Юрген Рот
Новите български демони (3)

В търсене на причините за злото

По мое мнение два фактора играят съществена роля за настоящата ситуация в България и те имат нещо общо с миналото, на което ще се спра в детайли нататък в изложението. Наясно съм, че в България има много добри автори и журналисти, които са се занимавали с тези въпроси подробно. По-подробно, отколкото аз съм в състояние да го направя. Но дори с риск да се повторя с тях, аз все пак ще се спра на някои факти. Имам чувството, че те някак остават неизказани, че са забравени или отдавна са се превърнали в част от всекидневието и вече не правят впечатление на никого.

По време на комунистическия режим различните полицейски и разузнавателни служби в България изграждат мрежа от над 250 000 агенти и събират документи за над 450 000 души (материал, подходящ за изнудване). Комунистическата диктатура подобно на всички диктатури оставя дълбоки следи в манталитета и културата на хората. „Контролът беше почти безупречен, що се отнасяше до враговете на държавата, на народа и на класата. Почти никой от преследваните не успяваше да се спаси от хватката на своите преследвачи. Броят на праведниците ставаше все по-малък. Репресивните органи се струваха вездесъщи на вярното на режима мнозинство. Милиони услужливи помагачи се занимаваха с това, да държат под око останалата част от народа“^[1].

Към това се прибавя още един решаващ фактор. В началото на промените, в годините 1989–1990, според различни оценки в чужбина са изнесени между четири и девет милиарда долара. През този период България е не само „безправова“, а на практика и банкрутирала държава — и старата номенклатура смело използва удобния случай безскрупулно да се обогати, докато хората буквално гладуват. В проучването си от началото на декември 2007 г. Центърът за изследване на демокрацията стига до следното заключение в доклада си „Организираната престъпност в България. Пазари и тенденции“: „По време на процеса на трансформация на тоталитарната държава България се числи към страните, засегнати най-тежко от организираната престъпност“^[2]. Почти със сигурност може да се твърди, че представителите на по-високите и средните етажи на комунистическата власт съвместно със светкавично и по криминален начин издигналите се в последното десетилетие успяха да си създадат своя стабилна и ясно изразена каста. Руският писател Аркадий Ваксберг описва още през 1991 г. ситуацията в Съветския съюз, която огледално се повтаря и в България с възникването на концерни като „Мултигруп“, „Орион“ или „Трон“. „Предвид възможната конфискация или преразпределяне на партийното имущество касата на КПСС залиняваше все повече, докато — и това е още по-учудващо — държавната собственост беше приватизирана по загадъчен начин и се превърна в основен капитал за различни банки, съюзи, акционерни дружества, джойнт-венчъри и други стопански новообразувания. Начело стояха, естествено, «свои» хора. Секретари на областни и градски партийни комитети, бивши председатели на изпълнителни комитети, техни заместници и асистенти — накратко, хората от ръководния елит изведнъж станаха председатели и заместник-председатели на всички възможни фирми. Партийните апаратчици поеха ролята на мениджъри“^[3].

Този принцип важи за почти всички страни от Източния блок, а тук, в България, има особена тежест. Българският писател Илия Троянов — един от малкото, които наричат нещата със собствените им имена — пише в своята прекрасна книга „Кучешки времена“: „Тази прослойка от бивши облагодетелствани, дали офицери от Държавна сигурност, директори на предприятия или партийни секретари, държи икономиката и политическия живот като заложници“^[4].

По-нататъшното развитие на нещата е добре известно. През 1990 г. се правят първите промени в конституцията на страната, а след дългогодишно прекъсване се провеждат свободни и демократични избори. На тях наследницата на Българската комунистическа партия, която набързо е преименувана на Българска социалистическа партия (БСП), печели най-много гласове. От това преразпределяне на силите извличат изгода — както и в миналото — представителите на сивата икономика. Но и не само те. Социално изпаднали бивши военни се присъединяват към новите структури в ролята на професионални убийци. Млади, амбициозни и интелигентни мениджъри в областта на икономиката също са на тяхно разположение. „Дори висши служители, генерали, ръководители на големи комбинати, полицейски служители в периода на приватизацията избират съдружието с организираната престъпност“^[5].

