Жул Верн
Леденият сфинкс (16)

XVI

Намерението на капитан Лен Гай да вдигнем котва още на следното утро и да тръгнем на север, неуспешно завършилата експедиция, нежеланието да търсим пострадалите в друга част на антарктическото море — всичко това страшно вълнуваше моя ум и аз дори не можех да проумея какви са причините, предизвикали тази промяна с мислите на капитан Лен Гай.

Нима „Халбран“ тъй просто ще остави на произвола на съдбата нещастните шест души, които според записките на Петерсън само преди няколко месеца са били по тези места? Нима екипажът на брига щеше да се откаже да изпълни докрай дълга, както го изисква свойствената на всеки човек любов към ближния? Нима той нямаше да се опита да направи всичко, което е в състояние да направи, за да намери континента или острова, където по всяка вероятност са се прехвърлили капитан Уилям Гай и матросите от станалия необитаем след земетресението остров Тсалал?

Освен това сега беше още декември, т.е. почти началото на летния сезон. Ние имахме на разположение два летни месеца за плаване по тази част на Антарктика и аз бях уверен, че свободно щяхме да успеем да се върнем при полярния кръг преди настъпването на полярната зима. И изведнъж „Халбран“ да се връща на север!

Ето какво ми дойде на ум, когато започнах да обмислям решението на капитана. Трябваше да призная, че капитанът имаше право и даже много голямо право да постъпи именно така.

Да започнем дори с това, че досега „Халбран“ се движеше не напосоки, а към предварително определен пункт — остров Тсалал. Но ние не намерихме тук нито пострадалия екипаж на „Джейн Гай“, нито един човек от туземното население. Дали бяха успели да избягат от острова преди катастрофата, която може би е станала наскоро след заминаването на Петерсън? Ако предположехме, че те са още живи, дългът ни повеляваше да прегледаме всички острови на запад, за които споменава Артър Пим и които може би не бяха пострадали от земетресението.

Но нека предположим, че е решено да продължим плаването и да търсим капитан Уилям Гай и моряците. Къде трябваше да отиде нашият кораб и къде да ги търси? Можеше ли той да следва някакъв определен път и нямаше ли да бъде принуден да кръстосва морето напосоки?

Освен това имаше и друго затруднение — щеше ли да се съгласи екипажът на „Халбран“ да продължава пътуването при такива условия, за да проникне още по-далеч в тайнствените и неизвестни полярни области, рискувайки да срещне непреодолими препятствия като непроходими ледове, когато според уговорката той трябваше да се върне към Америка или Африка?

Щяха да минат още няколко седмици и щеше да настъпи антарктическата зима с неизбежните й спътници — бурите и страшните студове. Това свободно сега море щеше да замръзне и, разбира се, по него нямаше да може да се плава. А да плават сред ледовете в продължение на седем или осем месеца, без да знаят със сигурност ще успеят ли и след това да се измъкнат от този омагьосан кръг, нима само това не би накарало да се възпротивят и най-големите храбреци? Нима капитанът има право да рискува живота на всички свои хора заради почти неосъществимата надежда да намери онази част от екипажа на „Джейн Гай“, която не можа да намери на остров Тсалал?

Ето какви въпроси занимаваха ума на капитан Лен Гай и за какво мислеше той от вчера насам. След това с разбито сърце и същевременно съзнавайки, че няма никаква надежда да намери брат си и своите съотечественици той току-що даде заповедта с треперещ от вълнение глас:

— Утре на разсъмване ще вдигнем котва!

И според мен щеше да му е необходима толкова нравствена енергия при връщането назад, колкото и до този момент. Но щом веднъж беше взел решение, той щеше да съумее да постигне целта си и да сподави у себе си скръбта, която му причиняваше неуспешното пътешествие в антарктическите области. Що се отнася до мен, признавам си, аз бях силно разочарован и извънредно огорчен от това, че нашата експедиция завърши тъй печално. Аз до такава степен бях увлечен от приключенията на „Джейн Гай“, че бях готов да продължаваме търсенето, докато бъде възможно.

Но дори ако капитанът пожелаеше да продължи търсенето и не срещнеше съпротива от страна на Джим Уест, боцманът и старите моряци, можеше ли да се надява, че също тъй ще се отнесат към това и новобранците, лошото настроение на които постоянно поддържаше китоловецът Гирн? Не, капитан Лен Гай не можеше да разчита на тези хора, които съставляваха по-голямата част от екипажа и които той и без това почти насила накара да стигнат на остров Тсалал. Те положително биха отказали да отидат по-нататък в антарктическите морета и това по всяка вероятност беше една от главните причини, накарала капитан Лен Гай да реши да се върне на север въпреки мъката, която това връщане му причиняваше.

