Юрген Рот
Новите български демони (9)

Европа и българският феномен на изтласкването

Да си добър човек?

Та кой ли не го иска?

Но жалко, че на тази планета

средствата са оскъдни, а човекът — суров.

Кой ли не иска да живее в мир

и любов?

Но условията не са такива.

Бертолт Брехт, „Опера за три гроша“

1 януари 2007 г. — денят на официалното приемане на България в Европейския съюз. В рамките на тържествата по този повод в новогодишната нощ в София, на площад „Александър Батенберг“ има празничен концерт, организиран от продуцента на популярното риалити шоу „Биг брадър“. В същото време в залите на Европейския парламент българското правителство представя наситена с много символика изложба под мотото „Великолепието на България“ — антични произведения на изкуството. Единствените по рода си експонати всъщност са от частната колекция на българския бизнесмен Васил Божков. Спори се дали, както твърдят някои журналисти, той е поддържал контакти с Константин Димитров — Самоковеца, застрелян малко преди Коледа 2003 г. пред един бижутериен магазин в Амстердам.

За произхода на ценните произведения на изкуството Васил Божков казва, че ги е наследил — от поколения били собственост на семейството му. Според извадка от търговския регистър от август 2007 г, той притежава 51 процента от акциите на букмейкърската къща „Еврофутбол“, както и конгломерат от фирми, наречен „Нове Холдинг“. В началото на 90-те години, когато е основана, това е невзрачна малка фирма. Днес е една от най-успешните структури в България, обхващаща над 350 фирми с най-различни сфери на дейност.

„Васил Божков започна своя бизнес с търговия с валута, хазартни игри и спортни залагания“, пише Бети Ганева. И добавя: „От няколко години практически всички поръчки за строежа и поддръжката на пътища се възлагат на Божков, респективно на контролирани от него фирми“^[1].

Пътят на Васил Божков до милионите и несметното богатство е дълъг. След промяната дипломираният математик има бюра за обмяна на валута. Не обича да говори за това. „И аз правех като всички“, казва той. „Използвахме социалистическата система. Стоките се поръчваха, произвеждаха се, заплащаха се или пък не“. Божков успява да построи цяла империя за хазартни игри — доходен бизнес, защото в съседна Турция те са забранени. Става партньор на Илия Павлов, бивш агент на тайните служби, собственик на най-големия навремето холдинг в България. Влиянието на Божков стига много дълбоко в политиката. Заедно с други бизнесмени той основава клуб „Възраждане“, чиято цел е да свърже правителството и икономиката. Някои журналисти го смятат за един вид неофициален икономически съвет. За сигурността на Божков се грижат добре. Проверките на посетителите в офиса му са като тези на летищата. Когато пътува, два автомобила с бодигардове придружават лимузината му. Понякога развежда журналисти из разкошната си къща, по коридорите й с мраморни подове и статуи, показва им кабинета си. По масите има римски и гръцки вази, археологически находки. „Погледнете това“, казва Божков и изважда от шкафа златен съд с лъвска глава. „Това е тракийско злато от 4 век преди Христа!“ Колекцията му от произведения на изкуството е толкова голяма, че възнамерява скоро да открие частен музей. „Някои експонати струват един милион евро“, казва той. „Не мога да ги поверя на пазачите в държавните музеи. Те получават по 80 евро заплата!“ Дотук с информацията от страниците на вестниците.

По време на едно от посещенията ми в София прокурор ми разказа следното: „До 1997 г. само представителите на някогашната комунистическа власт имаха достъп до частната икономика. Естествено, през 90-те години човек можеше да забогатее от хазарт, от внос на стоки, например облекло или от продажбата на видеокасети. Но това ставаше само с протекцията на Държавна сигурност или на Министерството на вътрешните работи“.

На въпроса ми към Бети Ганева, която беше написала остра критична статия за Божков, дали е имало реакция след публикуването на статията, тя ми отговори: „Наистина, Васил Божков участва в контрола над българската държава, но не и в контрола над «Виртшафтсблат». Мисля, че е твърде интелигентен, за да опита физически да атакува някого, който публично го е критикувал. Като издател плащам висока цена за свободата на печата, от която се ползвам в този вестник“^[2].

