Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Необикновени пътешествия (50)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Les sphinx des glaces, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,4 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране
hammster (2008)
Разпознаване и корекция
BHorse (2008)

Издание:

Жул Верн. Леденият сфинкс

Първо издание

ISBN 954–8004–28–3

Превод: Севдалина Банова, 1992

Художник на корицата Димитър Стоянов

Редактор: Захари Омайников

Издава: „Абагар холдинг“ ООД

Печат: ДФ „Абагар“, В. Търново

История

  1. — Добавяне

XXI

Какво означаваше тази дума, която се чу от върха на мачтата — остров или континент? Какво ли ни чакаше на тази земя — радост или разочарование? Щяхме ли да намерим там онези, за които бяхме дошли в тези високи ширини?

Преди всичко трябва да отбележа, че викът на наблюдателя извърши пълен поврат в умовете на целия екипаж на кораба. Аз например не мислех вече за това, което ми довери Дърк Питърз — може би и самият метис го забрави временно, понеже се хвърли към носа и от тази минута очите му не се откъсваха вече от хоризонта.

Само Джим Уест остана верен на себе си. Нищо не можеше да отвлече този невъзмутим човек от това, което той наричаше служба, и той пак повтори своята заповед. Грейсън застана на кормилото, а Гирн затвориха в трюма.

Собствено казано, това беше съвсем справедливо наказание, против което никой не би могъл да възрази нито дума, невниманието на Гирн можеше да доведе кораба до гибел.

Въпреки това пет-шест моряци от Фолклендските острови започнаха да мърморят по адрес на лейтенанта.

Джим Уест с повелителен жест ги накара да млъкнат и те покорно се разотидоха по местата си.

Забравих да кажа, че щом се чу викът на наблюдателя, капитан Лен Гай в същата минута излезе на палубата от каютата си и с трескаво блестящи очи започна да гледа към тази земя, която се виждаше само на 18–20 мили пред нас.

Удари три часът. Бригът напредваше с предпазливост, каквато е наложителна за пътуването из тези места. Може би тук имаше подводни скали, които се издигат до самата повърхност на океана, и корабът би могъл да заседне или дори да се разбие. Всяка повреда при условията, в които се намираше „Халбран“, дори и да се отстранеше бързо, правеше невъзможно връщането му преди настъпването на зимата. Ние трябваше да имаме всички шансове в своя полза и нито един против.

Капитан Лен Гай заповяда да спуснат лота, който показа близо 200 метра дълбочина. След това хвърляха още няколко пъти и резултатите от измерването даваха основание да се предполага, че тук брегът беше много стръмен, а вероятно под водата — и съвсем отвесен. Но понеже би могло да се случи дъното изведнъж да се издигне в близост до брега, корабът се приближаваше, като дълбочината постоянно се измерваше.

Времето беше все още хубаво, макар че небето започна леко да се замъглява от югоизток на югозапад. Това отчасти ни пречеше да виждаме земята, която смътно се очертаваше на фона на небето и ту изчезваше в мъглата, ту отново се появяваше за минута, за да изчезне пак. Но колкото и неясно да се виждаше тази земя, ние все пак успяхме да различим, че в най-високата си част тя се издигаше от петдесет до шестдесет метра над морското равнище.

Не, недопустимо беше да се лъжем и това да не беше земя, а мираж и все пак страшно се бояхме от това. Впрочем, нима не беше естествено, сърцата ни да се свиват от страх в минутата, когато като че ли се приближавахме към заветната цел? Толкова надежди се криеха в този още едва видим бряг и колко голямо щеше да бъде нашето разочарование, ако се окажеше, че това не е земя, а призрак, неосезаема сянка!

Само при мисълта за това сърцето неволно се свиваше от страх и тревога обземаше ума. Струваше ми се, че „Халбран“ стана като че ли по-малък, като малка лодка, изгубена сред водната пустиня, а Едгар По казва, че неговият герой виждал как корабът му расте… расте, като живо тяло.

