Кристина Скай
Рубинът (35)

34.

Разположиха се да лагеруват през нощта, след като прекосиха буйна река в една малка, обрасла със сандалови дървета и евкалипти долина. Нихал й каза, че тук ще са в безопасност, след като беше разузнал наоколо и не бе открил следи от преследващи ги ведди.

Докато се изкачваха, въздухът значително захладня. Сега, с настъпването на нощта, студени ветрове довя синкава просмукваща се мъгла. Барет прекара един час, седнала на стол до леглото на Пейгън. Смъмряше го, когато той започваше да буйства, убеждаваше го да пие отварата от билки на Мита и попиваше потта му, когато отново го втресе.

Високо над тях като разпилени диаманти проблясваха звездите. Димът от горящите евкалиптови цепеници на лагерния огън се издигаше нагоре в хладния свеж въздух. След потискащата жега в джунглата сякаш бяха попаднали в друг, различен свят и приятните усещания, които той предизвикваше, бяха отморяващи и освежаващи.

Барет смътно осъзна, че тук, в планината, тя също се променя. С всяка крачка тя се чувстваше съпричастна с тази красива, чужда страна. Приближаваше се към мъжа с желязна воля, който спеше до нея.

Разбра, че дълбоко в себе си тя копнее вечно да продължат пътя си, уловени между два свята, неспиращи скитници в страната на мечтите, освободени от предразсъдъците и на Изтока, и на Запада.

Защото тук, в зелените подножия на високите планини, те не бяха врагове, а само две отчаяни човешки същества, които си помагаха да оцелеят.

Тук те бяха просто мъж и жена.

Барет знаеше обаче, че тази мечта ще си остане само мечта. Въпреки че не си спомняше миналото, някакъв инстинкт й подсказваше, че между тях никога нищо няма да бъде просто и естествено.

И стана така, че усещането й се потвърди много по-скоро, отколкото можеше да предположи.

* * *

Два дни по-късно, когато зората се сипваше сред пурпурни отблясъци, Нихал и Мита спореха на висок глас:

— Хм! От една жена мога да чуя само глупости! Ама разбира се, че Тигъра ще ходи след седмица!

Мита го изгледа продължително.

— Най-малко две! Вероятно три. Скоро ще се убедиш сам. Ти си човек със сърце на чакал!

И двамата грешаха.

Само след няколко минути Барет се събуди и остани изумена от това, което видя. Пейгън, обут в бричове и ботуши, стоеше изправен до леглото си. Отново бе свалил превръзката от окото. Тя го гледаше смаяна как се опитва да напъха ръката си в ръкава на ризата. Разтърка очи, мислейки дали не сънува.

— Какво, за Бога, искаш да направиш?

Той се намръщи и се обърна с гръб. Ръкава на ризата му се усука в превръзката на рамото му и той изруга.

Барет гледаше и не вярваше на очите си.

— Ти полудя ли? Аз и Мита направихме каквото можахме, но раната ти никога няма да зарасне, ако не я оставиш спокойна.

Той само сви рамене и продължи непохватно опитите си да нахлузи ръкава. Счу й се, че измърмори нещо за проклетите, отвратителни дрехи на Запада.

— Дяволите да те вземат! Ти чуваш ли какво ти говоря?

Ръкавът изобщо не искаше да се предаде. Пейгън рязко измъкна ръката си и захвърли ризата на земята.

— О, чувам прекрасно, Angrezi И поне веднъж май си права! Проклет да съм обаче, ако и занапред продължа да се подрусвам върху гърба на този слон! Когато има хиляди неща, които трябва да се свършат…

— Посочи поне едно!

— Добре! Трябва да се ходи на лов, трябва да се разузнава… Пушките трябва да се чистят й проверяват…

— Нихал и останалите успяваха да се погрижат за всичко досега и без твоята помощ.

Пейгън й хвърли убийствен поглед. Без да каже дума повече, той отиде до сандъка си и измъкна друга риза. Напъха ръката си в ръкава, стиснал зъби. Дебелата превръзка пак не искаше да влезе вътре. Той сподавено изруга на хинди. И втората риза бе запратена на земята.

