Кристина Скай
Рубинът (33)

32.

Тя сънуваше — странни видения от непознат нощен град. Профучаваха карети, облаци снежинки се завихряха под уличните фенери, леден вятър пронизваше черната мекота на нощта.

Просветнаха искри. После — усещането за топлия дъх и силните ръце.

И двете думи „Meri jaan“, които постепенно отзвучаха.

Внезапно виденията се разпаднаха и се стопиха. Студеният вятър се смени с гореща лепкава тъмнина. Около нея зашепна и зашумоля джунглата.

Тогава дойде обезумелият, режещ слуха вик. Барет рязко се надигна. Широко отвори очи и напрегна слуха си. Първата й мисъл бе, че може би е чула крясък на маймуна. Но после се чу още един остър, изпълнен с ужас вик, който изведнъж секна. Такъв звук можеше да издаде само човешко същество в смъртна опасност.

Напрегната тишина завладя разбудилата се джунгла. А тази тишина беше много по-страховита от неспирната врява при борбата между живота и смъртта тук.

Барет остана неподвижна, стомахът й се сви. По дяволите, той не можеше да умре! Всъщност не още. Тя току-що се бе заела със задачата да му почерни живота!

Усети как в ъгълчетата на очите й напират сълзи и грубо ги изтри с ръка. В съзнанието й нахлуха смътните видения от съня.

Дали това не бяха видения от миналото?

Сняг и златиста светлина, мрачни улици, изпълнени с дебнеща опасност. Градът… Лондон? Опасност, която се промъкваше на два крака?

И една дума. Име? Примамливо екзотично име?

Разпилените нишки към спомените изтъняха и се скъсаха. Тя болезнено се смръщи.

Остана все така неподвижна и безкрайно изплашена в тъмното. Слушаше жуженето на насекомите. Чакаше.

Откъм дъното на палатката се чу леко проскърцване.

— Memsab — това бе гласът на Мита, сподавен и треперещ.

— Тук съм — отвърна тихо Барет.

— Чухте ли, memsab?

— Господи, чух! Не беше ли… — гласът и замря, не успя да изрече ужасните думи.

Последва ледено мълчание. Мита усети с женския си инстинкт страховете на Барет. Страхове, които бяха и нейни.

— Не — каза накрая. — Не беше Тигъра. Един от носачите беше. Май от предния пост.

Барет нищо не отговори. И двете разбираха какво означава този безумен вик — преследвачите се бяха промъкнали толкова наблизо, че някой от тях можеше да се появи на входа на палатката всеки момент.

Нощта около тях пулсираше като жива, заредена с дебнеща заплаха и ужас. Те напрягаха слух, за да различат всеки непривичен звук — сподавен вик или изпращяване на клон, който щеше да бъде знак, че започва нападението.

Той ще се върне, каза си замаяна от напрежението Барет. Нали обеща!

— О, memsab, боя се, че ме обхваща позорен страх — промълви Мита.

Пръстите на двете жени се намериха и се оплетоха. Устните им безмълвно се молеха за един и същи мъж.

* * *

Те изникнаха от нощта без предупреждение. Шумът от босите им крака се смеси с шума от чупене на клони и разтърсени от движение храсталаци. Чуха се пронизителни викове, които завършваха с приглушено мърморене.

В брезентовата стена на палатката се заби кама, която със съскане разпра платното. Отвън долетя гърлена ругатня. Потиснала ужаса си, Барет сграбчи револвера, който стоеше в скута й. Палатката се разтресе.

Тя стреля в тъмното, там, откъдето идваше шума. Последва нечовешки рев и тъп удар от падане на тяло. Внезапно нечии невидими ръце раздраха брезентното платно до долу и цялата палатка бясно се разклати. Барет стреля отново. Движението моментално спря.

Ръцете й трепереха. Мили Боже, тя току-що беше стреляла по човек, може би го беше убила! Но все още нападението продължаваше.

Чуваше сърцето си да бие като камбана. Зачака следващата атака.

Този път тя дойде откъм входа. Ловки пръсти развързваха покривалото. Тя се напрегна да различи нападателя в тъмнината. Прецени, че ще има време само за един изстрел.

