Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Необикновени пътешествия (50)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Les sphinx des glaces, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,4 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране
hammster (2008)
Разпознаване и корекция
BHorse (2008)

Издание:

Жул Верн. Леденият сфинкс

Първо издание

ISBN 954–8004–28–3

Превод: Севдалина Банова, 1992

Художник на корицата Димитър Стоянов

Редактор: Захари Омайников

Издава: „Абагар холдинг“ ООД

Печат: ДФ „Абагар“, В. Търново

История

  1. — Добавяне

XXVIII

По този начин въпросът за презимуването бе решен от самосебе си. От 33-ма души, които тръгнаха с „Халбран“ от Фолклендските острови, 23-ма достигнаха до тази земя, но от тях 13 избягаха, надявайки се да достигнат областите, посещавани от китоловците от другата страна на ледената стена… Тези 13 бяха избрани не по жребий… Не! От страх пред ужасите на зимуването те срамно изоставиха своите другари!

За да бъде нещастието пълно, с Гирн заминаха не само неговите другари. От старите моряци с него бяха Бъри и старшият Мартин Холт, който впрочем като че ли не си даваше пълен отчет за това, което вършеше, поради страшното разкритие, което му направи в последната минута китоловецът… Изобщо положението на тези, които останаха, не се промени от бягството на 13-имата. На брега останахме всичко 9 души: капитан Лен Гай, лейтенантът, боцманът, старшият Харди, готвачът Ендикот, двама моряци — Френсис и Стърн, Дърк Питърз и аз. Какво ни очакваше в бъдеще? Какви изненади ни готвеше близката полярна зима? Сега ние според мен не можехме и да си представим колко нравствена и физическа енергия щеше да ни бъде нужна, за да понесем, без да се отдаваме на отчаянието, всичко, което ни очакваше в близкото бъдеще!

Когато лодката се скри в далечината, капитан Лен Гай, а след него и всички ние, тръгнахме обратно към пещерата.

Аз веднага си спомних за Дърк Питърз, който остана на другия край на полуостровчето, понеже бе ранен от куршума на Гирн.

Влизайки в пещерата, за свое учудване не намерих там метиса. Може би беше убит? Нима трябваше да оплакваме смъртта на още един човек, който ни беше тъй предан, както и на своя беден Пим?

Аз се надявах — всички ние се надявахме — че раната му не беше нищо сериозно. Но това, разбира се, не изключваше необходимостта да се промие и превърже добре, а изведнъж се оказваше, че Дърк Питърз бе изчезнал.

— Да отидем да го потърсим, мистър Джорлинг! — извика боцманът.

— Да отидем — отговорих аз.

— Хайде всички заедно — каза капитан Лен Гай — Дърк Питърз е от нашите… Той в никой случай не би на изоставил, нека не го изоставяме сега и ние!

— Дали ще се съгласи клетникът да дойде при нас в пещерата — забелязах аз, — след като всички научиха тайната, която аз смятах, че е известна само на него и на мен?

По пътя разказах на своите спътници защо в разказа на Артър Пим името на Нед Холт беше променено, а също и по какъв начин научих тази тайна от самия метис. При това, разбира се, не пропуснах да похваля метиса и да го защитя, доколкото беше възможно.

След като изслуша моя разказ, капитан Лен Гай попита:

— Дърк Питърз направи тази изповед само пред вае ли, мистър Джорлинг?

— Да, само пред мене.

— И вие не сте казвал никому?

— Никому!

— Тогава не мога да си представя по какъв начин тази тайна е стигнала до ушите на Гирн…

— Отначало ми минаваше през ума — отговорих аз, — че Дърк Питърз може би се е издал насън и че китоловецът случайно е научил тази тайна. Но след това си припомних следното обстоятелство когато метисът ми описваше кървавата драма на „Гремпъс“ и ми съобщи, че Паркър не бил кой да е, а Нед Холт, той се намираше в моята каюта, на която беше отворено едно странично прозорче… Имам основание да подозирам, че разговорът е бил подслушан от човека, който стоеше на кормилото… и този човек беше не някой друг, а Гирн, който за да слуша по-добре, бе оставил колелото и поради това „Халбран“ едва не се обърна…

— Помня това — каза Джим Уест. — Аз нахоках тогава негодника и го арестувах в трюма.

— И ето, капитане — продължих аз, — от този ден Гирн още повече се сдружи с Мартин Холт, за това ми говори Хърлихърли…

— Съвършено вярно — прекъсна ме боцманът, — понеже Гирн, макар и да мечтаеше да завладее лодката, не умееше да я управлява, и затова се мъчеше да спечели такъв добър учител като Мартин Холт…

— Да, тази е причината — продължих аз, — поради която той е съветвал тъй настойчиво Мартин Холт да разпита метиса за съдбата на брат си, а след това вие вече сами знаете къде и кога той му съобщи ужасната тайна… Мартин Холт просто обезумя, когато научи. Те се възползваха от това и го отмъкнаха… и сега той е с тях!