Барет стана съвсем разсънена. Наведе се да вземе провинилата се риза.

— Невероятно впечатляваща демонстрация на характер, господин Пейгън! Точно както би постъпило едно капризно дете!

— Престани, Angrezi! — Не беше успял да заспи през нощта от болезненото пулсиране на раната.

Още по-болезнено обаче беше пулсирането в слабините му, където го разкъсваше болката на сдържаната възбуда. Пейгън знаеше, че всяка минута, прекарана близо до Барет, всяка секунда дори в онази проклета носилка, когато нямаше как да не се допират един до друг, щеше да увеличи безкрайно мъчението му.

Не, за Бога! Няма да пътува така, да се докосва до нея, да се замайва от излъчването на тялото й.

През цялото време да знае, че не може да я има.

Ще върви като мъж или ще загине, ако ги нападнат. И по двата начина щеше да загине със смъртта на храбрите, а не сред адските мъки, на които бе подложки сега.

— Не… недей, Пейгън! — внезапно в гневния й глас се промъкнаха нотки на уплаха.

Все така, в ледено мълчание, плантаторът продължи битката си с нова риза.

— Тогава поне ми обясни. Защо трябва така да се измъчваш?

Тези думи го накараха да пусне ръкава. Когато най-сетне се обърна към нея, лицето му приличаше на бронзова маска, само в ониксовите му очи горяха буйни пламъци.

— Защо ли? Наистина ли искаш да разбереш?

Барет кимна мълчаливо.

— Ще ти кажа защо, Angrezi. Погледни натам. Виждаш ли онези сребристи отблясъци под евкалиптовите дървета? — загорялата му мускулеста ръка се повдигна и посочи към реката. — Виждаш ли?

— Да… виждам.

— Ако отидеш там сега, ще завариш стадо маймуни да си играят в плитчините. Малко по-надолу по течението ще видиш елени, които бдително се оглеждат преди да се втурнат към водата. А зад тях храсталаците ще се разклащат и тресат от хиляди движения на живи същества. Някъде там ще дебнат свити на кълбо отровни бенгалски змии, някоя индийска мечка, вероятно ще има и леопарди. Всички те идват и си отиват, никога не свършват. И са постоянни в едно — в своята безпощадност. А над тях кръжат лешоядите — тихи и търпеливи зрители, черни сенки, които се хранят с всички други. Защото в джунглата е така, Angrezi — плътта се храни с плът, а животът изчезва за секунди. Един-единствен миг небрежност — само толкова е необходимо. Запомни го! Запомни също, че тук място за грешки и съчувствие няма. В този гъмжащ от живот свят оцеляват само най-силните или най-хитрите. Постигат го, като използват тези, които са сгрешили само за миг в тази борба за оцеляване. Джунглата е безпристрастна, но тя няма милост, Синамон, ето защо всеки, който иска да оцелее, става като нея — безпристрастен и безмилостен.

Погледна я отново. Лицето му бе напрегнато, но твърдо и сякаш издялано от гранитните канари, които извисяваха над тях.

— Повече от просто е. Денят, в който аз престана бъда силен, е денят, в който загивам, заедно с всички, които разчитат на мен.

Барет остана безмълвна доста дълго. Очите й бяха като огледало на вътрешната борба на чувствата й, но тя се помъчи да скрие това. Пейгън трепна. По дяволите той не искаше състраданието й. Нищо не искаше от тази жена! Поне се опитваше да повярва сам в това.

Но основната причина да копнее за бързото си възстановяване, беше друга. След всеки изминал час разбираше все по-ясно, че не иска нищо друго, освен да бъде близо до нея, да се допира до бедрата й, до ръцете й до нежното й тяло.

Искаше го, въпреки че това желание го разкъсва.

Все така мълчаливо той продължи да се бори с от казващата да му се подчини риза.