И още един щрих към портрета на Васил Божков: на него му е забранено да влиза в САЩ заради неизясненото му, в очите на американските власти, имотно състояние. Запитах посланика на САЩ за скритите причини за тази забрана. „Не бих искал да коментирам ситуацията около конкретната личност. Но има много силни връзки между хората от сивата икономика и всички знаят кого имам предвид. Най-големият проблем на България в тази област се крие в политиката. Само на малък кръг от хора беше отказана виза“.

На неуважението към успеха на бизнеса му, изразено от посланика на САЩ в София, Божков реагира грубо: „Той по-добре да се обърне към партиите, а не да се занимава с корупцията“. И допълва, че много пъти е ходил в САЩ и вече нямал желание да лети дотам. Както изглежда, вече няма желание да се занимава и с хазарт. Макар и тук отново ясно да проличава, че зад фасадата на обикновен гражданин се крие нещо съвсем друго. В едно от своите редки публични изказвания, в ефира на Би Ти Ви той заяви, че последните данъчни облекчения за хазарта не са направени заради него. Това изявление се появи веднага след неочакваното изказване на президента Първанов, че няма да подпише този нов закон. Божков каза също, че почти напълно е изоставил хазарта. Главното му поле на действие сега щели да бъдат инфраструктурни проекти, финансирани от европейските фондове. Още преди време бил продал 49 процента от „Еврофутбол“ на гръцката фирма „Интралот“. Така че сега нейният собственик Кокалис бил главният играч на този пазар в България. Божков изказа предположението, че данъчните облекчения щели да бъдат въведени заради чуждестранни инвеститори. Той предупреди също така, както го цитират българските медии, че ако в областта на хазарта има високи данъци, ще се стигне до криминализиране на този бранш и до разпределяне на пазара с прилагане на сила от страна на престъпни групировки: „Всеки път, когато БСП идва на власт, разрушават някой бранш на икономиката. Сега обаче всички искат хазарта“.

Божков отдавна върти бизнеса си, необезпокояван от нищо и никого. Едва ли би му навредил и разказът на един бизнесмен от Плевен, който помага за разбиването на голяма организация за фалшифициране на банкноти. При подготовката на операцията той първо влиза във връзка с посолството на САЩ, после се среща с Тони Мицев от Националната служба за борба с организираната престъпност. „От първия момент Тони Мицев се опитваше да убеди американците, че говоря глупости, че такова нещо не може да има, че в България няма как да съществува печатница за фалшиви банкноти“, твърди въпросният бизнесмен пред Федералната криминална служба на Германия. По-късно се оказва, че подобни печатници наистина съществуват. Въз основа на неговата информация на 16 октомври 2000 г. по време на полицейска акция е ликвидирана печатница за фалшиви пари в софийския квартал Надежда. Намерени са щатски долари и английски лири. Акцията, първоначално предвидена за четири дни по-късно, по убеждението на смелия информатор съзнателно била изтеглена напред във времето, за да бъдат защитени някои лица. След тази акция въпросният бизнесмен е разкрит и през декември 2000 г. той напуска България заедно със семейството си. Иска убежище в Германия и го получава. При изслушването в Германската федералната служба за признаване на бежанци, той казва нещо невероятно, когато го питат кои са задкулисните играчи в „бизнеса“ с фалшифицирането на пари: „Всъщност в България аз съм никой. Обаче попаднах на следите на двама от най-важните хора, които си имаха работа с печатането на фалшиви пари. Единият от тях е политик, другият — най-големият бизнесмен в България“. А на въпроса: „Можете ли да назовете имената на тези двама души?“, той отговаря: „Политикът се казва Евгени Бакърджиев. Той е министър и заместник министър-председател в правителството на Костов, също и председател на СДС“. И продължава: „Това са пребоядисани комунисти. Другият се казва Васил Божков. Той е собственик на най-голямата фирма в София — «Нове Холдинг». Притежава осемдесет процента от всички обменни бюра в България, а освен това и футболния клуб ЦСКА в София“.