Всички се съгласиха с мен, че именно така трябва да беше станало. Сега ние имахме пълното основание да се боим, че Дърк Питърз, след като тайната му стана известна, щеше да се намира в такова мрачно настроение, че нямаше да има друг изход, освен да се скрие от очите ни… Щеше ли да се съгласи, ако го намерехме, да се върне пак при нас?

Ние всички заедно излязохме от пещерата и след не повече от час настигнахме метиса.

Щом ни видя, първата му реакция беше да побегне. Най-после Хърлихърли и Френсис успяха да го стигнат и той някак изведнъж се смири и покорно се предаде в ръцете ни. Аз пръв заговорих с него, останалите последваха моя пример. Капитан Лен Гай му протегна ръка. Метисът известно време се колеба дали да я вземе. После, без да произнесе ни дума, тръгна към пещерата. От този ден никой от нас повече не заговори с него за това, което беше станало на „Гремпъс“.

Колкото до раната му, за нея нямаше защо да се безпокоим. Куршумът бе засегнал само мускулите в горната част на лявата ръка, и той го извади оттам, без чужда помощ. За всеки случай ние все пак промихме раната и я превързахме с парче чисто платно; след това той облече своята куртка и още на следния ден се залови за обичайните си занимания, без да чувства очевидно никаква болка в ръката.

Когато се устройвахме в пещерата, ние имахме предвид предстоящото зимуване, а зимата вече се приближаваше и последните няколко дни слънцето една просветваше през мъглата. Температурата спадна до 2° над нулата, и както знаехме, скоро щеше да се понижи още повече. Слънчевите лъчи не грееха както преди, а само осветяваха земята със своите полегати лъчи. Капитан Лен Гай заповяда на всички ни да облечем топли вълнени дрехи, без да чакаме студа да се почувства още по-силно.

А в това време айсбергите и малките ледени буци продължаваха да плават от юг на север във все по-голямо и по-голямо количество.

През следващите дни, 14-и до 17-и февруари, дооправяхме помещенията за нас и припасите.

В същото време ние успяхме да направим няколко екскурзии в околността. Почвата навред беше също такава суха и камениста и по нея не растеше нищо, освен бодлива индийска смокиня, която покриваше почти цялото крайбрежие.

В едно от нашите излизания се отдалечихме на 7–8 километра от пещерата и се приближихме до подножието на доста полегата планина, височината на която достигаше до 1200–1400 метра.

В прехода взеха участие капитанът, лейтенантът, Френсис и аз. Когато се изкачихме на върха на планината, ние можехме да обгърнем с поглед един още по-широк хоризонт. На север и запад пред нас продължаваше същата редица оголени върхове, а когато тези върхове се покриеха със сняг и всички неравности изчезнеха под бялата мека покривка, тогава те трудно щяха да се отличават от айсбергите, замръзнали на едно място в морето.

Оказа се между другото, че ние не се лъжехме като предполагахме, че брегът се простира доста на изток: от своя наблюдателен пункт ясно видяхме с далекогледа даже най-далечните хълмове и планини, озарени от косите лъчи на слънцето, което клонеше към залез.

Континент ли е това или остров — ето какво искахме да си изясним. Но каквото и да беше, с увереност можехме да кажем, че тази земя е безплодна и не само необитаема, но даже непригодна за живота на човешки същества.

Капитан Лен Гай през този ден ни предложи да дадем някакво название на тази страна, където ни донесе айсбергът. Ние с общо съгласие я нарекохме „Халбран“ в памет на нашия кораб. Същевременно, за да запомним по-добре отделните пунктове, кръстихме с името „Джейн Гай“ пролива, който разделяше двете части на полярния континент.

Когато свършихме с изследването на околностите и с устройването на зимовището ни, се заловихме с лов на пингвини, от които скалите просто гъмжаха, а също убихме и няколко земноводни, излезли на брега за почивка. Потребността от прясно месо все пак се чувствуваше. Сготвеното от Ендикот тюленово и моржово месо ни се видя напълно сносно. Освен това моржовата и тюленовата мас можеха в краен случай да заместят каменните въглища, понеже всъщност те са прекрасен горивен материал.

Тъй неусетно и същевременно еднообразно минаваха ден след ден. Очевидно нямаше основание да се очаква, че скоро ще настъпят някакви промени, когато изведнъж на 17-и февруари стана едно непредвидено събитие, но предначертано от Провидението, бих казал аз, а също и тези, които вярват, че Провидението непрестанно се грижи за нас.

Това се случи в 8 часа сутринта. Времето беше тихо, небето чисто, термометърът показваше нула.

Ние всички, с изключение на боцмана, се намирахме в пещерата и се готвехме да закусваме, когато изведнъж чухме да ни викат отвън.

Не можеше да ни вика друг освен Хърлихърли, а понеже викът се повтори, ние тичешком излязохме от пещерата.

— Елате, елате по-бързо! — извика боцманът, като ни видя.

Самият той в това време стоеше на една скала и показваше с ръка към морето.

— Какво има там? — попита капитан Лен Гай.