Когато имаш хубави морски карти или даже просто хидрогеографско описание на морските пристанища и брегове, тогава можеш да плаваш много по-смело. Тогава и капитанът не би отлагал влизането в пристанището за другия ден, а би заповядал веднага да хвърлят котва. Но друга беше работата сега — ние не смеехме и да мислим да не вземем всички предпазни мерки, необходими за пътуването по неизвестни морета. А напред не се виждаше нищо опасно. Освен това, полярната нощ още не беше настъпила и беше светло почти колкото през деня. Лъчезарното светило още нямаше намерение да се скрива зад хоризонта и полегатите му лъчи даже и през нощта обливаха с ярка светлина блестящата повърхност на Антарктида.

От този ден нататък в корабната книга всекидневно се вписваше значително понижение на температурата. Във въздуха термометърът на сянка показваше 0°C, а във водата не повече от три и половина градуса под нулата. Как да се обясни такова рязко понижение на температурата в самия разгар на антарктическото лято?

Но на каквото и да се дължеше то, екипажът трябваше отново да облече дебелите дрехи, които бе хвърлил преди месец, след преминаването на ледената бариера. Бригът се движеше по посока на вятъра и първите прояви на студа не бяха особено чувствителни, но все пак това не предвещаваше нищо добро и ние трябваше да бързаме колкото можеше по-скоро да достигнем целта, защото да останехме през зимата в тази негостоприемна област, би означавало да предизвикаме Бога.

„Халбран“ напредваше бавно по гладката повърхност на морето, което беше пълно с риба. Голям брой морски птици не само прелитаха над кораба, но даже смело кацаха да си почиват на рейте.

Китове, изхвърлящи фонтани вода и пари от своите дихала, се показваха в свободното море и аз забелязах, че те всички отиваха на юг. Това даваше основание да се предполага, че свободното море се простира далеч в това направление.

Корабът измина още четири или пет мили със същия бавен ход. В коя посока се простираше този бряг, който виждахме за пръв път? Като че ли от северозапад към югоизток. Да, не се излъгах, действително беше така. Въпреки това с далекогледа още не се виждаше нищо определено, дори и след като се приближихме значително.

Екипажът се събра на левия борд и гледаше, без да изразява нито с една дума своите впечатления. Джим Уест се покатери на една мачта, където престоя десет минути, разглеждайки земята, и не откри нищо интересно.

Облегнат на абордажните мрежи, аз следях с поглед линията на небето и морето, която се прекъсваше само на изток.

В този момент боцманът се приближи до мене и без никакви заобикалки ми каза:

— Мога ли да ви кажа какво мисля, мистър Джорлинг?

— Говорете, боцман, но само при условие, че мога и да не се съглася с вас, ако ми се стори, че се лъжете — отговорих аз.

— Не, не се лъжа и сега, когато дойдохме толкова наблизо, трябва да бъдем слепи, за да не отбележим това.

— За какво говорите?

— Че това пред нас съвсем не е земя, мистър Джорлинг.

— Уверен ли сте, боцман?

— Погледнете сам по-внимателно… покрийте си очите с ръка… Гледайте над онази греда вдясно…

Направих всичко така, както ме съветваше Хърлихърли.

— Сега виждате ли? — продължи боцманът. — Нека вече никога не пия своята ракия, ако тази маса стои на едно място, а не се движи, и то някак странно — тя като че ли се върти на едно място.

— И тъй, вие мислите, че това са…

— Ледени планини, мистър Джорлинг.

Прав ли беше боцманът? Нима ни очакваше такова разочарование? Нима вместо твърда земя пред нас имаше само ледени планини?

Скоро, твърде скоро в това нямаше вече никакво съмнение… Не минаха няколко минути и целият екипаж вече знаеше, че пред нас няма и не може да има твърда земя.

След десет минути наблюдателят от сврачето гнездо съобщи, че няколко айсберга се движат от северозапад и пресичат пътя на „Халбран“.

Каква реакция предизвика тази новина сред екипажа! Последната ни надежда внезапно рухна! И какъв удар беше това за капитан Лен Гай! Сега трябваше да търсим земя още по-нататък, в по-високи ширини, без да имаме дори сериозна надежда, че непременно ще я намерим…

И ето, като по команда, се чу почти единодушен вик:

— Обръщай назад!… Обръщай назад!

Да, фолклендските новаци заявяваха своята воля и искаха връщане назад, въпреки че в тази минута Гирн не беше при тях и колкото да ми е неприятно, аз все пак трябва да призная, че повечето стари матроси също бяха на тяхна страна.