Това е изявлението на българския бизнесмен пред Германската федерална служба за признаване на бежанци, направено на 5 септември 2001 г. Просителят явно е бил особено убедителен, защото иначе никога не би получил политическо убежище в Германия предвид изключително строгите условия за това. И днес той все още се страхува за живота си. А дали някога ще може да докаже обвиненията си, един Господ знае. Все пак за случая беше информиран и германският министър на вътрешните работи Ото Шили. На 5 август 2004 г. адвокатът на информатора пише следното в писмо до тогавашния вътрешен министър: „Моят клиент е предоставил информация и за това, че в българската «мафия за фалшиви пари» активно участват и политици, между които Евгени Бакърджиев. Клиентът ми е съобщил за участието в схемите и на бизнесмена Васил Божков“. На мен поне не ми е известно да е имало някаква реакция от страна на германското вътрешно министерство по този повод.

Първата година на членство в ЕС

През януари 2007 г. е уволнен директорът на Националната служба за сигурност Иван Чобанов. Официалното изявление на Министерството на вътрешните работи гласи: „Завишаване на критериите за сигурност заради членството ни в ЕС“. И директорът на жандармерията е освободен от длъжност, защото срещу него има сигнали за служебни нарушения, неправомерно уволнение на кадри и нерегламентирано използване на материални средства. Служители и техника са изтеглени от наблюдението на панаира в Пловдив. Често на позорния стълб се изправят полицейски служители, които за уж извършени дребни пътно-транспортни нарушения си искат суми от 10 до 50 лв. Това, разбира се, е похвално, защото демонстрира колко смело държавата възнамерява да тръгне срещу корупцията и организираната престъпност.

Но как всъщност в България работи не само полицията, а и правосъдието, или, по точно казано, как едностранчиво и избирателно действа, показва случаят на Людмил Стойков. Бизнесменът от Перник е арестуван през февруари 2007 г. след разбиването на мрежа за измами. Става дума за измама с финансови помощи от ЕС. Той е арестуван заедно със съдружника си Марио Николов. Според данни от официалния търговски регистър Стойков притежава дялове от четиридесет различни фирми. Собственик е на ваканционния комплекс „Дюни“ на Южното Черноморие, както и на металургичния завод „Стомана“. Според следствието той с измама е източил общо 7,5 милиона евро от САПАРД преди всичко чрез месопреработвателните фирми „Родопа мийт“ и „Родопа голд“ със седалище в Шумен. Друга фирма, която е заподозряна в участие в схемата на измамата, е „Еврофриго“, свързана с „Ладимекс холдинг“ (отново собственост на Стойков). Този холдинг притежава най-големия хладилен митнически склад на Балканите. По данни на вестник „Дневник“ две фирми на Стойков са подкрепили предизборната кампания на президента Първанов с общо 25 000 евро. Но как се е стигнало до измамната маневра? Източник, запознат със следствените действия, отговаря на този въпрос: „Заподозреният беше Людмил Стойков, собственик на фирма «Стомана-Перник». Ставаше дума за неправомерно присвояване на 7 милиона евро от фондовете на ЕС (САПАРД). Той никога нямаше да успее да сложи парите в собствения джоб, ако съществуваше контрол и ако Министерството на земеделието и аграрният фонд на драго сърце не му бяха дали всички подписи. Ставаше дума за машини, които бяха закарани в Германия, направена им беше само козметична поправка, а след това, според документите, през Ирландия и Швейцария, бяха върнати отново в България и вместо 20 000 евро изведнъж цената им стана един милион. Съучастник на Стойков беше Марио Николов, който месец по-късно трябваше да стане заместник-министър на земеделието. Двамата бяха задържани, останаха само една седмица в следствения арест, пуснаха ги, а делото изчезна в някое чекмедже“.

Това твърдение може да се провери. Подставени лица от България купуват от съответните служители в германски и швейцарски фирми използвани машини за преработка и опаковане на хранителни продукти на съзнателно завишени цени. Във фиктивните и объркващи сделки са включени и несъществуващи фирми. Машините пристигат в България от Германия, след което (без или само след незначителна поправка) отново ги продават на повторно завишени цени на фирми, собственост на българските участници в измамата. В началото на март 2007 г. обаче Стойков е пуснат на свобода, тъй като съдът не намира никакви доказателства за вина. Тази констатация се отнася и до всичките му съучастници в България.

