Лей Грийнууд
Джейк (7)

Глава 6

Джейк погледна учудено Соутуут и въжетата, с които беше овързан.

— Ястреба успя да го завърже, преди да бе убил мис Дейвънпорт — обади се Уил.

Джейк просто не можеше да повярва на това, което чуваше. Изабел или беше луда, или бе достатъчно глупава, за да не може да си даде сметка, че Соутуут може да я убие.

— Какво, по дяволите, правеше в корала?

— Опитвах се да освободя конете, за да не могат момчетата да избягат.

Джейк се бе събудил от дълбок сън от бясното цвилене на коня. Беше си помислил, че индианци са нападнали ранчото, убили са момчетата, отвлекли са Изабел и се опитват да отвлекат и конете. А сега тя му казваше, че нарочно е влязла в корала, за да пусне конете, като попречи по този начин на момчетата да избягат. Тази жена бе луда, в това нямаше никакво съмнение.

Джейк впи пръсти в раменете й и я обърна към себе си така, че да може да вижда очите й на лунната светлина. Не, не изглеждаше да си е изгубила ума. Очите й бяха някак по-големи, но това сигурно се дължеше на уплахата. Джейк я пусна.

— Може би в тъмното си се объркала. Градските жени като теб не са свикнали да се оправят сами.

Джейк се надяваше, че нещата стоят точно така. Щеше да бъде наистина жалко за такава хубава жена да се окаже малоумна. А в Тексас и без това жените бяха рядкост.

— Не съм се изгубила — отвърна Изабел, като обгърна раменете и потърка ръцете си, като че ли искаше да изтрие по този начин всяка следа от докосването му.

— Влязла си нарочно в корала? Господи, дори и градска жена не би сторила нещо толкова глупаво.

— Момчетата бяха разочаровани, че бяха загубили възможността да работят за теб. Брет каза, че някои от тях може да липсват утре сутринта. Страхувах се, че ако имат коне, по-лесно ще решат да избягат. Казват, че тук има само открити равнини и индианци, решени да избият възможно най-много заселници.

— Това не е причина да освободиш конете.

— За мен причината беше достатъчно добра.

Джейк не се опита да спори с нея. Всеки, който би влязъл в корала, когато там бе и Соутуут, сигурно би си изгубил ума.

— Мат не иска да се връща в сиропиталището — заяви Уил. — Там направо побесняват, задето той не говори. Понякога го и бият.

— Ще намеря някого, който ще ви вземе и двамата — отвърна Изабел. — Някой, който няма да бие Мат само защото не иска да говори.

— И как ще направиш това? — попита предизвикателно Джейк.

Не можеше да си представи какво означава да знаеш, че не принадлежиш никъде, че можеш да бъдеш даден на някого, да бъдеш взет от него и после даден на някого другиго само поради нечий каприз.

— Това не те засяга — отвърна Изабел, като поклати глава в израз, че е по-добре той да гледа своята собствена работа. След това тя се насочи към огъня. Когато той я последва, тя се отправи към къщата.

Мат бе сложил още сухи дърва в огъня и правеше кафе. Момчето изглеждаше, че има вродено шесто чувство, и знаеше какво е нужно да се направи в следния момент. Докато Джейк го наблюдаваше как слага боба във врящата вода, разбра, че единственото, от което момчето има нужда, за да заживее отново нормално, е спокойна и приятелска среда.

— Малко оставаше конят да я стъпче.

Джейк се обърна и застана очи в очи с Мърсър Уилиъмс, краката му все още бяха вързани с верига към едното колело на фургона.

— Тя се притеснява много повече за момчетата, отколкото за себе си — каза Джейк. — Ако ти беше истински мъж, щеше да й помагаш.

В отговор Мърсър само сви рамене.

— Работата ми е да ги откарам при онези фермери или обратно в затвора. Друго не ме интересува.

— Затвор ли? — Джейк знаеше, че това не са някакви невинни хлапета, но не си бе представял, че ще се стигне чак дотам да ги откарат в затвора.

— Поне половината от тях ще трябва да отидат там.

— Мат Хаскинс?

— Най-вероятно.

— Ами брат му Уил?

Мърсър отново сви рамене с безразличие.

— Ще го дадат на някого. Той е добро дете, не е като брат си. Разбира се, както съм вързан и не мога да направя нищо, поне половината от момчетата ще избягат. Така ще е най-добре, ако питаш мен. В такъв случай ще мога да се върна в Остин, а мис Дейвънпорт може да се омъжи като всяка нормална жена.

