Жул Верн
Леденият сфинкс (1)

I

Мнозина, а може би и всички, по всяка вероятност ще се отнесат с голямо недоверие към този правдив разказ, макар и само за това, че той има такова необикновено заглавие — „Леденият сфинкс“. Но както и да е, смятам, че той заслужава да бъде разказан на читателите, а след това те може да вярват или да не вярват на разказвача.

Трудно би било да се намери за начало на тези чудесни и същевременно страшни приключения по-подходящо място от островите „Безутешност“, както ги е нарекъл през 1779 година капитан Кук. И да си кажа право, след като прекарах на тях няколко седмици през 1839 г., аз със сигурност мога да потвърдя, че те напълно заслужават печалното име, което им е дал знаменитият английски мореплавател. „Безутешност“ — с това е казано всичко.

На географските карти в повечето случаи вместо „Безутешност“ е означено острови Кергелен, малка група, разположена на 49°54′ южна ширина и 66°6′ източна дължина. Съставителите на карти и учебници се оправдават с това, че през 1772 година французинът барон Кергелен пръв открил тези острови в южната част на Индийския океан. При това трябва да добавим, че командирът на ескадрата си въобразил, че е открил нов континент на границата на Атлантическия океан и чак по време на втората експедиция разбрал грешката си. Вместо континент, оказал се малък архипелаг. Но въпросът не е в това, а в името, и аз настойчиво ви моля да ми вярвате: „Безутешност“ — това е единственото име, което подхожда на тази малка група от триста острова, или по-точно островчета, захвърлени далеч от необятната водна пустиня и водещи вечна борба с ужасните морски бури, идващи от Южния ледовит океан.

Колкото и печален изглед да имат тези острови, там също живеят хора. Какво пък? Дори аз прекарах там цели два месеца в Кристмас Харбър, и благодарение на това, броят на европейците и американците, които съставляват главното ядро на населението на островите Кергелен, се увеличи за известно време с един човек. Но аз бях само случаен гост, и след като приключих с геологичните и минералогичните си изследвания, с нетърпение зачаках момента, в който щях да мога да си замина.

Един ден, когато се разхождах по пристанището, стопанинът на ханчето, в което бях отседнал, ме спря и каза:

— Ако не се лъжа, времето започва да ви се струва много дълго, мистър Джорлинг?

Той беше дебел висок американец, който вече петдесет години живееше в Кристмас Харбър и притежаваше единственото ханче в цялото пристанищно градче.

— Да, наистина е така, мистър Аткинс, признавам това, но моля ви, не се обиждайте от отговора ми.

— Ни най-малко — отговори добрякът. — Но почакайте малко… Зимата тази година беше мека… Скоро в открито море, на изток или на запад, ще се покажат кораби, понеже сезонът за риболов вече наближава.

— Чул ви Господ, мистър Аткинс, и дано той докара благополучно кораб… брига „Халбран“…

— Капитан Лен Гай — отвърна моят хазяин. — Той е порядъчен моряк; макар и да е англичанин — навред има добри хора! Той си попълва провизиите от моя дюкян.

— Вие предполагате, че „Халбран“…

— Ще се покаже след не повече от седмица пред нос Франсуа, мистър Джорлинг. В противен случай ще започна да мисля, че капитан Лен Гай вече не съществува, а няма ли го капитан Лен Гай, значи че „Халбран“ е потънал с всичките си снаряжения между Кергелените и нос Добра Надежда!

След това той направи един красноречив жест, който означаваше, че подобна случайност е немислима и се отдалечи.

Впрочем, аз се надявах, че предвижданията му скоро ще се сбъднат, понеже времето наистина ми се беше сторило много дълго. Ако можеше да му се вярва, бяха се появили вече признаците на затоплянето — затопляне за тези места, разбира се. Географската ширина на главния остров е почти същата както тази на Париж в Европа и Квебек в Канада, но това няма абсолютно никакво значение. Става дума за южното полукълбо, а тук зимата е по-студена, отколкото в северното, а лятото — по-горещо. Зимният период на Кергелените е особено ужасен поради бурите и морето там е сковано от ледове в продължение на няколко месеца, макар средната температура да не е много ниска.

