, че не може дори да се надява.

* * *

Лагерът постепенно се приготвяше за нощта. Носачите бяха наклякали в кръг в единия край на лагера и си разказваха всякакви истории. В другия край Нихал и Пейгън се бяха надвесили над някаква карта. Лицата им бяха напрегнати.

— Четири дни ще ни стигнат ли? — попита Пейгън помощника си.

— Четири, ако всичко върви добре, Mahattaya. Може и пет — изпитателно го изгледа Нихал. — Господарят убеден ли е, че веддите наистина са ловци, тръгнали да търсят дивеч?

— Да, така мисля, Нихал. Надявам се да е така. За съжаление ще се наложи по-късно да разберем къде е истината.

Слугата му се намръщи.

— Утре ще вървим през дефилето. Тигъра знае, че това е много подходящо място за засада. Ако тръгнем на изток, ще го заобиколим, но ще загубим три дни. Mahattaya, какво да правим?

Пейгън се намръщи.

— Нищо няма да променяме, Нихал. Тази вечер ще проуча маршрута и утре ще раздадем още пушки на носачите. Не можем да си позволим да губим цели три дни.

Старият слуга бавно кимна.

— Както Тигъра пожелае.

След тези думи Нихал тръгна, а Пейгън продължи да разглежда картата и да обмисля евентуалните опасности, на които щяха да бъдат изложени.

Стотици извивки на пътя. Стотици дерета. И вън всяко едно от тях можеше да се скрие цяла армия въоръжени главорези. „Защо главорези? — поправи се мислено Пейгън. — Хладнокръвни убийци. Добре поне, че наемниците на Ръксли отдавна са забравили какво е това джунгла.“

Тигъра сви картата и хвърли бърз поглед към палатката. През платното прозираше тънкия силует на жена, която нервно крачеше напред-назад между брезентовите стени.

Барет решеше косата си.

Докато следеше как ръката й с плавни, ритмични движения се вдига и спуска по гъстата, пищна коса Пейгън отново почувства до болка познатата слабост в коленете си. Стори му се, че едва ли не вижда как златистите й кичури се пилеят във въздуха и поемат в себе си всичката светлина от масления фенер.

Раменете й сякаш бяха изваяни от кристал — крехки и деликатни. Гърдите й бяха стегнати и сочни, а зърната им ясно личаха на очертанията от фигурата й.

Разумът му яростно се бореше с подсъзнателната подбуда да се втурне вътре, да я повали под себе си, да я изпълни цялата, да опита вкуса й, да я вземе. До мига на пълно, пределно изчерпване…

Това бе най-трудната битка, която Пейгън бе водил през живота си, но той я спечели. Само след секунди грабна пушката и решително навлезе в джунглата.

Там поне враговете му нямаха лице и съвсем не бяха така съблазнителни.

* * *

Барет среса косата си, остави настрана четката и се сгуши в леглото, опитвайки се да не забелязва колко е празна палатката.

Руменина обля млечнобелите й бузи при спомена за лагуната — за всичко, което й бе показал, което я бе научил да почувства.

„Съвземи се, глупачке! Него го няма. Сигурно в момента се налива с онази отвратителна палмова помия и се готви да посети палатката на Мита.“

Споменът за Мита отново прониза сърцето й с коварната стрела на ревността. Барет гневно се опита да се отърси от нея. Това, къде Пейгън прекарва нощите си, не беше нейна работа. Тя трябваше да е доволна, че не е при нея.

И все пак, тази мисъл съвсем не я успокои.

Над джунглата падна нощ.

* * *

Барет вече спеше, но в подсъзнанието й започваха да се прокрадват първите откъслечни спомени, започваха да я мамят миризми и звуци, които се бяха спотайвали досега. Образите идваха отдалече, но постепенно добиваха яснота, звуците ставаха все по-силни и отчетливи, миризмите я задушаваха.

Барет едва си поемаше въздух. Тя вдигна ръце, сякаш за да се предпази от тези вълни, които я заливаха една след друга.

Но напразно. Образите идваха все по-близо, по-близо…

В този миг тя разбра, че й предстоеше най-страшното. А то щеше да дойде с връщането на паметта й…

Барет скочи от леглото. Пръстите й бяха нервно изпънати, пулсът й препускащ. Сега тя се бореше с ужасите на мрака, със злокобната, разяждаща болка, скрита дълбоко в съзнанието й.

— Ннеее! Н-не мога повече… Стига!!!

Джунглата сякаш се разцепи на две от див женски стон. Не срещна никакво препятствие в тихата тропическа нощ и ехото бързо го отнесе до водопада.

Там беше Пейгън. Слухът му светкавично различи гласа й, въпреки силния тътен на водата. Стенанието прободе като нож сърцето му.