Затвори очи и отхвърли опасението, че може да не уцели. Трябваше да спечели време. За тях. За Пейгън, който беше някъде навън, в джунглата.

Покривалото рязко се отметна. В задушната палатка нахлу хладен въздух.

Пръстите й се стегнаха. „Не още“, изкомандва си наум и по челото й изби пот. Нека да се приближи достатъчно, за да бъде сигурна, че куршумът няма да отиде напразно. Наостри слуха си, защото очите й нищо не виждаха в тъмнината.

Чу шум от нещо съборено и си спомни за стола точно пред входа, който тя беше поставила, ръководена от някакво шесто чувство. Значи той беше вътре.

Прецени разстоянието между нападателя и мястото, където те с Мита стояха свити една до друга.

Пет крачки. Четири секунди, може би по-малко, а мъжът знаеше къде точно да се насочи. А това беше повече от вероятно, защото явно ги бяха следили наблюдавали през целия ден.

Значи четири секунди. Барет чу как Мита задържа дишането си.

Три. Две.

Една. Показалецът й се стегна. Помъчи се да овладее внезапното потрепване на ръката си, защото ако и пуснеше само миг, щеше да бъде късно.

„Направи го!“ — заповяда си тя. — „Направи го, преди той да го е направил!“

Пръстът й потрепна. Успя да различи безмълвна, размазана сянка. Сянка, която бавно се накланя към нея.

Барет преглътна горчивината на страха и стреля. За миг тъмнината бе прорязана от синьобял пламък Острият мирис на барут напълни дробовете й и част от секундата на фона на нощта се очерта висока фигура на мъж в саронг. Лицето му остана в сянка, щото се бе превил от болка.

Тя чу как той грубо изруга преди силните му пръсти да се вкопчат в китката й и да изтръгнат револвера.

Не успя да си поеме дъх, когато тежкото тяло се наведе и се строполи отгоре й. И двамата паднаха на мръсния под. Няколко безкрайни секунди тя остана зашеметена, изпълнена с ужас. Сякаш от много далеч летя писъкът на Мита, а после отговорът на Нихал.

— Memsab! Ранена ли сте?

— Само… се ударих. Можеш ли… да ми помогнеш да го отместим?

Мита се наведе и двете заедно забутаха неподвижната фигура. В тъмното беше много трудно, но накрая Барет успя да освободи едната си ръка.

Внезапно масивното тяло се стегна и я притисна цялата си тежест.

— Мита, помощ! Трябва да го обърнем по гръб.

Шумът от боя навън намаля. Покривалото се отметна. Този път беше Нихал. Светлината от бързо направена факла проряза тъмнината. Разпознаха застреляния по бронзова кожа.

— Тигър-сахиб! — извикаха едновременно Мита и Нихал преди горещата главня да угасне.

Ледена вълна на ужас заля Барет. „Какво направих?“

— Боже Господи, той не… не може да бъде…

Мъжът отгоре й леко помръдна и се прокашля:

— Да не би да се опитваш да довършиш делото на ведда, Angrezi?

— Пейгън! — извика тя, невярваща на ушите си. — Ангели небесни, какво…

Изведнъж той потръпна и застина над нея. Мита коленичи и започна бързо да опипва тялото. Опитваше се да открие раната му.

— Светлина, Нихал!

Смазана под тежестта му, Барет с мъка се опитваше да се измъкне. От хаоса, който бушуваше в главата, тя осъзнаваше само една мисъл. „Ти го уби! Ти го уби!“

— Мита?

— Не намирам рана, memsab.

Скована от жестоки угризения, Барет не усети веднага как тялото му отново се напрегна и потръпна. После се размърда, а от гърлото му излезе болезнено стенание. Едното му коляно се сви и се заби в корема й.

— Жив е, Мита! Помогни ми да го преместим!

Почти мигновено силните му бедра се раздвижиха и той седна върху нея.

Барет застина. Можеше да се закълне, че дочу някакво хихикане. Но това, разбира се, беше невъзможно.

— Пейгън! Какво ще…

— Мекота, в името на Шива! — той се закашля, преди да продължи: — Меко… точно там… където трябва.