Освен това на островите Кергелен климатът е и влажен. През есента и пролетта много често, особено от север или от запад, връхлитат бури с град и дъжд. На изток небето е по-светло, въпреки че там светлината постоянно е наполовина замъглена.

И ето, след двумесечно пребиваване на архипелага Кергелен, аз чаках само случай да си отида с брига „Халбран“, чиито качества толкова ми хвалеше през цялото време моят ентусиазиран хазяин.

— Нищо по-хубаво не можете да намерите — повтаряше ми той от сутрин до вечер. — От всички английски капитани, които се отправят на далечно плаване, нито един не може да се сравни с моя приятел Лен Гай, нито по смелост, нито по опитност! Ако не беше толкова мрачен и да беше малко по-разговорлив, би бил съвършен.

И аз реших да повярвам на препоръките на мистър Аткинс. Щях да си взема място в брига „Халбран“ щом пристигнеше в Кристмас Харбър. След шест-седемдневен престой той щеше да замине за Тристан да Куня, където щеше да натовари оловна и медна руда.

В моите планове влизаше, между другото, да прекарам няколко седмици, през лятото или есента, и на този остров. Оттам смятах да замина за Кънектикът. Но като човек опитен, аз знаех, че не всичко може да стане тъй, както го желаем и че различни непредвидени обстоятелства много често ни карат да се откажем от изпълнение на най-заветното си желание, и както съвсем справедливо забелязва Едгар По, всевъзможните случайности и непредвидени дребни събития и факти в нашия живот играят такава важна роля, че влиянието на случайността винаги трябва да се взема предвид, когато съставяме план за действията си.

В очакване на кораба, аз всеки ден правех разходки в околността на градчето. Слънцето започваше да прилича доста силно и вулканическите конуси постепенно сваляха своя бял зимен тоалет. Базалтовите скали по крайбрежието се покриха със зеленикав мъх, а в откритото море се извиваха ленти от водорасли, дълги по петдесет метра. По-далеч от брега, по равните места, житните растения плахо повдигаха нагоре своите листенца, сякаш се срамуваха от скромната си външност, и само храстовидното зеле, гигантът на растителното царство в Кергелен, гордо се оглеждаше наоколо със съзнание за своето величие. Впрочем, това растение се цени много високо от обитателите на островите поради неговите противоскорбутни свойства.

Като скитах по брега, често ми се случваше да прогонвам земноводните, които бързо се гмуркаха във водата от разтопения сняг. Колкото до невъзмутимите и тежки пингвини, те и не помисляха да бягат при моето приближаване. Ако не беше техният характерен глупав израз, човек би се поддал на изкушението да заговори с тях, при условие, разбира се, че знае да говори на кресливия им и оглушителен език. Но гмурците и капските гълъби незабавно офейкваха, щом ме съзираха наблизо.

Веднъж ми се случи да присъствам на отлитането на един албатрос, когото пингвините изпращаха с отчаяни крясъци като приятел, който вероятно ги напускаше завинаги. Тези могъщи птици могат да прелетят разстояние от 800 км, без да си починат нито минута и с такава бързина, че за това са им нужни само няколко часа.

Албатросът седеше неподвижно на високата скала, от едната страна на залива на Кристмас Харбър, и гледаше прилива, който яростно се удряше в скалите на брега.

Изведнъж птицата разпери грамадните си криле, подви крака, протегна напред глава, подобно на водорез на кораб, и се издигна нагоре, надавайки рязък вик… След няколко минути албатросът вече приличаше на черна точка във високите въздушни слоеве, а след това съвсем изчезна зад мъгливата завеса на юг.