Кристина Скай
Рубинът (39)

38.

Барет изтри с ръка сълзите си, преди да обуе бричовете, а после навлече ризата, която Пейгън й бе оставил.

Чу как Нихал развълнувано подвикна на Пейгън, който му отговори остро и насечено. Не усещаше ръцете си, докато закопчаваше копчетата и пъхаше дългите пешове на ризата, а после — докато събираше и заплиташе косата си на дебела златиста плитка.

През цялото време не съзнаваше какво прави. В главата й хаотично се блъскаха само последните му груби думи:

Копеле… мелез… убиец.

Те отекваха в съзнанието й като канонада. Болката от предателството му, от мисълта, че го губи, избледня пред тези разкрития.

Истина ли беше? Можеше ли да бъде истина?

Тя преглътна горчивите сълзи и се наведе да обуе ботушите си. Опита се да забрави за разтърсващото блаженство, когато той проникна накрая дълбоко в нея, а от устните му като топъл дъжд се ронеха съкровените думи на любовта и попиваха в душата й.

Какво бе той — победител или предател, герой или чудовище?

Можеше ли да бъде едновременно всичко това?

Барет механично тръгна към бамбуковата горичка, където Пейгън и Нихал я чакаха в безразлично мълчание.

Дори и не погледна към Пейгън, когато мина покрай него. Зад нея слабите отблясъци на светлината постепенно изчезнаха и нощта покри с мрак джунглата.

* * *

Над малкото езерце се възцари тишина. Тогава някъде над водопада прошумоля гъсталакът на папратите и оттам се показа излъскан черен ботуш.

Едно студено око се втренчи към езерото. Другото око липсваше и на мястото му зееше отвратителна грозна дупка, с червен назъбен белег по краищата, който след това разсичаше лицето чак до челюстта.

„Е, скъпи мой Пейгън, най-накрая стигнах и до теб. Разплатата за старите рани ще ми достави огромно удоволствие, особено сега, при новите елементи в играта. Най-хубаво ще бъде, когато бавно и жестоко обладая жената, а ти в това време ще гледаш!“

Заповедите на Ръксли за рубина бяха повече от ясни. Намери го и нека той определи цената — каквато и да е тя. За жената не даде никакви конкретни нареждания, всичко остави на хрумването на наемника му.

Стига само да бъде върната жива на Ръксли.

Или поне в състояние близо до живота.

Мъжът в храстите се засмя, но окото и лицето му останаха неподвижни. Умът му бе зает единствено да крои плановете си и да ги преценява.

Проклетият камък му се беше изплъзнал на два пъти — при търга в Лондон и при Хелена. Това няма да се случи за трети път.

Ето че сега жената се превърна в допълнителна награда. Тялото й беше съвършено, наистина! Още повече, че местните жени бяха започнали да му омръзват. О, да, малката курва беше изключително страстна! И много скоро щеше да стене под него така, както преди малко под Пейгън.

Само дето той щеше да я научи на много по-палави игрички.

* * *

Скрит и забравен, древният камък проблясваше и искреше от пламъците в голямото му пурпурно сърце. На фона на непрогледната тъмнина, сред която лежеше, играеха своя вечен танц бликащите от него лъчи.

Той улавяше хармонията и трептенията около себе си като съвършено настроен инструмент и преобразуваше тази енергия в кървавочервените си дълбини.

Сега, далеч от света, многоъгълните му страни бяха по-тъмни от обикновено, а пречупващите се оттенъци бяха леко помътнели. Въпреки това, благодарение на огромната си сила, той регистрираше звуците и движенията и ги запечатваше в кристалната си памет, където съхраняваше информацията от всички досегашни векове.

Едната страна беше като екран, върху който две фигури се напрягаха и се олюляваха, изпълнявайки древния танц на любовта.

Върху съседната се появи друга картина — дълги тънки пръсти барабаняха по подплатена със сатен кутия, която беше празна. Блесна светкавица и от тъмното сърце на камъка сякаш се изтръгна остър вик.

Скоро и този образ изчезна. На повърхността остана да танцува само една фигура. Слаб мъж само с памучна превръзка около бедрата гледаше втренчено в разпаления огън. Очите му бяха очите на джунглата. Лицето му — лицето на нощта.

Каза една-единствена дума. Пламъците мигновено лумнаха с пукот и се извисиха. Рубинът на свой ред отговори на зова му с ека на дълбок, недоловим за сетивата тътен.

Дори когато пламъците се свиха и огънят започна да тлее, той остана в мълчаливото си бдение, търпелив като паяк, който плете невидима смъртоносна мрежа.

Той беше мъдрец и знаеше, че времето няма значение. Ето защо лицето му беше спокойно и търпеливо, докато обмисляше последните решителни действия, които трябваше да предприеме, за да освободи родния си остров.