След секунда Пейгън вече бягаше като обезумял през джунглата. Бамбуковите клони шибаха лицето му, тръни раздираха ръцете му, но той не спираше.

С побеляло от ярост лице той отметна брезентовото покривало на входа и се хвърли в знойната тъмнина на палатката. Оръжието му бе готово за стрелба.

— Синамон?!

Никакъв отговор. Никакво движение.

После изведнъж дочу тих плач. Във въздуха се усещаше едва доловим мирис на някаква тропическа трева.

А в него самия — силния и омайващ аромат на жена. Мъжествеността му моментално се събуди, тялото му се стегна. По дяволите, дори само миризмата й…

— Кажи, по дяволите! Какво има?!

Когато очите му свикнаха с тъмнината, той различи смътния й силует. Ръцете й бяха протегнати напред, сякаш се предпазваше от нещо невидимо за него.

В един миг Барет скочи и размаха стиснатите си юмруци.

— Никога, никога няма да се добереш до тях, чуваш ли? Те са мои тайни!

Пейгън с два скока се оказа до леглото й, захвърли пушката си и стисна крехките й китки в ръцете си.

— Успокой се, Барет! Това е само сън. Няма никой. Само ние двамата.

Той леко въздъхна от облекчение. Отново тези кошмари. Само кошмари.

Жената в ръцете му обаче не знаеше това. Сега тя беше далеч от него, далеч от всякакво спокойствие.

— Н-нее! Този път са толкова близо. Трябва да стигнем Кингс Армс. Господи, не му позволявай да ме открие! — очите й бяха разширени от ужас. Тя яростно се мъчеше да се освободи от силните ръце на Пейгън.

Той застина, защото разбра, че Барет сега преживява отново някаква случка от миналото.

— Тихо, Синамон!

Едната й ръка се отскубна и раздра бузата му, по който имаше и други следи от ноктите й.

— За Бога, стига толкова! — изрева той.

Барет дишаше трескаво, гърдите й яростно се блъскаха в гърдите му и го възбуждаха. Очите му горяха. Устните му бяха посинели от стискане.

Добре тогава! Щом като нищо друго не достигаше до съзнанието й, може би това щеше да успее…

Пейгън я повали под себе си, сякаш беше кукла. Силната му прегръдка не й позволяваше да помръдне, бедрата му здраво я притискаха към леглото. В мига, в който Барет почувства тяхната топлина и тежестта на мъжа върху себе си, очите й се разшириха още повече.

Дрезгави, непонятни за нея думи я заливаха на талази. Странни, тайнствени думи…

Сред тях обаче чуваше ясен и реален глас.

— Искам те, Angrezi! — шепнеше Пейгън. Устните му бяха само на сантиметри от нейните. — И един ден ще те имам, кълна ти се! Ще бъдеш моя! Моя, а не пленница на кошмарите си!

— Н-никога — мълвеше тя, трепереше и се гърчеше. Пред очите й се появи злобно ухилен череп, който леко се поклащаше.

— Първо ще взема топлината ти. После ще взема сърцето ти. А най-накрая, най-накрая ще взема душата ти!

Това бе дяволът. Това бе смъртта.

Барет знаеше, че те наистина ще изпълнят заканите си!

Черепът се доближи още повече. Кръвта й се смръзна. Устните й трепереха. Тя неистово се мяташе.

— П-пейгън! — изкрещя тя. — Господи, Пейгън, помогни ми!

Мъжът над нея се скова. Лицето на Барет беше разкривено от ужас, пулсът й бясно биеше. Пейгън се опита да си представи дяволския образ, който я тормозеше и в един миг го обзе бясна ярост.

Нима образът бе толкова ужасен, че Барет не искаше да го съживи от миналото?

— П-пейгън! Къде си, за Бога? — в гърлото и заседна горещо ридание.

При този зов той съвсем загуби самообладание. Господи, тя го искаше, тя имаше нужда от него! И най-важното — тя му вярваше!

Прозрението дойде до съзнанието на Пейгън като порив на свеж океански вятър след дълги дни изнурителна тропическа жега!

— Тук съм, принцесо моя! Тук, до теб! Сега спи. Аз ще те пазя.

Слабото й тяло потрепери. Дъхът и секна.

— Пейгън? Какво… — Барет внезапно застина в прегръдките му. — К-какво правиш тук? — сковано и настойчиво повтори въпроса си тя.

— Ти ме извика. Извика името ми, Angrezi. И аз дойдох.

Замайването от кошмарния и сън още не бе преминало, но Барет решително му отговори:

— Аз… аз сигурно съм сънувала. Казах ли… казах ли? — не посмя да довърши въпроса си тя.

Барет знаеше, че той й казва истината.

— Какво дали си казала, Синамон? — очите му изведнъж станаха сериозни и настойчиви.