Толкова е просто, мисля си, в една система, в която политиката владее правораздаването, а оттам и правосъдието, е ясно, че номенклатурата няма да толерира никакви чужди елементи. Естествено, няма да жертва и никого от своите, когато законът го изисква, а само тогава, когато разпределението на политическите сили в даден момент го налага. Разбира се, и в миналото, и сега има личности, заемащи важни постове в политическия апарат и в съдебната система, които от благоприличие, от чувство за достойнство и за дълг се борят срещу тази мафиотска номенклатура. За съжаление обаче, без значителен успех.

По време на проучванията ми за настоящата книга се срещнах например с много прокурори и полицейски служители, които, въпреки че се бореха с мафията, много добре съзнаваха, че нямат никакви шансове в тази борба за законност и справедливост. Те бяха наясно и какви последици може да имат действията им за тях самите и за техните близки.

Явно е вярно: в България се усеща полъхът на сицилианската мафиотска култура. Това се дължи може би и на високото професионално равнище на групировките на организираната престъпност. В повечето случаи на Балканския полуостров става дума за „обиграни и сложни многонационални мрежи“^[6] по подобие на международните концерни, чиято вътрешна организация се отличава с „подвижна и гъвкава структура“^[7] и ги прави изключително приспособими за разлика от тромавата закостеняла система за наказателно преследване.

Някои организации, израснали в сянката на войните на Балканите, разполагат днес със защитен капитал от стотици милиони евро и успяват както технически (не на последно място и чрез шпионски методи), така и юридически (с помощта на адвокати, инвестиционни и данъчни консултанти) все по-често да се измъкват от следствието. Обет за мълчание действа в тези групировки и предпазва действащите лица от неволно изтичане на информация. В обратната посока — целенасочената инфилтрация в силите за сигурност не служи само за саботиране на разследванията вътре в апарата, а и за да осигурява постоянно изтичане на информация в посока към организираната престъпност. Германските сили за сигурност изчисляват размера на това изтичане на информация на почти сто процента. Смята се, че в България (както и в други балкански държави) доказано съществува връзка между структурите на организираната престъпност, бившите военни или следствени служби (понастоящем борчески организации) и официалния апарат за сигурност. Пълното припокриване между държавни функционери и действащи лица от организираната престъпност, което може да се срещне на Балканите, в никакъв случай не е просто съвпадение, а израз на систематично провежданото „превземане на държавата“. И в този процес апаратите за сигурност играят решаваща роля. В този сектор — както и в другите сфери на държавата и обществото — са оцелели групи, държали лостовете на властта отчасти още по времето на еднопартийната система. По този повод в доклада „Партньори в престъпността. Рисковете от симбиозата между сектора за сигурност и организираната престъпност в Югоизточна Европа“ на Центъра за изследване на демокрацията в София се казва: „… самият генезис на сектора за сигурност в новите държавни образувания има криминален произход — контрабандата на оръжие с помощта на републикански филиали на югославските служби за сигурност, офицери и структури на армиите и босове на криминални групировки придобива статут на патриотична и общественополезна дейност в рамките на националноосвободителната борба“^[8].

Факт е, че полицейският апарат — и най-вече ненаситното чудовище, наречено тайни служби — не са подложени на действителен парламентарен или правен контрол. В продължение на години те водят собствен живот извън рамките на закона и техен приоритет е поддържането на режима на властта. Така се стига до създаването на една криминапизирана държава, чиито институции едва ли не са тласкани към престъпността от властимащите.