Сега вече тя не се усъмни, че наистина го е чула да се подхилва. Ново подсмихване. Усети натиска на твърдата му мъжественост.

Ужасът й бе заменен от бяс! Нахален глупак! Докато се раздираше от угризения, че го е убила, той не изпусна възможността да се отдаде на похотливите си желания.

Тя сляпо го заудря.

— Махай се от мен, мръсен кучи сине! — трепна и се зачуди откъде й дойде наум този груб израз.

Той обаче не помръдна.

— Веднага! Ти си едно развратно, покварено животно!

Нищо.

Тя успя да се измъкне донякъде, но усети как огромното му тяло се сгърчи. Той се опита да се надигне и простена:

— Боже, помогни… — но не довърши, задавен от нов пристъп на кашлица. Тя веднага спря да се съпротивлява. Мълчаливо застина, докато и двамата не бяха разтърсени от раздиращата го кашлица.

Лампата беше запалена. Тогава лицето му изплува от тъмнината. Тя видя, че устните му бяха здраво стиснати, а очите потъмнели от болка.

Отново се сгърчи. Барет се уплаши да не би да е изгубил съзнание. Тогава пръстите му се разпериха и се заровиха в косата й над слепоочието.

— Боже, помогни… на бедния човек, който се опитва… да се пребори с теб, Angrezi…

След малка пауза той довърши:

— Ти наистина си кръвожадна…

Пръстите му се отпуснаха безжизнени на врата й и този път той повече не помръдна.

* * *

— Внимателно, Нихал!

Барет разтревожено следеше как Нихал и двама от носачите се мъчат да вдигнат Пейгън и да го сложа върху леглото му. Пламъкът на лампата играеше на вятъра и хвърляше разлюлени сенки по стените на палатката. На входа се бяха струпали уплашени лица и на надзъртаха вътре. Напразно Мита отиваше при тях и им правеше знаци да се отдръпнат.

Добре поне, че Барет не изпитваше повече чувство за вина. Когато запалиха още лампи, те откриха малка посребрена кама, дълбоко забита в рамото му. Тя беше причината за падането му, а не изстрелът на Барет. Явно куршумът беше профучал покрай него и бе пробил дупка в платнището. Очевидно Пейгън бе пропуснал да я предупреди, че револверът бие малко вдясно.

Измъкването на острието от раната бе мъчително. Барет пребледня и усети как в нея всичко се преобръща. Остави Мита да почисти и превърже раната, защото тя щеше да го направи по-добре и по-умело от нея. Добре, че Пейгън все още беше в безсъзнание, каза си Барет, защото болките сигурно са адски. Дори и в момента той се мяташе й стенеше така, че те двете едва успяваха да го удържат.

— Готово — Мита бавно се изправи. — Това е всичко, което мога да направя. Сега трябва да се помолим на Шива, острието да не е било намазано с отрова.

Барет се смрази. Очите й се разшириха от ужас.

— Те сигурно не биха…

— Те сигурно са го направили, memsab стига да са намерили онова растение с червени цветове и пурпурни семенца или пък нощна лилия. И двете са еднакво отровни. Можем само да се надяваме, че не са имали време и търпение да ги търсят.

Барет бавно се извърна и се вгледа в останалото без кръв лице на мъжа върху леглото. Чертите му бяха опънати, покрай устните и през челото минаваха дълбоки бръчки. Дори в безсъзнание той се бореше с болката. Тя внезапно се разтрепери, усетила сякаш полъха на демонски крила зад гърба си.

— Какво ще правим сега, Мита? — тихо запита Барет.

— Ще чакаме, memsab — отвърна жената. — И ще се молим на всички богове да опазят Тигър-сахиб тази нощ.

Нещо подсказа на Барет, че не се е молила много дълго. Мита започна тихо да припява думите на молитва. Барет сама не разбра как наведе глава, а пръстите й се събраха, за да се прекръсти.

* * *

В последвалите дълги часове те дежуриха на смени до него, даваха му бульон и избърсваха избилата пот при пристъпите на треската.

За щастие нападателите бяха отблъснати и не се върнаха. Нихал и останалите мъже се сменяха на постовете и нетърпеливо чакаха момента, когато ще бъде възможно Пейгън да бъде преместен.