В следващия момент изящни пръсти хванаха ръкава нахлузиха го на ръката му и внимателно оправих, превръзката. Безмълвните секунди се превърнаха в блажена вечност. Пейгън се опита да не обръща внимание на пламъците, където лумваха по местата, докоснати от пръстите й.

Най-накрая тя свърши. Той сведе глава и се захвана с копчетата с лявата си ръка.

Едно след друго те му се изплъзваха.

Барет отстрани пръстите му, без да каже дума. Бузите й пламтяха, докато закопча първото, без да отмества погледа си от гърдите му.

— Мога и сам, моето момиче! — процеди грубо Пейгън, който се мъчеше да не обръща внимание на докосването й което беше и мъчително, и благодатно.

— Знам че можеш. Но поне един път не трябва да го правиш сам — след което и второто копче отиде на мястото си, а после и третото.

Ръцете й, леки като крила на птица, пърхаха по гърдите му и всяко тяхно докосване го разпалваше по-силно. Стигнаха до долу, за да придърпат и съберат пешовете на ризата и това вече беше повече, отколкото можеше да понесе. Изящните й пръсти хванаха отметнатите предници. Дъхът му спря, той затвори очи и просто зачака мъчителната агония да достигне връхната си точка.

Само след няколко бесни удара на сърцето му това стана.

Ръцете й закопчаха и най-долните копчета, като неволно докосваха пулсиращите му слабини. Пейгън яростно стисна зъби, сякаш това можеше да удържи напиращите една след друга вълни на желанието.

— Достатъчно, малката!

Зад произнесените на глас думи се криеше истината — той я искаше. Веднага. Утре. На следващия ден. И в дните по-нататък.

Искаше я под себе си — гола, влажна, дръзка, смееща се, замаяна от любов. Искаше нейната страст, искаше да го докосва с цялото многообразие на непозволения допир, докато той прави същото с нея.

Мили Боже, просто умираше от това желание!

Деверил Пейгън обаче беше човек, който бе научил що е сила още от юноша. Уроците, които бе възприел, преметнат през коляното на баща си, бяха доста болезнени. Оказаха се обаче много ценни, защото в течение на изпълнения му с изненади живот, често подложен на жестокост и мъки, единствен спътник му бе останала силата.

Сега отново се облегна на нея, сякаш постави върху себе си невидима броня.

Принуди се да направи крачка встрани от Барет, въпреки че това беше най-трудното нещо, което бе правил някога. Знаеше обаче, че ако я докосне, болката и мъчението само ще се увеличат. Ако не веднага, то със сигурност по-късно.

Не, мечтата си оставаше точката, до която Пейгън можеше да достигне но пътя към притежаването на жена като тази.

— Пропуснах да посоча още една причина — каза той с безизразно лице. — Седни и ще ти разкажа.

Тя го изгледа втренчено, цялата й фигура излъчваше предизвикателство.

— Поне веднъж направи онова, което ти казвам!

Тъмните сенки, които играеха по лицето му, я накараха да се подчини. Тя седна вдървено на ръба на леглото си.

— Погледни си краката.

Барет сведе поглед и се ужаси. Дъхът й секна. Видя, че стъпалата й са покрити с полепнала пръст, стръкчета суха трева и листа.

Очите му гледаха сурово, в погледа му имаше още нещо, което много приличаше на съжаление.

— Ти отново ходи на сън, Синамон. Чух те след като излезе и отпусна покривалото. Беше се запътила надолу по стръмното, когато те настигнах. Само още няколко минути и…

Нямаше смисъл да довършва.

Барет се разтрепери. Как беше възможно изобщо да не контролира действията си? Да не помни нищо от тези нощни пътешествия? И какво ли щеше да стане, ако Пейгън не я беше последвал?

Почувства се болезнено уязвима, като чужденка, хваната в капана на един непознат и жесток свят. Очи те й станаха с цвета на развълнувано море, когато вдигна поглед към здраво стиснатите му челюсти, към непоклатимата стена на раменете му. Изведнъж изпита лудото желание да се отпусне, да забрави всичко с изключение на този момент и мъжа пред себе си, и да по търси опора в това бронзово, мускулесто тяло.

