Жул Верн
Леденият сфинкс (26)

XXVI

Понеже мъглата не се вдигна нито на 2-ри, нито на 3-ти, нито на 4-и февруари, ние нямаше как да определим какво разстояние е изминал айсбергът откакто пресякохме полюса. Впрочем капитан Лен Гай и Джим Уест ме уверяваха, че сме изминали приблизително 450 мили.

И аз бях почти съгласен с тях, защото течението очевидно все тъй бързо ни носеше в същата посока. Според мен, ние имахме пълно основание да предполагаме, че сме попаднали в морски ръкав между две половини на континента, едната на изток, а другата на запад. Много съжалявах, че не можем да спрем нито на едната, нито на другата страна на широкия пролив, който с настъпването на зимата щеше да се покрие с дебела ледена кора!

Когато заговорих за това с капитан Лен Гай, той съвършено справедливо ми отговори:

— Ние сме безсилни, мистър Джорлинг да заставим айсберга да се отклони дори с една педя встрани от пътя, по който ни влачи течението… Нас решително ни преследва съдбата, а отгоре на това и тази мъгла, която като че ли няма да се разпръсне никога! Аз даже не зная къде сме!… Колко дни вече не мога да намеря удобна за наблюдение минута и то тъкмо когато наближава моментът слънцето да се скрие за дълго…

— Все мисля за нашата лодка — казах аз. — Не би ли могло да се спусне лодката, за да изследваме брега и пак да се върнем на леда?

— Какво говорите! Това е невъзможно! Би било твърде рисковано и аз в никакъв случай няма да се реша на такова нещо… А освен това и моряците навярно биха се възпротивили!

Исках да му отговоря: „Ами ако вашият брат Уилям Гай, ако вашите сънародници са слезли именно тук на брега?“

Но навреме се сдържах. Защо без особена нужда да разтварям раната в сърцето на капитана? Той навярно и сам неведнъж вече е мислил за това, и ако все пак е решил да не продължава по-нататък търсенето, значи го счита за безполезно, и да се спори с него би било излишно.

През последните три мъгливи дни аз изобщо не виждах Дърк Питърз, или по-право, той не искаше да се приближи до мен и упорито стоеше на своя пост до лодката. Разпитванията на Мартин Холт за брат си даваха основание да се предполага, че тайната за смъртта на последния е известна поне отчасти. Струваше ми се, че именно това караше метиса да се държи колкото е възможно по-далече от нас! Той спеше, когато всички бяха на работа, и бодърстваше, когато всички спяха Започна даже да ми се струва, че той като че ли съжаляваше задето ми е открил тайната си! А може би той мислеше, че вместо да му съчувствам, аз съм започнал да го презирам… Нищо-подобно, разбира се, не можеше да има, и аз, ако мога така да се изразя, започнах само още повече да съжалявам нещастния метис!

Няма защо да казвам, колко безкрайно дълго се проточваше това скучно и еднообразно плаване сред мъглата, надвесена като толкова гъсто покривало, че никакъв вятър не можеше да я разкъса. Слънцето не се виждаше дори и на обяд, и ние не можехме да определим положението на айсберга дори приблизително — дали плаваше той все още към югоизток, или по-точно, към северозапад — тъй като вече бяхме отминали Южния полюс — това ние не знаехме, макар че беше твърде възможно. Освен това капитан Лен Гай не можеше да определи колко е намалял през това време нашият айсберг, понеже мъглата не му даваше възможност да прави каквито и да било наблюдения. Но дори айсбергът да стоеше неподвижно, за нас нямаше да има съществена разлика, понеже вятърът утихна, или поне на нас така ни се струваше. Пламъкът на фенера, оставен на открито, не се люлееше. И само крясъците на птиците нарушаваха царящата наоколо тишина. Буревестниците и албатросите, които кръжаха над айсберга, едва ли не докосваха с криле върховете на планината, където аз се занимавах с наблюдения. Къде летяха тези представители на крилатото царство, които приближаването на зимата трябваше да гони към Антарктида?