Джим Уест, нямайки възможност да ги накара да млъкнат, спокойно чакаше заповедите на своя началник.

Прейсън, който стоеше на кормилото, очакваше само команда, за да обърне колелото, а останалите му другари също чакаха при платната.

Дърк Питърз, навел глава, прегърбен, с изкривена уста, неподвижно стоеше на мястото си и нито една дума не се изтръгна от устните му.

После той изведнъж се обърна към мен и ми отправи такъв поглед!… В него имаше едновременно и молба, и гняв!

Не зная каква непреодолима сила ме накара да се намеся в тази работа лично, да се опитам да му помогна още един, може би последен път! Съвсем неочаквано ми дойде в главата блестяща мисъл и аз реших, веднага да употребя този нов аргумент.

Излязох на средата и започнах да говоря, решил да защитавам интересите на един против всички, и говорих с такъв убеден тона, че на никого през ум не мина да ме прекъсва.

Аз казах приблизително следното:

— Не, надеждата съвсем не е още изгубена… Земята не може да бъде далеч… Та пред нас няма ледени бариери, които се образуват сред океана от натрупване на ледени буци. Това са айсберга, а както сами знаете айсбергите винаги се откъсват от твърда основа, от континент или остров. А понеже, според сезона, тъкмо сега именно трябва да започне топенето, то течението ги е отнесло от бреговете неотдавна. Потърпете още едно денонощие, най-много две, и ако и тогава не се покаже земя, капитан Лен Гай ще заповяда да обърнем назад и да тръгнем на север!

Дали успях да убедя моряците или трябваше да се опитам пак да ги съблазня с допълнителна награда, възползвайки се от това, че Гирн го нямаше тук и че той не можеше да им окаже своето вредно влияние? Но в този момент, тъкмо навреме, ми дойде на помощ боцманът, който заговори с весел тон:

— Разсъжденията ви са много правилни, сър, и що се отнася до мен, аз съм съгласен с мнението на мистър Джорлинг. Земята сигурно трябва да е близо. Ако я потърсим зад тези айсберги, навярно скоро ще я намерим без особени мъчнотии и без да се излагаме на големи опасности… Голяма работа, че ще отидем още един градус на юг, особено когато за това можем да сложим в джоба си неколкостотин долара повече! Не забравяйте, че доларите затова са добри, защото отначало можеш да ги пъхнеш в джоба си, а после да ги похарчиш за каквото си искаш!

На помощ на Хърлихърли се притече готвачът Ендикот, който считаше за свой свещен дълг да помогне на приятеля си, чието красноречие очевидно започна да се изчерпва.

— Да, приятели… хубави са тези… долари! — извика той, като показваше два реда изумително бели зъби.

Моряците не отговориха нито дума на съблазнителните увещания на Хърлихърли и неговия чернокож приятел и затова беше много възможно открито да се възпротивят, ако се дадеше заповед да карат кораба към айсбергите…

Капитан Лен Гай взе далекогледа, отправи го към движещите се ледени маси и няколко минути внимателно ги разглежда, а след това със звучен глас изкомандва:

— Обърни към юг-югоизток!

Джим Уест, без да възрази нито дума, даде нужните заповеди.

Матросите се поколебаха за миг, но след това дисциплината направи своето, и те макар и с недоволни лица се заловиха да изпълняват заповедите. Корабът, силно издул платна, ускори хода си.

Когато работата беше свършена, аз се приближих до Хърлихърли, отведох го настрани и му казах на ухото:

— Благодаря, боцман!

— Е, мистър Джорлинг, този път мина благополучно — отговори той, като поклати глава. — Но втори път няма да може безнаказано да се протака! Всички ще бъдат против мен… може би даже и Ендикот.

— Но аз не казах нищо такова, което би дало повод да ме подозират в лъжа… — възразих бързо.

— Това е вярно, наистина, и може би в края на краищата ние ще достигнем до желания резултат.

— Да, Хърлихърли… и аз съм готов да повторя, че съм съвсем уверен в това, че ние непременно ще видим земя зад тази линия на айсбергите!

— Може би, мистър Джорлинг, може би! Само че тя трябва да се покаже след не повече от две денонощия, защото — кълна се в боцманската си чест — след това вече не бихме могли да се справим тъй лесно с нашите момчета и те ще ни заставят да обърнем на север.