Джейк не можеше да каже кое му харесва по-малко — начинът, по който Мърсър говори за момчетата, или изразът в очите му, когато говореше за Изабел. Като знаеше какви мисли преминават през ума на този негодник, Джейк изпитваше страшно желание да забие юмрука си в лицето му. Не можеше ли това копеле да види, че Изабел е прекалено добра за такива като него?

Прекалено добра е и за такива като теб, помисли си Джейк. Тя можеше да прилича на ледена принцеса, но той всъщност бе започнал да си мисли по какъв начин би могъл да стопи студенината й. Ще е истински глупак, ако си мисли, че тя ще се съгласи да приеме такъв обикновен човек като него, дори и ако той я освободи от отговорността за тези сираци. Тя принадлежеше към доброто общество, а той не.

С ужасяваща ругатня Джейк се отправи към къщата. Когато влезе в стаята, Бък бе седнал в леглото и говореше с Изабел.

— Искам тези момчета — заяви Джейк.

Бък и Изабел едновременно се обърнаха към него.

— При всички положения ще ми трябват седем от тях — продължи той. — Не знам какво ще правя с малките, но Люк Атмор може да се справя сносно с конете. Предполагам, че не след дълго ще стане напълно самостоятелен.

— И аз мога да яздя — обади се Бък.

След това момчето се изправи на крака. Беше висок почти колкото Джейк и слаб като върлина, но все още залиташе, изтощен от раните и побоя.

— Ще паднеш от седлото при първия полъх на вятъра. Още повече, ако започнеш да се движиш, раните на гърба ти ще се отворят. А след това мис Дейвънпорт ще каже, че съм жесток и безчувствен.

При тези думи Изабел почувства как се изчервява. Страните й пламнаха. Сигурно щеше да бъде страшно изненадана, ако знаеше колко бе красива.

— Не мисля, че си жесток и безчувствен. Казах, че не изпитваш съчувствие към момчетата.

— Те не се нуждаят от съчувствие, а от самоуважение.

— Съгласна съм — каза тя. — По обратния път към Остин се надявам да намеря някого, който ще им даде работа, за да могат да получат и самоуважението си.

— И как мислиш да направиш това?

— Ще спирам във всяко едно селище. Ще говоря с кмета или с председателя на Градския съвет. Ще пусна обяви.

— Това ще е същото, както да пуснеш обяви за роби за продан.

— Имаш ли по-добро предложение.

— Току-що ти го казах.

— Не мога да го приема.

— Господи, никога не съм срещал по-твърдоглава жена!

— Може да съм твърдоглава, но не съм неразумна. През по-голямата част от нощта обмислях предложението ти и все още мисля, че не е подходящо.

— Какво не е наред, ако аз взема момчетата?

Тя се поколеба.

— Хайде, изплюй камъчето. След това, което вече каза, не може да е по-лошо.

Изабел накрая събра сили и продължи:

— Момчетата се нуждаят от прилична храна, чисти дрехи, подходящо място за живеене, редовни навици, все неща, които може да осигури единствено жена. Тъй като си мисля, че един ден всички те ще се оженят, няма нужда да придобиват твоите предразсъдъци към жените. Нито пък има нужда да усвояват твоето презрение към правилата в обществото. Тексас няма да е вечно дива пустош.

Джейк не помнеше някога да е бил по-ядосан на някоя жена. Беше я пуснал да влезе в ранчото му, беше й позволил да напълни леглото му с мръсни момчета, беше ги оставил да се позабавляват, като укротяват конете му. Дори й беше предложил да я освободи от повечето тревоги, а тя не искаше, защото не го приемаше като пример за подражание.

— И какво мислиш, че ще направя? Ще ги отведа в някой публичен дом?

— Разбира се, че не! — отвърна разпалено тя, а бузите й се покриха с още по-ярка червенина. — Но тези момчета се нуждаят от някого, който да ги харесва, който дори би могъл да се научи да ги обича. Ти не можеш да направиш това. Намираш, че всяко чувство е признак на слабост.

— Тогава защо не дойдеш с мен, за да се увериш, че се отнасям с тях с цялата любов и нежност, за която копнеят крехките им души?

Джейк не можеше да повярва, че бе позволил на гнева да вземе връх и да го накара да изрече нещо толкова глупаво! Нищо не би могло да бъде по-лошо от това да трябва да мъкне Изабел по целия път до Санта Фе.

