Жул Верн
Леденият сфинкс (11)

XI

Шест дни след това, използвайки попътен вятър, нашият бриг се приближаваше вече към Новите Южни Оркади.

Когато стигнахме по-близо, видяхме на северната страна някакви конвулсивно свити маси, стръмните склонове на които се спущаха право в морето. В подножието на тези планини се трупаха чудовищни ледени блокове, които само след два месеца щяха да заплуват по волята на вятъра и вълните към горещия пояс.

На 24-и и 25-и ноември капитанът огледа грижливо бреговете на островите, но, разбира се, не откри нищо.

Трябва да отбележа, че боцманът и моряците се възползваха от слизането на брега, за да избият с тояги няколко десетки пингвини. Те правеха това съвсем не под влияние на позорния инстинкт за изтребление, а на основание законното желание да си набавят прясна храна.

— Това може да замести пилешкото, мистър Джорлинг — ми каза Хърлихърли. — Не сте ли ги опитвал на Кергелен?

— Разбира се, боцман, опитвал съм, само че там ги печеше Аткинс.

— А пък тук ще ги пече Ендикот и няма да намерите никаква разлика.

И наистина, всички ядоха печени пингвини с голямо удоволствие, което беше ясно доказателство какъв майстор беше нашият готвач.

„Халбран“ разпусна платната на 26-и ноември в 6 часа сутринта и се отправи на юг.

Постоянният източен вятър беше извънредно благоприятен. Бригът летеше опънал всичките си платна със скорост от 18 до 20 мили. Ако продължаваше да се движи с такава скорост и по-нататък, нашето пътуване от Новите Южни Оркади до Полярния кръг щеше да трае много кратко.

От друга страна, знаех, че ще трябва да се прорязва проход през дебелата ледена верига или пък — което е несравнено по-практично, да се търси отвор в тази ледена крепост.

Много често разговаряхме за това с капитан Лен Гай и веднъж аз, между другото, му казах:

— Досега „Халбран“ се движи през цялото време с попътен вятър и дори ако това продължи още малко, ще стигнем до леда преди топенето.

— Може би да, а може би не, мистър Джорлинг, понеже тази година топлото време настъпи твърде рано. Забелязах, че на Оркадите ледените маси вече се отделят от брега и това става цели шест седмици по-рано от обикновено.

— Щастливо обстоятелство, капитане. Твърде възможно е нашият кораб да успее да премине ледовете още в началото на декември, докато повечето кораби са правили това едва в края на януари.

— Да, природата се отнася към нас милостиво и сякаш сама ни помага — отговори капитан Лен Гай.

В продължение на няколко дни плаването ни премина при най-благоприятни условия и без никакви приключения. Бригът, подгонен от доста студения източен вятър, се движеше с пределната бързина, за което свидетелстваше и широката правилна диря, която се проточваше на няколко мили след кормилото.

Приближаването на топлото време от годината се чувствуваше осезателно. Китовете започнаха да се показват на стада. В тези места беше достатъчна една седмица за големите китоловни кораби, за да напълнят целия трюм със скъпоценната мас. Новите моряци, особено американците, бяха много учудени и дори недоволни, че капитанът така равнодушно гледа на китовете, които представляваха много ценна плячка и като че нарочно се показваха близо до брига на цели стада.

От всички тези хора особено силно изразяваше своето негодувание ловецът на китове Гирн, чиито речи другарите му слушаха с охота. Със своите груби обноски и свирепа сила, с която бе проникнато цялото му същество, той бе успял да завладее останалите моряци. Този китоловец беше 44-годишен човек, американец по произход. Голямата сила беше съчетана с ловкост и аз мисля, че в момента, когато от своята лодка е замахвал металното копие и с опитна ръка е ранявал кита в хълбока, трябва да е представлявал забележителна гледка! И като се вземе под внимание освен това силната му страст към своя занаят, ще стане напълно разбираемо защо недоволството му не закъсня да се прояви още при първия удобен случай.

Но нашият бриг съвсем не беше китоловен кораб и нямаше дори инструменти, каквито са необходими за тази работа. Откакто командваше този кораб, капитан Лен Гай се занимаваше изключително само с търговия и се движеше между южните острови на Атлантическия и Тихия океан.