През следващото денонощие „Халбран“ държеше посока юг — югоизток, макар да беше принуден често да криволичи и даже да намали скоростта си, когато попаднахме между ледовете. От момента, когато бригът попадна в линията на айсбергите, която трябваше да пресечем косо, плаването стана много по-трудно. Огромни ледени маси плаваха с величава бавност. Буците изглеждаха „нови-новенички“, както казваше нашият боцман, и това даваше повод да се предполага, че се бяха образували, т.е. се бяха откъснали от брега, само преди няколко дена. Те достигаха височина от 30 до 50 метра и сигурно тежаха хиляди тонове. Джим Уест не слизаше от палубата нито за минута и следеше да не стане сблъскване с ледените грамади.

Напразно търсех между айсбергите някакви признаци на земя, появата на която би могла да накара кораба да измени посоката и да тръгне право на юг. За нещастие, не виждах нищо, което би могло да ме успокои в това отношение.

Тук смятам за нужно да отбележа, че досега стрелката на компаса даваше съвсем правилни показания. Магнитният полюс, от който ни отделяха неколкостотин километра, нямаше още никакво влияние върху компаса. Стрелката, вместо онези колебания, които я карат да се върти близо до полюса, запазваше своята неподвижност и ние смело можехме да й се доверим.

И тъй, въпреки моето убеждение, изградено въз основата на доста сериозни данни, никъде не се виждаха никакви следи от земя, и започна вече да ми минава през ума, че по-добре би било да обърнем на запад, макар че с това щяхме да се отдалечим от онази крайна точка, където се пресичат меридианите на земното кълбо.

И ето, при изтичането на тези малко часове — боцманът ми даваше срок от 48 часа — моряците постепенно се връщаха към старото настроение — това беше твърде очевидно — и надеждата пак се сменяше с отчаяние, и пак възникваше ропот. Още денонощие и половина и аз вече нямаше да бъда в състояние да превъзмогна това… Корабът окончателно и безвъзвратно щеше да отстъпи на север.

Екипажът мълчаливо изпълняваше командите на Джим Уест, който ту поставяше кораба с носа срещу вятъра, ту го насочваше по посока на вятъра, лавирайки между ледовете. Но въпреки всичкото старание на лейтенанта, въпреки ловкостта на матросите, които с поразителна бързина изпълняваха заповедите на своя началник, бригът понякога все пак закачаше стените на айсберга, по които след преминаването на „Халбран“ се виждаха дълги черни ивици от смола. Това действаше обезкуражаващо на моряците и на всеки от тях неволно идваше на ум, че обшивните дъски могат да се разлепят и да нахлуе вода…

Трябва да кажа, че склоновете на тези плаващи планини се спускаха към водата почти отвесно, и слизането на тях беше немислимо. Сега ставаше понятно, защо не виждахме нито един от тюлените, които обикновено биват толкова много в местата, където се срещат ледени полета, нито едно ято от кресливи пингвини, които по-рано „Халбран“ при минаването си заставяше да се хвърлят във водата с милиарди. Птиците също като че ли избягваха тези печални пустинни места, пълни с тревога и ужас, от който нито един от нас не успяваше да се освободи. Можехме ли ние наистина още да се надяваме, че ще намерим капитана и моряците на „Джейн Гай“, които дори да бяха проникнали дотук по някакво чудо, трябва да са загинали при тези неблагоприятни за живота условия? И ако „Халбран“ от своя страна претърпеше крушение по тия места, щеше ли да остане жив поне един свидетел на тази драма.

Внимателният наблюдател навярно би обърнал внимание на метиса, който от момента, когато корабът възви на изток, за да обиколи линията на айсбергите, рязко промени своето поведение. Той сега прекарваше цялото си свободно време до мачтата, отвърнал лице от морето, и слизаше само когато неговата помощ беше нужна за извършването на някоя маневра; при това той вече не проявяваше ни предишното усърдие, нито предишната бдителност. Приличаше на човек, намиращ се в последната степен на отчаянието. Не че той не вярваше вече, че неговият другар от „Джейн Гай“ е още жив. Тази мисъл не би могла да се зароди в неговата глава. Не, той просто инстинктивно чувстваше, че ние сега се движим не в тази посока, в която трябваше да търсим следите на неговия беден Пим.

