Кристина Скай
Рубинът (15)

14.

Лампата с кокосово масло се люлееше в ръцете на Пейгън, когато той бутна вратата на стаята дванадесет часа по-късно. Остави я с трясък на пода и се наведе над жената в леглото. Тя все още спеше дълбоко. В почивките между пристъпите той бе почистил и промил с карболова киселина раната още два пъти. Отдавна се бе убедил, че тук, в тропиците, хигиената може да спаси човешкия живот.

Внезапно се намръщи. Дръпна черната превръзка от окото си и започна да масажира мускулите на лявата си скула, които го боляха след прекарания на слънце ден.

Скоро трябваше да тръгне за Уиндхевън. Ако жената все още не беше в състояние да пътува, той трябваше да я остави тук с Нихал, но никак не му се искаше да стане така, защото единствена тя можеше да обясни цялата тази бъркотия.

Сенките и причудливите отблясъци на лампата затанцуваха по лицето му сякаш излято от мед. Дори три дни са дълъг срок, когато наблизо е забелязван на два пъти тигър. Освен това проклетият шаман продължаваше да насъсква местните жители.

Да, щеше да й даде най-много два дни и нито минута повече. Заради мусона, който можеше да започне всеки момент.

Той свали превръзките от челото й като с всички сили се стараеше погледът му да не се отмества.

В началото бе решил да махне корсета й, но после се отказа. Не беше сигурен, че ще успее да се спре, след като е започнал да я съблича…

Съсредоточи се върху раната й, която, слава Богу, беше спокойна. По средата беше най-дълбока и все още кървеше, но не толкова силно, колкото бе предполагал. За щастие нямаше и следа от възпаление. Белегът, естествено, нямаше да бъде много красив. Силен удар е дебело въже, освен ако не грешеше. Значи неговата Ева си има добри приятелчета, така значи?

Превърза отново раната, а в главата му се застъпваха въпрос след въпрос. Цялата процедура му костваше доста усилия, защото ръцете му трепереха, а и светлината на лампата беше слаба. Освен това усещаше настъпването на нов пристъп.

Пръстите му се плъзнаха надолу по прекрасните й гърди, които се очертаваха под фустата, с която я бе наметнал.

Дори това леко докосване го парализира, Заля го вълната на същото лудо желание, което стягаше челюстите му в дива целеустременост. Потисканият до момента порив стана неудържим и започна да измества последните остатъци на здравия разум от съзнанието му.

Почувства как едното й зърно се стяга под пръсти те му Дори със затворени очи можеше ясно да види ме ката като коприна кожа, която излъчваше приятна топлина, а най-близо до него — предизвикателно вирнато то зрънце на гърдата й.

Почувства познатия глад.

С мъка овладя желанието си веднага да проникне дълбоко в нея и да облекчи измъчващата го болка преди да се е събудила, за да го отблъсне. В края на край щата тя беше само една от курвите на Ръксли!

„Усещам, че сте прекалено горд, за да притежавате една жена без съгласите й.“

Това бяха думите на една друга жена. Така ли беше?

Жената с тъмноруса коса под него леко потръпна От гърдите й се изтръгна сподавено стенание.

Този звук рязко върна Пейгън към действителност та. Все така намръщен, той се дръпна назад и поопра ви мрежата против комари.

Ръксли ще загуби тази игра, закле се пред себе си Пейгън. Цели два месеца не беше докосвал жена, така че можеше да почака още няколко часа.

Докато все още беше на себе си между два пристъпа. Докато тя не дойдеше, в съзнание, за да разбира ясно какво ще прави той с нея.

* * *

До нея достигна трясъка на далечен гръм и равномерното биене на барабани.

„Парад?“ — каза си наум. По това време на годината?

Прехапа устни. Кое време на годината беше? И къде точно е това тук?

Отвори очи. Смътно различи резбовани дървени табли на легло, а над тях нещо като мрежа. Стаята я изпълни със студено, вледеняващо усещане за празнота, за нещо чуждо.