Не, сега Пейгън нямаше да й помогне. Неговото терзание в момента не бе по-малко от нейното. Всеки нерв, всеки мускул от тялото му изгаряха от страст.

— Казах ли нещо?… Направих ли нещо? По дяволите, знаеш какво имам предвид!

Пейгън леко се усмихна. Лицето му оставаше скрито в мрака.

— Не те разбирам, Angrezi. Защо не ми го кажеш направо?

Това предизвикателство я накара отново да заблъска ръцете и раменете му, да се опита да се изтръгне от прегръдката му.

Той обаче я държеше без никакво усилие. Превъзходството му само я разгневи още повече.

— Пусни ме! В-върви по дяволите!

— Що за джентълмен ще бъда, ако го направя, Angrezi Не забравяй, че ти бе тази, която ме извика в леглото си, а и половината лагер сигурно са чули, че викаш името ми. Да извикам ли Нихал да ти го докаже? Или може би Мита?

— Не, по дяволите. Това бе само… само защото сънувах кошмари. Направила съм го, без да искам.

Очите на Пейгън хитро светнаха в тъмнината.

— Нима, Синамон? — запита я той с кадифен глас, който обаче вещаеше сигурна опасност.

— Разбира се — отсече рязко Барет. — Първото име, което ми е дошло наум вероятно е било твоето. Още повече, че това май е единственото име, за което мога да се сетя — добави горчиво тя.

Пейгън се извъртя така, че с всяка част от тялото си плътно се долепи до нея.

— Ни ти вярвам, Синамон. Да оставим настрана това, че ти самата не си вярваш! — продължи неумолимо той.

Пейгън дишаше тежко, разкъсван от желанието да я притисне към себе си така, че тя да не може да си поеме дъх, да почувства мекото й гъвкаво тяло да се разтапя под неговото, да я изпълни с мъжката си топлина. Тигъра стискаше зъби, опитваше се да обуздае дивия си глад, знаеше, че в този момент тя наистина е негова и че в състоянието, в което се намираше — някъде на границата между съня и пробуждането, тя дори не би се съпротивлявала.

Само след секунда Барет щеше да извива тялото си в желание, кадифеното й тяло щеше да се разголи под пръстите му, сладостният й стон щеше да обгърне и двамата…

В един миг всички звуци на джунглата — от чуруликането на птиците до жуженето на насекомите, се сляха в един — в бушуващия ритъм на сърцето му.

В задъхания, отривист отговор на нейното.

„Господи, как те искам, Angrezi. Искам единствената преграда между нас да бъде горещата ти кожа. Да бъдеш само желание. Ръцете ти страстно и силно да рошат косата ми. Устните ти треперещи да мълвят името ми а аз да ти покажа света на истинското блаженство!“

Пейгън изведнъж се стресна, осъзнал как в лудостта си едва не бе произнесъл тези думи. А те бяха много опасни, защото веднага щяха да дадат в ръцете й цялата власт над него.

Той тихо изруга, скочи на крака и със залитаща походка се премести в леглото си.

„По дяволите тази прелъстителка!“, помисли си той. Ако сега си позволеше да я обладае, щеше да означава че е глупав като чакалите, които виеха отвън, или като маймуните, които се гонеха и крещяха в развалините на храмовете.

Сега Деверил Пейгън бе стигнал дотам, че да зареже всичко, за да изпита няколко часа наслада с една сирена с копринена кожа, изпратена му от мръсника, на речен Джеймс Ръксли.

Дали тя помнеше уроците му…

— Стига сме се забавлявали, Angrezi Време е да спим.

Пейгън постави пушката си така, че да му е подръка и кръстоса силните си ръце зад главата.

Леглото се огъваше под тежестта му. Металните пружини скърцаха.

Пребледняла, Барет следеше движенията му, дебнеше всеки звук. Единственото, за което можеше да мисли в момента, бе колко хубаво е да лежи под едрото му, топло тяло, да усеща всеки негов мускул…

„За Бога, какво става с мен? Нима съжалявам, че Пейгън се премести в леглото си?“

Жената се намръщи, мислите й вече бяха съвсем объркани.

Толкова много неща в този мъж всъщност не бяха такива, каквито изглеждаха. В един миг той яростно я завладяваше със страстта си, в следващия я предпазваше от собствената й необузданост.

Той беше звяр, беше безжалостен. Неумолим тиранин.

Въпреки че не искаше да си го признае, Барет знаеше, че Пейгън би могъл да я има във всеки момент, стига да пожелае. А тя, тя бе готова да му се отдаде. Бе готова да го направи преди минута. Завладяваше я силата му, тайнственото, магическо умение на пръстите му. Той прекрасно го знаеше.

И въпреки всичко не го бе направил.