На 17 юли 2007 г. директорът на Главна дирекция за борба с организираната престъпност Ваньо Танов подава оставка. Той също обвини Министерството на вътрешните работи, че поддържа връзки със сивата икономика. „Моите разногласия с главния прокурор са в резултат на това, че той беше решил да проверява нещо, случило се преди 15 години. Аз, обратното, смятах, че трябва да разследваме днешните действия. Смятам, че много трудно бихме могли да докажем нещо, случило се преди 15 години. Би трябвало да насочим вниманието си към днешната модерна икономическа престъпност. Иначе не бихме могли да очакваме положителни резултати в борбата срещу тази мрежа. Всичко ми е ясно. Естествено, много по-удобно е да разследваш едно отдавна отминало време, когато собствената ти партия не е била на власт, отколкото настоящето, когато същата тази партия носи отговорността“.

През лятото на 2007 г. ЕС публикува доклад за напредъка на България. Той е в рязко противоречие със заключенията на западни дипломати в София, както и със становищата на неправителствени организации, и е доказателство за тайното съучастничество на някои високопоставени политици от ЕС с все още съществуващата мафия в България. Поради това бившият посланик на Германия в София и Скопие д-р Клаус Шрамайер с право заяви: „Реакциите на «изгладения»“ — както се говори, от „приятелите на България“ в Брюксел (комисаря по правосъдието Фратини, Кунева и др.) — доклад бяха предимно негативни, в противовес на реакциите на българските политици: те бяха щастливи от липсата на защитна клауза и от хвалебствията за тяхното „усърдие по отношение на реформите“^[3].

Естествено, безпристрастният наблюдател няма как да не се запита къде всъщност е забелязан истинският напредък. Както писа „Таймс“, с такъв „мек“ доклад комисията не прави услуга нито на България, нито на ЕС. А „Индипендънт“ е на позиция, че докладът показва безпомощността на ЕС. Германският министър Гернот Ерлер е принуден да предупреди, че защитната клауза може да се приложи в бъдеще^[4]. Като цяло напредъкът в борбата с тежката и организирана престъпност все още бил незадоволителен, изтъкна той в своето резюме.

От няколко години главен прокурор на България е Борис Велчев. В Европа го уважават, приемат действията му за чиста монета и гледат на него като на носител на надежда за нов морал в съдебната система. В края на септември берлинският „Тагесшпигел“ пише за него: „Отличава се с хладен, реалистичен поглед върху качествата на наказателното преследване в своята страна, който вероятно си е донесъл от университета“. Публикацията стига по-далече и прави равносметката. „В рамките на борбата с корупцията миналата година бяха уволнени четиридесет и един служители на Министерството на вътрешните работи, десет депутати загубиха своя имунитет. По-големи усилия полагат органите на наказателното преследване и срещу прането на пари“^[5].

В един доклад на Института за международни срещи и сътрудничество към фондация „Ханс Зайдел“ от август 2006 г. се изтъква: „Не е чудно, че както европейски комисари, така и правителствени представители твърдят, че България трябва да благодари за членството си в ЕС единствено на Борис Велчев. Той вече многократно доказа своята решителност и независимост“^[6]. На самия Велчев обаче му се наложи да признае, че почти хиляда души са се отървали от наказателно преследване. Човекът, който трябваше да понесе отговорността за това, бе назначен за посланик в Казахстан, вероятно защото, както твърдят дипломати, знае твърде много.

И все пак коментарите около личността на главния прокурор не са толкова еднозначни. Един източник от Службата за сигурност твърди: „Въпреки че вече от година и половина е на този пост, не може да се похвали с истински успехи. Затова пък заради красноречието и прекрасния му английски Велчев е използван за рекламно лице, което може да се продава в чужбина като нова метла“. На 4 юли 2007 г. пред един германски министър Гергана Грънчарова — българският министър по европейските въпроси, каза: „За издаване на присъди са необходими солидни доказателства. Където те са налице, новото ръководство на Главна прокуратура ще се намесва решително“. „Досега обаче не го прави“, говори се под сурдинка в германското посолство, като на наблюдателя не му става ясно, дали Велчев като част от системата не фабрикува преднамерено успехи, за да запази конюнктурата, или наистина, тласкан от добра воля, се опитва да промени обстоятелствата, но е прекалено безпомощен за това. Тогава би му оставало поне достойно оттегляне. Но нали има нови закони, може да възрази някой. От една страна, много от законите в България са издадени само за да се харесат на органите на ЕС, и поради това така и не влизат в обръщение. В един доклад бившият посланик д-р Клаус Шрамайер заяви: „Някои закони се издават или се модифицират «по поръчка», за да се осигурят материални предимства на някои влиятелни личности. Други пък са така небрежно редактирани, че постоянно трябва да се преправят, а трети толкова често се изменят, че дори и специалисти не могат да се ориентират в тях“.

