Жул Верн
Леденият сфинкс (24)

XXIV

Всички буквално обезумяхме! Да! Иначе не мога да нарека това състояние, в което се намирахме след като корабът пред очите ни изчезна в бездната! От „Халбран“ не остана ни следа, не се виждаше даже една отломка! Да, ние обезумяхме и не можехме да мислим за това, което ни чакаше в бъдеще…

Това беше безумие на хора, които не вярваха даже на очите си!

След това настъпи обратна реакция. Не се чуваха ни викове, ни жалби. Ние стояхме неподвижно с приковани към ледената основа крака. Никакви думи не могат да предадат целия ужас на това положение!

Само лейтенантът Джим Уест след изчезването на кораба под водата се просълзи. „Халбран“, който той така обичаше, загина! И този железен човек заплака.

Трима души загинаха и то от каква ужасна смърт! Роджърс и Грейсън, двама от най-верните ни моряци… Аз видях, как те изплашено протегнаха ръце и след това потънаха заедно с кораба! А морякът от Фолклендските острови, американец, смазан мимоходом, от когото оставаше само една безформена маса, която се търкаляше в локва кръв… Ето още три нови жертви за десет дни, които трябваше да се впишат в некролога на тази съдбоносна експедиция! Ах! Съдбата, която ни покровителстваше до часа, когато „Халбран“ бе откъснат от своята стихия, сега жестоко ни преследваше! Този последен удар беше по-ужасен от всичко, което можехме да си представим и кой знае какво ли ни очакваше занапред? Може би смърт на този лед, който така бързо се топеше от ден на ден!

Вцепенението премина и мълчанието се смени със силен говор и отчаяни викове, напълно естествени в такива минути! И струва ми се даже, че на мнозина е минало през ума, дали не би било по-добре за тях да са на палубата на „Халбран“, когато той стремително скачаше по острите краища на айсберга! Сега всичко вече би било свършило както за Роджърс и Грейсън.

Най-после инстинктът за самосъхранение взе връх и другарите на Гирн, който мълчаливо стоеше настрана, завикаха:

— Към лодката! Към лодката!

Тези нещастници сами не съзнаваха какво говорят и какво правят. Те се лишиха от разсъдъка си от ужас и със силни викове се спуснаха към мястото, където се пазеше лодката, нашата засега единствена надежда за спасение.

Капитан Лен Гай и Джим Уест се спуснаха след тях.

Аз ги последвах заедно с боцмана. Ние за всеки случай взехме оръжието си и решихме да го употребим, ако станеше нужда. Трябваше да попречим на тези безумци да завладеят лодката… Никой нямаше изключителни права над нея… Тя беше обща!…

— Назад, моряци — извика капитан Лен Гай.

— Назад — повтори Джим Уест, — или ще убия първия, който направи още една крачка!

И при тези думи те вдигнаха десните си ръце, в които държаха пълни револвери. Боцманът в същото време заплашително се прицели с пушката си… Аз нервно стисках в ръце карабината си и бях готов да стрелям всеки миг.

Всичко беше напразно. Тези безумци нищо не чуваха, нищо не искаха да слушат и един от тях, прескачайки през последната буца, падна от куршума на лейтенанта. При падането си той безпомощно се хващаше с ръце за леда, но, разбира се, не можа да се задържи и след минута вече изчезна в бездната.

Начало на бунт ли беше това? Как щяха да се отнесат към това другарите на убития? Нямаше ли да се присъединят към тях и старите моряци на „Халбран“?

Като се обърнах, веднага забелязах, че Харди, Мартин Холт, Френсис, Бъри и Стърн се колебаят. Гирн мълчаливо стоеше няколко крачки встрани и с нищо не показваше своето съчувствие към бунтовниците.

Най-после, в минутата, когато завладени от страха и не обръщайки внимание на нашите предупреждения, те стигнаха вече до лодката, втори куршум, пуснат от боцмана, улучи друг моряк право в сърцето.

Един американец и един метис от Огнена земя изчезнаха от редовете на най-решителните поддръжници на китоловеца.

В този момент при лодката се появи човек.

Това беше Дърк Питърз, който се бе изкатерил по противоположния склон.

Метисът постави една от своите грамадни ръце на носа на лодката, а с другата направи повелителен знак на бунтовниците да се отдалечат.

Щом Дърк Питърз беше тук, нямаше защо да използваме вече оръжието, той сам можеше да защити лодката.

И действително, когато пет или шест моряка започнаха да се приближават към нея, той тръгна срещу тях, хвана най-близкия за пояса, вдигна го във въздуха и със сила го отхвърли на десет крачки от себе си. Бедният моряк беше тъй зашеметен от удара, че навярно не би се удържал по наклона и би паднал в морето, но Гирн побърза да го задържи.