Да се скрие в уютното убежище, което знаеше, че ще намери в него.

Почти веднага обаче, другата половина от съществото й се разбунтува — някакво неподозирано, стаило се дълбоко в съзнанието й дяволче. Въпреки желанието тя рязко отхвърли тези съблазнителни мисли.

— О, нямало е нужда да се притесняваш заради мен. Аз ще се оправя, Деверил Пейгън, уверявам те! По скоро сняг ще завали в ада, отколкото да поискам помощта ти за каквото й да било.

Той не искаше да допусне да го нарани с думите си, но не успя. Разгневен напъха ризата в бричовете си, а болката при това движение лицето му се изкриви в гримаса.

Тръгна към изхода и спря точно преди да излезе, загледан в планинските склонове отсреща, загледан в планинските склонове отсреща.

— Смели думи, Angrezi. За твое нещастие първите снежинки са започнали да падат в деня, в който си се обвързала с Джеймс Ръксли!

* * *

Вече три часа се изкачваха. Въздухът ставаше все по-хладен. Барет с мъка се сдържаше да не гледа към предния слон, където Пейгън и Нихал обсъждаха нещо и жестикулираха над една карта от доста време.

Сега тя делеше носилката с Мита, чиито тъмни очи бяха необичайно тревожни. Тя насила говореше за местността, през която минаваха и за различните растения. И Барет разбра, че прислужничката се насилва да говори за всичко друго, само не за това, което наистина я вълнува.

Мъжът, който беше с Нихал. Мъжът, когото тя обичаше.

След няколко минути Пейгън слезе на земята и закрачи редом, въпреки възраженията на Нихал и Мита. Походката му беше несигурна, но той все пак се справяше.

Барет пак се опита да не гледа към измъченото му лице, към твърдо изправените рамене, които не позволяваха на болката да ги победи. Напразно. Усети как гърлото й се стяга и рязко извърна глада. Дяволите да го вземат! Какво я засягаше как се чувства той?

Знаеше обаче много добре. С всяка отброена секунда сърцето й нашепваше защо я засяга. А на следващата кипналата й кръв и копнеещата кожа повтаряха като ехо отговора.

Деверил Пейгън вече беше станал част от нея, преживените опасности и болки, които бяха споделяли, ги бяха свързали неразривно. Тя го носеше в себе си, независимо дали той бе до нея или не. Това усещане беше по-остро и пронизващо, отколкото ухапването на змия.

Може би обяснението се коренеше в това, че той е мъж с богато на приключения минало, а тя е жена почти без минало. И събрани заедно, сметката се изравняваше и превръщаше слабостта на всеки поотделно в една обща сила.

Но за тях никога не можеше да има „заедно“. Със или без спомени — Барет го знаеше със сигурност.

— Какъв човек е той? — тя ненадейно попита Мита. — Виконтът, искам да кажа.

— Виконтът?

— Виконт Сент Сир — собственикът на Уиндхевън. Наистина ли е толкова безсърдечен и надменен, както ми бяха казали? — Барет не можеше да си представи, че човек може да вложи толкова пари в това имение и да не се интересува лично какви са резултатите, нито пък на какви опасности са изложени хората, които му служат. Най-важното — дали той изобщо навестява Уиндхевън?

— Тигъра… ли ви каза това?

— Да, както и някои други неща. Едно от друго по неприятни — Барет се изчерви при спомена за този разговор.

В очите на Мита се мярна някакво напрегнато изражение.

— Аз… не знам какво да кажа. Тигър-сахиб много ще се разгневи, ако клюкарствам, нали разбирате.

Барет не пропусна да забележи, че челото на Мим се смръщи и че в гласа й имаше колебание. Какво ли се опитваше да скрие?

Да не би виконтът да не бе такъв тиранин, какъвто го бе описал Пейгън? Или може би беше много по-близо, отколкото Пейгън искаше тя да знае? Даже в Уиндхевън в момента?