В този миг Барет осъзна, че Деверил Пейгън е човек на честта, макар да го показваше по свой, странен начин. Тази мисъл сякаш я зашемети. Странна слабост обзе тялото й, дишаше забързано, на малки глътки. В слабините й отново пропълзя познатата топлина.

— Пейгън?

— Спи! — заповяда й мъжът от другия край на палатката.

— Беше… беше ми студено. Т-толкова студено. Насън ми се яви един череп — твоят череп. Вътре грееше някакъв камък — ярък и ослепително червен. Пламъците му обаче бяха студени, непоносимо студени. Красотата му идваше сякаш от дявола — Барет рязко си пое дъх. — Нима… нима съм се побъркала?

Пейгън се намръщи. Какво знаеше тя за рубина? Какви сведения имаше закътани в потайните дълбини на съзнанието й. Може би имаше нещо, което можеше да му послужи като коз в играта срещу Ръксли. Англичанинът нервно отхвърли тази мисъл.

— Забрави за това, нали е било само сън — промърмори той.

Предчувствието за опасност, което го завладя при думите й, охлади малко кипналата му страст. Пейгън се обърна настрана и се опита да не мисли на пулсиращата твърдина между бедрата си. Да не мисли за тялото, което само преди минути бе под неговото.

Да забрави колко силно я желаеше. Дори и сега.

В безуспешните си опити да намери някакво, макар и измамно облекчение, Пейгън дълго се въртя в леглото и с нетърпение чакаше утрото.

— Това… Това беше рубинът, нали? „Окото на Шива“?

Чертите на лицето му се изостриха.

— Стига си фантазирала, по дяволите! Било е само сън, казах ти — Пейгън сякаш сам се мъчеше да повярва на думите си.

Настъпи тишина. Дълго време само звуците на джунглата изпълваха безсънната им нощ.

В един миг Пейгън отново долови шум откъм леглото на Барет.

— П-пейгън?

— Заспивай, за Бога!

Малката й брадичка се вирна предизвикателно.

— Аз… Аз си спомних. Искам да кажа, че си спомних, че наистина извиках името ти.

Тигъра въздъхна. Трябваше да си признае, че много му се бе искало поне този път да не е така дяволски откровена. Спомените й още повече го възбуждаха. Пейгън промърмори нещо, което се опита да звучи съвсем безучастно, и се сви в леглото си с надеждата, че поне така ще облекчи болката в слабините си.

Сам знаеше, че няма смисъл.

Да, до сутринта имаше още много време.

— Има… има още едно нещо…

Пейгън преглътна една цветиста ругатня.

— Сега пък какво има, малката?!

— Искам… искам просто да знаеш, че наистина… наистина имам нужда от теб. И за това се оказа прав.

Барет тихо избърса една сълза. Трябваше да му го признае. Някакво чувство, дълбоко в нея, й подсказваше, че честността е била една от най-сигурните опори в живота й.

— Дори и в съня си бях сигурна, че ще дойдеш, нали разбираш?

След това задъхано, до болка откровено признание, Пейгън едва си поемаше дъх. Направо му се искаше да повярва, че това е някакъв хитър номер. Много по-лесно щеше ла го понесе, ако наистина беше така.

И все пак, мъжката интуиция му подсказваше, че жената в другия край на палатката му казва истината.

— Приятно ми е… Приятно ми е да го чуя, Синамон — каза най-носле той. Гласът му бе странно прегракнал. — А сега, би ли ме оставила да спя, за Бога!

* * *

Пейгън стоеше неподвижен, загледан във водата. Слухът му, свикнал със звуците на джунглата, долавяше и разпознаваше и най-малкия шум.

Тихото сумтене на тръгналата за нощен лов мечка. Забързаното пъхтене на чакала. Резкия писък на жертвата му.

Мъжът до водата внезапно застина. Той долови тихия разговор на двамата пазачи, застанали зад бамбуковия храсталак. Пейгън сам им бе наредил да стоят там! Носачите обаче бяха прекалено увлечени в приказките си, за да обръщат внимание на другите звуци около себе си.

Освен това бяха нервни. Пейгън долови притеснението дори в отсечените им, безсмислени хвалби.

Това го накара да се усмихне.

Още три дни и щяха да стигнат до първия от зелените хълмове на Уиндхевън. Лицето на плантатора се изопна.

Стана твърдо като камъка, който сънуваше нощем.

За тези три дни можеха да се случат толкова много неща. И тогава тези тамили, от които сега нямаше никаква полза, щяха да станат много по-нервни. Това им го обещаваха черните очи на човека, който познаваше и най-слабите движения в мрака на нощта.

Само след минути той отново се сля с джунглата, като мина само на сантиметри от тях.

Нощта го погълна и нито едно живо същество наоколо не усети призрачното му присъствие.