Значителна част от този престъпен сценарий е следствие от факта, че в началото на 90-те години около 17 000 служители на полицията и на службите за сигурност са уволнени по идеологически причини. Мнозина от тях застават начело на новите престъпни мрежи. Същевременно много представители на изпълнителната власт от висшия и средния ешелон заради лична изгода или под натиск също стават криминални субекти, стимулират и подкрепят организираната престъпност и работят съвместно с нея. Слабостта на държавата и особено на службите за сигурност и на юридическата система допуска възникването на частни охранителни фирми, които, от своя страна, също са криминални структури, занимаващи се с рекет и събиращи с престъпни методи дългове за своите поръчители. По-късно подобни тесни контакти с организираната престъпност поддържат и много от банките.

Развитието на престъпността получава нов тласък по време на войната в Югославия. През 1992 г. България подкрепя наложеното от САЩ и НАТО ембарго, вследствие от което контрабандата — от петрол до оръжия — процъфтява. Създава се възможност за образуване на нови криминални мрежи, особено активни в трафика на наркотици. По това време възникват големи криминални организации, които поемат контрола над черния пазар, кражбата на автомобили, проституцията, фалшифицирането на пари и нелегалния хазарт. Не след дълго те се превръщат в „предприятия от легалната сфера“ — например охранителни или застрахователни фирми.

От това време датират и съществуващите до днес тесни връзки между сръбски топгангстери, като тези от Земунския клан, и български криминални мрежи. Насилственото събиране на пари срещу охрана се превръща в бъдеща доходоносна търговска дейност, носеща в България милиони печалба. Средата на деветдесетте години се смята за златната ера на класическата организирана престъпност, наречена също и „периода на застраховките“ заради разцвета на двете групировки ВИС и СИК. Защото докато класическите рекетьори от време на време все пак имат проблеми с властите, по-умните от тях разбират, че има по-добър метод — застраховането. И така, гангстерите вече „застраховат“ своите стари клиенти по метода: „Ти си застрахован при нас и вече няма нужда да плащаш рекет. Ако не искаш, ще имаш проблеми!“.

В публичното пространство изкристализират две формирования, които не след дълго започват да завземат първите страници на вестниците: ВИС–1 (Вярност, Инвестиции, Сигурност) и по-късно като конкуренция криминалната фирма СИК (София Иншурънс Къмпани). След смяната на правителството през 1997 г. мощните структури на мафията се изправят пред предизвикателството да завладяват нови терени на дейност. Тогавашният министър на вътрешните работи Богомил Бонев настоява да се отнеме правото на дейност на застрахователните дружества, тъй като повечето от тях се занимават с изнудване срещу охрана. А един от най-висшите полицаи в държавата настоява за „безпощадни мерки“ срещу охранителните фирми, тъй като те били плевелът, който ще задуши частната икономика^[9]. Намира се и повод, тъй като всички застрахователни компании трябва да имат лиценз за упражняване на дейността си. И така са отказани лицензите на известни фирми като ВИС–1, СИК, „Планета Иншурънс“ (свързана с ВИС–2), „Зора Иншурънс“, „Корона Иншурънс“, на свързаните с „Мултигруп“ „София Иншурънс“ и „София-Лайф“, също както и на „Аполо&Болкан“ и други, оглавявани от бивши служители на разузнаването. Протестите са големи и правителството сключва споразумение със съмнителните фирми. То ще легализира „сивата им дейност“, при условие че те се откажат от криминалната си деяния. И като допълнителен подарък от държавата: не ги закачат нито данъчните власти, нито полицейските служби, нито прокуратурата. Не след дълго започва да се оформя един нов тип престъпни мрежи, чиито членове предлагат различни услуги: банкови кредити, автомобилен и воден транспорт, митнически и данъчни услуги и охрана. Раздържавяването, от своя страна, предлага особено апетитни възможности да се перат пари и (или) натрупаният по криминален начин капитал да се вложи в приватизирането на държавните предприятия.