Тази мисъл породи буря от чувства в душата й вълнение, надежда за спасение и… нещо друго.

Съжаление?

Решително отхвърли тази мисъл.

Единствено съжаляваше, че изобщо е срещнала Деверил Пейгън!

„О, абсолютно си права, моето момиче! — зашепна дразнещо вътрешният й глас. — Ако си го повтаряш достатъчно често, може би дори ще си повярваш!“

— Виконтът трябва все пак да се грижи как върви работите в плантацията му, нали?

— По свой начин, да — отвърна Мита многозначително.

Барет усети неприязън към този човек, който бе оставил цялата, и то толкова трудна, работа на един наемен управител, дори когато този управител беше надменен и непоносим като Деверил Пейгън.

— Тогава… той изобщо ли не посещава Уиндхевън? Или острова?

— Не мога да кажа — Мита разтревожена погледна към Пейгън, който залитна. Водачът изкрещя някаква заповед и слонът вдигна хобота си, за да го подкрепи. Пейгън стъпи здраво на крака и отново пое нагоре по гъсто обраслия с дървета склон.

Въпреки цялото си нежелание, Барет не можеше да не се възхищава от този мъж. Това предателско чувство я подтикна да бъде още по-настойчива:

— Мита, помогни ми! Ако най-силното ти желание е да имаш този мъж, тогава трябва да ми помогнеш! Кажи ми как да намеря виконта. Аз… сега не разполагам с пари, но се заклевам, че ще направя всичко възможно, за да се отплатя за помощта ти.

Жената се намръщи. Притеснението й се увеличаваше с всяка следваща дума на Барет.

— Не, не, memsab. Искате нещо ужасно от мен, нещо, което не мога да направя. Не бива… Причинявате ми такава болка с молбата си!

— Той сигурно идва понякога на посещения — продължи да упорства Барет с нисък умоляващ глас. — Как е възможно да бъде толкова безразличен към състоянието на собствеността си. В края на краищата нали тя му носи пари, и то много! — разбираше, че се е уловила за тази надежда като удавник за сламка, но просто не и оставаше нищо друго.

— Не, не е така, както казва memsab. Господарят на Уиндхевън е много добър и грижлив стопанин!

— Значи сигурно има някаква връзка с имението и чрез Пейгън, или чрез Нихал. Или може би чрез някой друг — Барет отривисто грабна ръката на Мита. — Моля те! Аз трябва да говоря с него!

В кафявите очи на индийката пробягваха противоречиви чувства.

— Но няма такъв… по-точно, вие не можете… — в този момент mahout извика някаква креслива команда и слоновете спряха.

Веднага щом двете жени слязоха на земята, Барет се наведе към Мита:

— Аз трябва да го открия! Моето присъствие тук само увеличава опасността за Пейгън, не разбираш ли? Ако съм в някакви отношение с този Ръксли, в което Пейгън ме обвинява, тогава… — тя хвана слабата ръка на прислужничката. — Не разбираш ли? Трябва да ми кажеш как да стигна до виконта! Това ще бъде не само за мое добро, но и за доброто на Пейгън.

— Но… това е, той… вие не разбирате. Ние не бива да говорим за това. Той ни заповяда… — Мита не съзнателно отмести погледа си, привлечен от нещо.

Барет също погледна нататък. Намръщи се, защо то не видя нищо друго, освен двама от носачите, които спореха с господаря си.

С Деверил Пейгън.

С виконт Сент Сир! Тя прозря истината.

Откритието се стовари отгоре й като сляпата стихийна вълна на тропическа буря. Сърцето й спря да бие, пред очите й причерня.

— Н-не! — простена тя със сетни сили. — Не може да бъде!

Но беше. И с това откритие последната й надежда бе пометена. Всички в лагера знаеха за тази лъжа. Всички бяха въвлечени в измамата. Без съмнение те са се забавлявали през цялото време с този противен маскарад.

Как е могъл?

