Юрген Рот
Новите български демони (19)

Шестнадесетата съветска република

Не, не и не, не може да се живее така, както живях аз и както всички ние живеем. Това ми разкриха смъртта на Иван Илич и оставените от него записки.

Лев Толстой, „Смъртта на Иван Илич“

До 1989 г. българското правителство — най-верният васал на бившия Съветски съюз, работи по съветски модел. Поради тази тясна връзка дълго време България е наричана „Шестнадесетата съветска република“. Днес страната е нещо като европейски огледален образ на Русия. Според други анализатори пък малката балканска страна е троянският кон на Русия в ЕС. Това казва между другото и руският посланик в Брюксел Владимир Чижов пред българския седмичник „Капитал“ на 10 ноември 2006 г. На въпроса на журналиста: „Каква полза би имало за Русия от членството на България в ЕС?“ Владимир Чижов отговаря: „Заради традиционно добрите ни отношения България е интересна за нас и като член на ЕС. И този интерес не е само икономически. България може да даде своя принос в отношенията Европейски съюз — Русия и ние разчитаме на това, че вие ще станете наш специален партньор, един вид троянски кон в ЕС, разбира се, не в отрицателния смисъл. Тук вашата страна може да изиграе положителна роля като успокои лудите глави и въодушеви нерешителните“^[1].

Никой не се замисли какво в действителност се крие зад това изказване, зад тази оценка, която би могла да се превърне в политически взрив за ЕС. Защото Путин и неговата камарила от КГБ имат ясна стратегическа цел — да засилят зависимостта на Европа от руския газ, да осуетят опитите на Запада да си осигури и други енергийни източници и да увеличат политическото си влияние на Балканите и в Европа.

Тук е мястото да отбележим и още нещо. По данни на западни разузнавателни служби ръководителят на руската Федерална служба за сигурност (ФСБ) Николай Патрушев пристигнал през ноември 2007 г. в България със собствения си самолет. Поводът бил награждаването на български политици, бизнесмени и културни дейци с руски отличия. Патрушев се настанил в пловдивския хотел „Санкт Петербург“, който принадлежи на българския бизнесмен и директор на Пловдивския панаир Георги Гергов. Там той се срещнал с министъра на вътрешните работи Румен Петков, с видни бизнесмени, известни с приятелските се отношения с българския президент, както и с други политици. Твърди се, че кметът на София и неформален лидер на партия ГЕРБ също бил дошъл за обмяна на мнения с Патрушев. На тези срещи руският гост проявил особен интерес към актуалното положение в България, към евентуални предсрочни избори и шансовете на ГЕРБ и Борисов да се доберат до властта.

Борисов е сред онези българи, представители на политиката, икономиката и културата, които на 23.11.2007 г. в руското посолство получиха ордени в присъствието на Патрушев. Борисов е удостоен с орден „Ломоносов“, а Георги Гергов, както и шефът на „Лукойл България“ Валентин Златев — с орден „Александър Невски“, I степен.

Един коментатор иронично отбеляза, че Патрушев е пристигнал на посещение на една от локалните структури на своето ведомство, за да приеме докладите на сътрудниците си. Раздадените отличия не са държавни ордени, а почетни знаци на Академията по проблемите на националната сигурност, отбраната и вътрешния ред в Москва, която е основана през 1999 г. от бившия шеф на руския шпионаж и генерал от КГБ Виктор Шевченко. „Според данните, с които разполагаме, информацията идва от източници на разузнавателните служби (…) и, както изглежда, е достоверна“, съобщи за събитието едно западно посолство. И добави, че съществуват индикации, според които в областта на тайните служби България и Русия си сътрудничат до ден-днешен. Колко тясно е това сътрудничество, показва изявлението на генерала от контраразузнаването Иван Чобанов на 1 ноември 2007 г. Според него днешното Министерство на вътрешните работи ревностно следва примера на своя „абсолютно тоталитарен идеал“ и е „в сътрудничество“ с руските служби^[2]. Между другото, това се покрива с традициите на днешната Национална разузнавателна служба, която по повод основаването на българската чекистка организация на 23 май 1947 г. отпразнува 60-тия рожден ден на българското разузнаване, както информира едно западно посолство.