Треската му обаче само се засили. Въпреки че камата не го бе ранила смъртоносно, раната беше много дълбока.

— Той ще има нужда поне от два дни почивка — глухо каза Мита.

Нихал, който беше вътре, се намръщи и рязко възрази на тамилски. Внезапно осъзнала присъствието на Барет, Мита й направи знак да излезе:

— Върнете, memsab, хапнете нещо. Нихал е приготвил ориз и плодове. После и аз ще хапна. — Видя нежеланието й и добави: — Ако не се храните, от вас няма да има полза нито за мен, нито за него! Сега излезте.

Без да дочака отговора й Мита се обърна към Нихал и двамата продължиха разпалено спора си.

Те почти викаха, когато Барет уморено излезе навън.

* * *

— Мита? — Барет тихо отметна платнището и се промъкна вътре.

— Тук съм, memsab.

— Има ли… промяна? — попита тя и чу въздишката на Мита.

— Не, все така е. Треската го държи и той не може да се успокои. При всяко движение раната се отваря. Много се тревожа.

В полумрака лицето на Пейгън изглеждаше изпито и съвсем тъмно от наболата брада. Когато Барет смени Мита и седна до леглото, той изстена и се замята, разперил ръце.

Тя внимателно улови едната му ръка и я сложи на гърдите му. Дори когато стиснатите му пръсти се бяха пуснаха, тя не махна ръката си.

— Страхувам се, че това са кошмарите от миналото му — тихо промълви Мита. — Спомените му за старото имение на север, преди Бунта. Той никога и на никого не говори за онези дни. Най-вече не споменава Канпур.

При последните й думи ръцете му се сгърчиха под пръстите на Барет. Тя бавно започна да ги гали, докато отново не се успокоиха.

— Това… това място, което спомена, Мита. Кан… — Барет се прекъсна по средата на думата и тревожно стрелна поглед към Пейгън. — Разкажи ми за него.

Лицето на Мита помръкна.

— Дяволско място. Изпълнено с ужас и предателство — започна тя. — Когато започна въстанието, управляваше Нана-сахиб, един човек със сърце на чакал. Той обеща на англичаните да отпътуват в безопасност по реката. Но вместо това… — гласът й рязко прекъсна.

— Разказвай, Мита. Аз трябва да знам, да разбера, когато… дойдат кошмарите, и да му помогна.

Прислужничката трепереше от напрежение, но успя с усилие да се овладее.

— Добре. Въпреки обещанието лодките бяха обстрелвани, когато се отделиха от брега. Всичко стана само за няколко минути. Само една остана от всичките четиридесет лодки. Реката почервеня от кръвта на мъже, жени и деца.

Дъхът на Барет секна. Значи Пейгън беше принуден да живее с тази картина в съзнанието си! Дали беше обичал някого, който бе загинал там? Може би е имал съпруга?

— Всички ли бяха избити?

— Не, оцеляха около стотина. Тях Нана-сахиб ги закара в града — погледът на Мита се зарея към джунглата. — Там мъжете бяха разстреляни или посечени. Жените и децата бяха затворени в една барака на края на града. Но когато след две седмици спасителните отряди на англичаните наближиха града, Нана-сахиб се уплаши, че затворниците могат да разкажат за извършените зверства — нежните й ръце започнаха силно да треперят, — и той… заповяда да ги разстрелят както са скупчени вътре в бараката. Когато дори собствените му войници откачаха да изпълнят такава нечовешка заповед, Нана-сахиб извика касапите от пазара да изпълнят волята му. През онази сутрин загинаха повече от сто жени и деца, моята господарка също. Тогава бях прислужница на съпругата на един от офицерите. Говори се, че душите на умрелите все още обитават Канпур, въпреки всички молитви и на брамините, и на свещениците да им се даде покой. А след пристигането на английските войски настанаха още по-големи ужаси.