В следващия миг тя вече тичаше нагоре по осеяния с камъни склон. Спря на крачка от Пейгън.

— Ти и всичките ти медени приказки за съдбата! Ти си един проклет лъжец! — помъчи се да спре напиращите сълзи. Чувстваше се смазана под тежестта на предателството и разочарованието. Боже Господи, тя беше започнала да вярва на този човек, да се надява, че те…

Вбесена избърса сълзите.

— Трябваше да се досетя, че това е поредната ти лъжа, още един начин да ме подиграеш и измамиш. Колко ли си се смял на малката доверчива глупачка! — тя млъкна, защото усети, че гневът я задушава и я превръща в обезумяло, хванато в капан животно. Очите й се замъглиха от болката и от неизплаканите сълзи. Обърна се и го зашлеви през лицето.

Той даже не трепна. Лицето му си остана все така сурово и затворено.

— Как можа да ме излъжеш по този начин? — извика тя и започна да го удря с юмруци. Дори в този момент усети бясно желание да се притисне до него. Да потърси топлината на силната му прегръдка и да се успокои в притискащите я ръце.

— За Бога! Как съм могла да си мисля изобщо… как съм могла да се надявам…

С болезнен вик тя се отдръпна от него, бузите й бяха мокри от сълзи.

— Проклет да си! Проклет да си, Деверил Пейгън, сега и завинаги!

Той не помръдна. Просто стоеше и я гледаше и това беше най-голямата обида. Остана все така неподвижен, когато тя хукна нагоре по хълма към тъмната стена на джунглата.

Този път господарят на Уиндхевън не се опита да я спре.

* * *

Гледаше я ядосан как се катери нагоре. Бузата му гореше, а по кожата му се стичаше топла кръв.

Ето че тя вече знаеше. Може би така беше по-добре — да го намрази. Не бе пропуснал да забележи как го гледа, когато си мисли, че той не я вижда.

Разбира се, той имаше намерение да й разкрие кой е, но все не успяваше да определи подходящия момент.

Но и с нейния избухлив характер! Стигаше до бясна ярост почти за миг, като стършел! Добре щеше да й се отрази да остане малко сама!

Продължи да я наблюдава как се катери към малката бамбукова горичка. Да, дяволски добре щеше да й дойде!

Сви юмруци, като видя как се скри в пищната растителност. По бузата му засъхваше ивица съсирена кръв, а раната сякаш забиваше метални нокти в плътта му.

Но най-вече го спря гордостта.

Очите му потъмняла като градоносни облаци. Този път ще, я остави да се оправя сама! Стига я е спасявал от собствената й твърдоглавост!

Докато стоеше все така неподвижен и загледан и линията на джунглата, над главите им закръжи лешояд с широко разперени криле, носен от въздушното течение. Плантаторът дълго премисля вероятността цялата тази сцена предварително да е била уговорена и този скандал да й даде възможност да предаде някакво съобщение на скритите наемници на Ръксли.

Наложи си да отхвърли тази идея. Барет наистина бе загубила паметта си и той се бе убедил вече в това. Дори и да не беше така, той не можеше да си представи, че жена, горда и независима като нея, е способна подло да го предаде.

„Глупак! — надсмя се вътрешният му глас. — Проклет глупак! Ами ако грешиш!

Нищо не знаеш за нея в крайна сметка. Тя може да е способна на жестокост, която дори не можеш да си представиш. Може би именно тези потиснати смътни спомени за жестокост и коварство я движат, когато става от леглото нощем, цялата трепереща, жертва ни собствения си сън.“

Някъде сред зеленината се мярна русата й плитка, докато тя се провираше между дърветата.

Той не повярва и на тези мисли. Огненият й нрав и вродената й твърдоглавост бяха просто несъвместими с жестокост и коварство.

„Внимавай, старче!“ — Пейгън се усмихна кисело, когато си спомни как баща му често повтаряше, че няма никаква полза от това умът ти да е между краката. — „Разбира се, ти я желаеш, но това не бива да ти затваря очите пред възможността тя да бъде опасна за теб!“

Несъзнателно вдигна ръка и попипа засъхналата кръв по бузата си. Очите му отново станаха сурови.

