Юрген Рот
Новите български демони (4)

Една обикновена българска кариера

Спомних си последното си посещение в луксозния хотел „Кемпински Зографски“ в София през есента на 2007 г. Имах покана от един софийски адвокат, който искаше да ми покаже как и къде определени личности (освен редовните богати гости на хотела, които можеха да си го позволят) празнуват сключването на своите легални и често недотам легални сделки. Не че бях много учуден. И все пак онова, което видях, остана задълго запечатано в съзнанието ми — спиращите пред входа черни луксозни лимузини и скъпи джипове, и дебеловратите мъже с обръснати почти до голо глави, и черни костюми, които се навъртаха около тях. Колко хубаво, помислих си, че тук клишето съвпада с реалността. Отделен асансьор ни заведе горе, на последния етаж, в изискания ресторант „Панорама“. Пред входа на ресторанта телохранителите се набиваха на очи. На големите кръгли маси с бели покривки и разкошни аранжировки от цветя се хранеха техните подопечни — онези мъже, които спадаха към т.нар. силни на деня. На една маса отсреща възрастен господин тъкмо караше келнера да му запали пура. Сервитьорът го направи и след като с отривисти движения две минути я размахва във въздуха, я подаде на госта, който милостиво я пое. Гротескно зрелище!

Отидох в „Кемпински“ между другото и защото бях чул, че тук понякога се храни кметът на София и може би бъдещ министър-председател Бойко Борисов. Някой ми беше казал, че през пролетта на 2007 г. той дори бил забелязан в компанията на известен бос от престъпния свят. За съжаление, не го видях. Затова пък можех да наблюдавам нещо друго, което ми предостави не по-малко материал за размисъл.

Вдясно, до прозорците с приказно красив изглед към София, имаше самостоятелна маса, отделена от другите с дървен (може да е бил и пластмасов — не личеше добре) параван. Само много едър човек можеше да надникне зад него и да види първо един най-обикновен телевизор на стойка. За такъв луксозен ресторант това беше по-скоро необикновен аксесоар. И фикусът с човешки бой, чиито листа бяха малко поувехнали по краищата, сякаш също не беше на мястото си. На масата с бяла покривка и скромна цветна украса в средата седеше наглед около 45-годишен мъж. До него се гушеше съвсем млада чернокоса дама. От време на време келнерът се шмугваше в това интересно сепаре и сервираше безбожно скъпо шампанско и хайвер. Мъжът буквално се беше пльоснал на широкия стол и гледаше някакъв филм по телевизията, докато се тъпчеше с храната. В това време дамата отегчено се оглеждаше наоколо, като че ли си търсеше събеседник.

Попитах моя съсед по маса кой е този човек. До момента той разговаряше с мен съвсем нормално, но изведнъж притихна, посъветва ме да не гледам толкова явно натам и каза: „Това е Вълкът. Един от най-богатите хора в България“. И после ми поясни, че зад този прякор се крие лицето Румен Гайтански, който до неотдавна контролирал цялостното извозване на боклука на София чрез своите фирми за почистване и съответно за извозване на отпадъци („Волф 96“ и „Дитц“ АД). И след малко сподели още по-тихо, та едва го чух, че той самият „по здравословни причини“ никога не би седнал на тази маса, защото в миналото много от хората, които са седели на нея, са били убити.

Върнах се в моя скромен хотел в центъра на града и реших да проверя в интернет дали ще намеря нещо за въпросната фирма „Волф“. В английското издание на енциклопедия „Уикипедия“ попаднах на информация, която твърдеше, че след смъртта на Георги Илиев на 26 август 2005 г. начело на ВИС–2 застава Румен „Волф“ Гайтански. После се натъкнах на съобщение от 2004 г. По това време вестниците са се занимавали с Гайтански, защото комисия на градската управа е разкритикувала остро начина му на работа. Концесията за събирането на боклука, за която отговарял той, била спечелена по корупционен начин. Затова спорните договори трябвало да бъдат подновени. Според общинската комисия цените за извозването на боклука, които гражданите трябвало да плащат, били прекалено високи за ниското качество на услугата. „По данни на съсобственика на двете засегнати фирми обаче при тези финансови условия е много трудно да се извършва изискваната от двете фирми работа и поради това се налага градската управа да им отпусне допълнително 20 милиона лева“^[1].

И през 2006 г. името на Вълка се среща по страниците на вестниците: „Собственикът на фирмите, които отговарят за извозването на боклука на София, Румен Гайтански — Вълка, възнамерява да разруши най-популярния плувен комплекс «Мария Луиза»“^[2]. Имал намерението да построи аквапарк със спа център и различни плувни басейни.

Ето защо попитах един български висш офицер от полицията дали не може да ми разкаже повече за Румен Гайтански. „В София той е известна личност. Това, което ще споделя, е оперативна информация. Гайтански продаде фирмите си за много милиони евро. И в момента борави с напълно легални средства, тъй като се е сдобил с тях посредством законна продажба. Но аз съм убеден, че фирмата купувач също е негова“. Доказателства за тези твърдения, за съжаление, източникът ми не можа, или не пожела, да ми даде. Но аз трябваше да проверя информацията. Румен Гайтански, научих по-късно в немското посолство, до 1988 г. е бил шофьор на Ангел Стойчев, тогава началник на VIII районно управление в София. След това отишъл в Германия, запознал се с богата вдовица, чийто починал съпруг се занимавал с извозване на боклук. Оженил се за нея и по този начин получил първите коли за извозване на смет, с които след завръщането си в България започнал дейността си и спечелил първите милиони. Но тогава в България все още нямало голям интерес към този бизнес. Единственият, който твърдял, че това е златна мина, бил Иво Карамански. Днес само един разкошен надгробен паметник на Централните софийски гробища напомня за някогашния некоронован крал на българската мафия. Той е застрелян с два куршума в главата на 20 декември 1998 г.

Румен Гайтански — Вълка. Между легендата и истината

Журналистката Кристи Петрова пише във в. „Политика“: „Напълно неочаквано той замина тогава за Германия и се върна едва през 1991 г. Носят се слухове, че е отпътувал с тайна мисия на Първо главно управление на Държавна сигурност“^[3]. Тези слухове останаха непотвърдени, но и никой не ги опроверга.

Исках да разбера дали според бившия следовател от Национална дирекция „Антимафия“ Румен Гайтански е спечелил милионите си по легален или по-скоро по престъпен начин. Висшият офицер от полицията каза: „В службата се занимахме с Гайтански малко по-подробно и се оказа, че всеки месец той краде по два милиона от почистването на града. Отчитал е фиктивни услуги, например, че колите му всеки ден изпразвали контейнерите за отпадъци, докато са го правели само веднъж седмично, или че колите по седем пъти на ден са разчиствали снега. По този начин е могъл месечно да си присвоява от хазната на града по един и половина до два милиона евро. Можеш да го умножиш по времето, през което се е занимавал с почистването на столицата. После предвидливо се оттегли на заден план и продаде фирмата си“.

Да приемем, че това, което научих, е вярно. Но нали подобни действия са възможни всъщност само ако въпросният Гайтански е подкупвал някого в градската управа, попитах аз. „Ами по друг начин не става. Когато контролът не е на мястото си или изобщо липсва, значи са замесени хора, които могат да взимат решения“. Изглежда обаче, че до момента от Румен Гайтански — Вълка, не е потърсена каквато и да била отговорност, иначе нямаше така демонстративно да се радва на сладък живот. Това е една съвсем обикновена българска кариера.