Жул Верн
Леденият сфинкс (9)

IX

Начертайте правоъгълник дълъг 120 километра от изток на запад, и широк 70 километра от север на юг, поставете в този правоъгълник два големи острова и около стотина малки островчета, между 60 — 64,5° западна дължина и 51 — 53° южна ширина и ще получите групата, известна под името Фолклендски или Малвински острови, които стоят като предна крепост на около 450 мили от Магелановия проток на границата между двата велики океана — Атлантическия и Тихия.

Когато на 16-и октомври нашият бриг влезе в Порт Егмънт, тази група вече от шест години влизаше в числото на английските владения в южната част на Атлантическия океан.

Двата главни острова, според положението си един спрямо друг, се наричат Източен Фолкленд и Западен Фолкленд. На северната страна на втория се намира пристанището Егмънт.

Когато „Халбран“ хвърли котва в това пристанище, капитан Лен Гай даде 12 часа отпуска на целия екипаж. А, от следния ден трябваше да започне най-грижлив преглед на корпуса, мачтите и платната, с оглед на предстоящото много продължително пътуване из антарктическите морета.

Капитан Лен Гай също излезе този ден на брега да се види и да поговори с губернатора на архипелага — той се назначава от правителството на кралицата — по повод скорошното закупуване на провизии. Той реши да не жали парите, понеже излишната икономия можеше да се отрази много зле на успеха на толкова трудна експедиция. Впрочем аз с удоволствие бях готов да му помогна с пари, ако станеше нужда и даже — сам му го казах — с готовност бих поел една част от разходите по организирането на експедицията. Да, сега бях погълнат, увлечен от странното стечение на всички тези факти.

Що се отнася до мен, аз пожелах да сляза на брега чак на другия ден. По време на нашия престой тук щях да имам много време да огледам околността на Порт Егмънт и да изследвам острова в минералогично и геологично отношение.

За Хърлихърли се представяше прекрасен случай да възобнови разговора с мене и той не го пропусна.

— Приемете моите най-искрени и горещи поздравления, мистър Джорлинг — каза той, приближавайки се.

— По какъв повод, боцман?

— По повод на това, което научих — че сте пожелал да дойдете с нас едва ли не накрай света, до самия полюс!

— О, съвсем не толкова далеч, както ви се струва, и във всеки случай не по-далеч от 84-ия паралел…

— А това не ви ли плаши?

— Никак.

— Нас също, уверявам ви, мистър Джорлинг! Видите ли, нашият капитан, макар че е мълчалив, е добър човек. Важно е само да умее човек да се погажда с него. Най-напред той ви разреши да пътувате до Тристан да Куня, което по-рано отказваше, а сега ви позволява да се разходите чак до полюса.

— И аз съм му много благодарен за това, боцман, на вас също — побързах да добавя. — Защото, благодарение на вашето ходатайство имам възможност да извърша това пътуване.

— И онова, което тепърва ви предстои.

— Зная това, боцман.

Струва ми се, че моят приятел Хърлихърли, който обичаше малко да се попохвалва, когато му падне случай, сега долови известната доза ирония в моя отговор. Но като човек умен, той дори не показа вид, че я е разбрал, и продължаваше по старому да играе ролята на мой покровител. Да си кажа право, аз нямах абсолютно нищо против това и охотно бъбрех с него през свободните минути, тъй като той прекрасно познаваше не само Фолклендските острови, но и всичките острови в южната част на Атлантическия океан, където кръстосваше вече толкова години.

Когато приключиха ремонтните работи по корпуса, лейтенантът се залови за корабните части, при дейното участие на Мартин Холт, човек много опитен в поставянето на корабните платна.

— Мистър Джорлинг — каза ми през този ден капитан Лен Гай. — Виждате как се грижим да не бъде пропуснато нищо, за да се осигури успехът на нашата експедиция. Всичко, което можеше и трябваше да се предвиди, е направено. И ако „Халбран“ го стигне някаква катастрофа, това ще се случи само защото е невъзможно човешките същества да вървят против Божията Промисъл!

— Повтарям още веднъж, капитане, че се надявам на успех — отговорих аз. — Вашият кораб и вашият екипаж заслужават пълно доверие.

