Юрген Рот
Новите български демони (20)

Държавна сигурност — минало или настояще

В един забележителен коментар за българския Закон за разсекретяване на архивите на Държавна сигурност Клаус Шрамайер пише следното: „Ако все още имаше някакви съмнения, кой управлява България, процесите около приемането на Закона за разсекретяването на архивите на Държавна сигурност от 6 декември 2006 г.^[1] напълно ги отстраниха — «духовете от миналото» успяха да се наложат при приемането на този закон. Защото те знаят, колко много могат да загубят“. По тези причини е напълно разбираемо, че „пагубният съюз“, както го нарича Шрамайер, на стари кадри от Държавна сигурност, политици, бизнесмени и мафия^[2] направи всичко възможно да предотврати приемането на този закон. И въпреки че не му се удаде, все пак успя да размие нещата до голяма степен.

Както показва примерът с Германия, и след нацистката диктатура, и след разпадането на ГДР тълкуването на историята е политическо минно поле и изключително болезнен процес. Но това, което се случи и се случва в България, има други измерения. От една страна, комунистическите служби за сигурност се разпуснаха. Този процес не доведе до нищо друго освен до това, че уволнените служители продължиха своите престъпни дейности като нарушаване на ембарго, търговия с наркотици, сделки с оръжие, обучение на терористи. Но сега вече като „бизнесмени“, които не подлежат на никакъв контрол. Мюлер-Енбергс от Федералната агенция за архивите на Щази в ГДР смята, че през 1991 г. Държавна сигурност в България е била само преструктурирана, но не и разпусната^[3]. Властта беше в ръцете на онези, които я имаха и преди промяната — партийната номенклатура и секретните служби. Просто се трансформира от политическа в икономическа. Това бяха хората, които инициираха промяната, отчасти създадоха, разцепиха и отслабиха опозицията и до днес определят развитието на страната. Тази отчасти криминална мрежа проникна (и продължава да го прави) със своите пипала във всички области — политика, правосъдие, полиция или икономика и поради това беше в състояние да предотврати всичко, което пречеше на нейните планове. Това е и причината в България, както и в други посткомунистически страни, разкриването и анализирането на комунистическото минало, особено що се отнася до принадлежността на политици и висши държавни служители към различните секретни служби, да протича извънредно мудно и мъчително. Но сякаш общественият интерес към тази тема вече не е особено голям. Което е необяснимо, защото корупцията по високите етажи на властта и връзките с престъпните организации, които и до днес парализират България, имат много общо с това минало. Те представляват всъщност една симбиоза, която води до липсата на достоверна информация за случващото се в страната и до недостатъчна прозрачност в действията.

Все пак след приемането на въпросния закон имаше някакъв шанс да се отворят архивите на Държавна сигурност. Тогава щяха да излязат на бял свят доста тъмни и обвити в мистерия епизоди от българската история. Като случаят с писателя Георги Марков например. По настояване от страна на Великобритания все пак се проведе следствие срещу убийците на Марков. Но стана ясно, че двама заместник-министри на вътрешните работи, Владимир Тодоров и Стоян Савов, са унищожили преписката. Савов се самоуби, а Тодоров бе наказан с лишаване от свобода за десет месеца. Случаят и до ден-днешен не е напълно изяснен. Няма възмездие и за убийствата, арестите, хвърлянето в затвора на хиляди хора и забраните за упражняване на дадена професия, постановени от комунистическия Народен съд. Бившият депутат Аспарух Панов пише по този повод: „Само до март 1945 г. така нареченият Народен съд е издал 11 000 присъди. 2730 души са осъдени на смърт, между тях регентите, министрите и 62 депутати. 1305 души са осъдени на доживотен затвор, а 5119 — на двадесет години лишаване от свобода. Хиляди са изчезналите безследно. От септември 1944 г. до февруари 1945 г. са убити повече от 30 000 души“^[4].

Липсата на интерес от страна на българските граждани към отварянето на архивите на Държавна сигурност се дължи на предизвиканата от общата социална мизерия политическа апатия у хората, а може би и на факта, че много българи в някакъв момент от живота си са имали нещо общо с Държавна сигурност. Да добавим и че управляващите кръгове непрекъснато се противопоставят на отварянето с аргумента, че темата „не стои на дневен ред сред обществото“ и не е възможно да бъдат разкрити всички сътрудници на ДС, защото това ще застраши сигурността на държавата и сътрудничеството с чуждестранните служби(!). Освен това стана ясно, че сътрудниците на Държавна сигурност всъщност са патриоти^[5], които са работили за отечеството. Съществуват основателни подозрения, че досиета са били изнесени и сега се използват за изнудване.

Някои наблюдатели стигат дотам да твърдят, че цялата структура на икономиката в сянка и на организираната престъпност води началото си от ДС^[6]

Неизяснено и досега остава уж самоубийството на началника на отдел „Архиви“ на Националната разузнавателна служба Божидар Дойчев в средата на ноември 2006 г., т.е. малко след решението за отваряне на досиетата на Държавна сигурност. Мотивите му да направи подобно нещо останаха неясни. Ако се вярва на Бети Ганева, критичният главен редактор на вестник „Виртшафтсблат“, изглежда твърдението, че генезисът на съвременната организирана престъпност в България трябва да се търси в структурите на ДС е вярно. А междувременно различни депутати с минало в Държавна сигурност удобно се настаниха в Брюксел. Те са предимно от БСП. Един от тях е Евгени Кирилов, който на 21-годишна възраст започва кариерата си в комунистическите секретни служби и 11 години по-късно става началник в Първо главно управление на Държавна сигурност, което се занимава с контраразузнаване. Той твърди, че се гордее с миналото си. Също като Боян Чуков, пак кадър от Първо главно. Той наистина заяви, че много се гордее с работата си в Държавна сигурност и не е измъчван от никакво чувство за вина.