Както и да е било, но количеството на делфините-великани, които минаваха само на няколко метра от нас, беше наистина много голямо.

На 30-и ноември бе измерен часовият ъгъл в 10 часа, а след това на пладне бе определена много точно и височината на слънцето.

След всички необходими изчисления се оказа, че този ден ние се намирахме под 66 градуса 23 минути и 3 секунди южна ширина.

И тъй, „Халбран“ току-що беше пресякъл Южния полярен кръг, който ограждаше Антарктическия пояс!

От минутата, когато „Халбран“ премина зад този въображаем кръг, начертан на 23 градуса и 5 минути от полюса, той сякаш навлезе в нова страна, в „страната на отчаянието и мълчанието“, както я нарича Едгар По, във вълшебната тъмница на великолепието и славата, в която певецът на „Елеонора“ би желал да бъде затворен даже завинаги…

Ако отхвърлим всички тези бленувания на мечтателите и се опитаме да определим просто какво представлява тази област на Антарктида, която заема пространство по-голямо от 15 милиона квадратни километра, ще се окаже, че тя си е останала това, което е бил нашият сфероид през ледниковия период.

През лятото Антарктида, както е известно, се наслаждава на вечен ден, благодарение на това че лъчезарното светило в този период не залязва съвсем, само малко се спуска към хоризонта, за да се издигне след няколко минути пак към зенита. След това лятото минава, слънцето се скрива зад хоризонта и започва дългата полярна нощ.

Нашият кораб трябваше да премине през тези неизвестни области в самия разгар на летния сезон под ярката светлина на вечния ден. Слънцето, щеше да му осветява пътя чак до остров Тсалал, където се надявахме да намерим капитана и матросите на „Джейн Гай“.

На следния ден Хърлихърли се приближи до мен, когато стоях на палубата. Изглежда беше в добро настроение и върху дяволитото му лице играеше весела усмивка.

— Хе-хе, мистър Джорлинг — каза той като подмигваше, — ето минахме и прословутия Полярен кръг!

— Това още далеч не е достатъчно, боцман, не е достатъчно.

— И то ще стане, и то ще стане, повярвайте ми! Но аз съм недоволен…

— От какво?

— Не изпълняваме това, което се прави на всички кораби при преминаване на полярния кръг. „Халбран“ би трябвало непременно да извърши церемонията на южното кръщене!

— Кръщене?! Но кого ще кръщавате, боцман, когато всички наши моряци и вие сте преминавали този паралел и друг път?

— Ние… да! Но вие — не, мистър Джорлинг! А защо да не извършим тази церемония само във ваша чест?

— Това е вярно, боцман. Аз за пръв път през живота си достигам такава ширина.

— А това заслужава кръщене, мистър Джорлинг! О, разбира се, без шум, без барабани и тръби, и даже без намесата на дядо Антарктика с неговия обичаен маскарад. Ако само ми позволите да ви благословя.

— Добре, Хърлихърли — отговорих аз като бърках в джоба си. — Благославяйте и кръщавайте колкото обичате! Ето ви пиастър да се почерпите в съседната кръчма.

— Е, това удоволствие трябва да се отложи до остров Бенет или даже до остров Тсалал, ако има кръчма и на дивашките острови и ако съществува на света друг Аткинс, комуто би дошла фантазията да се засели там!

— Сега ето какво искам да ви попитам, боцман… Вие не обърнахте ли внимание на това, как се отнесе Джент към известието, че сме преминали Полярния кръг? Дали и той се радва, както се радват и старите матроси на „Халбран“, че е преминал от умерения пояс в студения?

— Че кой го знае! — отговори Хърлихърли. — Той вечно мълчи. Не можеш измъкна от него нищо ни от единия борд, ни от другия. Но както ви казах, той навярно е запознат вече с плаващите ледове и с това, което вие наричате „ледена стена“.

— Какво ви кара да мислите така?

— Всичко и нищо, мистър Джорлинг! Тези неща се чувстват. Джент е стар морски вълк, който си е разнасял платнения чувал по всички краища на вселената!