Не само стаята.

Всичко.

Дори тя самата.

Намръщена се опита да се надигне. Не успя и едва се сдържа да не изкрещи, защото внезапна болка прониза гърба и раменете й. С пребледняло лице се отпусна тежко назад. Ясно чуваше ударите на сърцето си.

Къде беше? Защо всяка частица от тялото й сякаш живееше отделен живот и не се подчиняваше на волята й?

Огледа се и видя, че гърдите й са покрити с фуста. Беше облечена с рокля от дамаска с цвят на праскова. Нейната рокля, макар че тя не я позна.

Започна да трепери. Под роклята напипа твърд памучен корсет, който я стягаше и пречеше на дишането й.

За свой ужас забеляза, че гърдите й са разголени, а зърната им се подават над украсения с дантели край.

По лицето й изби руменина и тя се опита да понамести и повдигне малко корсета, но само след секунда болката стана толкова силна, че тя се отказа със стенание. Както и да опитваше, нямаше да успее.

Сега тя много предпазливо отвори едното си око. Следващото нещо, което забеляза, бе тънкото й краче обуто в копринен чорап.

Копринени чорапи?

Мили Боже, не може да бъде! Това изобщо не са нейните дрехи! Къде е? Какво й се бе случило?

Нежните й пръсти стиснаха чуждата фуста, с която беше покрита и започнаха да я мачкат и раздиплят.

Гърбът й запулсира. Леко помръдна, но дори това минимално движение я накара да потрепери от болка. През вдигнатите капаци в другия край на стаята видя правоъгълник от ослепително ярко тюркоазено небе, ширнало се над гъста тъмнозелена гора. Отново се опита да се надигне, а лицето й се изкриви от болката, която разрязваше като нож гърба й.

„Махай се, махай се, махай се…“ — започна тя напразно да си повтаря, докато притискаше ръце до ушите си. Но вихрушката в главата й стана още по-силна.

Един гущер с тъмночервен гребен пропълзя по леглото и замръзна само на няколко инча от ръката й. Студените му изпъкнали очи се бяха втренчили неподвижни в нея.

— Махай се! — свирепо изкрещя тя.

Но крясъкът й не го стресна и гадинката пропълзя още по-близо.

— Хей, я къш оттук! — полазиха я тръпки. Откъде се бе взело това отвратително животинче. — Хайде, махай се бързо!

Тя рязко дръпна фустата и така успя да се отърве от гадинката, която бързо се шмугна към другия край на леглото.

Това усилие съвсем я изтощи, а гърбът й все така пулсираше от раздиращата я болка и тя прехапа устни, за да не закрещи.

Може би заради това не чу отварянето на вратата Когато върху леглото падна една тъмна сянка, тя се оказа напълно неподготвена.

Едва ли някога щеше да бъде готова да види това изваяно лице, с ясно очертани черти, озарено с пронизващи, черни като антрацит очи. Върху едното от тях имаше черна платнена превръзка. Това беше едно надменно лице. Лице, говорещо за порочност и лукавост, с чувствени устни над заплашително стиснати челюсти.

Лице, което излъчваше желязна воля и прикрито сладострастие.

Опасно лице.

Той небрежно се бе подпрял на дървената табла на леглото и втренчено я разглеждаше.

Превръзката на окото му сякаш засилваше внушението за огромната му сила и целеустременост. Ризата му бе разкопчана до кръста, широките рамене се стесняваха в стегнат, загорял от слънцето корем, покрит в средата с гъсти косъмчета.

Сякаш по нечия команда тя плъзна погледа си надолу, където клинообразното окосмяване стигаше до панталони с цвят на кафе.

Обля я гореща вълна, когато си даде сметка какво нрави и по-точно къде гледа. Като преглътна с усилие тя отмести погледа си от мястото, под колана, където панталоните леко се издуваха. Нямаше нужда от кой знае какво въображение, за да се допълни представата за видяното.