„Парите не миришат“, казал някога римският император Веспасиан на своя син Тит, когато преди две хиляди години обложил с данък римските клоаки. Тази реплика илюстрира ясно едно неоспоримо качество на парите. Стойността им не зависи от начина на придобиването им.

В подкрепа на тези думи е много интересен разказът на една бивша мутра (вече покойник, за съжаление), т.е. на един истински стопроцентов гангстер, който междувременно изоставя анаболите, облича елегантен костюм и става „сериозен“ бизнесмен. И, както ми разказа, успява да напише няколко книги за мафията.

Срещнах се с него е в един малък ресторант в София. Георги, настоя да го наричам така, едва ли имаше 35 години. Проведохме дълъг разговор, в течение на който той ми съобщи и фамилното си име — Стоев. Даде ми и две от книгите си, които бил написал за престъпните концерни СИК и ВИС–2.

„По времето на комунизма ние бяхме герои, но след рухването му се изправихме на ръба на пропастта“, разказа ми той. „Единственото, което имахме, беше физическата ни сила. Предлагахме на фирмите нашата «закрила». И след първите милиони повярвахме, че можем да си позволим всичко, решихме, че сме безсмъртни“. Аз се поинтересувах каква роля са играели разузнавателните служби. „За нас сътрудниците на разузнаването бяха идеолози. Те ни ръководеха и ни казваха: «Дървото има нужда от гора»“. А на въпроса, защо никога не са го арестували или пък защо вече не е убит, както много от приятелите му, Стоев ми отговори: „Защото съм дал пари да ме оставят на мира. Размерът на сумата за полицията, прокурорите или съдиите и до днес зависи от това, какво трябва да направят за нас. Въпрос на цена“.

Важно било според убежденията на събеседника ми да се поддържа страхът: „Хората трябва да знаят, че още ни има“. Георги, както между другото и много от неговите бивши съучастници, беше разбрал, че „нашите хора, които сега се занимават с петрол и газ, имат много по-голям успех от онези с друг бизнес, защото в зависимост от настроението и политическата конюнктура може да си имат проблеми с полицията“.

Не можех да не го попитам дали се страхува за живота си. Все пак разполага с вътрешна информация, която в последно време разгласява все по-открито. „Не“, каза той тогава, през пролетта на 2007 г. И имаше вид на доста безгрижен и сигурен човек, сякаш беше недосегаем.

Една година по-късно, в началото на април 2008 г, беше застрелян насред София. Убийците са били толкова сигурни в себе си, че дори не са скрили лицата си. Малко преди смъртта си Георги Стоев беше заявил, че ще направи изявления срещу босове от българската мафия и вече твърдеше, че животът му е в опасност.

За да не се отклоня от посоката и целта на моето разследване, тъй като факти, слухове, подозрения и лични предположения често препречват пътя ми към целта, първо ще се опитам да представя някои общоизвестни положения, да представя, така да се каже, външната обвивка на проблема.

Две години преди приемането на България в ЕС, през 2005 г., т.е. едва 15 години след промяната, бе публикувано проучване със заглавие „Организираната престъпност в източноевропейската икономика“.

Според него ръководните центрове на мафията в България продължават да се занимават със своите тъмни сделки. „Общата стойност на приватизираните досега в България държавни предприятия възлиза на сумата от тридесет милиарда щатски долара, от които обаче само три милиарда са влезли в държавната хазна. Остатъкът е «изчезнал»“, пише политологът проф. Щефан Апелиус^[10].

През този период имаше и измамени бизнесмени. Атанас Тилев навремето бе един от най-известните предприемачи в България, докато с помощта на корумпирани политици и на престъпни структури имуществото му не бе ограбено, а той — докаран до състояние да се страхува за живота си и за живота на семейството си. „Изглежда, че българите не искат изобщо да станат част от европейското семейство. Ние винаги сме се опитвали сами да си печем сладкиша и сами да си го ядем и в резултат на това си спечелихме репутацията на крадци, лъжци, убийци и шарлатани“^[11].