В това отношение аз съвършено споделях мнението на боцмана и сам не зная какво предчувствие ме караше през цялото време да наблюдавам Джент, който, кой знае защо, особено ме бе заинтересувал.

В началото на декември, от 1-ви до 4-и, след настъпилото кратко затишие вятърът показа известна склонност към промяна и започна да духа от северозапад. Но северният вятър в тези високи ширини, както и южният вятър в Южното полукълбо, почти никога не носи нищо добро.

Предстоящата промяна в състоянието на атмосферата не можеше, разбира се, да не безпокои и то много силно капитан Лен Гай. Освен това „Халбран“ вече не се движеше с предишната бързина, понеже вятърът започна да отслабва още по обяд на 4-и декември, а вечерта съвсем утихна.

На сутринта платната висяха като дрипи по мачтите и се люлееха от единия борд към другия.

Макар до нас да не достигаше и най-лек полъх на ветрец, а на повърхността на океана не се виждаше никаква бръчка, дълги колебания на вълни, които идваха от запад, караха кораба силно да се клати.

— Морето чувства нещо — каза ми капитан Лен Гай. — Там в онази посока навярно се разиграва силна буря — добави той, като протегна ръка към запад.

— Наистина хоризонтът там е малко замъглен — отговорих аз. — Може би към пладне слънцето ще…

— В тези ширини то вече няма тази сила дори и през лятото, мистър Джорлинг! Джим!

Лейтенантът се приближи.

— Как ти се струва това небе?

— Никак не ми се харесва. Мисля, че трябва да бъдем готови за всичко, капитане.

— Най-важното е, Джим, да се задържим на същия меридиан.

— Доколкото бъде възможно, капитане, понеже сме на добро място.

— Дежурните вече не съобщиха ли за появяването на първите плаващи ледени планини? — попитах аз.

— Да — отговори капитан Лен Гай, — но сблъскването с айсбергите е опасно само за нас. Затова ако се наложи да им дадем път, ще се отклоним малко на изток или на запад, но ние, разбира се, ще направим това само в случай, че силата се окаже на тяхна страна.

Постовете не се излъгаха. Следобед се показаха ледени маси, които бавно се движеха на юг. Няколко ледени острова, макар и сравнително неголеми, бавно плаваха по повърхността на океана.

Към два часа през деня налетя буря и ние попаднахме във вихъра на атмосферните течения. Вятърът буквално духаше във всички посоки на компаса.

Корабът страшно се люшкаше и боцманът заповяда да се привържат всички предмети, които биха могли да паднат при люлеенето.

Към три часа необикновено силен ураган се разрази вече определено в посока изток-североизток. Лейтенантът нареди да приберат и долните платна, като се надяваше по този начин да задържи кораба срещу вятъра и да той не бъде отнесен на изток, т.е. да не се отбива от пътя на Уедъл. Освен това плаващите ледове се групираха главно в онази посока, а за кораб няма нищо по-опасно от това, да се реши да премине през този подвижен лабиринт.

Под напорите на урагана, придружени от силно вълнение на морето, бригът постоянно се навеждаше силно ту на една, ту на друга страна. За щастие товарът му лежеше плътно подреден и не можеше да се размества, понеже товаренето на трюма беше направено най-грижливо, като се взеха предвид всякакви случайности.

Колко време щеше да продължи бурята? Това не би могъл да каже и най-добрият познавач на времето. Може би едно денонощие, може би две, а може би и три… В морето изобщо, а особено на юг, човек никога не може да знае, какво го очаква утре.

Един час напорите следваха непрекъснато един след друг, придружени от дъжд, град и сняг, или по-право, снежен порой. Градът и снегът се обясняваха с това, че по време на бурята температурата на въздуха значително бе се понижила. Термометърът показваше само 2°С над нулата.

Беше 10 часът вечерта — по неволя трябва да употребя тази дума, макар че слънцето все още се намираше над хоризонта. Трябваше да минат още 15 дни докато то достигнеше най-високата точка на своята орбита, а сега на 20 градуса от полюса то изпращаше на повърхността на Антарктида само бледи полегати лъчи.