Веднъж боцманът, с надежда, че ще успее може би да види нещо на хоризонта, се изкатерил, макар и с голям труд, на самия връх на айсберга, и в същата минута получил такъв силен удар в гърдите и шията, че паднал на гърба си; оказало се, че този мощен удар му бил нанесен от гигантски буревестник, чийто размах на крилата достига до четири метра.

— Проклета твар! — мърмореше боцманът, като слизаше предпазливо от върха. — Добре поне, че останах жив! Само един удар и аз се повалих като чувал… нагоре с краката… като кон! И се уплаших, дявол да го вземе! — разказваше той след това на моряците. — Хващах се с ръце за каквото ми попадне… а пък ледът, нали знаете, какъв е хлъзгав. Истинска напаст! Едва не се преметнах във водата! А и птицата като сляпа — не вижда, че ще се блъсне в човек! И даже не се извини, проклетницата!

Макар че боцманът се мъчеше да бъде весел и да се шегува, всъщност ясно се виждаше силната уплаха, която бе преживял при това неочаквано приключение.

През този ден след обед чухме отчаян магарешки рев, който идеше отдолу. Хърлихърли веднага съвършено справедливо забеляза, че понеже тук магарета не може да има, то значи някъде наблизо крещят пингвини. Досега тези многочислени обитатели на полярните страни кой знае защо не считаха за нужно да ни придружават на нашия плаващ остров и ние не бяхме видели ни един от тях нито на нашия айсберг, нито на минаващите край нас блокове. Сега обаче нямаше никакво съмнение, че цели стотици и дори хиляди от тях седяха някъде наблизо, тъй като ревът им се чуваше все по-силно и по-силно, а това беше неоспоримо доказателство, че в концерта вземаха участие много голям брой хористи.

Трябва да се има предвид, че тези птици най-често правят гнездата си или по крайбрежията на континентите и островите на тези високи ширини, или на близките ледени полета. Може би появата на пингвините показваше, че земята е близо?

Нима всички се намирахме в такова душевно състояние, че бяхме готови да се хванем за най-малкия лъч надежда, както потъващият се хваща за сламка!…

Аз попитах капитан Лен Гай, какво означаваха според него крясъците на пингвините.

— Моето мнение навярно напълно ще съвпадне с вашето, мистър Джорлинг — отговори ми той. — Откак плаваме на нашия лед, не сме виждали още нито една от тези птици на нашата ледена планина, а сега, ако се съди по този оглушителен рев, те са се появили изведнъж с хиляди. Къде са тези птици и откъде идат крясъците им? Разбира се от земя, до която ние се намираме, по всяка вероятност, доста близо…

— А какво мисли лейтенантът?

— Същото, мистър Джорлинг, а вие знаете, как този човек не обича да се самозалъгва с празни надежди!

— Да, така е.

— Освен това, има още едно обстоятелство, което еднакво порази и него, и мене, и на което вие навярно изобщо не сте обърнал внимание.

— За какво говорите, капитане?

— За мученето, което се чува заедно с крясъка на пингвините… Вслушайте се добре и сам ще се убедите, че говоря истината.

Аз се вслушах. Действително, в хора вземаха участие не само пингвините.

— Да, наистина — казах. — Сега ясно чувам това жално мучене. Значи трябва да има и тюлени или моржове.

— Това е сигурен признак, мистър Джорлинг… Спомнете си, колко рядко виждахме тези птици и животни в последно време. Сега мога с увереност да ви кажа, че те са попаднали тук не случайно: навярно някъде наблизо има земя и пингвините са заели крайбрежието, а тюлените и моржовете — заливите.

Гъстите валма мъгла, надвиснали над самото море, привечер като че ли още повече се сгъстиха. От пет часа следобед не можеше нищо да се различи даже на няколко крачки встрани от платото, на което стояха нашите палатки. Ние почти пипнешком се търсехме един друг. Дори гласът някак особено звучеше в тази пропита като гъба с влага атмосфера. Фенерът едва блещукаше, а самият огън приличаше на някакво жълтеникаво петно. И само оглушителният рев на пингвините, които крещяха с цяло гърло, ясно се чуваше в това мъртво безмълвие.