— Лодка.

— Лодка? — извиках аз.

— Дали не се връща нашата лодка? — попита Лен Гай.

— Не… не е тя! — отговори Джим Уест.

И наистина, някаква лодка, по конструкция и размери никак не приличаща на откраднатата лодка от нашия бриг, бавно плаваше без лопати и гребци, носена от вятъра.

Можеше да се помисли, че беше оставена на произвола на съдбата…

На всички ни дойде една и съща мисъл — да завладеем на всяка цена тази лодка, с която по-късно може би щяхме да успеем да се махнем оттук… Но как да стигнем да нея, как да я докараме до нас?

Лодката беше на по-малко от миля и половина от брега и след по-малко от двадесет минути тя щеше да пресече пътя на малка ледена планина, да я задмине, понеже на това място нямаше водовъртеж, който би могъл да я задържи, а след още двадесет минути съвсем щеше да се скрие от погледа.

И ето ние стояхме и гледахме лодката, която продължаваше да плава по течението, без да приближава към брега, а и видимо течението сякаш я отнасяше по-далеч от нас.

Изведнъж се чу плясък, като че ли в морето падна някакво тяло.

Той бе свалил дрехите си и се бе хвърлил във водата от върха на скалата, а когато ние го видяхме, той беше вече на 15 метра от брега и плуваше към лодката.

Ние го приветствахме с гръмко „ура“.

Метисът се обърна назад, а след това на тласъци, с поразителна бързина се устреми напред. Никога в живота си не бях виждал нещо подобно, това не беше човек, а риба, попаднала от сушата в своята родна стихия.

Щеше ли да успее Дърк Питърз да достигне лодката преди течението да я отнесе към североизток?

И после, дори да я достигнеше, щеше ли да може без кормило и без гребла да я докара до брега, от който тя постоянно се отдалечаваше, следвайки същия път, по който минаваха край нас повечето айсберги.

След като извикахме „ура“ ние неподвижно стояхме на брега и следяхме с очи всяко движение на метиса… Няма нужда да казвам колко бяхме развълнувани всички, как трепетно биеше сърцето на всеки от нас. Само боцманът остана верен на себе си и от време на време се провикваше:

— Смело… Дърк… Работи!

За няколко минути метисът преплува неколкостотин метра, пресичайки пътя на лодката. Главата му се виждаше като черна точка на повърхността на дългите вълни. Досега не се забелязваше у него никакъв признак на умора. Ръцете и краката му ритмично разсичаха водата, и той продължаваше да плува все така бързо, работейки със своите четири двигателя.

Да, сега ние вече не се съмнявахме, че Дърк Питърз ще стигне лодката. Бояхме се само да не би течението да отнесе и него заедно с лодката, ако не намереше сили да я довлече със себе си, плувайки по същия начин обратно.

— Но кой ни е казал, че в тази лодка няма ни едно гребло? — забеляза боцманът…

Това щяхме да узнаем, когато Дърк Питърз настигнеше лодката, а той трябваше да направи това след не повече от няколко минути, понеже иначе лодката щеше да го отмине.

— За всеки случай — предложи Джим Уест, — да слезем по-ниско… Ако лодката сама се отправи към брега, това ще стане значително по-долу от хълма.

— Хвана я… хвана я! Ура, Дърк, ура! — закрещя боцманът, който не беше в състояние да сдържи обзелата го радост. Ендикот, разбира се, не закъсня да присъедини и своя глас.

Метисът доплува до лодката, хвана се с ръка за борда, като я наклони при това силно към себе си, прехвърли се в нея и седна вътре, за да си поеме дъх.

Почти веднага до нас достигна пронизителният вик, който нададе Дърк Питърз.

Какво намери той в лодката? Беше намерил гребла и ние видяхме от брега как той седна на носа и работейки с всички сили, се мъчеше да се отскубне от течението и да се отправи към брега.

— Да вървим! — каза капитан Лен Гай.

Ние всички мълчаливо последвахме капитана и след като обиколихме подножието на хълма, се спуснахме да тичаме към брега, скачайки между черните камъни, с които беше осеян целия.

На 500–600 метра от брега лейтенантът ни извика да спрем. Лодката се приближаваше към малкото полуостровче, което се вдаваше далеч от морето на това място, и скоро щеше да излезе на брега.

Тя беше вече само на стотина метра и проливът бързо я гонеше напред. В това време Дърк Питърз хвърли греблата, наведе се към задната част на лодката и след това се изправи, като държеше в ръце едно неподвижно тяло.

В същия момент се чу отчаян вик:

— Моят брат!… Моят брат!…

Лен Гай беше познал своя брат Уилям Гай в безжизненото тяло, което ни показваше метисът.

— Жив е… Жив е… — извика Дърк Питърз.

След минута лодката се приближи до брега и капитан Лен Гай стисна в обятията си своя брат…

Тримата му спътници лежаха като мъртви на дъното на лодката…

Тези четирима души бяха единствените останали живи от екипажа на „Джейн Гай“!