Някогашните комунистически офицери от КГБ открито или прикрито и до днес по нареждане на Кремъл се опитват да влияят върху икономиката и политиката в Европа, с повече или по-малко успех в зависимост от конкретната страна. В България те намират много съмишленици и отново могат да обработват една изключително плодотворна почва. Зависимост от Москва демонстрира и българският парламент, който отказа да изпрати съболезнователна телеграма след убийството на журналистката Анна Политковская.

Но какво всъщност представлява тази академия, която така усърдно раздава ордени в България? И за какво подготвя почвата тя?

Президент на Академията по проблемите на сигурността, отбраната и вътрешния ред е генералът от КГБ Виктор Шевченко, бивш шеф на армейското разузнаване в стратегическите ракетни войски. Повечето от многобройните вицепрезиденти също са генерали от КГБ (ФСБ) или от полицията. Академията е основана през 1999 г., малко преди встъпването в длъжност на Путин. В едно от честите си интервюта генерал Шевченко каза, че основаването на академията е по идея на самия Путин. По устав тя има право „да взима участие в изготвянето на постановления на държавни правителствени институции и на местното самоуправление“. За една организация, която доскоро се е помещавала в мансардния етаж на доста западнала жилищна сграда, това са смели думи. Сред членовете на Академията са всички министри с важно значение за сигурността на страната (силови министри, както ги наричат там), сегашният и бившият министър-председатели, на практика целият елит на държавата, включително и 58-те ръководители на федеративни републики. На интернет страницата на Академията www.abop.ru има списък със 141 изтъкнати нейни членове. Общо в нея членуват по данни на президента й и на Отдела по печата между 6 и 8 хиляди души. Петнадесет от членовете на Академията, изброени в споменатия списък, са генерали от КГБ (ФСБ), които понастоящем или в миналото са били министри или заместник-министри. Други петнадесет са генерали от Министерството на вътрешните работи. Двадесет и трима са генерали и адмирали на високи армейски постове.

Освен това членове на Академията са и тридесет и петима от най-високопоставените правителствени служители, министри, областни управители, включително и вече бившият президент Владимир Путин. Така погледнато, с пълно право може да се каже, че Академията е тайната партия на властта в сянка. „При нея става въпрос за една маскирана като обществена организация, негласно финансирана от държавата гигантска структура от сътрудници на тайната полиция и на разузнаването“, казва историкът и писател Дмитрий Хмелницки, който единствен е проучвал в подробности историята на въпросната организация.

По устав Академията е на собствена стопанска издръжка, финансира се от членски внос и от приходите от поръчки за научни разработки в областта на държавната сигурност. „В едно интервю от 2004 г. Виктор Шевченко отбеляза, че Академията е изготвила 193 научни проекта и 30 изследователски разработки по поръчение на Президентството, на Съвета за сигурност и на «силовите министерства», пише Дмитрий Хмелницки. «Тези тайнствени разработки явно се заплащат много добре, за да могат да финансират скъпоструващата представителна дейност и не по-малко разточителната неофициална дейност на въпросната организация».