Кой знае как би свършила тази кървава схватка, ако неочакваната намеса на метиса, поне за известно време, не беше укротила бунтовниците. Ние също се приближихме до лодката, а заедно с нас и онези от моряците, които ни останаха верни.

И въпреки това, бунтовниците все пак бяха много повече.

Капитан Лен Гай с гневен поглед бавно се приближаваше, придружаван от Джим Уест, който напротив изглеждаше съвършено спокоен. Капитанът беше така развълнуван, че няколко минути не можа да произнесе нито дума… Накрая заговори високо:

— Аз трябва да накажа всички ви като углавни престъпници, но ми е трудно. И без това се проля достатъчно кръв!… Тази лодка не е на никого и в същото време тя принадлежи на всички! Това е единствената наша надежда за спасение, а вие искате да я откраднете! Слушайте добре, какво ще ви кажа за последен път: Тази лодка е от „Халбран“, тя е самият „Халбран“! Аз съм неин капитан и тежко на този от вас, който реши да не ми се подчинява!

Докато произнасяше последните думи, капитан Лен Гай гледаше Гирн.

— Марш назад в лагера! — каза капитанът. — А ти, Дърк Питърз, остани тук!

Вместо отговор, метисът тръсна своята грамадна глава отдолу нагоре и зае своя пост.

Моряците, без да възразят нито дума, покорно се върнаха в лагера; там едни от тях налягаха по леглата, а останалите седнаха около тях.

Гирн не вземаше никакво участие в съвещанието и не се приближаваше към Мартин Холт.

В това време ние се събрахме на съвет, в който участваха капитан Лен Гай, лейтенантът, боцманът и аз.

Капитан Лен Гай откри съвета с думите:

— Ние защитихме лодката и ще я защитаваме така и по-нататък…

— До смърт! — обяви Джим Уест.

— Кой знае — казах аз, — може би скоро ще трябва да използваме тази лодка, за да се спасим…

— В такъв случай — продължи капитан Лен Гай, — понеже всички не бихме могли да се съберем, в нея трябва да влязат само неколцина от нас. Жребият ще покаже щастливите избраници, които ще имат право да заминат с лодката… И аз ще искам, за мен да не се прави изключение — ще тегля жребий както всички!

— Още не сме стигнали до там, дявол да го вземе! — отговори боцманът. — Айсбергът е здрав и няма опасност да се разтопи до зимата…

— Не — потвърди Джим Уест, — засега няма опасност. Но все пак трябва да се пази лодката, и не само лодката. Трябва да пазим също и склада за хранителни припаси!

— Добре поне, че навреме стоварихме всичко на сигурно място! — добави Хърлихърли. — Клетият „Халбран“! Той остана в тези морета, както и „Джейн Гай“!

— Ти си прав, Хърлихърли — продължи капитан Лен Гай, — ние даже сме длъжни да не позволяваме на никого от нашите хора да се отдава на грабеж. Имаме запаси за повече от година, без да смятаме това, което ще ни даде риболовът…

— Пазенето им се налага още и затова, капитане — отговори боцманът, — защото видях как се навъртаха около бъчвите с джин и уиски…

— Това би било ужасно! Излишно е да се казва на какво могат да бъдат способни тези нещастници в състояние на опиянение! — извиках аз.

— Аз се наемам да ги укротя във всеки един момент — спокойно възрази лейтенантът.

— Но как мислите? — попитах тогава аз. — Няма ли да бъдем принудени да зимуваме на тази ледена планина?

— Да пази Бог! Това би било ужасно нещастие! — възрази капитан Лен Гай.

— Всъщност, ако се наложи — каза боцманът, — ние отлично бихме могли да се приспособим към това положение, мистър Джорлинг. Ще си направим нещо като землянки в леда, и смятам, че в тях бихме могли да понесем и най-суровата полярна зима, а докато имаме провизии няма да гладуваме…

Все пак смятах, че преди да пристъпим към устройството на зимен лагер за седем или осем месеца, би трябвало да се опитаме да напуснем айсберга, ако това беше възможно.

Веднага насочих върху това вниманието на капитан Лен Гай и Джим Уест. Да се отговори на този въпрос беше много трудно и моите събеседници се замислиха.