В десет и половина часа яростта на бурята сякаш нарасна двойно. Не исках да се връщам в каютата си и реших да се прибера в общата каюта. Капитан Лен Гай и лейтенантът разговаряха на няколко крачки от мене. В този адски тътнеж на разбушувалите се стихии те едва се чуваха добре един друг, но моряците в такива случаи отлично умееха да се разбират даже само с жестовете.

Те обърнаха внимание — същото, впрочем, забелязах и аз — че вятърът и течението отнасят брига на югоизток, където морето беше покрито с ледени блокове. Тази двойна беда не само ни отклоняваше от набелязания път, но можеше и да доведе до сблъскване с ледена планина. Люлеенето беше толкова силно, че само привикналите моряци, и то с мъка, можеха да се задържат на палубата, а върховете на мачтите едва не се допираха до водата, когато бригът лягаше на една страна.

Напред през гъстата завеса от дъжд, сняг и мъгла се виждаше бушуващото море, което особено яростно ревеше, когато се разбиваше о стръмните склонове на ледените планини, които много приличаха на крайбрежни скали.

Количеството на плаващите ледени планини постоянно се увеличаваше и това даваше надежда, че бурята ще ускори топенето и ще направи по-достъпни краищата на ледените бариери.

А сега се налагаше да се борим с вятъра и „Халбран“ трябваше да се обърне с носа си срещу него.

Матросът Дреп застана на кормилото. Капитан Лен Гай стоеше до него и следеше движението на кораба. На носа се намираше част от екипажа, готов да изпълнява заповедите на Джим Уест, а шестима моряци под командата на боцмана бяха заети с преместването на малкото триъгълно платно от задната част на кораба на мястото на бригантината.

За да се смъкне платното от средната мачта, достатъчни бяха четирима души и Джент пръв се спусна към въжената стълбичка. След него изтича Мартин Холт, нашият старши по платната. Морякът Бери и един от новите ги последваха в същата минута.

Никога не съм предполагал, че човек може да прояви толкова ловкост и изкуство, както направи това Джент. Ръцете и краката му едва се допираха до стъпалата. Като стигна до височината на дебелите насмолени въжета, с които беше привързана мачтата, той тръгна към единия край на предната рея, за да развърже края на платното. Мартин Холт отиде към другия край на реята, а двамата матроси останаха да работят по средата.

В това време бурята вилнееше с ужасна ярост. Всички въжета бяха така изопнати, че трепереха като струни и като че ли ей сега щяха да се скъсат. Аз се боях, че този страшен ураган ще разкъса дори и тези няколко платна, които не бяха прибрани, и ще ги отнесе в морето.

Изведнъж налетя една вълна и повали всичко, каквото имаше на палубата. Няколко бъчви се откъснаха и се търколиха към бордовете. Бригът тъй силно се наклони надясно, че водата нахлу през борда. Аз отхвръкнах към средната каюта и няколко минути не можех да се изправя на крака.

„Халбран“ се бе наклонил толкова силно, че краят на реята на второто платно се беше потопил на повече от метър в гребена на вълната.

Когато реята се показа от водата, оказа се, че Мартин Холт, който беше седнал на самия край на реята и довършваше работата си, бе изчезнал.

Чу се вик — това беше викът на Мартин Холт, който се блъскаше безпомощно в бушуващите вълни. Моряците се спуснаха към десния борд и започнаха да хвърлят кой въже, кой бъчва — каквото им попаднеше под ръка и за което би могъл да се хване нещастният Мартин Холт.

В мига, когато аз се изправих, видях как някаква маса прелетя във въздуха и веднага изчезна в кипящите вълни.

Нима и друг някой се беше изпуснал? Не, това беше направено доброволно… това беше подвиг на самопожертвувание.

След като бе привързал последното въже, Джент се бе спуснал по реята и се хвърлил в морето на помощ на старшия на платната.

— Двама души паднаха от кораба! — извикаха от палубата.

Да, двама. Единият от тях отиде на помощ на другия. Нима и двамата ще загинат?