Тъй че ние можехме да считаме нашето пътешествие за свършено, когато изведнъж за свое учудване чухме следните думи:

— А Пим? Бедният Пим?

Аз се обърнах. Говореше Джент.

Той стоеше неподвижно и сякаш поглъщаше пространството с очи.

Всички на кораба тъй рядко имахме случай да чуем гласа на Джент, че сега не само аз бях учуден, но и моряците, които в миг заобиколиха метиса. Нима това неочаквано обаждане щеше да ни даде най-после ключа — аз имах това предчувствие — за разгадаване на интересуващата ни тайна?

Джим Уест направи жест с ръка и моряците покорно един след друг се отдалечиха към носа. На задната част на кораба останаха само лейтенантът, боцманът, Мартин Холт и Харди, които поради своето положение на старшии считаха, че имат право да останат при нас.

— Какво каза ти? — попита капитан Лен Гай, като се приближи към Джент.

— Казах: „А Пим? Бедният Пим?“

— Защо ти дойде на ум да споменеш това име? Нима не знаеш че така се е казвал човекът, който убедил моя брат да дойде в тези места, където намерил края си „Джейн Гай“, където изменнически били избити повечето от моряците и където ние не намерихме нито един от хората, които са били живи само преди седем месеца?

Джент стоеше, без да произнесе нито дума.

— Но говори! — горещо настоя капитанът, който под влияние на всичко това, което преживя в последно време, очевидно не можеше да запази обичайното си хладнокръвие.

Джент мълчеше съвсем не защото не знаеше какво да отговори, а по-скоро, както ни се струваше, защото не бе решил още как по-добре да изрази мислите си. А те бяха съвсем ясни, макар че понякога той се изразяваше съвсем несвързано. Освен това той говореше на свой особен, доста образен език, а в произношението му силно се чувствуваше гърленият акцент на индианците от Далечния запад.

— Ето — казваше той, — аз не мога да разкажа хубаво. Езикът ми не може да се върти толкова бързо… Разберете ме… Аз говорех за Пим… Нали така?

— Да — отговори лейтенантът отсечено. — Е, какво можеш да ни кажеш за Артър Пим?

— Аз мога да кажа, че не трябва да го оставяме…

— Не трябва да го оставяме? — с учудване попитах аз.

— Не… Никога! — продължи Джент. — Помислете само, това би било жестоко… много жестоко. Да отидем да го потърсим.

— Да го потърсим? — повтори капитан Лен Гай.

— Разберете ме… Именно за това постъпих на „Халбран“… за да потърсим бедния Пим!

— Но къде е той? — попитах аз. — Или ти не знаеш, че той е в гроба, в гробищата на родния си град?

— Не, той е там… дето остана… сам, съвсем сам — отговори Джент, като показваше с ръка на юг, — и вече единадесет години слънцето се издига над този хоризонт!

— Не ти ли е известно, че Артър Пим е умрял? — попита капитан Лен Гай.

— Умрял! — възрази Джент, като подчерта тази дума с изразителен жест. — Не! Изслушайте ме… аз зная всичко… Разберете ме… той не е умрял.

— Слушай, Джент! — продължих аз. — Спомни си последната глава от романа за приключенията на Артър Пим — Едгар По казва, че той умрял от някаква внезапна и същевременно ужасна смърт… Или, може би не е така?

Тук наистина се чувстваше голяма празнота в романа и американският писател, кой знае защо, не беше могъл да каже определено как е свършил героят на неговия роман и това, нарочно споменавам още веднъж за него, винаги ми се беше струвало много подозрително! Нима сега щяхме да разкрием и тази тайна, ако е истина, както твърди Джент, че Артър Пим даже не се е връщал от полярните страни?

— Говори по-ясно, Джент — каза капитан Лен Гай, очевидно учуден не по-малко от мен от това откритие. — Помисли. Не бързай. И разкажи по ред всичко, каквото знаеш и каквото можеш да ни разкажеш!

И докато Джент прекарваше ръка по челото си, сякаш за да събере далечните си спомени, аз отбелязах пред капитана:

— Думите на този човек ми се виждат много странни и ако той не е луд…

При тези думи боцманът поклати глава, понеже още отдавна беше уверен, че мозъкът на Джент не е на мястото си, както той се изразяваше.

Джент разбра това и с груб глас извика:

— Не, не съм луд… Лудите там, в прерията, се уважават, дори когато не им вярват! А аз… Трябва да ми вярвате! Не, Пим не е умрял!

