Кристина Скай
Рубинът (23)

22.

Пейгън хладнокръвно взе пушката от омекналите ръце на спътничката си и се обърна.

Ниските храсти в началото на плажа леко се раздвижиха. Смразяващ рев разцепи въздуха.

— Леопарди — дрезгаво каза Пейгън. — Два, доколкото чувам. Застани до мен, Синамон.

Нов шум, този път откъм брега, насочи вниманието му на там. Григс и приятелят му вече се бяха втурнали презглава на юг.

— Но те… ще избягат.

— Остави ги — сухо отговори той. — Няма да стигнат далече. Нямат оръжие, а нощта вече се спуска.

Синамон осъзна, че мъжът до нея е прав. Поради напрежението досега, тя не бе забелязала как слънцето плавно потъва в морето. От дневната светлина бе останала само една разпокъсана тъмночервена ивица, която леко потрепваше над западния хоризонт.

— Господи, какво ще правим сега?

Пейгън напрегнато се вглеждаше в надвисналата растителност в края на плажната ивица. Долната му челюст се стегна.

— Ще чакаме.

Д-да ч-чакаме…

— Никога да не ти идва наум, че би могла да се обърнеш с гръб към леопарда, Angrezi. При големите котки това създава впечатлението, че бягаш. А нищо не ги предизвиква към нападение толкова бързо, колкото и най-малкият намек за страх. Помни това, ако ти се случи да се загубиш в джунглата.

Пребледняла от страх, Синамон наблюдаваше раздвижената гора.

— Ако трябва честно да си призная, нямам ни най-малкото намерение да се губя в джунглата. А и не мисля, че идеята ти да чакаме е от най-добрите.

— Аз имам пушка, малката — промърмори Пейгън, изтривайки с ръка кървящото си чело. — Прави, каквото ти казвам. Или не вярваш в точната ми стрелба.

— Не точната ти стрелба ме тревожи, а пушката. Цевта е пълна с пясък.

Черните му като оникс очи се присвиха.

— Откъде ги разбираш тези неща?

Дъхът й секна. Синамон осъзна, че сама не знае отговора. Собствените й думи й се видяха също толкова странни, колкото и на него. Жената погледна студения, метален приклад на пушката, сякаш там се криеше отговорът.

— Не… не знам.

Пейгън огледа оръжието и рязко изруга.

— Права си, Angrezi Пълна е със пясък. А това значително променя нещата.

В този миг дълга сянка пропълзя под храсталака. Голямата котка сякаш изплува от джунглата и спря до сами бряг, неподвижно втренчена в двете човешки същества. Златисто-кестенявата й глава беше напрегнато изправена. Гъвкавото й тяло сякаш попиваше отблясъците на слънцето. Очите й светеха като смарагди.

Това бе приказно красива гледка, която Синамон не бе виждала досега в живота си.

И смъртно опасна.

Леопардът леко замаха опашката си и от гърлото му излезе дълбоко, плътно ръмжене.

— П-Пейгън?!

— Ти знаеш, че с пушката не може да се стреля каза тихо той. — И аз знам това. Леопардът обаче не знае Синамон. А, повярвай ми, и те, като хората, никак не обичат да бъдат мишена на нечии огън.

Тялото на жената до него затрепери. Леопардът срещу тях отметна леко глава назад и издаде отново нисък, гърлен рев.

В същия миг, сякаш поканена, от сумрака на зеленината излезе още една котка.

— По дяволите, това е женската му — прошепна Пейгън.

Двете животни бяха великолепна двойка. Петнистата им козина отразяваше последните кървавочервени слънчеви лъчи и светеше с медени отблясъци.

След като внимателно подуши въздуха, мъжкият направи още една бавна крачка по плажа. Женската остана зад него.

Пейгън вдигна пушката си и зареди. Звукът от прищракването на затвора отекна в тишината.

Ушите на женската се наостриха. Мъжкият леопард замръзна на място, зелените му очи стрелнаха внимателно мъжа с пушката.

Времето сякаш спря своя бяг. Синамон премигна. Сега сетивата й бяха изострени от опасността и тя възприемаше хиляди усещания, всяко едно със своя отделна болезнена сила.

Вятърът пилееше влажните й коси по раменете, твърдият подгъв на мъжката риза жулеше бедрата й. Кожата по гърба я щипеше от засъхналата морска сол и полепналите пясъчни зрънца. Англичанката чувстваше хладния и свеж полъх на вятъра, долови също аромата на нощните цветя.

Но заедно с тези усещания, тя долови и вкуса на страха.

— Не мърдай — пророни едва доловимо Пейгън.

— Няма значение какво чувстваш, важното е да не издадеш с движение страха си.

Жената звучно преглътна.

— К-кого го е страх? — прошепна в отговор тя.

По-едрият леопард леко отпусна глава. Огромните му зелени очи сякаш раздираха душата й със злокобните нокти на страха.

И въпреки че кръвта й кипеше, а краката й бяха странно омекнали, Синамон не помръдна.

Минутите се точеха една след друга, кошмарно дълги. С всяка измината секунда тя се убеждаваше, че ей сега ще припадне. И ще стане плячка на зверовете… Ръцете й конвулсивно се вкопчиха в слабините.

— Не се бой, мила.

Думите му бяха като полъх, по-тихи и от най-тихия шепот. Дори леопардът едва ли ги бе различил. Но те достигнаха до Синамон като спасителна подкрепа точно в момента, когато вече със сигурност знаеше, че губи съзнание.