Джим Уест веднага се спусна към кормилото и изви кораба на цели 12 градуса по посока на вятъра — всичко, което беше възможно да се направи за противодействие на вятъра. След това отпусна до половина едно платно и друго изопна тъй, че бригът се спря почти неподвижно.

По пенливата повърхност на морето се виждаха Мартин Холт и Джент, чиито глави се показваха от време на време над водата. Джент, със силни загребвания с ръцете, бързо се приближаваше към Мартин Холт, който беше вече на четвърт миля далече и ту изчезваше, ту се показваше като черна точка, която едва се различаваше сред вълните.

Екипажът, след като направи от своя страна всичко, каквото можеше, напрегнато очакваше какво ще стане. Ако времето беше тихо, те щяха са спуснат лодка, но това беше немислимо при тази страшна буря, когато вълните заливаха всичко. Лодката щеше да се обърне или щеше да се разбие в самия кораб.

— Те ще загинат и двамата… и двамата! — прошепна капитан Лен Гай.

След това той се обърна към лейтенанта и извика:

— Джим, лодката… лодката!

— Ако заповядате да спусна лодката — отговори лейтенантът, — пръв ще скоча в нея, макар да заплатя за това с живота си. Но искам да чуя официална заповед!

Минаха няколко минути, пълни с мъчителна тревога за свидетелите на тази сцена. Никой не мислеше, че и тях може да ги сполети същата участ, понеже положението на „Халбран“ беше много опасно.

Джент за последен път се показа между две вълни. След това пак се гмурна във водата, но след минута отново се показа и с нечовешка сила се устреми към Мартин Холт, или по-право, към мястото, дето потъна той.

Бригът беше обърнат почти в посока на вятъра и когато Джим Уест заповяда да отслабят някои платна, той измина известно разстояние напред.

В това време нови викове заглушиха рева на разярените стихии:

— Ура! Ура! Ура! — ревеше целият екипаж. Джент с лявата си ръка държеше Мартин Холт, а с дясната работеше с всички сили и се приближаваше към кораба.

— Дръж срещу вятъра! — командваше Джим Уест кормчията.

„Халбран“ заскача под ударите на вълните като кон, който се изправя на задните крака, когато му теглят тъй силно юздата, че могат да му разкъсат устата.

Измина цяла безкрайна минута. В пенестите вълни едва можеха да се различават двама души, от които единият влачеше другия.

Най-после Джент стигна кораба и хвана едно от въжетата, което висеше от борда.

— Напред! Напред! — извика лейтенантът, като правеше с ръка знак на кормчията.

Бригът направи такова обръщане, че три платна уловиха вятъра, и бързо се понесе напред.

Джент и Мартин Холт в миг бяха издигнати на палубата. Единия поставиха под главната мачта, а другият не се нуждаеше от грижи и можеше дори да вземе участие в общата работа.

Няколко моряка се заеха със своя спасен другар и след енергични разтривания го свестиха и очите му се отвориха.

— Мартин Холт — каза му капитан Лен Гай, като се наведе над него, — ти наистина се върна отдалече!

— Да, да… господин капитан! — отговори Мартин Холт, като търсеше някого с очи. — Кой ми помогна?

— Джент! — прекъсна го боцманът. — Той рискува живота си, за да те извлече дотук!

Мартин Холт се надигна наполовина, облегна се на лакти и се обърна към Джент. А тъй като последният и не мислеше да се приближава, то Хърлихърли го блъсна към Мартин Холт, очите на когото изразяваха най-жива благодарност.

— Джент — каза той, — ти ме спаси… Без тебе… бих загинал. Благодаря ти…

Джент не отговори ни дума.

— Джент, не чуваш ли? — попита капитан Лен Гай. Джент очевидно нищо не чуваше.

— Джент — повтори Мартин Холт, — ела при мен! Благодаря ти! Бих искал да ти стисна ръката.

И той протегна своята.

Джент отстъпи няколко крачки и поклати глава с израз на човек, който съвсем не се нуждае от благодарност за такава проста услуга.

След това се обърна и отиде да поправи едно въже, което се бе разхлабило от бурята.