— Едгар По уверява, че той е умрял — възразих аз.

— Да, зная… Едгар По от Балтимор. Но той никога не е виждал бедния Пим… никога.

— Как? — прекъсна го капитан Лен Гай. — Тези двама души никога ли не са се познавали?

— Не!

— Нима Артър Пим не е разказвал сам своите приключения на Едгар По?

— Не, капитане, не! — отговори Джент. — Онзи там, в Балтимор, получил само записките, писани от ръката на Пим от деня, когато се скрил в трюма на „Гремпъс“. Той ги писал до последния си час, разберете ме, разберете ме!

Явно беше, че Джент се боеше главно от това, че може да не го разберем, затова постоянно повтаряше своето „Разберете ме“!

— Но кой е занесъл на Едгар По този дневник? — попита капитан Лен Гай, като хвана Джент за ръката.

— Другарят на Пим… онзи, който обичал бедния Пим, като син… метисът Дърк Питърз… Той сам се върнал от там.

— А къде е останал Артър Пим?

— Там! — отговори Джент, като показа с ръка на юг, където той през всичкото време упорито гледаше.

Можеше ли да се вярва на думите на този човек? Разбира се, не! Мартин Холт бутна с лакът Хърлихърли — двамата сякаш съжаляваха безумния Джент. А капитан Лен Гай ми направи знак, който показваше, че не е възможно да научим нещо от този нещастник, умствените способности на когото, изглежда, отдавна бяха разстроени.

Но като наблюдавах внимателно Джент, на мен ми се стори, че забелязах в очите му нещо, което ме убеждаваше, че говори истината.

Затова аз продължавах да го разпитвам, като му задавах точни и определени въпроси, на които той отговаряше напълно последователно, без да си противоречи нито веднъж.

— Слушай — казах аз, — значи Артър Пим заедно с Дърк Питърз били спасени от „Гремпъс“ и след това на борда на „Джейн Гай“ стигнали до остров Тсалал?

— Да.

— След това, когато капитан Уилям Гай посетил селището Клок-клок, Артър Пим, заедно с метиса и един моряк се отделили от своите другари?

— Да — отговори Джент, — и този моряк се казвал Алън. Той наскоро след това загинал под камъните.

— По-нататък Артър Пим и морякът наблюдавали от върха на хълма как диваците нападат „Джейн Гай“ и го разрушават?

— Да.

— После след няколко дни те и двамата напуснали острова, като взели една от лодките на диваците и те не могли да ги хванат?

— Да.

— След още двадесет дни двамата бегълци видели пред себе си завеса от па̀ри и били увлечени в някакъв водопад?

Тоя път Джент не отговори така утвърдително, както дотогава. Изглеждаше смутен, бъбреше някакви неразбрани думи. Той като че ли не можеше да си припомни всички тези събития. Най-после ме погледна настойчиво, поклати глава и каза:

— Не, в това време те вече не били заедно… Разберете ме… Дърк Питърз не ми е говорил…

— Дърк Питърз? — бързо попита капитан Лен Гай. — Ти си срещал Дърк Питърз?

— Да.

— Къде?

— Във Вандалия… В Илинойс.

— И ти от самия него си научил всички тези подробности за пътуването му?

— Да, от самия него…

— Но разказвай, разказвай по-подробно! — извиках аз.

Аз цял горях от нетърпение. Значи Джент познавал Дърк Питърз и от него научил толкова неща, които биха останали завинаги неизвестни! Той знаеше развръзката на тези чудни приключения.

— Да, там… завеса от па̀ри, метисът често ми е разказвал за това… разберете ме… Те двама, Артър Пим и метисът плували в лодката на диваците от остров Тсалал. След това ги връхлетяла грамадна буца лед… Дърк Питърз бил изхвърлен в морето, той се хванал за края на леда, изкачил се на него. А в това време, разберете ме, течението отнесло лодката далеч, много далеч! Напразно Пим се мъчил да се приближи пак към своя другар… той не могъл да направи това… лодката се носела все по-далеч и по-далеч. Пим, бедният и скъп Пим бил отнесен от течението. Той не се върнал… Той е там… през всичкото време е бил там!

Ако това го казваше не Джент, а сам Дърк Питърз, и той не би изказал по-голямо съчувствие и интерес към съдбата на „бедния, скъп Пим“.

По този начин бе установен фактът (и защо да не му вярваме), че поради завесата от па̀ри Артър Пим бил отделен от своя другар.

Оставаше още да разберем, как е могъл след това Дърк Питърз да се върне в Америка, където предал дневника на Пим на Едгар По?