Към осем часа вечерта водните пари се сгъстиха в такава компактна маса, че дори не се чувстваше съпротивление при ходенето. Като че ли съставът на въздуха се измени и той сякаш започна да преминава в твърдо състояние.

В девет часа вечерта цялата околност потъна в дълбок мрак, макар че слънцето още не залязваше зад хоризонта.

Капитан Лен Гай, желаейки да се убеди, че всички моряци са се върнали в лагера, и да ги предпази от някаква необмислена крачка, заповяда да направят проверка.

Всеки моряк, след като се обадеше, заемаше мястото си в палатката, където фенерите светеха твърде слабо, или по-право — никак.

Само метисът не се обади, когато повикаха неговото име, повторено след това няколко пъти от боцмана.

Хърлихърли почака няколко минути.

Дърк Питърз не се появяваше.

Може би той беше останал да караули край лодката? Това беше много вероятно, макар и да беше съвсем излишно, тъй като на никой и през ум нямаше да му мине да краде лодката в такава мъгла.

— Видял ли е някой от вас Дърк Питърз днес? — попита капитан Лен Гай.

— Никой — отговори боцманът.

— Даже на обяд?

— Даже и на обяд, капитане, а положително дажбата му се е свършила.

— Дали не му се е случило някакво нещастие?

— Не се бойте за него! — отвърна боцманът. — Тук той е в своята стихия, и тази мъгла за него е толкова страшна, колкото за бялата мечка! Дърк Питърз се е отървал от беда веднъж, ще се отърве и втори път!

Аз не прекъсвах Хърлихърли, понеже добре знаех защо метисът се държеше настрана.

Макар че Дърк Питърз не се обади на виковете на боцмана, а да ги чуе не беше възможно — Хърлихърли в случая не пожали дробовете си — ние все пак не смеехме и да мислим да тръгнем да го търсим.

Уверен съм, че през тази нощ никой от нас не спа, с изключение може би само на Ендикот. Всички ние почти се задушавахме в палатките си от недостига на кислород. А и нервите ни бяха някак особено възбудени, сякаш в очакване на нещо необикновено — ние като че ли предчувствувахме, че в положението ни скоро ще настъпи промяна, може би към по-добро, а може би и към по-лошо, ако изобщо можеше да бъде по-лошо.

Нощта мина все пак спокойно и в шест часа сутринта всички излязоха от палатките, за да подишат чист въздух.

В атмосферата не бе станало никакво видимо изменение и мъглата беше все тъй плътна, както и предния ден. Впрочем, не, имаше малка разлика — барометърът се покачи, макар че това стана твърде бързо, та не можеше да има особено значение.

След това се явиха и други признаци, които заслужаваха внимание.

Леденият ветрец, който откак пресякохме полюса постоянно духаше от юг, се превърна в доста силен вятър. Колебанието на въздушните слоеве не закъсня да разколебае и даже да разреди сгъстените водни пари, и най-после, към девет часа, айсбергът изведнъж се освободи от своята мъглива шапка.

Никой вълшебник не би могъл със своя магически жезъл да смени тъй бързо и тъй хубаво декора, както това стана сега пред нашите очи.

За няколко минути цялото небе бе изчистено до крайните предели на хоризонта, и пак се показа морето, осветено от полегатите лъчи на слънцето, което стоеше над него под ъгъл само от няколко градуса. Шумна вълна се разбиваше на бяла пяна в подножието на нашия айсберг, който плаваше към север-североизток, заедно е множество плаващи планини, гонен от двойното действие на вятъра и течението.

— Земя!

Този вик се чу от върха на айсберга и пред очите ни се появи Дърк Питърз, който стоеше на самия край с протегната на север ръка.

Метисът не се лъжеше. Тоя път той видя земя! Да, това беше суша, която се виждаше на разстояние не повече от 5–6 километра.

После в десет часа бе направено първото наблюдение, а на обяд второ, и двете заедно дадоха следните резултати: 86°12′ южна ширина, 114°17′ източна дължина.

Айсбергът значи се намираше почти на четири градуса от антарктическия полюс, като при това западната дължина, която следвахме, когато плавахме по следите на „Джейн Гай“, се измени с източна.