Всъщност съществуват две «Академии за сигурност». Едната е тази, за която става дума до момента — руската й абревиатура е АБОП, а втората е основана от АБОП, «автономна, с идеална цел, Академия за национална сигурност, отбрана и вътрешен ред (АНБОП). АНБОП е недържавно висше учебно заведение. Негов ректор е Валерий Радин, първи заместник в АБОП, генерал-лейтенант от Държавна сигурност. По устав дейността на АНБОП трябва да е насочена към „увеличаване на необходимостта от образование, от култура, от духовно-морални и други нематериални ценности сред гражданите“. В АНБОП се обучават мениджъри, юристи и специалисти по публична администрация». За студенти, които вече имат една диплома, срокът на обучение се съкращава на две-три години. Предлагат се и шестмесечни курсове. Оправдано е предположението, че «недържавната» АНБОП подготвя кадри за нуждите на ФСБ — специалисти, които винаги, когато се налага, могат да представят цивилна диплома. Същевременно тук се преквалифицират и офицери от ФСБ, които след това работят във всички обществени структури, представляващи интерес за службата за сигурност и за АБОП — най-вече в държавния апарат. Но мрежата далеч не се изчерпва с това. Академията разполага най-малко с две основани от нея висши учебни заведения. Едно от тях е Университетът по психология в Москва. Срокът на обучение в него е осем месеца, а основният курс, които се изучава, е «Невролингвистично програмиране». На интернет страницата на университета рекламират тази специалност по следния начин: «Невролингвистичното програмиране ви дава възможност веднага да влезете в контакт с всеки човек, да внушите доверие към себе си на всеки събеседник, незабелязано да се „доберете“ до желаното от вас и да предприемете необходимите „корекции“ в неговите мисли и действия…»

Друго учебно заведение в системата на АБОП е Академията за национална сигурност. Нейната цел е да осигури преквалификация и допълнителна квалификация на сътрудници от тайните служби в областта на организацията на производството и на националното стопанство и мениджмънта. Офицери от ФСБ се сдобиват там с неутрални цивилни професии, след което им помагат да започнат работа във всички структури, представляващи интерес за ФСБ и за АБОП. Това са преди всичко различните нива на държавното управление, икономическите предприятия и банките. Сред организациите, основани от АБОП, е и компанията за икономически контрол «Руски дом за одит». Тук ще цитирам следния откъс от едно интервю с нейния шеф Валерий Федотов: «В хода на одита всяко предприятие или сдружение на практика предоставя цялостна информация за своята финансова и икономическа дейност. В рамките на оторизирани одиторски организации се съставя пълна картина на дейността в цял един икономически отрасъл. Интересите на икономическата сигурност на държавата са приоритет на АБОП, така се създава нова възможност за опазване сигурността на предприятия и организации». По-добра инфилтрация на политически интереси в икономиката едва ли можем да си представим.

Но да се върнем на зависимостта на България от Русия. През декември 2006 г. министърът на икономиката и енергетиката Румен Овчаров придружи българския премиер Сергей Станишев на посещението му в Москва, където трябваше да бъдат сключени нови договори. България и Русия постигнаха споразумение по дълго тлеещия спор около българското производство на легендарния «Калашников» и представиха освен това бъдещия проект за нов газопровод. Той би могъл да увеличи значението на България като транзитна енергийна страна, но би засилил, както се опасява Европейската комисия, зависимостта на тази балканска страна от Русия. През последните две години именно Румен Овчаров беше човекът, който неизменно тласкаше българската енергетика към Русия. Той уговори нови условия за руските доставки на газ, той стана причина руснаците да поемат изграждането на втората българска атомна електроцентрала (в Белене) и прие продиктуваните от Владимир Путин условия на тристранния проект за нефтопровод от българското черноморско пристанище Бургас до гръцкото Александруполис. Политическите му противници остро го разкритикуваха за енергийната му политика, ориентирана към Русия, и го обвиниха в задоволяване на лични икономически интереси, дори корупция.

Овчаров поддържаше чудесни отношения и с руския енергиен гигант «Газпром». Предприятието искаше да използва принадлежащите досега на българското дружество «Булгаргаз» газопроводи, за да доставя руски газ в съседните на България страни. Това докладва министърът на икономиката след завръщането си от Москва. Ставаше въпрос за това, «Газпром» да поеме част от «Булгаргаз» или да участва в изграждането на нефтопровода. На 18 декември 2006 г. в медиите излезе информация: «Българската газова компания „Булгаргаз“ и руският концерн „Газпром“, в присъствието на българския министър-председател Станишев и на министъра на енергетиката Овчаров, подписаха в София меморандум за развитието на българо-руските отношения в газовия сектор»^[3].