— Прав сте, мистър Джорлинг, аз също се надявам, че по един или друг начин ще сполучим да преминем ледовете. Не зная и не мога да си представя, какво ще даде в бъдеще парата, но съмнявам се, че тези параходи, с тежки и чупливи колела, биха могли да заменят кораба за плуване по Ледовития океан. И после, те ще трябва постоянно да подновяват запаса си от каменни въглища… Не! Според мен, по-добре е да се пътува с кораб, послушен на кормилото, и да използваме само вятъра, който е винаги на услугите ни, откъдето и да духа, стига да си владее човек работата така, както моят лейтенант.

— Съвсем съм съгласен с вас, капитане, и като разсъждавам от гледището на моряк, стигам до убеждението, че дори не би могло да се намери по-добър кораб! Но ако се случи експедицията да продължи много дълго, твърде е възможно провизиите…

— Ние ще вземем със себе си провизии за две години, мистър Джорлинг, и то от най-доброто. Порт Егмънт е такова място, където може да се достави всичко, каквото е нужно.

— Още един въпрос, капитане, ако позволите…

— Какво?

— Нима разчитате да минете със сравнително малкия брой моряци, които сега служат на „Халбран“? Наистина, те са съвсем достатъчно за управляване на брига, но кой знае какво ни чака в бъдеще и дали няма да бъдем принудени ако не да нападаме, то да се защитаваме от врагове? Не трябва да забравяме, че според думите на Артър Пим туземците на Тсалал наброяват хиляди! А ако освен това се окаже, че вашият брат и моряците му са в плен…

— Аз се надявам, мистър Джорлинг, че нашите оръдия ще защитават „Халбран“ по-добре, отколкото оръдията на „Джейн Гай“. Да ви кажа право, и аз самият смятам, че сегашният състав на екипажа съвсем не е достатъчен за нашата експедиция. Затова имам намерение да наема още няколко моряци.

— Трудно ли е това?

— И да, и не, понеже губернаторът ми обеща да ми помогне в тази работа.

— Аз мисля, капитане, че желаещи могат да се привлекат с висока заплата.

— Двойна, Мистър Джорлинг, т.е. същата, каквато ще получава и целият екипаж.

— Знаете ли, капитане, аз съм готов… желая да взема участие в разходите по тази експедиция. Моля да гледате на мене като на ваш приятел.

— Това наистина може да потрябва, мистър Джорлинг, и аз съм ви много благодарен. Най-важното е да завършим приготовленията в най-къс срок. След седмица трябва да вдигнем котва.

Известието, че бригът се готви да замине за моретата на антарктическия пояс предизвика известна сензация както в Порт Егмънт, така и в другите пристанища на Фолклендските острови. В това време там имаше много моряци без работа, които очакваха появата на китоловците, за да им предложат своите услуги, за които, впрочем, им плащаха добре. Ако се касаеше само за риболовна експедиция на границата на полярния кръг, то на капитан Лен Гай щеше да му се наложи дори да откаже на мнозина. Но да проникнат отвъд ледените пустини, да се спуснат много по-далеч отколкото бяха успявали дотогава другите мореплаватели, макар че целта беше да се помогне на пострадали — това щеше да накара мнозина да се замислят. Само старите моряци на „Халбран“ бяха способни да не мислят за опасностите, с които са съпроводени подобни експедиции, и да се съгласят да следват своя капитан, колкото и далеч да отиваше той.

Целият въпрос се свеждаше до това, да се увеличи броят на моряците на кораба. Ако броим капитана, лейтенанта, боцмана, готвача и мен, бяхме всичко тринадесет души, а за такава експедиция нямаше да бъдат много даже и 32–34 души особено като се вземеше предвид, че екипажът на „Джейн Гай“ беше наброявал 37 души.

Губернаторът много се заинтересува от предстоящата експедиция и помагаше на капитана с всички зависещи от него средства. Освен това, благодарение на обещаната голяма заплата, желаещи се явиха достатъчно.

Така, в навечерието на заминаването, което беше нарочено за 27-и октомври, екипажът беше попълнен.

Няма нужда да изброявам имената на всички новопостъпили моряци и да им правя характеристика. Всички ще бъдат видени и оценени по време на работата.

Между тях имаше и добри, и лоши. Най-важното беше, че от многобройните кандидати бяха избрани само най-добрите, или най-малко лошите, според това, кой израз ви се харесва повече.

Ще спомена само, че сред новопостъпилите попаднаха шестима англичани — между тях и квартирмайсторът Гирн от Глазгоу; петима бяха по произход американци от Съединените щати, а за осем души беше много трудно да се определи тяхната националност — едни от тях се наричаха холандци, останалите бяха полуиспанци, полуиндианци от Огнена земя.

