Жул Верн
Леденият сфинкс (31)

XXXI

Същия следобед „Паракута“ напусна Земята на сфинкса.

За края на нашето пътешествие ще разкажа с няколко думи. То стана не без големи лишения, опасности и безпокойства, но завърши с нашето спасение, и всичко, което пиша сега, е съставено по записките ми, които аз лично донесох от пътешествието си и които не стана нужда да пъхам в бутилка и да предавам на вълните на океана.

Няколко дни след отплаването ни от Земята на сфинкса слънцето се скри за цяла зима зад хоризонта…

„Паракута“ продължаваше своето монотонно плаване сред полумрака на полярната нощ. Наистина, често се случваха великолепни полярни сияния, но тези сияния не можеха да заменят слънцето, което досега ден и нощ осветяваше окръжаващото ни море. Дългата полярна нощ не можеше да не повлияе потискащо на всички ни. От всички пасажери на „Паракута“ само боцманът и Ендикот запазиха обичайното си добро настроение и като че ли не обръщаха внимание на опасностите на пътуването.

Осем дни плавахме, без да се отклоним нито на запад, нито на изток, и най-после, на 21-ви март изгубихме съвсем от очи Халбран Ленд.

Макар че тази част на океана беше още свободна от ледени прегради, айсбергите в нея изобилстваха и ние се провирахме между тях с огромен труд поради честите мъгли и отсъствието на слънчева светлина.

Повърхността на морето започна да се покрива с ледена кора и ние не веднъж трябваше да я пробиваме. Термометърът показваше 15° под нулата. Силно страдахме от студа и бурите, които постоянно връхлитаха нашата лодка.

Провизии имахме много: месните консерви, сухарите и двете непипнати бъчви с джин щяха да ни стигнат за още няколко дни. А прясна вода си набавяхме като разтопявахме лед.

В продължение на шест дни „Паракута“ се движеше в проходи между ледени стени, чиито гребени се издигаха над повърхността на морето на 250–280 метра височина. Нито на изток, нито на запад виждахме края на леденото поле, и ако нашата лодка не беше намерила свободен проход, нямаше да можем да излезем от ледовете.

За щастие ние намерихме такъв проход и с помощта на Лен и Уилям Гай, лейтенанта и боцмана, на които дължим вечна благодарност, излязохме в южната част на Тихия океан, излязохме… но в какво състояние беше нашата лодка! По време на дългото пътуване пред ледовете тя силно пострада: смолата на някои места беше повредена и по шевовете се появиха дупки. Ние трябваше през цялото време да изгребваме водата, а същевременно час по час вълните ни заливаха и отгоре.

Добре поне, че вятърът не беше много силен и морето беше по-спокойно, отколкото можеше да се очаква, иначе нашата гибел би била неминуема.

Ние не срещнахме нито един кораб в непосредствена близост до ледовете, нито една китоловна лодка. Впрочем в началото на април китоловците винаги напускат тези места и ние бяхме закъснели с няколко седмици…

Близо три хиляди километра ни деляха от най-близката земя, а зимата продължаваше вече цял месец.

Даже Хърлихърли започна да се съмнява в покровителството на съдбата, за което досега ни говореше…

На 6-и април свърши последната ни храна. Вятърът ставаше по-силен и всеки миг някоя грамадна вълна заплашваше да залее лодката.

— Кораб! — изведнъж се провикна боцманът.

Това беше „Тасмания“, тримачтов американски кораб от Чарлстоун, на който ни приеха сърдечно и приятелски.

Нашето последно пътуване завърши бързо и благополучно. След 15 дни „Тасмания“ хвърли котва в Мелбърн и там на оцелелите членове от нашия екипаж бе дадена напълно заслужена от тях премия.

Така се свърши пълната с приключения необикновена експедиция, която струваше, за жалост, толкова много жертви!

Артър Пим, героят, прославен от Едгар По, показа пътя… Нека други последват нашия пример и се опитат да изтръгнат от ледения сфинкс всички тайни на тази тайнствена Антарктида!