Сега ще я остави сама да се оправя, щом е толкова безразсъдна. Един час в джунглата сигурно ще поохлади буйния й темперамент!

След като взе това решение, Пейгън се обърна и закрачи към мястото, където щяха да лагеруват.

* * *

Барет вървеше, без да вижда нищо пред себе си, отмяташе клони и лиани, които я шибаха по лицето. Сигурна беше, че Пейгън ще я догони. Сълзи на гняв и обида капеха по лицето й, докато се препъваше в коренища и камънаци. Въпреки това успяваше да се задържи и продължаваше напред все така настървено.

Зад нея съборените при движението й камъни се търкаляха шумно надолу по склона и накрая спираха с глух тътен, сякаш бяха надеждите й, разбити на парчета Сякаш й казваха: „Забрави го! Забрави надеждата! Единственото, на което можеш да разчиташ, си ти самата!“

От очите й бликаха сълзи и замрежваха погледа й. Тя отново се спъна и удари коляното си в острия ръб на една скала. Прониза я изгаряща болка, която от крака плъзна по цялото й тяло, но Барет само стисна зъби и продължи.

Нямаше да спре. Нямаше дори да се обърне и да погледне назад. В момента предпочиташе да се изправи пред преследващ я леопард, отколкото пред подигравателната физиономия на Сент Сир.

Вече бе достигнала бамбуковата горичка на върха на възвишението. Дишането й стана по-равномерно. Беше изненадана, че се е изкачила чак дотук, без да усети как я сграбчват железните му пръсти. Може би се бе отказал все пак от нея. Или замисляше някакво жестоко отмъщение. Тя ядосано отметна плитката на гърба си и изпъди ужасния англичанин от мислите си. Ако искаше, щеше да я догони. Нямаше смисъл да се тревожи за това.

Достигнала до върха, Барет огледа тясната гориста долина, която се простираше пред нея. От трите й страни се извисяваха стръмни склонове. Дъното на долината бе покрито с гъсто оплетени евкалиптови и сандалови дървета. По-нататък се виждаше поток, който лъкатушеше като голяма сребърна змия. Вдигна очи и видя бляскава завеса, която се разстилаше по отвесната гранитна скала.

Продължи да съзерцава удивена прелестта на гледката, която се откриваше пред нея. Дори оттук се чуваше приглушения шум на водопада.

Този звук я привлече неудържимо.

Без да се замисли, Барет хукна нататък към това прекрасно малко езерце под водопада, оградено от буйна растителност. Прозрачната лазурна вода проблясваше в розово и златисто под лъчите на залязващото слънце. От играта на светлината и цветовете се раждаха искри, сякаш във водата бяха потопени скъпоценни камъни. По повърхността се полюшваха водни лилии, а снежнобелите им цветове грееха в средата на тъмнозелените, овални като огромни тепсии, листа.

Водопадът изсипваше пенливия си поток в отсрещния край на езерцето. Брегът бе обрасъл с буйни тропически храсти, чиито пурпурни листа падаха от вятъра във водата като червен дъжд. В изобилието от багри се преплитаха рози-обички, наситеночервени делфиниуми, орхидеи с блед прасковен цвят и назъбени като корали рододендрони, които се виеха нагоре по гранитния отвес.

Богатството от цветове и звуци замая Барет, потопи я в огнената си красота, завладя я с неудържимата си екзотична магия. Докато гледаше в захлас, едно синьо рибарче с пурпурночервена качулка се стрелна надолу и се плъзна с бръснещ полет ниско над водата.

Рай, каза си тя.

Езически рай. Рай на Пейгън^[1]. Тя се почувства странно успокоена. Водата блестеше с отраженията на багрите. Сякаш наистина в дълбините й имаше скъпоценни камъни. Тя знаеше, че това е игри на светлината, но все пак беше безкрайно красиво.