На 1 януари 2007 г. България стана пълноправен член на Европейския съюз — сред стопанския елит (и сред зависимите от него политици) отново започна треската за злато, защото през последните години измамите и лъжите се бяха превърнали в основа на политическата култура. Стотици поръчкови убийства, пране на пари, обири от всякакъв вид — всичко остана без каквито и да било наказателни последствия. А вероятността тази тенденция да се запази и за в бъдеще е много голяма. Защото най-могъщите личности от подземния свят днес са едни от най-богатите хора в България. Те са собственици на хотели, на недвижими имоти, на застрахователни компании, на банки, на големи предприятия. Вече не са принудени да убиват, повечето от сделките си правят, без да използват насилие. Но все пак трябва да се има предвид, че който не може да бъде отстранен или спечелен с корупция, изнудване или политически натиск, ще бъде ликвидиран от някой наемен убиец.

Правосъдната система в България не действа, за правова държава все още не може да се говори. От една страна, защото няма такава традиция, от друга, защото върху правосъдието тегне наследството на комунистическото минало. А тогава законите и правораздаването са се използвали главно за защита на властимащите. И до днес преобладаващата настройка е такава. Твърде често съдии, прокурори, нотариуси и дори адвокати са в ръцете на политици, които ги купуват или изнудват с досиета от бившата Държавна сигурност.

И по някакъв странен начин скандалният факт, че купуването на гласове в България се е превърнало в нещо като практика (поне в онази част от страната, където думата има Движението за права и свободи), на никого вече не прави впечатление. Ръководителят на ДПС Ахмед Доган — политик с изключително съмнителна репутация, след втория тур на общинските избори през есента на 2007 г. заяви най-спокойно, че купуването на гласове е европейски феномен и част от европейската демократична практика. Според съобщения в печата и съответни анализи от страна на различни движения за гражданска инициатива търговията с гласове при двата тура на 28 октомври и 4 ноември 2007 г. е била по-засилена от когато и да било преди това. А Крайната оценка на организация Гражданска инициатива за свободни и демократични избори (ГИСДИ) е, че изборните измами се дължат отчасти и на факта, че на тези общински избори местни бизнесмени са се опитвали да спечелят политическо влияние, като самите те са се кандидатирали за кметове и общински съветници или са вкарали в играта свои доверени лица. „При това вниманието им, между другото, е насочено към разпределянето на онези пари, които в следващите години ще се налеят в общините от структурните фондове на Европейския съюз“^[12].

Във връзка с общинските избори на 28 октомври и 4 ноември 2007 г. бяха подадени общо 179 сигнала за купуване на гласове. В отговор на това прокуратурата започна едва 13 досъдебни производства. Най-масово купуване на гласове е имало в градовете Перник, Варна, Стара Загора и Берковица. Покрай тази потресаваща статистика, на факта, че 400 кандидати за кметове са били сътрудници на Държавна сигурност, някак не бе отделено нужното внимание^[13].

Тук е мястото да се отбележи, че в България има общини, които могат да се нарекат „частни градове“. Тук властват само законите на парите. Свободни избори, независими общински съветници, демократачен печат — това са все непознати понятия. Тези градове са притежание на кметовете, които работят в тесен контакт с инвеститори. Бизнесмен, който не спада към кръга на властимащите, няма никакъв шанс да спечели даден проект, независимо колко добри са идеите му. Правец, родното място на комунистическия партиен ръководител Тодор Живков, според някои е една от тези призрачни общини. Тук по думите на местните бизнесмени, които са подложени на масиран натиск, всъщност командва един-единствен човек — Валентин Златев, шеф на българската дъщерна фирма на руския петролен гигант „Лукойл“. Той има планове да изгради голф игрище и развлекателен комплекс, като инвестира сумата от 36 милиона евро.