— Няма нужда да ставаш саркастичен, мистър Максуел.

— Не ставам саркастичен.

Не, но затова пък ставаше глупак. Надяваше се тя категорично да отхвърли предложението му.

— Напротив, ставаш. Знаеш, че нямаш никакво намерение да вземеш Брет и Бък. Жестоко е да застанеш пред него и да му заявиш, че ще го оставиш.

Той просто трябваше да получи тези момчета. Без значение какво ще трябва да направи или обещае.

— Тогава доведи всички, до последното! — почти изкрещя той. — Е, нямам книжки с приказки да им чета вечер, но тук някъде трябва да има библия. Това ще трябва да свърши работа.

Изабел се изправи, а на лицето й бе изписан израз на царствено неодобрение.

— Отказвам да стоя тук, а ти да ми се подиграваш. Ако нямаш нищо против да се отместиш, искам да изляза!

Джейк отстъпи крачка встрани, покланяйки се ниско, докато Изабел минаваше покрай него.

— Разбира се, Ваше Величество. Всичко, каквото пожелаете, Ваше Величество. Позволете ми да легна на пода, така че да минете по гърба ми, Ваше Величество.

Изабел му хвърли яростен поглед, след което бързо излезе. Джейк се изправи, като очакваше да се почувства по-добре, задето бе затворил устата на тази надменна жена. Но чувстваше единствено разочарование. Той трябваше да получи тези момчета!

— Наистина ли възнамеряваш да направиш това, което каза? — попита Бък.

— Какво?

— Че ще вземеш всички, дори и мен.

Джейк понечи да каже, че ще направи всичко, само и само да получи няколко ръце в повече, но един поглед към Бък го накара да осъзнае, че вземането на тези момчета щеше да означава много повече от просто наемане на работници. Животът им щеше да бъде в неговите ръце, също като онези момчета през войната.

Джейк си спомни с болка за онези момчета, които бе обучавал, с които бе положил всички усилия, за да ги опази живи, а някои от тях бяха малко по-големи от Чет и Нощния ястреб. Те бяха дошли при него, преливащи от желание да се бият за каузата. Трябваше да защитават домовете си, семействата, които ги обичаха, начина на живот, който обичаха. Те принадлежаха някъде, имаше за какво да се бият, къде да се завърнат.

А тези момчета тук нямаха нищо.

Бък бе покрит с рани и синини, дрехите му висяха на парцали. Джейк не мислеше, че момчето тежи повече от сто и десет фунта. Поне месец нямаше да е в състояние да върши никаква работа. Но душата се отразяваше в очите му. Там беше надеждата. Както и страхът. В лицето на Джейк виждаше своя спасител.

На Джейк не му се искаше да го виждат в такава светлина, но не можеше да обърне гръб на Бък. Нямаше непоклатимата увереност на Нощния ястреб, нито зрелостта на Чет, нито пък височината на Шон. Не се бе откъснал от света като Мат. Стоеше пред Джейк гол, безпомощен, неспособен да скрие това, което чувстваше, това, от което се страхуваше. Все още имаше желание да се бори, да продължи да опитва. Ако го принудеха да се върне обратно в системата, щеше да се бори, докато един ден не се намереше някой да го убие.

Джейк не можеше да позволи това да се случи с Бък или с Мат и Уил, или с когото и да било от другите.

— Ще поема всичко вместо теб, ако мис Дейвънпорт се съгласи да се погрижи за храната.

Бък рязко отвори вратата, спъна се и щеше да падне, толкова бе нетърпелив да намери Изабел. Джейк знаеше, че шансът тя да приеме предложението му беше по-малък от едно на милион. Но ако наистина трябваше да накара деветте момчета да прекарат говедата през индианската територия, някой трябваше да му помага.

Когато Джейк излезе навън, половината от момчетата вече се бяха събрали около Бък, за да чуят за какво беше всичката тази врява. Изабел се взираше в Джейк и като че ли не вярваше на онова, което виждаше. Това го накара да се почувства, сякаш панталоните му бяха разкопчани.

— Няма да ти позволя да тормозиш момчетата по този начин — каза тя, когато той се приближи до нея. — Вече ти казах защо те не могат да заминат.

Какво го бе накарало да направи такова предложение? Нима се бе надявал, че тя щеше толкова да се безпокои за тях, че да ги последва, въпреки че не го харесваше? Или просто не можеше да остави тези момчета на по-лоша съдба от живота, който можеше да им осигури, макар и той да криеше немалко рискове? Замисли се за белезите на Бък, за очите на Мат, за наивността на Уил.