Силно изчервена, тя вдигна очи, които потънаха в откритото му око, което приличаше на ледено обсидианово езеро. Върху лицето му нямаше и следа от любезност. Устата подсказваше, че той знае точно как да влуди една жена, и нещо повече…

Едната му вежда се повдигна подигравателно:

— Предлагам ви да останете там, където сте. Раната на главата ви ще се отвори, ако се опитате да станете.

Тя усети главата си странно куха.

— Къ… — прочисти гърлото си преди да продължи: — Къде… Къде съм?

— Вие сте гостенка на виконт Сент Сир — прозвуча отговорът. След което чувствените устни се изкривиха в горчива усмивка: — Неканена гостенка, разбира се Но трябва да съблюдавам благоприличието даже и в такива случаи.

Сент Сир ли беше казал? Това име й беше съвсем непознато. С напрегнато лице тя се опита отново да се надигне, като стискаше зъби да не изпъшка от болка.

Внезапно забеляза, че той вече е застанал до леглото. Отметна мрежата против комари и я загледа намръщен Като пантера, каза си тя. Само диво животно може да се движи толкова бързо и грациозно.

— Какво… какво се е случило с мен? — попита, без да се притеснява от тежкия му поглед.

— Вие сте била подхвърлена на моя бряг. Всъщност този бряг е частна собственост и е много усамотен Място, където не сме свикнали да посрещаме неканени гости, нито пък ни се случва — допълни той, като присви очи.

— Кога? — гласът й беше пресипнал.

— Преди два дни.

— Невъзможно. Аз дори не… — тя се намръщи. — Вие ли ме намерихте?

Той кимна хладно и допълни:

— Можете да задържите благодарностите си. Не това искам сега от вас, а няколко отговора. Например как стана така, че изплувахте точно на този бряг? Кой ви праща тук и защо?

Устните й се стегнаха упорито.

— В главата ми сега гърми цял параден оркестър, а устата ми сякаш е пълна с пясък. Ужасно съжалявам, че съм нарушила неприкосновеността на личната ви собственост, господин Който-и-да-сте, но това не е станало но мой избор, уверявам ви. Сега, ако ми донесете, куфарите и се погрижите за файтон, аз ще поправя неволната си грешка на драго сърце.

Очите му заискриха и мъжът отметна главата си назад, за да даде воля на буйния си смях. Но в този смях нямаше топлина или веселие.

— Страшно убедително, мила моя! Сигурно сте го репетирала с часове. Що се отнася до тръгване, за това и дума не може да става. Най-близкото населено място е на тридесет мили оттук, ако не се брои село Веда до Калутара. Тези селища обаче не са подходящи за Angrezi като вас. Не са места, където бихте пожелали да отидете, ако разбирате какво ви казвам. — Очите му за миг се сведоха към гърдите й, където тя мачкаше между пръстите си фустата. — Не, сигурен съм, че тук ще се чувствате много по-удобно! — и допълни с леко променен глас: — С мен.

Как смееше? Кръвта й кипна от гняв. Как си позволяваше да се отнася толкова безцеремонно, въпреки че я е спасил от…

От какво?

Все така начумерена, тя се помъчи да внесе малко ред в хаоса в главата си.

— Вие сте Сент Сир, така ли?

Лицето му веднага се напрегна.

— Кое ви кара да мислите така?

— Просто предположих…

— Казах ви, че сте гостенка тук. На Сент Сир. Но виконтът е прекалено зает да се занимава с някаква жена, изхвърлена от вълните. Не, аз се казвам Деверил Пейгън, управител на плантацията на виконта. На мен трябва да отговаряте, мис… — веждата му отново се повдигна. — Не си спомням да съм имал честта да ми бъдете представена.

Тя стисна още по-здраво фустата, след като несъзнателно бе разкъсала част от дантелата.

— Мисля, че току-що ви зададох въпрос.

— Името ми?