Но през януари 2007 г. министърът на икономиката заяви, че няма планове да се денационализира газопреносната мрежа. Една година по-късно се оказа, че всичко това не е истина. «Газпром» подписа с българското правителство договор. Според него България влиза в проекта на «Газпром» «Южен поток». Руската информационна агенция «Новости» с гордост съобщи на 18 януари 2008 г.: «България одобрява проектодоговора за изграждане на газопровода „Южен поток“.» Русия и «Газпром» още веднъж постигнаха целта си. Тук се касае за стратегията на Кремъл отново да си възвърне отстъпените или загубени позиции на Балканите.

За да отпразнува тази победа, руският президент Путин пристигна на извънредно двудневно посещение в София през януари 2008 г. и доведе със себе си делегация от четиристотин души. Малко преди това по медиите премина новината (ако може да се нарече така), че руският президент притежава състояние в размер на 24 милиарда евро. Путин отрече с обичайните изтъркани фрази: «Аз съм богат, защото събирам чувства и емоции. А Русия два пъти ми позволи щастието да й служа»^[4].

Междувременно бе сключен и договор за петролопровода «Бургас-Александруполис». Общата стойност на проекта е около един милиард евро. С това България стана важна страна в транзитирането на петрол към Западна Европа. Накрая стартира и още един енергиен проект — изграждането на втората атомна централа край Белене.

За проекта «Южен поток» Русия и България възнамеряват да създадат съвместно предприятие, което да поеме строителството на газопровода в България. Двете страни ще притежават съответно по 50 % от предприятието. Разгорещените спорове за това, какво точно да бъде участието на всяка от страните, продължиха до самото посещение на Путин в София. Става дума за правото на собственост над онази част от газопровода, която ще минава през България. Стигна се до компромисно решение — 50 % от инфраструктурата да остане българска собственост. Общата стойност на проекта е около 10 милиарда евро. Детайлите от подписания договор, естествено, остават в тайна. Това отговаря на досегашната енергийна политика на Путин и предлага всякакви възможности за стратегическо изнудване, за което «Газпром», т.е. Кремъл, в миналото предоставя достатъчно материал. Председателят на управителния съвет на «Газпром» Алексей Милер заяви през пролетта на 2006 г, скоро след спора за газта между Украйна и Русия, че: «Излишният газ от Западен Сибир ще се изпраща по-скоро в Китай, отколкото в Западна Европа». Ясното послание бе, че Европа не трябва да прилага антимонополистични закони срещу «Газпром». И че страните от ЕС трябва добре да премислят, преди да ограничат достъпа на «Газпром» до своята транспортна инфраструктура.

И все пак протести срещу стратегията на Путин имаше. От една страна, се създаде неприятното усещане, че съдбата на България — както много пъти в нейната история, — отново се определя от една велика сила. Към това трябва да се прибави и фактът, че недемократичната система на управление на Путин и задкулисният му приятел КГБ отблъскваха много българи. Демократи за силна България (опозиционната партия на Иван Костов), профсъюзите и много сдружения на формиращото се гражданско общество призоваха към мащабни протести. Костов заяви, че «Русия унижава България като свой васал, а България ще се превърне в икономически сателит».

Потвърдиха се и предсказанията на руския посланик в Брюксел, че България ще бъде троянският кон на Русия в ЕС, поне в стратегически важния енергиен сектор.