На другия край на плажа хищникът изръмжа, заби нокти в пясъка, а после бавно се обърна и без да бърза се върна при женската си. Не мина секунда и леопардите се скриха в пъстрата сянка на джунглата.

Двете човешки същества на брега още не смееха да помръднат в очакване те да се върнат отново.

— Благодаря ти, Господи! — Синамон нямаше сили да откъсне очи от тъмната, непроницаема стена на джунглата, да повярва, че е останала жива.

В този миг тя се олюля. Лицето й посивя като посипано с пепел. В момента, в който осъзна, че опасността наистина е отминала, силите я напуснаха. Коленете й се подгънаха.

Но до нея се озова Пейгън. И той я подхвана.

Пейгън бавно отпусна почти безчувственото й тяло върху пясъка, ръцете му здраво придържаха кръста й. После легна до нея. Тя чуваше забързаното му дишане, усещаше дъха му.

— Мъжкият беше съвсем близо, по дяволите. Може би току-що бяха заситили глада си и сега само се разхождаха, за да смелят храната. Ако не е било така, Бога ми, едва ли сега щяхме да сме още тук.

Очите й се разшириха от ужас.

— Но ти… ти ми каза, че…

— Съжалявам, но трябва да си призная, че те излъгах, Angrezi — чувствените устни на Пейгън се разтвориха в усмивка. — Нима щеше да е по-добре да знаеш истината? Че по всяка вероятност зверовете всеки миг ще ни разкъсат на парчета и ще вечерят с нас?

Буцата, която застана на гърлото й, едва не я задуши. В момента Синамон бе разкъсвана между благодарността, която изпитваше към мъжа, който спаси живота й, и омразата към същия този мъж, който така подло я бе излъгал.

Гневът й се стори по-добър начин на поведение. Синамон се вкопчи в него като в оръжие, борейки се със замайващата топлина, която заливаше тялото й при допира с неговото.

— „Да си призная, излъгах.“ Това ли е всичко, което имаш да ми кажеш?

Пейгън свъси вежди.

— Нима трябваше да рискувам и да ти позволя да изпаднеш в истерия? Нищо друго не би настървило по-светкавично леопардите.

— Аз?… Аз да изпадна в истерия?!

— Та ти в момента точно това правиш, Angrezi.

Почервеняла от срам, тя гневно го заудря по раменете.

— Аз не се поддавам на истерия, господин Пейгън. Поддавам се на гнева си. На силната си ярост! Ти си ме имал за някаква наивна, плиткоумна глупачка и за това си ме излъгал…

Синамон размахваше бясно ръце, опитваше се да докопа лицето му. В един момент той рязко се пресегна и хвана китките й.

— Това беше единственото разумно нещо, което можех да направя, малката!

— Да ме измамиш! Все едно че съм някакво недоразвито хлапе… Да ме накараш да повярвам, че ти владееш положението… — трепереща от гняв, Синамон си пое дълбоко дъх.

Устните му нервно се свиха.

— По дяволите, тъкмо щях да те похваля за хладнокръвието ти.

Пребледняла от ярост, тя не закъсня с отговора си:

— Може да съм нова тук, господин Пейгън, може да нямам никакъв опит в джунглата, но не си мисля, че едва ли не…

— Точно тук е проблемът ти, малка глупачке. Ти мислиш едва-едва.

Синамон безпомощно се извиваше в силната му хватка.

— Аз спасих живота ти, кучи сине! Изпълних ролята си безпогрешно и ти дяволски добре знаеш това!

— Явно много те бива да играеш роли…

— Ти защо… — Внезапно тялото й се вкочани, дъхът й секна. — О, Боже… — Тя затвори очи и се олюля в здравата прегръдка на Пейгън. Болката сякаш впи дълги остри нокти в главата й. — Н-нее…

Той я притисна още по-плътно към себе си.

— Синамон? Какво става?

Но тя не отговори. В главата й сякаш бушуваше ураган. Съзнанието й бе засипвано с искрящи багри, с диви, пронизителни гласове. Така както бурята изкоренява дървета и вятърът помита след себе си клони и пръст, така в главата на Синамон се гонеха огромни черни сенки, откъслечни разговори. Пред очите й се разливаха размазани очертания на нечие мрачно лице, устните му бяха разтегнати в ледена, неестествена усмивка. В този миг я заля страхът. Страх, несравним с този, който изпита при срещата с леопардите.

Пейгън я разтърси.

— Кажи ми, Синамон! Гърбът ти ли…

Но тя почти не го чуваше. Тялото й се гърчеше в конвулсии, неистово опитвайки се да се пребори със странното безформено усещане за панически страх. „Роли много те бива да играеш…“

И тогава Синамон разбра — тя нямаше сили да се изправи сама с лице пред истината, настъпваща заедно с бурята на връщащата й се памет…

— Н-неее! — изкрещя тя почти обезумяла, борейки се да отвори очи, боейки се да си спомни.

— Кажи ми, по дяволите! Кажи ми веднага!

В този миг, изплувала от водовъртежа на цветове и звуци, тя си спомни.

Внезапен и мъчителен, споменът за миналото нахлу в съзнанието й…

— Синамон’! — ръцете на Пейгън здраво стискаха лицето й. — Гърбът ти ли… — Върху лицето му бяха изписани бурни чувства. — Солената вода ли…

От ъгълчетата на очите й започнаха да се стичат сълзи.

— Н-не С-синамон… — успя да промълви най-после тя.

Изразът върху лицето му й подсказа, че я смята за побъркана, но продължи:

— Н-не, Синамон… Б-барет… Казвам се… Господи… Пейгън, спомних си… името си!