„Никой ли не забелязва — попита бившият посланик на Германия в София, — че действащите фигури в София печелят време? Когато според чл. 36 от Договора за присъединяване трите години изтекат, без да се използват, за да се извършат съществени промени, София като пълноправен член ще може до 2017 г. да контраатакува и да налага вето на всяка нежелана мярка. Защо Брюксел не продължи мониторинга не само до 2008 г, а до 2010 г? Наистина ли вярва, че за една година нещо в тази държава може да се промени фундаментално?“

Ако е вярно това, което вестник „Сега“ твърди в броя си от 27 юни^[7], а именно, че българските и румънските еврокомисари, както и комисарят по правосъдието Франко Фратини са се застъпили за смекчаване на първоначално по-острите формулировки, то трябва да попитаме, как така г-жа Кунева и г-н Леонард Орбан (румънският еврокомисар — бел.ред.) като страни — т.е. пристрастни — имат правото да участват участват при вземане на решенията? Същото важи и за така или иначе пристрастния комисар по правосъдието заради близостта му с бившия вътрешен министър Румен Петков. Във всеки случай в някои дипломатически представителства трайно се носи слух, че по време на съвместна ски почивка били щракнати пикантни снимки и малко по-късно фотографът бил намерен мъртъв. Ако предположенията са верни, за българските условия това би било нещо съвсем нормално. Журналистът Светослав Терзиев сполучливо описва във вестник „Сега“ ситуацията в София след мекия доклад: „С облекчение можем да си отдъхнем. Председателството на Германия свърши и започва португалското. За България това означава край на работата и начало на ваканцията“^[8].

Според анализа на Клаус Шрамайер Брюксел е жертва на илюзия, ако вярва, че само с усилия от вътре ще може да се създаде правова държава. Жозе Мануел Барозу, председателят на Европейската комисия, каза пред в. „Файнейшъл таймс“ (в броя му от 13 юни 2007 г.), че промяната не може да дойде от Брюксел, а „от самите граждани, от икономиката и от останалите страни-членки на ЕС“^[9]. Нима на Барозу не му е известно, че „държавната власт не се страхува от гражданите“, също така и от икономиката, която „в голямата си част е сенчеста“ и в която много малко от останалите страни-членки на ЕС, „се склонни да се намесят“. Между другото, злото се е настанило прекалено високо, преплитането е прекалено голямо, зависимостта от „манипулативната сила на досиетата е огромна^[10], за да е възможно самолечение. Корупцията и правосъдието в България явно представляват любовна двойка“.

Да вземем за пример случая с магистрала „Тракия“: 443 км от Калотина на западната граница до Бургас на Черно море. През март 2005 г. е сключен концесионен договор за строежа и стопанисването на магистралата. Концесионерът е избран без публичен търг. Три португалски предприятия получават 51 %, а две български — останалите 49 % от концесията. Концесионерите се задължават да направят инвестиции на обща стойност 712 милиона евро, които включват завършването на последната отсечка, дълга 165 км. До септември 2005 г. на обществеността е отказана каквато и да било информация за договора.

И до днес няма достъп до любопитните последни анекси към въпросния договор. По онова време опозицията обвини правителството, че по престъпен начин накърнява интересите на страната. БСП нарече договора пример за корупционна практика и пледира за прекратяването му. Непонятно е, между другото, защо един километър магистрала в България струва между 2,3–3,5 милиона евро, докато в Португалия за подобно трасе цената е 1–1,5 милиона евро? „Транспаренси интернешънъл“ заяви дори, че български фирми подизпълнители начислявали само по 500 000 евро на километър. Не е ясно защо държавата гарантира на концесионера за срок от седем години по 30 милиона евро годишни компенсации, въпреки че те явно са изчислени на базата на нереалистична оценка за интензивността на движението по магистралата, и защо е готова да даде на концесионера чиста печалба от дванадесет процента, макар че при подобни договори този процент обикновено да е от 6 до 8?