За всичко това аз разпитах Джент и той ми даде нужното обяснение въз основа на това, което, както той казваше, му било съобщено от метиса.

Според неговите думи, в джоба на Дърк Питърз в този момент, когато той паднал във водата, се намирал дневникът на Артър Пим, и тази случайност спасила дневника, който след това метисът предал на американския писател.

— Разберете ме — повтаряше Джент, — аз ви разказвам всичко така, както ми го каза Дърк Питърз. Като се покатерил на леда, той извикал с всички сили. Но Пим, бедният Пим изчезнал вече зад завесата… Ледът плавал към север и метисът, който през цялото време се хранел със сурова риба, доплувал тъй до остров Тсалал, където излязъл благополучно, полумъртъв от глад…

— На остров Тсалал! — извика Лен Гай. — А след колко време е било това от избягването му от острова, заедно с Артър Пим?

— Три седмици… не повече. Тъй ми казваше Дърк Питърз.

— Значи той е видял онези, които останали живи след катастрофата? — попита Лен Гай. — Значи той е видял моя брат Уилям и неговите матроси?

— Не — отговори Джент. — Дърк Питърз бил уверен, че те са загинали всички до един… Да, всички! На острова вече нямало никого…

— Никого! — повторих аз учуден.

— Никого! — обяви Джент.

— А жителите на остров Тсалал?

— Никого… казвам ви… Никого! Островът бил необитаем…

Последните думи противоречаха на онова, което ние считахме неопровержима истина. Всъщност може би, когато Дърк Питърз се е върнал на остров Тсалал, туземното население под влияние на някакъв страх е избягало от острова и се е преселило на някой от островите от западната група, а Уилям Гай и другарите му са останали и са се криели някъде в долините около Клок-клок.

— Но как е избягал оттам Дърк Питърз? — попита боцманът.

— Разберете ме! — отговори Джент. — В залива имало изоставена лодка; метисът намерил там сушено месо и няколко бъчвички с вода. Дърк седнал в лодката. Южният вятър, да… много силен вятър, същият, който докарал леда до остров Тсалал, — го тласкал цели седмици по посока на ледената бариера… и той я преминал през един проход… Повярвайте ми… понеже аз говоря само това, което сто пъти ми е повтарял Дърк Питърз… Да! Проход… и той пресякъл полярния кръг…

— А след това? — попитах аз.

— След това той срещнал американски китоловен кораб, който го закарал в Америка.

Ако всичко това, което разказваше Джент, беше истина, ако той дословно ни предаваше тайната, доверена му от Дърк Питърз, ние не можехме и нямахме право да не му вярваме, когато повтаряше и в същото време ни молеше: „Пим не е уврял! Пим е там! Не трябва да забравяме бедния Пим!“

Щом спрях да разпитвам Джент, капитан Лен Гай, силно развълнуван, изкомандва с рязък глас:

— Целият екипаж да дойде тук!

Когато всички се събраха на палубата и го обкръжиха, той каза:

— Слушай ме внимателно, Джент, и помни, че трябва да ми отговаряш самата истина на въпросите, които ще ти задам.

Джент вдигна глава и мълчаливо изгледа поред всички моряци на „Халбран“.

— Ти уверяваш, Джент, че всичко, което ни разказа за Артър Пим, е истина?

— Да — отговори Джент.

— Ти познаваш Дърк Питърз?

— Да.

— Живял си няколко години с него в Илинойс?

— Да.

— А самият ти вярваш ли, че това, което той ти е разказвал, е чиста истина?

— Да.

— А той никога ли не е допускал, че няколко души от екипажа на „Джейн Гай“ са останали на остров Тсалал?

— Не.

— Той знаел и е бил уверен, че всички — и Уилям Гай, и моряците са загинали при изкуственото срутване на хълма при Клок-клок?

— Да… и както често ми е казвал, Пим мислел същото.

— А къде видя за последен път Дърк Питърз?

— Във Вандалия.

— Отдавна ли?

— Преди две години.

— А кой от двама ви, ти или той пръв напусна Вандалия?

Стори ми се, че Джент не отговори веднага и сякаш нещо обмисляше.

— Ние отпътувахме заедно — отговори той най-после.

— Ти къде отиде?

— На Фолклендските острови.

— А той?

— Той! — повтори Джент. Погледът му се спря на нашия старши по платната Мартин Холт, на когото бе спасил живота, рискувайки своя.

— Е — продължаваше да го разпитва капитан Лен Гай. — Нали разбираш какво те питам?

— Да.

— Тогава говори!… Къде отиде Дърк Питърз от Илинойс?

— На Фолклендските острови.

— А къде е той сега?

— Той е тук, пред вас!