Тя прокара разтрепераната си ръка по челото и продължи:

— Бунтовниците бяха оградени. Някои бяха разкъсани от топовни изстрели. Повечето от жените насила ни качиха на един кораб и ни закараха в Калкута. На борда бяхме принудени… да се подчиним на похитителите си. В Калкута бяхме натоварени на кораб за Лондон, където ни продадоха в един публичен дом. Там ме намери Тигър-сахиб… откупи ме… върна ми живота и надеждата. Вече бях чула историята за мъжа — Angrezi с безумен поглед, който се появил след погрома от джунглата като предводител и спасител на група изнемощели жени и деца. После бил на косъм от смъртта, дни наред се мятал в делириум в Лакхнау. Никога след това той не проговори за тези ужасни седмици, нито пък затова, какво е видял и преживял, докато са се криели в джунглата.

Барет безмълвно хвана ледените пръсти на Мита и усети как болката й от тези спомени започва бавно да стихва. Не каза нищо, за да я успокои, нито пък стори знак на съчувствие. Нима имаше място за съчувствие пред този преживян ужас? Тя можеше само да й даде живителната топлина на човешкото си присъствие.

Мита премигна и се отърси от виденията, нахлули от мрака на миналото.

— Вашата Angrezi Свещена книга съдържа думите „Отмъщението е мое, каза Бог.“ Аз се научих да отпращам кошмарите от Канпур, но Тигъра не успя. Страхувам се, че някой ден те просто ще го разкъсат и ще го погълнат.

Всичко това беше произнесено с толкова равен и безразличен тон, сякаш тя говореше за чаената реколта или за промяната на времето.

Барет гледаше как Пейгън непрестанно се мята в леглото, разтърсван от мрачните си видения. Внезапно се почувства безпомощна, неспособна да направи нещо.

— Но какво можем да направим за него, Мита? Все нещо трябва да му помогне!

— Боя се, че едва ли ще можем. Това, което трябва да се направи, само той самият може да го стори. В безпросветната тъмнина, където сега се намира сахиб демоните или ще победят, или ще бъдат победени. Не знам кое от двете. — С тиха въздишка Мита се изправи. Умората беше сложила своя отпечатък върху обичайно ведрото й спокойно лице. — Но аз знам друго Той бълнува през нощта твоето име, копнее за твоето докосване. Не за мен. — Гласът й стана суров. — Ако беше така, аз нямаше да допусна присъствието ти тук и щях сама да се грижа за него. В името на Шива, колко често съм се молила да беше така! — след последните й думи слабото й тяло сякаш клюмна. — Но моите богове не ме чуват, така че сега той е твой, Angrezi — Тя погледна с обожание лицето на Пейгън и продължи — Jo hoga, so hoga, както често обича Да казва Тигър-сахиб. Може би такава е прокълнатата ми съдба — да желая и винаги да бъда пренебрегвана! — После изгледа проницателно Барет: — Можем да останем тук само още няколко часа. Нихал каза, че вероятността за ново нападение е много голяма. Сахиб трябва да се успокои. И да събере сили за пътуването. Ти трябва да му помогнеш, защото мен не ме чува. Но знай, че ако не успееш ще загубиш двама приятели този ден, защото аз ще го последвам. И на съвестта ти ще тежат двама мъртъвци вместо един.

След още един продължителен поглед към Пейгън тя бавно приближи към входа и изчезна.

* * *

Мита не се върна. Вместо нея дойдоха Нихал и един от тамилските носачи. Донесоха чисти превръзки и топъл бульон за Пейгън.

Мрачното им мълчание потисна Барет. Сякаш те вече го бяха отписали от живота.

Но той нямаше да умре! Тя нямаше да му позволи. Трябваше да й плаща за твърде много неща, по дяволите!

Все така енергично продължи да попива потта от широките му рамене и гърди. Молеше се да спре да се мята, да не губи малкото си сили.

Не след дълго чу някакво шумолене до краката си, но не му обърна внимание, докато не усети дърпане на ръкава си. Меджик я гледаше с черните си очички. Умното личице на животинчето бе обърнато към нея и сякаш я питаше нещо. Барет мълчаливо взе маймунката в скута си и почувства странно успокоение. Малкото създание издаде тих гърлен звук. Не откъсваше поглед от господаря си.

— Не се тревожи, Меджик. Той ще живее — решително каза Барет като галеше маймунката по сивата козина — Нямам намерение да оставя това нахално същество да умре. Изобщо не съм приключила с него.