— Сър — ми каза той, — разберете ме… не там… не, не там!

Какво можех да му отговоря?

Към седем часа вечерта над морето надвисна гъста мъгла, която правеше доста опасно плаването, докато се разсее.

Този ден, пълен с вълнения и тревоги, накрая ме измъчи. Реших да си отдъхна в каютата и се хвърлих съвсем облечен в леглото.

Дори не можех да спя, толкова силно бе възбудена нервната ми система. Струва ми се, че причината за това мое настроение беше твърде усиленото четене на съчиненията на Едгар По.

На другия ден щеше да изтече второто денонощие — последната отсрочка, която можеха да ми дадат моряците.

— Работата май съвсем не върви така, както би ви се искало? — ми каза боцманът, когато минавах през общата каюта.

Не, разбира се, понеже земята все още не се показваше зад линията на айсбергите. А тъй като между тези движещи се маси не се виждаше и най-малък признак на земя, то капитан Лен Гай още утре щеше да обърне на север.

Ах, защо не бях господар на брига! Ако можех да го купя, макар да дам за него цялото си имущество, ако тези матроси бяха мои роби, които бих могъл да заставя да изпълняват моята воля, „Халбран“ никога не би завършил така своето пътешествие, дори и да се наложеше да плава до самия полюс!

В моя разстроен мозък една мисъл се сменяше с друга и аз всяка минута преминавах от отчаяние към надежда. Исках да стана, но ми се струваше, че някаква тежка ръка ме приковава към леглото. И ме обзе желание веднага да изляза от каютата, където ме мъчеха кошмари, да спусна във водата една от лодките на „Халбран“, да скоча в нея заедно с Дърк Питърз, който разбира се без колебание ще ме последва, и да се оставя на течението, което се движеше на юг…

И аз правех това. Да, правех го… на сън! Настана последният ден… Капитан Лен Гай хвърли последен поглед към хоризонта, даде заповед да обърнат брига. Една от лодките се влачи след кораба… Аз казвам на метиса… Ние се промъкваме незабелязани, прерязваме въжето… оставаме назад и течението ни отнася…

Плуваме по свободно море… Най-после нашата лодка спира. Пред нас — земя. Струва ми се, че виждам нещо като сфинкс, който господства над грамаден свод… леден сфинкс! Аз отивам към него, питам го… Той ми разказва тайните на тези неизвестни области. И ето около митичното чудовище се появяват онези феномени, за които тъй много се говори в дневника на Артър Пим… Мъгливата завеса, през която като че ли проникват слънчеви лъчи, се разкъсва, и пред погледа се изпречва фигура… прост смъртен… това е Артър Пим… свирепият страж на Южния полюс, който развява във високите ширини знамето на Съединените американски щати!…

С това свърши моят сън. Аз се събудих. Стори ми се, че корабът се люлее на вълните вече не така, както се люлееше по-рано. Той като че ли се беше навел леко надясно и в това положение се плъзгаше по повърхността на спокойното море. А това съвсем не беше обикновено люлеене…

Да, аз чувствувах, че ме повдига някаква невидима сила, леглото ми сякаш беше кош на балон.

Аз не се лъжех, и от съня попаднах пак в действителността.

Над главата ми се чуваха удари, причината за които ми беше неизвестна. Вътре в каютата всички предмети заеха такова положение, сякаш „Халбран“ лягаше на една страна. Почти в този миг същата невидима сила ме изхвърли от леглото и това беше щастлива случайност, защото иначе ъгълът на масата би ми пробил черепа. Макар и с мъка се изправих, успях да се хвана за един стълб и се облегнах на вратата, която се отваряше към площадката и отстъпи на моя крак…

В тази минута се чу трясък в абордажните мрежи отдясно.

Значи корабът се беше сблъскал с една от плаващите колосални маси, която Джим Уест не бе успял да избегне поради мъглата?

Изведнъж се чуха викове над общата каюта и в задната част на кораба, смесени с изплашени крясъци, в които се чуваха безумните гласове на целия екипаж.

Най-после още един и последен удар… и „Халбран“ се спря неподвижно.