Руските енергийни проекти, които за Кремъл по принцип са мерки за политическо влияние, са подготвени превъзходно. Към тях спада не само раздаването на ордени от тандема ФСБ — АБОП на изтъкнати българи няколко седмици преди посещението на Путин. За да се осигури влиянието на Русия в Европа бяха предприети сериозни действия. В секретен доклад акредитираните в Източна и Централна Европа руски посланици в своя годишен отчет за 2007 г. изтъкват, че Русия е успяла чрез различни двустранни споразумения до голяма степен да повлияе на политическите решения в Брюксел във връзка с енергетиката. Руски търговски представители убедително внушиха на свои български колеги, че в рамките на Националните проекти на Кремъл ще бъдат стимулирани бизнес инициативи от България. Търговската и културната сфера се оказаха най-стабилните опори на руската дипломация. Предупреждения относно това сътрудничество дойдоха от САЩ. Тайните американски служби смятат, че нарастващата финансова мощ на Русия, на Китай и на страните от ОПЕК е опасна. Те биха могли «да използват достъпа си до пазара, за да прилагат финансовата си сила за политически цели», каза директорът на Националното разузнаване на САЩ Майкъл Макконъл пред една сенатска комисия. «Русия се готви да контролира енергийната мрежа от Европа до Източна Азия», заяви още той“^[5]. При това съществуват и съвсем друг вид заплахи и те са във връзка с тъмните сделки и връзки на „Газпром“.

„Газпром“ — обикновен енергиен гигант?

В началото на декември 2005 г. прокурори от Палермо пристигат в Букурещ. Те разследват съмнителни парични преводи на клана „Коза Ностра“ Чанчимино от Палермо. Става дума за мафиотски фирми, които се занимават с газ. Разследванията довеждат прокурорите до румънския бизнесмен Джовани Лапис — собственик на множество предприятия в тази сфера. Лапис, от своя страна, работи не само с подставените лица на Бернардо Провенцано, боса на сицилианската Коза Ностра и на клана Чанчимино, а явно и с представител на „Газпром“. Най-малкото, Лапис се готви по поръчение на клана Чанчимино да сключи споразумение с „Газпром“. Договорът за шест милиона кубически метра газ за европейския пазар на стойност почти седемстотин милиона долара вече е съставен, когато румънските журналисти Стефан Кандеа и Сорин Озон от Румънския център за разследваща журналистика в Букурещ установяват, че „всички договорни условия с Джовани Лапис са били обсъдени с бившия майор от КГБ Александър Медведев“. Италианската полиция намира нещо като протокол между едно предприятие, контролирано от Чанчимино, и „Газпром“.

Александър Медведев е генерален директор на „Газекспорт“ и заместник-шеф на „Газпром“. Преди това е бил представител на „Донау Банк“ във Виена.

Смятан е за човек с много добри връзки в руското външно разузнаване. И той, и централата на „Газпром“ в Москва отричат да имат каквито и да било връзки с мафиота Масимо Чанчимино и с неговия делови партньор Лапис. „Ние нямаме нищо общо с такива хора“, заявиха от „Газпром“.

Все пак прокуратурата в Палермо разполага с копие от едно писмо на Лапис до шефа на „Газпром“ Алексей Милер от 13 октомври 2003 г., според което Лапис иска разрешение за закупуването на над десет милиарда кубически метра природен газ. А как визитна картичка на Александър Медведев се озовава в гараж, собственост на Масимо Чанчимино, заедно с един проектодоговор за сделка с газ, е друг въпрос, който търси своя отговор. Полицията откри и благодарствено писмо на фондация „Путин“ в Рим, адресирано до топмафиота Масимо Чанчимино. Фондацията благодари на мафиотския бос за финансирането на спектакъл на руски балет.