В резултат на това екипажът на кораба се увеличи с деветнадесет души, ангажирани за цялото време на предполагаемата експедиция, срокът на която не можеше да се определи. При наемането на новите моряци само им бе казано, че бригът няма да отиде по-далеч от остров Тсалал.

В деня на заминаването капитан Лен Гай бе спрян на брега от една личност — моряк, както личеше веднага от дрехите, походката и движенията му.

Този човек се обърна към капитана и произнесе с груба и трудно разбираема дикция.

— Капитане, аз искам да ви направя едно предложение.

— Какво?

— Приемете ме… Имате ли още място на кораба?

— За моряк ли?

— За моряк.

— И да, и не — отговори капитан Лен Гай.

— Тогава, значи, да? — попита пак непознатият.

— Ще бъде да, ако този, който иска да постъпи при мен, се окаже това, което е нужно.

— Съгласен ли сте да ме вземете?

— Ти моряк ли си?

— Плавал съм 25 години.

— Къде?

— В южните морета.

— На колко си години?

— Четиридесет и четири.

— Навярно си разчитал да се наемеш при някой китоловец?

— Не… аз нямах намерение да плавам повече.

— А сега защо искаш?

— Хрумна ми… Тук всички говорят за експедицията, която предприемате с вашия бриг… Искам да участвам в нея… с ваше съгласие, разбира се.

— Познават ли те в Порт Егмънт?

— Познават ме… и никой не е казвал нищо лошо за мен откакто живея тук.

— Добре — отговори капитан Лен Гай. — Аз ще направя справка. Как се казваш?

— Джент.

— Откъде си родом?

— От Америка.

Джент беше нисък, със силно загоряло лице с цвят на тухла, с голямо туловище и също тъй голяма глава и криви крака. От пръв поглед личеше, че е много силен човек, особено поразяваха ръцете му, които завършваха с такива лапи, че… Косите му бяха силно прошарени и много приличаха на къдрава козина.

Трябва да отбележим още една особеност, която придаваше на тази странна личност нещо загадъчно — и не говореше в негова полза — това беше необикновената острота на погледа на малките му очи, устата му, почти без устни, стигаше от едното ухо до другото, а дългите здрави зъби не знаеха какво е скорбут, от който толкова страдат моряците във високите ширини.

Джент беше вече цели три години на Фолклендските острови. Смятаха го за необщителен човек — живееше самотно, без да работи, но откъде вземаше пари, никой не знаеше.

Събраните от капитана сведения за Джент, да си кажем правото, не се отличаваха с особена пълнота, с изключение на това, което се отнасяше до поведението му от времето, когато се бе заселил в Порт Егмънт. Този човек не се биел, не пиел, никога не бяха го виждали нетрезвен, а освен това неведнъж бе давал доказателства за своята херкулесова сила. Що се отнасяше до миналото му, никой не го знаеше, но безспорно, то беше минало на моряк. Той сам разказа за себе си на капитан Лен Гай повече отколкото на някой друг.

На всички останали въпроси отговаряше с мълчание, считайки, че е напълно достатъчно и това, което бе намерил за възможно да каже. Впрочем, и не беше особено нужно. Достатъчно беше, че не пиеше, познаваше работата си и следователно щеше да бъде полезен като моряк.

Накратко, всички събрани сведения бяха такива, че капитанът нямаше никакъв повод да отклони молбата на Джент. Напротив, би могло да се желае и за останалите моряци да бяха дали в Порт Егмънт също такива добри отзиви.

Затова и Джент получи благоприятен отговор и същия ден вечерта се пренесе на кораба.

Бригът беше съвсем готов за тръгване. Беше натоварен с хранителни припаси за две години: сланина, разни корени и подправки и полски киселец като средство против скорбута. В трюма бяха наредени на етажи бъчви с вода и голям запас брашно и сухари. Бойни припаси също имаше предостатъчно.

На 27-и сутринта, в присъствие на властите на архипелага, със забележителна бързина се извършиха последните приготовления за заминаването. Пътниците се простиха с тези, които оставаха на брега. След това вдигнахме котва и бригът напусна пристанището.

Експедицията започна и само на Бога беше известно каква участ очакваше тези мъжествени хора, които от човеколюбие се отправяха на помощ на ближния в незнайните области на антарктическия пояс.