Като измърмори под нос няколко ругатни по адрес на Сент Сир и следващите му шест поколения, Барет седна на един гладък камък, събу ботушите си и ги пусна по течението. След няколко секунди по водата се понесе и ризата й. Преди да потъне, тя задълго остана издута като платно над лазурната повърхност.

Неочаквано мястото я накара да се почувства напрегната, но тя потисна безпокойството си и се захвана с панделките на долната си риза. Но след миг благоразумието й надделя, за да охлади горещите изблици на гнева й. Бавно завърза отново сатенените панделки. Не можа обаче да устои на изкушението на сребристата прохлада. Може би щяха да минат дни, преди да се изкъпе отново. Нагази до шия във водата, както беше с бричовете и долната риза.

Първо усети как водата я обгръща в меката си като коприна прегръдка, как гали почти зарасналите рани по гърба й. По повърхността се носеха разпилени пурпурни листа и нежни цветове на орхидеи. Те се събраха около врата и гърдите й, докато сякаш я хванаха в мрежата си.

Красотата сякаш я изпълни и я завладя. Барет почувства, че гневът и раздразнението я напускат и на тяхно място остава едва доловимото усещане за пустота. Тя въздъхна и притвори очи, като се отпусна напълно във водата и се остави в плен на хармонията, която я заобикаляше.

Някъде от долината долетя остър еленски рев. Почти веднага след него — друг непознат звук.

Сякаш в огромно гърло изсипваха вода. Приличаше на ръмжене.

По гърба й полазиха трънки на страх. Косъмчетата на врата й настръхнаха. Звукът се повтори, този път по-дълбок и по-отчетлив.

Човек не можеше да издаде такъв звук. Беше ръмжене на животно, свирепо и великолепно.

Барет се потопи по-дълбоко, така че над водата останаха само очите й. Точно в този момент тя зърна за първи път натрапника, който наруши спокойствието на блажения й рай.

Движеше се безшумно покрай зелената стена на дърветата. С походка, която изразяваше цялото му величие и блясък. Лъскавата козина беше нашарена с черни ивици. Очите зорко оглеждаха малкото езеро.

Ужас стегна гърлото й.

Тигър. Бял тигър.

В момента, в който го осъзна, сякаш я прониза мълния. Милостиви Боже, значи Пейгън не беше лъгал тогава на брега!

Коленете й се подкосиха и тя едва не изкрещя. Безпомощно се заоглежда на всички встрани, търсейки път за спасение.

Нямаше. Голямата котка беше до самия водопад. Вдигна едната си лапа и започна да си играе със сребристата водна струя с грация, която на пръв поглед изглеждаше несъвместима с това огромно тяло. Тихо заръмжа, когато пръските се посипаха по муцуната й.

Сърцето на Барет щеше да се пръсне. Някъде високо прелетя орел, който нададе пронизителен крясък. Ушите на тигъра моментално се наостриха. Той се прилепи към земята, готов за скок, докато оглеждаше царството си.

Барет застина напълно неподвижна. Не дишаше, дори и не помисляше да диша.

Светлите леденостудени очи огледаха всичко наоколо.

След това звярът се изправи. Опашката му се размаха. Беше се наситил на забавлението с водните струи. Тръгна по брега.

Направо към нея.

* * *

Решението на Пейгън беше окончателно. Окончателно и безвъзвратно.

И продължи цели три минути.

Както бе застанал до Нихал, той се обърна, за да огледа гъстата зеленина по склона.

По дяволите, тази жена не си ли даваше сметка за риска, който поема? Това тук не беше Оксфорд стрийт. Не че Лондон не криеше опасност, но все пак…

Пейгън стисна здраво челюстите си, докато зорко се взираше нагоре. Нахлупи шапката си, изръмжа пи каква заповед на Нихал, който му подхвърли една от пушките. Пейгън я преметна през рамо и тръгна по следите на Барет. Крачеше бързо. Все по-бързо.

Няколко минути по-късно чу първото ниско изръмжаване. Той вече тичаше и се проклинаше заради глупостта си.