Два месеца след изборите на 25.06.2005 г. се оказа, че и новото правителство под ръководството на БСП не доведе до знанието на обществеността условията, предвидени в анексите. През април 2007 г. е подписано ново допълнение към договора, което и до днес не е публикувано. Причините са ясни — далавери!

И на този фон българското правителство отчита успехи. На 7 октомври 2007 г. главният секретар на МВР Валентин Петров заяви, че структурите на организираната престъпност сега се броят на пръстите на едната ръка. А вътрешният министър Петков обобщи в отчетния доклад на своето ведомство за първите две години от мандата си, че престъпността в България е намаляла и има шанс да бъде под средното равнище за ЕС. Позова се на една статистика, която по думите му отговаряла на статистиката на Федералната криминална служба на Германия. Изказването му предизвика възмущение в София. От една страна, според вътрешни кръгове от германското посолството в България, статистиките били политически оцветени, а от друга — те в никакъв случай не отговаряли на строгите германски критерии. Все едно да сравнява ябълки с круши, иронизират министър Петков в посолството.

Що се отнася до убийствата, официалното твърдение е, че по разкриваемост България е едва ли не на първо място. 90 % от случаите в периода октомври 2006 — март 2007 г. били разкрити. В излизащия в София „Виртшафтсблат“ можем да прочетем: „Към останалите десет процента вероятно спадат застреляният кмет на разположения близо до София град Елин Пелин Янко Янков, председателят на общинския съвет на черноморския град Несебър Димитър Янков, както и Александър Тасев, президент на футболния клуб «Локомотив» (Пловдив) и едър бизнесмен. Най-вероятната версия за убийството на Тасев е накърнени интереси в търговията с природен газ. Следствието работеше и по други версии. Както е известно, Тасев стана президент на «Локомотив» (Пловдив) след убийството на неговия предшественик Георги Илиев — всеизвестния шеф на престъпната структура ВИС. Имаше информации и че е управлявал хотелите на тази групировка в София, Слънчев бряг и Несебър. Освен това Тасев се смяташе за един от големите експерти при купуването на ромски гласове на избори. Говореше се, че той е и най-големият търговец на череши в България. Неофициално имаше донесения, че с тях е «изнасял» и хероин, във всеки случай, че е бил в прекрасни отношения с търговци на наркотици. Ако не го бяха убили, и до днес още щеше да се занимава с разнообразните си сделки, несмущаван от полицейските власти.

Пет дни преди убийството на Тасев, на 9 май 2007 г, е убит Димитър Янков, председател на общинския съвет в Несебър. Застрелян е в Бургас със седем изстрела в главата, докато вечерта паркирал джипа си. Янков е един от най-мащабните собственици на хотели и казина по Черноморието. Притежава седем големи хотела в Слънчев бряг и стотици декари от крайбрежната ивица. Смята се, че е бил близък с предполагаемия наркобос от Черноморието Митьо Очите, който междувременно влиза в затвора заедно с 12 свои съучастници. Янков е разследван за две поръчкови убийства, но без особен успех.

В статистиката вероятно не влиза и Манол Велев, бизнесмен, съветник на президента и съпруг на председателката на Държавната агенция за младежта и спорта Весела Лечева, защото в началото на юни 2007 г. стана жертва на атентат и все още е в кома“^[11].

Да се прави политика със статистика не е обичайно само за България. Но факт е следното: Националната служба за борба с организираната престъпност обяви, че през 2005 г. е имало 542 161 жертви на престъпления, докато полицията е регистрирала едва 101 806^[12]. Причините за това противоречие са ясни. Жертвите на престъпления наистина съобщават за случилото се на полицията, но полицията отказва да приеме сигналите, респективно да ги обработи. В резултат на което гражданите все по-често решават да не уведомяват полицията, защото смятат, че тя няма да им помогне.