Лей Грийнууд
Джейк (11)

Глава 10

Не бе очаквал, че докосването ще има такъв ефект върху него. Мускулите му се напрегнаха. Тялото му се втвърди от възбуда. Както бе коленичил, му бе много неудобно, но не можеше да промени положението си, без физическата му реакция да стане очевидна.

— Трябва да сваля обувката, ако искам да добия някаква представа какво всъщност е станало с глезена ти.

Изабел не изглеждаше убедена, но Джейк скоро осъзна, че повече го вълнува деликатната форма на глезена й, отколкото неодобрението й. Никога преди не бе докосвал женски крак. Никога не бе смятал краката на една жена за привлекателна гледка. Но когато ставаше дума за жена като Изабел, е, това беше нещо съвсем различно.

Не можеше да види целия й крак — тя внимаваше и го държеше покрит — но ходилото беше малко и тясно. И крачето, и глезенът изглеждаха прекалено крехки да издържат на тежките условия в Тексас. Джейк напипа ставата. Определено не беше счупена. Усещаше меката топлина на кожата й през удобните памучни чорапи. Никога не бе докосвал някоя дама. С изненада откри, че тя не бе по-различна от другите жени.

Джейк извъртя леко глезена.

— Така боли ли?

— Не.

Той завъртя малко по-силно.

— А така?

— Малко.

Джейк си помисли, че едва ли болеше малко, но не искаше да спори с нея.

— Изкълчила си го. Не толкова лошо, че да не можеш да ходиш, но никак няма да ти е приятно да стъпваш.

— Мога да те уверя в това.

— Ще се наложи известно време да полежиш.

— Не мога да остана тук.

— Имам лагер точно на ръба на каньона. Ще те занеса до там.

— Ще вървя сама — възпротиви се Изабел. Опита се да стане, но болката, която я прониза, бе толкова силна, че не можа да се удържи на крака и се отпусна в ръцете на Джейк.

Джейк я вдигна, преди да е успяла отново да протестира. Харесваше му допирът на тялото й. Нейната крехкост и безпомощност я правеха още по-привлекателна.

— Мистър Максуел, веднага ме пусни! Аз едва те познавам. Но дори и да те познавах добре, нямаше да ти позволя да ме носиш.

Тя опря ръце на гърдите му, опитвайки се да го отблъсне, но не можеше да се мери по сили с Джейк.

— Мис, изглежда, имаш цял куп скрупули и предразсъдъци. Предполагам, че в Остин това може би е съвсем на място, но тук такива неща са напълно неприемливи. Когато се нараниш, за теб се грижат по единствения възможен начин и толкова.

Тя имаше красиви очи. Днес изглеждаха сини. Красиво изваян нос. Влажни, меки устни, леко разтворени от изненада. Никога не бе я гледал толкова отблизо. Изглеждаше още по-хубава.

Джейк чувстваше топлия й дъх, който гъделичкаше бузата му. Чувстваше също как гореща вълна на смущение облива тялото й. Изабел извърна глава, отбягвайки погледа му, но не достатъчно бързо, така че той можа да забележи как тя навлажни с език устните си, а след това как прехапа долната си устна. Очевидно и на нея такова нещо й се случваше за пръв път. Но Джейк би дал всичко, за да може да надникне в очите й, да разбере какво чувства тя толкова близо до него.

Всичко, което можеше да види, бе дългите й мигли. Джейк започна да изкачва ръба на каньона. Цял ден бе препускал след непокорните говеда, бе изморен и въпреки това чувстваше тялото й леко като на дете.

— Нищо ли няма да кажеш? — попита той, когато тя остана смълчана в ръцете му.

— Защо да казвам нещо? Ти веднага ще го омаловажиш и подробно ще ми обясниш защо не съм права.

— Просто се опитвам да ти помогна да се научиш как да оцеляваш тук.

— Мистър Максуел…

— Джейк.

— Мистър Максуел… О!

Той се престори, че се препъва. Тя изненада и двама им, като обви ръце около врата му и се притисна към него. Допирът й едва не го накара наистина да я изпусне.