Много препятствия бяха преминати, докато се стигне до Закона за архивите на Държавна сигурност. Още на 20 декември 1990 г. Великото народно събрание назначи анкетна комисия за досиетата на депутатите, под ръководството на депутата от БСП Тамбуев. През април 1991 г. тя беше разпусната, след като един вестник написа за предполагаеми връзки на някои депутати с Държавна сигурност. Вината за тази „издънка“ беше стоварена върху комисията.

Правителствата от 1992 до 1997 г. запазиха мълчание по този въпрос.

Правителството на Иван Костов (1997–2001) прие през юли 1997 г. Закон за достъп до документите на бившата Държавна сигурност (ДВ 63/1997 г), който беше блокиран от Конституционния съд. Според него законът не е създаден от независима институция, а е възложен на комисия, съставена от представители на изпълнителната власт. Освен това лица, споменаващи се само в картотеката (т.е. без досиета), не можело със сигурност да се идентифицират като агенти на Държавна сигурност. Бившият депутат от Демократическата партия Аспарух Панов отбеляза, че заради тези забележки законът не е могъл да влезе в сила^[7].

По-късно законът претърпя корекции съобразно с предписанията на Конституционния съд. Председателстваната от депутата Методи Андреев парламентарна комисия по досиетата обаче не бе независима, не разполагаше с архива и нямаше правомощията да отваря досиетата от контраразузнаването. Въпреки това в периода април 2001 г. — март 2002 г. тя представи девет доклада, провери депутатите във всички парламенти и членовете на всички правителства от промяната насам, както и кандидатите на парламентарните избори и разкри принадлежността им към Държавна сигурност, в рамките на поставените от Конституционния съд граници^[8].

Оказа се, че всеки дванадесети български депутат след 1989 г. е бивш сътрудник на ДС. Причината всичко това да стане известно бе разсекретяването на досиетата на бившата Държавна сигурност в България, което за пръв път след промяната осигури достъп и до досиетата на комунистическото контраразузнаване. Тъкмо в тях се съдържаха най-важните тайни около процеса на преустройството. Именно това е и причината до 2007 г. те да бъдат държани под ключ. Техните страници съдържаха конкретна информация за това, как в периода преди промяната държавни пари са били изнасяни в чужбина и как без никакви проблеми комунистически шпиони са били внедрявани във важни държавни ведомства и в дипломатическите среди.

По темата, разбира се, са изписани безброй журналистически материали. Българският ми колега Драгомир Иванов работи във вестник „Дневник“. На един симпозиум в Германия, той привлякъл вниманието със своя доклад на тема „Дългата сянка на миналото на Държавна сигурност: България се изгуби в джунглата на досиетата“. В него между другото се казва: „В същото време ние преживяхме ожесточени политически и обществени борби, горчиви разочарования и злоупотреби с истината. Формално отварянето на досиетата започна още през пролетта на 1991 г., когато първото демократично правителство състави в парламента работна група, която да проучи кои от депутатите са били сътрудници на ДС. Тогава се говореше за около 60 агенти в Първото народно събрание след промяната, но нямаше официално изявление. Тази комисия не можа и да заработи в истинския смисъл, тъй като по това време парламентарното мнозинство не подкрепи отварянето на архивите, съответно парламентът не можа да приеме закон за досиетата или за лустрацията. Нещата останаха така до 1997 г., когато правителството на министър-председателя Иван Костов най-после се реши да сложи ново начало и да се справи с миналото. През лятото беше приет Закон за достъп до документите на бившата Държавна сигурност и се създаде съответната комисия («Андреев»). Правителството на Костов разполагаше с всички инструменти на властта, въпреки това комисията «Андреев» не изпълни докрай задачата си. Единствената възможност бе случаят да се отнесе в съда. Досегашният опит обаче показва, че тези процеси по принцип се проточват дълго и съдиите предпочитат да ги протакат. Министерството на вътрешните работи например отказва достъп до документацията“.

През ноември 2007 г. един процес стана причина за интересни материали в печата. Административният съд анулира решение на новата комисията по досиетата „Костадинов“, според което местен функционер на партия ГЕРБ е бил агент на ДС. Няколко години той е бил във Върховния съд, а преди това — полковник и началник на разузнавателен отдел в комунистическото Министерство на вътрешните работи. Освен това има и доказателства за дейността му в секретните служби, между другото и документи за изплатени суми. Те по принцип се приемат като доказателство за принадлежността към секретните служби. Журналистическите публикации във връзка с архивите доведоха до компромати, които правителството на драго сърце използва. Защото някои от най-известните журналисти също са били агенти на ДС.

По този повод една българска телевизионна журналистка написа отворено писмо, в което настоя за проверка на десет нейни колеги и на нея самата. Сред тях бяха главните редактори на вестниците с най-голям тираж, ръководителите на най-рейтинговите телевизии, както и водещи на телевизионни предавания. Министърът на вътрешните работи Румен Петков назова четири имена, включително и на въпросната журналистка, които са били сътрудници на ДС. По-късно обаче той заяви, че за двама от назованите от него представители на медиите нямало безспорни доказателства за сътрудничество със секретните служби.

А какво е поведението на Брюксел? В докладите се порицават недостатъците в областта на правосъдието и на борбата с корупцията. Никъде обаче не става и дума за отваряне на досиетата на ДС. А както е известно, това е една от главните причини за корупцията, организираната престъпност, сивата икономика и унизителното състояние на правосъдието в страната^[9]. Единствено Европейският парламент в писмо до българското правителство моли да се предоставят работни помещения на комисията за отваряне на досиетата. Но каква власт има парламентът на ЕС в България? Засега поне твърде малка.