Трябва да призная, този Джент, който тъй геройски рискува за спасението на ближния си, беше съвсем необикновен човек. На неговата затворена в себе си натура очевидно бяха непознати вълненията на обикновените хора и боцманът въпреки цялото си желание и този път не можа да научи „какъв цвят имат думите му!“.

Бурята все още продължаваше да свирепства, без да дава нито минута спокойствие нито на нас, нито на себе си и това ни внушаваше доста сериозни опасения. Напорът й беше тъй силен, че можеше да помете всичко от кораба в морето! Да, въпреки че на щурвала застана самият Джент, бригът вече почти не слушаше кормилото, скачаше по вълните като топка, навеждаше се ту на една, ту на друга страна и очевидно се готвеше да се обърне с дъното нагоре.

— Джим — каза капитан Лен Гай в пет часа сутринта, — ако трябва да бягаме…

— Ще избягаме, капитане, но това значи да отидем на сигурна смърт!

И наистина, нищо не може да бъде по-опасно от това, да се обърне кормилото по посока на вятъра, особено когато знаеш, че не си в състояние да изпревариш вълните — и на това се решават обикновено едва когато стане абсолютно невъзможно да се борят с вятъра.

Бурята продължаваше да вилнее вече три дена, 6-и, 7-и и 8-и декември, придружена от дъжд и сняг, което предизвика значително падане на температурата. Но екипажът на брига не се отчайваше и продължаваше да държи кораба срещу вятъра.

Излишно е да казвам, че капитан Лен Гай се прояви като истински моряк, че Джим Уест виждаше всичко, каквото ставаше наоколо, че екипажът с пълна самоотверженост изпълняваше своята работа и че Джент беше пръв там, където беше нужно да се действа бързо и имаше някаква опасност.

Невъзможно е да си представите дори, какъв неоценим човек беше той! Каква разлика между него и повечето от моряците, наети на Фолклендските острови, а особено се забелязваше това по отношение на китоловеца Гирн!

На него и приятелите му беше почти невъзможно да се разчита. Те наистина изпълняваха заповедите, но правеха това неохотно и като че ли против волята си, понеже Джим Уест не беше такъв човек, чиито заповеди можех да не се изпълняват. Но те вършеха всичко с недоволни гримаси и мърмореха под носа си ругатни и проклятия по адрес на лейтенанта. Струва ми се, че това не предвещаваше нищо добро в бъдеще.

Щом Мартин Холт се оправи, той веднага се зае със своите задължения и работеше наравно с другите. Старият морски вълк отлично владееше работата си и само той можеше да съперничи на Джент.

— Е, Холт — попитах го аз веднъж, когато той разговаряше с боцмана, — в какви отношения сте сега с този чудак Джент? Започна ли най-после да става по-разговорчив с вас от онзи ден, когато ви извади от водата?

— Не, мистър Джорлинг — отговори Мартин Холт. — Струва ми се дори, че нарочно ме избягва.

— Избягва ли ви? — отговорих аз. — Но той се държеше така и преди.

— Мен той избягва повече от другите.

— Но защо?

— Наистина не зная, мистър Джорлинг.

— Това не ти пречи, Холт, при пръв удобен случай да запалиш за него една голяма свещ! — обяви боцманът. — Само не го прави пред него! Аз го познавам. Той ще я угаси!

Това, което чух, ме учуди много. Но като се вгледах добре и аз се убедих, че наистина Джент внимателно избягва всички случаи, когато неволно трябваше да влезе в съприкосновение с нашия старши по платната. Нима той наистина смяташе, че няма право на неговата благодарност, след като му спаси живота? Поведението на този човек можеше да се нарече най-малко странно.

След полунощ между 8-и и 9-и декември вятърът явно започна да променя посоката си към изток, а това трябваше да промени и времето към по-добро.

Морето още продължаваше да кипи, но въпреки това към два часа сутринта лейтенантът заповяда да поставят още няколко платна и бригът се насочи към онова място, откъдето го беше прогонила продължителната буря.

В тази част на антарктическото море айсбергите се носеха още в доста голямо количество и у нас се зароди надеждата, че бурята е ускорила топенето и може би е пробила на изток преградата на непроходимия лед.