— Опасенията ти ще отпаднат, ако дойдеш да се увериш, че се отнасям с тях с вниманието, на което държиш.

— Знаеш, че не мога да замина. Трябва да се връщам на работа.

— Защо?

— Защото съм учителка. Така си изкарвам хляба.

— Невинаги си била учителка. А и няма закон, който да те задължава да останеш такава до края на живота си.

— Може би не, но това е единственото, което мога да правя.

— Мислех, че си загрижена за тези момчета и би направила всичко, за да им помогнеш.

— Така е.

— Предложих им да се погрижа за тях. Единственото, за което те моля, е да бъдеш нашият готвач.

— Невъзможно.

— Защо?

— Не мога да готвя.

— Всяка жена може да готви.

— Аз не мога. Никога не съм се учила.

— Щом тези момчета могат да се научат да пасат говеда, ти навярно ще можеш да се научиш да готвиш.

— Не е прилично млада неомъжена жена да пътува с толкова много мъже — възрази Изабел.

— Мисли за тях като за свои деца.

— А за теб като за мой съпруг?

— Боже опази! — възкликна Джейк.

Уил и Пит започнаха да се кикотят, а някои от по-големите момчета се подсмихнаха.

— Хайде, мис Дейвънпорт! — помоли я Бък. — Няма да позволим да ви се случи нищо лошо.

— Това не помага, момче — каза Джейк. — Тя се страхува, че и ти ще се превърнеш в част от проблема.

— Аз? — извика Бък. После, когато проумя за какво ставаше дума, се изчерви.

Изабел пребледня.

— Отвратителен си!

— Припиши го на кравите. Трудно е да се държиш прилично, след като цял ден си ругал на воля опърничавите говеда.

— Това не е никакво извинение!

— Не съм си го и помислял.

— Никой няма да ви тревожи, мис — каза Чет Атмор. — Аз и брат ми ще се погрижим за това. Ще спите във фургона, както и досега.

— Благодаря, Чет, но въпросът не е само до благоприличие или готвене, или къде ще спя. Аз си имам работа. Не мога просто да изчезна, без да дам обяснение.

— Мърсър може да го даде, ако в това е проблемът — каза Джейк.

Изабел се вгледа в изпълнените с надежда и очакване лица на момчетата и хвърли гневен поглед към Джейк.

— Невъзможно е. След едно такова пътуване с репутацията ми ще бъде свършено.

По лицата на момчетата Джейк видя разбиране, а миг след това — постепенно увяхващи надежди. Но отказа да се предаде.

— Защо не оставиш момчетата да решат? Може би ще им хареса да работят за мен, въпреки че им давам лош пример, повече отколкото да се върнат в сиропиталището.

— Кои от нас ще вземеш? — попита Бък.

— Сигурна ли си, че няма да промениш решението си? — обърна се Джейк към Изабел.

В отговор тя само поклати глава.

— Братята Атмор, Ястреба, Шон и Мат. Съжалявам — каза Джейк, когато видя разочарованието в погледа на Бък.

— Трябва да тръгна само след седмица. Не мога да взема никого, който още отсега да не може да прекара на седлото осемнайсет часа на денонощие. Имаш късмет, че изобщо си жив.

Бък не отговори.

— Люк и аз можем да работим и за теб — каза Чет.

— Аз също — добави Нощния ястреб.

Шон също кимна в знак на съгласие, но не изглеждаше щастлив от такава възможност.

— Няма да застанете против желанието им, нали? — обърна се Джейк към Изабел.

Можеше ясно да види, че тя се бори със себе си. Тя му нямаше доверие и най-вече доверие в това, как ще се отнася със скъпоценните й сираци. Не мислеше, че е достатъчно добър за тях. Не знаеше защо тя си мислеше, че би им сторил нещо по-лошо от това, което вече бяха преживели, но тя нямаше да намери никой, който да се грижи за тях така, както тя искаше. Жалко, че самата тя не можеше да ги осинови. Не биха й позволили да направи това, но ако можеше, Джейк бе сигурен, че тя ще го направи.

Джейк се чудеше защо бе толкова самопожертвувателна спрямо момчетата и толкова критично настроена към самия него. Може би си мислеше, че хлапетата могат да бъдат спасени. Колкото до самия него, никой не би могъл да го принуди да живее по друг начин.