Проучванията на прокурорите от Палермо довеждат до анулиране на сделката. Но прокуратурата в града откри, че по командата на мафиотския бос Бернардо Провенцано, който между другото е арестуван, Коза Ностра от няколко години успешно търгува с газ. Още през 2004 г. подставено лице на италианската мафия доставя газ от Казахстан за испански газови предприятия за 116 милиона евро. В центъра на разследването е и предприятието „ГАЗ СпА“ (Gasdotti Azienda Siciliana), най-голямото частно предприятие за търговия с газ в Сицилия. „Босът на мафията Бернардо Провенцано командва «„ГАЗ СпА“ от скривалището си край Корлеоне»“, заяви пред прокуратурата Антонио Джуфри. Бившият заместник на Провенцано сега е главен свидетел на прокуратурата. Показателен в това отношение е един доклад на Федералната разузнавателна служба от пролетта на 2006 г.: „Според най-новите сведения няколко големи клана на Ндрангета и на Коза Ностра са закупили големи пакети акции от енергийния сектор, между другото и от руския енергиен гигант «Газпром»“.

Във всеки случай, заради разследването, договорът, който мафията иска да сключи с лица от вътрешния кръг на „Газпром“, не е подписан. Затова пък италианският индустриалец и медиен бос Бруно Гранели се опита да спечели обявения търг. Той е близък приятел на Силвио Берлускони и двамата имат големи планове. Гранели иска да разшири своята медийна дейност, а Берлускони — своето политическо влияние. При това Гранели вече има участие в „Газпром“. Той държи 33 % от „Сентръл Енерджи Италиън Газ Холдинг“ АД, 41,57 % от което пък е собственост на базираната във Виена „Центрекс“.

А коя е въпросната фирма „Центрекс“? Митнически служители на граничния пункт Битинген, близо до Бодензее, попадат на странен субект, който се представя за мениджър на „Газпром“. По време на разпита чехът, който пътува с един бодигард, се представя за собственик и търговски директор на фирми на Бахамите и в Швейцария. Заради сделки с „Газпром“ бил при адвокат в Цюрих. Следователите откриват три куфарчета, пълни с документи на „Газпром“ и банкови документи за над пет милиарда щатски долара. Намират и писма на компанията „Юримекс Комерс Транзит“ от Виена. Тази фирма се превръща по-късно в „Центрекс Юръп Енерджи енд Газ“, която пък е дъщерно предприятие на „Газпром“.

Холдингът „Центрекс“ е със седалище в Лимасол в Кипър, който все още е най-значимият адрес за пране на пари в Източна Европа. Не е изненадващ фактът, че босовете на „Центрекс“ и тези, които стоят зад тях, слагат в джоба си огромни печалби.

Това, което не става ясно от фирмените баланси, е, че една инвестиционна компания от Вадуц (ИДФ) е съсредоточила в свои ръце 80 % от дяловете на „Центрекс“ през фонда „Газ I“. Заплетената структура не свършва с това. Защото до 2004 г. работещата в Кипър фирма „Сиритиа“ контролира на сто процента дъщерната ИДФ. По-късно тя си разделя акциите от компанията с Руската търговска банка в Цюрих, която, от своя страна, е поета от „Газпромбанк“.

Структурата на руския газов концерн действително е ужасно заплетена. Това, разбира се, поставя генералния директор на „Газекспорт“ Александър Медведев в светлината на прожекторите. През 2000 г., когато той стана шеф на износа на „Газпром“, руският икономически вестник „Ведомости“ написа за него: „В «Газпром» преди това никой нищо не беше чувал за Медведев“. А днес той е в надзорните съвети на няколко дъщерни фирми, сред които и „Северен поток“ в Цуг, Швейцария. Негов партньор там е една много изтъкната личност — бившият федерален канцлер Герхард Шрьодер, председател на съвета на акционерите. В „Северен поток“, предшественик на „Южен поток“, има и други бивши агенти. Сред тях е Матиас Варниг, майор от Щази и един от шефовете на икономическия шпионаж на ГДР. Неговата мисия по онова време е проучването на западни икономически кръгове. Той обаче оспори тази информация. В управителния съвет на „Северен поток“ в Швейцария е и Урс Хаусхер. През 80-те години той работи в едно предприятие, „Асада АГ“, което върти търговия с Щази и особено с „доставчика на валута“ в ГДР Шалк-Голодковски.