Най-после капитан Лен Гай каза:

— Да, това би било най-доброто, и ако можехме всички да се съберем в лодката и да вземем със себе си храна за цялото време на пътуването, което ще продължи от три до четири седмици, аз без колебание веднага бих се спуснал в морето и бих се постарал да се върнем на север…

— Но ние ще трябва да се движим срещу вятъра и течението, и такова плаване би било трудно даже за нашия бриг… Ако продължим да плаваме на юг…

— На юг? — повтори капитан Лен Гай, и ми отправи такъв поглед, като че ли искаше да прочете най-скритите ми мисли.

— А защо не? — отговорих аз. — Ако айсбергът не беше заседнал на подводна скала, той може би щеше да доплува до някаква земя. Но това, което лесно направи айсбергът, съвсем не е по силите на плитката лодка…

Капитан Лен Гай мълчаливо поклати глава, без да отговори нищо, Джим Уест също не произнесе нито дума.

— Все ще вдигне котва някога и нашият айсберг! — извика Хърлихърли. — Та той не е сраснат с дъното като Фолклендските или Кергеленските острови! Според мен, най-правилно и удобно би било да се изчака да тръгне айсбергът, понеже лодката не може да ни вземе всички… а ние сме двадесет и трима души.

Най-после, в заключение, решихме да се готвим за зимуване, въпреки увереността, че ледената планина непременно щеше да се откачи и да тръгне на север.

Ето нещо, за което трудно ще бъдат накарани нашите хора! — забеляза Хърлихърли.

— Щом като е нужно, ще бъде направено — възрази лейтенантът, — и още днес ще се заловим за работа!

В покруса започна и измина този ден, особено след като пристъпихме към устройване на зимния лагер.

От всички ни, да си кажем правото, само готвачът Ендикот се покори на участта си без ропот. Той, както всички негри, малко се интересуваше от това, какво го очаква занапред, и напълно доволен от настоящето, което съвсем не му се виждаше толкова печално, весело гледаше бъдещето в очите — може би, впрочем, в това се и заключава истинската философия. Но когато ставаше дума за кухнята, където и да се помещаваше тя, той изведнъж ставаше сериозен и с делови вид обсъждаше въпроса за поставянето на печката.

Той даже каза на своя приятел, боцмана:

— Добре поне, че моята кухня не потъна заедно с брига! Провизии имаме много, и вие ще видите, Хърлихърли, какви вкусни ястия ще ви готвя! Вярвайте, не по-лоши отколкото на „Халбран“… Разбира се, докато има провизии.

— Е, поне в това отношение още няма защо да се безпокоим, драги Ендикот — възрази боцманът. — Ако трябва от нещо да се боим, то не е гладът, а студът… студ, който те превръща в ледена шушулка, щом престанеш за минута да ходиш… студ, от който кръвта замръзва в жилите и черепът пращи!… Ако имахме още няколко тона въглища… Но аз ги проверих, и се оказа, че има точно толкова, колкото е нужно за твоята печка…

— А това преди всичко! — извика Ендикот. — Тези въглища никой не трябва да пипа! Кухнята преди всичко!

— А, ето защо ти, черни дяволе, не се оплакваш от съдбата си! Ти отлично знаеш, че винаги ще можеш да си стоплиш лапите до печката!

— Какво да се прави, боцман, затова съм и готвач… Когато изпълняваш тази длъжност, то се и ползваш от нея, и вярвайте ми, за вас винаги ще се намери местенце около печката…

— Добре, добре, Ендикот. Всекиму своето. Никакви привилегии даже и за боцмана. Ползвай се от тях сам при условие, че готвиш супата… Добре е и това, че можем още да не се боим от глад. Студът, брат, все пак е нещо, което може да се изтърпи… Ще издълбаем дупки в айсберга, ще се заровим вътре. Ако се наложи, можем и да изкопаем една обща пещера за всички. Казвали са ми, че ледът запазвал топлината… Друго и не ни трябва от него!

Неусетно дойде вечерта, а с нея и времето за връщане в бивака.

Дърк Питърз категорично се отказа от смяна и остана да караули край лодката. Впрочем никой и не мислеше да му оспорва тази чест.

Капитан Лен Гай и лейтенантът влязоха в своята палатка чак след като се убедиха лично, че Гирн и другарите му са заели своите места.

Аз също отидох в палатката и легнах да спя.

Колко време съм спал, не зная, както не зная и колко беше часът, когато изведнъж полетях на пода от силно сътресение.

Какво се бе случило? Нима айсбергът пак се беше обърнал?

В миг всички бяхме на крака и бързо изскочихме от палатките, при ярката светлина на лятната нощ…

Друга плаваща маса с огромни размери току-що се бе сблъскала с нашия айсберг, който „вдигна котва“, както казват моряците, и заплава на юг.