— Не, няма да ги карам насила да се върнат в Остин — каза тя накрая. — Всички, които искат, могат да дойдат с теб.

Джейк изпусна въздишка на облекчение. Имаше възможност да спаси стадото си, както и някои от момчетата. Но не можеше истински да се зарадва на успеха си, защото Изабел изглеждаше толкова разстроена и нещастна.

Болеше го, че тя се чувства по този начин, след като позволи на някои от момчетата да заминат с него. Хората винаги се бяха отнасяли с уважение към него, от време на време дори му се възхищаваха. Неприятно му беше, че тя не виждаше отвъд липсата на маниери качествата, които другите бяха видели у него. Беше научена да се възхищава у един мъж на неща, които Джейк никога не би могъл да притежава. Колкото по-скоро приемеше това, толкова по-бързо щеше да я изхвърли от ума си.

— Не е необходимо да изглеждаш така, като че ли подписваш смъртните им присъди — отбеляза той. — Ще направя всичко по силите си момчетата да пристигнат в Санта Фе без драскотина.

— Сигурна съм, че ще го направиш, но на мен ще ми липсват. Досега не бях си давала сметка колко съм се привързала към тях.

Обаче той нямаше да й липсва. Сигурно щеше да бъде страшно доволна, когато той си тръгнеше. Сигурно тя с облекчение щеше да си мисли, че никога повече няма да го види.

— Веднага щом се съмне, си вземете по един кон от корала — каза той на момчетата. — Ще се нуждаем от около трийсет коня повече. Ще намерите свободни седла в склада.

Шон погледна към Пит и се поколеба.

— Тръгвай! — каза Пит.

— Мис Дейвънпорт твърди, че има друг план. Освен това аз съм твърде малък, за да помогна.

— Ще се върнем ли тук довечера? — обърна се Шон към Джейк.

— Да.

— Ще ти помогна да хванеш конете — отвърна той и рязко се обърна.

— Мат няма да дойде — рече Уил. — Той никъде не тръгва без мен.

— Вие сте твърде млади — каза Джейк, като с всяка изречена дума все повече и повече се чувстваше като подлец. — Нищо чудно да ме арестуват за отвличане на деца.

— Мат няма да тръгне без мен — повтори Уил.

Джейк осъзна, че Уил се страхуваше да не бъде изоставен от брат си.

— Мис Дейвънпорт ще остане тук с вас. Тя няма да позволи нищо да ви се случи.

На Джейк му се стори, че Мат го гледаше по-втренчено от обикновено, но не можеше да определи дали действително беше така. После болката отново се появи.

— Няма да чакам повече — каза твърдо Джейк, като се ядосваше сам на себе си, задето толкова настояваше Мат също да отиде с тях. — От теб зависи.

Мат не помръдна.

Не помръдна дори когато пукна зората и те започнаха да изнасят седлата от бараката. Стоеше все така и когато изведоха конете от корала. Когато препуснаха, за да догонят и хванат конете, Джейк погледна през рамо, но Мат стоеше неподвижно на мястото си.

По дяволите!

 

 

Изабел беше неспокойна през цялата утрин. Момчетата се държаха, сякаш бяха пропилели и последния си шанс в живота. Сигурно се чувстваха така, защото бяха оставени в задните редици.

Мърсър бе избягал през нощта. Щеше да пристигне в Остин преди нея. Чудеше се какво щеше да каже той в агенцията и на училищното настоятелство. Може би трябваше да се разтревожи, но сега имаше по-сериозни опасения относно момчетата и това като че ли нямаше значение. Изпрати Бък да си ляга. Той трябваше да възстанови силите си. Никой нямаше да го вземе, докато беше толкова слаб.

В крайна сметка се бе убедила, че никой нямаше да вземе тези деца само за да ги обича и да им даде приличен дом. Сигурно всички щяха да гледат на тях по същия начин както Джейк и фермерите. Те виждаха в тяхно лице единствено роби. Джейк смяташе, че бяха бъдещи престъпници.

А сега те бяха още момчета, които изглеждаха добре, бяха умни и способни, макар и невинаги съвсем послушни. Заслужаваха своя шанс.

Те имаха шанс, но ти им го отне.

Изабел се насили да изтрие тази мисъл от ума си. Всъщност Джейк Максуел не желаеше тя да отиде с тях. За него нямаше нищо по-ужасно от това тя да приеме. Бе го видяла в очите му, когато той направи предложението си.