Какво й ставаше? По бузите й изби гъста руменина. С треперещи ръце придърпа фустата плътно към брадичката си.

— Чакам.

Нахалният му втренчен поглед я притесни. Какво от това, че я беше спасил? Какво от това, че усети как сърцето й прескача?

Само да намереше виконт Сент Сир, собственикът! Той сигурно щеше да й помогне, ако му обяснеше затруднението си.

Дотогава тя реши да даде урок на този безочлив управител. Вирна брадичка преди да отговори:

— Можете да си чакате до куково лято, господин Пейгън, но аз няма нищо да ви кажа.

Обсидиановите му очи станаха подигравателни.

— Дали да не ви наричам Синамон?

„Защо ще ме наричаш така?“

— Споменахте това име, докато спяхте. Синамон Хил, не си ли спомняте?

Очите й се разшириха. Значи той е бил тук, докато тя е спяла? Боже Господи, дали не е правил и нещо друго, освен да подслушва?

Отговорът на нейните притеснения, които той много точно отгатна, беше една цинична усмивка.

— Да, наистина беше изкушение. Но аз предпочитам жените ми да са съвсем разсънени, когато ги докарвам до екстаз. И когато те правят същото с мен.

Дъхът й спря.

— Ти си мръсен, долен…

— По-спокойно, скъпа. Ето, че си показваш рогата!

— …порочен, отвратителен простак! — довърши тя, без да обърне внимание на забележката му. Внезапно присви очи и попита:

— Какво искаш да кажеш с това?

— Защо не ми кажеш ти самата?

— Говориш с гатанки, недостойна твар такава! — сопна се тя и се изви назад от отвращение. — Заповядвам ти да напуснеш стаята ми!

— Ще изляза, когато отговориш на въпросите ми Започвам: кой, или по-скоро какво те доведе тук?

Веждите й се сключиха от напрежение. Някъде отдалеч долетя пронизителният крясък на птица. Звукът беше странен и напълно непознат. Почувства как главата й всеки миг ще се пръсне и прехапа устни, за да заглуши болката.

О, Боже, защо той не се маха?

Прекара по челото си треперещата си ръка, сякаш да подреди обърканите си мисли.

— Цялото това извъртане е безкрайно занимателно, разбира се, но бих искал да знам името ти.

Тя почти не го чу. Сърцето й се сви от ужас.

Нищо. Нито следа от нещо познато.

Нито минало, нито настояще, нито бъдеще. Само един безбрежен черен океан. Само бездънна пустош. Като в празна къща. Като в рамка без картина.

Изчезнало е, всичко е изчезнало.

Не е останала дори и прашинка.

Загледа се безмълвно през прозореца към непознатия пъстър пейзаж. Сега осъзна за първи път какво вижда. На върха на възвишението една маймуна се катери по кокосова палма. На покрива на близкия навес двойка папагали с алени гребени си бърборят общително.

Чуждо, всичко това е чуждо!

С пепелносиво лице тя се изправи на колене, здраво притиснала фустата до гърдите си. Но в тъмната пустош не просветна никакъв отговор, нищо познато. Единствен ответ беше избухналата с нова сила болка в главата и тялото й.

Устните й сякаш се слепиха. „Няма да плача“ — обеща си наум. „Няма да плача. Няма!“

— Говори, Синамон! Освен ако не искаш да приложа други методи, за да те принудя. Някои от тях сигурно ще бъдат по вкуса ти!

— Остави ме! — задъхано промълви тя. Очите й бяха пълни с ужас. — Не виждаш ли? Сляп ли си или глух? — Последните й думи се сляха с отчаяно сподавено хлипане. — Мили Боже, аз не знам защо съм тук! Всичко… всичко е изчезнало. Няма го… — Жената без име преглътна напиращите сълзи и продължи: — Господи, помогни ми! Нищо не ми е останало! Нито минало, нито дори собственото ми име…

Бяха взели и това от нея.