Както и да е, тя не можеше да отиде. Не знаеше нищо за готвенето на полеви условия и на лагерен огън. Нямаше и къде да се усамоти нито за миг. Щеше да изгори от слънцето и лицето й щеше да се покрие с лунички. А и вероятно щеше да бъде изнасилена и убита от индианци.

За миг се почуди дали трябваше да позволи на което и да е от момчетата да тръгне. Но ако имаше човек, който да е в състояние да ги преведе живи и здрави през индианската територия, това беше Джейк Максуел. Като че ли още усещаше хватката на силните му ръце. Сякаш бе железен. Вероятно бяха останали синини.

Може би щеше да бъде привлекателен, ако се изкъпеше и се избръснеше. Изабел не харесваше бради. Те я караха да си представя човек, който е неискрен, който лъже и мами. Не че се опитваше да припише тези пороци на Джейк. Неговият най-голям грях бе, че изцяло пренебрегваше чувствата на другите хора, особено нейните.

Това беше още една причина да се замисли дали да отиде с него. След седмица в неговата компания щеше да бъде ужасно объркана и нервите й щяха да бъдат опънати до краен предел. Не можеше да си представи на какво щеше да прилича след три или четири месеца.

Или години!

Не знаеше защо й хрумна тази мисъл. По-добре беше да я хванат и измъчват индианците, отколкото да прекара и година с Джейк Максуел.

Уил се приближи до нея.

— Ще се върнем ли в Остин? — попита угрижено той.

Изабел мразеше да признава грешките си, но не можеше да си позволи да поддържа илюзии за настояще, в което вече никой не вярваше.

— Страхувам се, че засега нямаме друг избор.

Уил я гледаше с огромните си сини очи. Невинното му като на ангел лице и русата му коса, която падаше над очите му, я накараха да се почувства, сякаш правеше най-голямата грешка в живота си. Как не успя да намери дом за това прекрасно дете?

— Опитах се да накарам Мат да тръгне с онзи човек, но той не искаше.

— Защо? — попита Изабел.

— Не зная. — Сянка от страх премина по лицето на Уил.

Изабел подозираше, че знаеше истината, която не можеше да изрече на глас. Почувства се засрамена. Уил беше само едно дете, но вече бе принуден да направи един тежък избор и да накара Мат да замине за свое собствено добро. Детето имаше повече смелост на осем години, отколкото тя имаше на двайсет и три. Когато се нагърби със задачата да намери дом за тези деца, знаеше, че нямаше да бъде никак лесно.

Страхуваше се, че ще изгуби работата си, но трябваше да признае пред себе си, че повече се страхуваше за Джейк. Бе ужасена, ако трябваше да бъде точна. Не го одобряваше, но бе впечатлена. Мислите й се връщаха към него много по-често, отколкото бе необходимо.

Беше много развълнувана, когато той й предложи да замине с него. Казваше си, че трябва да издържи, защото скоро щеше да бъде отново в Остин. После се замисли за ръцете му, за силата му и почти се съгласи да го последва.

Не знаеше каква власт имаше той над чувствата й, но знаеше, че бе опасен. Сигурна беше, че ако остане край него, душевният й мир щеше да бъде нарушен. Въпреки яда и разочарованието й, привличането ставаше все по-силно и по-силно.

Това я смущаваше и безпокоеше. Тя бе силна и чувствителна, жена, която разчиташе само на себе си. Бе преживяла загубата на единствения си близък човек, бе живяла две години в сиропиталище, бе срещала мъже, които имаха наум много повече от подкрепа и помощ, после се справи и по време на войната. Сигурно щеше да преживее и моментното увлечение по Джейк Максуел.

Но не беше моментно. Нещо в нея се преобръщаше в негово присъствие. Чувстваше странно и обезпокоително свиване под лъжичката.

Трябваше да мисли за момчетата, не за себе си. Замисли се за друго решение, но не успя да открие такова. Или Джейк, или никой.

Успокои се, когато момчетата се върнаха с трийсетина коня. Бе изненадана, когато Джейк се отправи към нея веднага, след като прибраха конете в корала. Това й даде възможност да пристъпи към изпълнение на своето решение, преди отново да се разколебае.

— Денят беше чудесен! — каза той. — Ще оставим най-добрите, а останалите ще върнем.

— По-добре ще е да задържиш всичките. Приемам твоето предложение. Всички отиваме в Санта Фе.