Мъжете тук не попадаха просто така на жени като Изабел. Тя беше нежна, деликатна, горда, без да е самонадеяна и превзета. Беше по-опасна и от ръкопашна схватка с команч, а Джейк доброволно я бе поел в ръцете си. Не само че го бе убедила да се заеме с половин дузина сираци, които бяха диви, непредсказуеми и упорити, но по някакъв начин го бе накарала той самият да настоява и тя да дойде с тях до Ню Мексико. Да настоява! Би трябвало да изкрещи, че по-скоро ще тръгне да се сражава в нова война, отколкото да се примири с присъствието на една разглезена градска жена по целия път през Западен Тексас. Красотата й сигурно го беше омагьосала.

— Не исках да се спъна, мис, но това, че ме нарече мистър Максуел, така ме смути, че обърках с кои крак да пристъпя по-напред. — Това не бе единственото, което го смущаваше, но не бе необходимо тя да знае това.

— Наистина ли искаш да кажеш, че ако не те наричам Джейк, ще ме пуснеш да падна?

— Ще направя всичко възможно да предотвратя такова нещо, но един мъж невинаги може да разчита единствено на себе си.

— Ти си невъзможен. Нямаш никакви скрупули.

Той се ухили.

— Не, мис. Те нямат място в живота ми.

Тя го изгледа толкова свирепо, че той едва се удържа да не я целуне. Не беше някаква съзнателна мисъл, а само инстинктивна реакция и Джейк се овладя едва в последния момент.

Когато достигна ръба на каньона, целият трепереше. Разбираше много добре, че тази жена го привлича, но бе подценил нейната привлекателност и чар, както и своя самоконтрол. Какво ли можеше да направи, ако тя му бе дала дори минимални надежди.

Това го изплаши. Беше се зарекъл никога да не позволява да бъде хванат в капана на някоя жена. Джейк реши, че е крайно време да спре да се шегува с нея и да запази известно разстояние между тях.

— Това ли е лагерът ти?

— Да, мис.

Състоеше се единствено от една палатка и равно място около нея, където можеше да си готви и да се храни.

— Сега вече можеш да ме пуснеш — каза Изабел.

Джейк я положи да седне на един дънер, чиято повърхност беше гладка от многократна употреба. След като я пусна, почувства в себе си странна празнота, като че ли му бяха отнели нещо много скъпо.

— Ако стане прекалено горещо, можеш да използваш палатката.

— Благодаря. Всичко ще бъде наред.

Тя изглеждаше толкова доволна, че е успяла отново да възвърне самообладанието си. Все още бе разстроена заради него.

— Просто не стъпвай на този крак. След няколко часа би трябвало да се почувстваш по-добре.

— Благодаря. Така и ще направя.

Наистина беше разстроена. Изабел разстла полата си така, че да покрие и пръстите на краката й. Достатъчно красноречив жест.

— Ще ти донеса малко вода.

По лицето й се бе изписало възможно най-неодобрителното изражение.

— Изпрати Уил. Не ми харесва, че заради мен не можеш да работиш.

С други думи: „Махай се от мен и не се връщай“. Внезапно припламналият гняв го накара да каже:

— Не се тревожи, ако видиш двойка гърмящи змии. Държа ги, за да унищожават мишките.

Изплашеният поглед, който тя хвърли наоколо, успокои донякъде раздразнението му. Дори се почувства виновен, че я бе уплашил.

— Наистина ли тук има гърмящи змии?

— Да, но те няма да те безпокоят, ако ти самата не ги закачаш. Викни, ако имаш нужда от нещо. Момчетата ще те чуят.

— А ти къде ще бъдеш?

— С Нощния ястреб и Бък.

Изабел изглеждаше притеснена и малко уплашена.

— Ще идвам при теб от време на време, за да проверя как си.

— Няма да е необходимо. Всичко ще е наред.

Типично по женски. Когато мислеше, че той ще я изостави, се бе уплашила. Но веднага след като бе разбрала, че той няма да бъде далеч, настояваше, че няма нужда от помощ. Докато е жив, нямаше да може да разбере жените или защо изпитва дори и най-малкото привличане точно към тази.

Но фактът, че тя го привличаше, си оставаше. Нямаше значение, че тя не беше подходяща жена за него. След онова, което бе направила майка му, би бил истински глупак дори да си помисли да прекара и час повече в компанията на Изабел. У нея имаше нещо, което го караше да забравя всичките си предишни решения и клетви. Не можеше да се отърве от чувството, че с нея всичко ще бъде различно.

 

 

Изабел откри, че ако протегне крака си напред и го положи внимателно на земята, глезенът й не я боли. Е, не много. Трябваше да остане в това положение дълго време, но скоро бе готова да закрещи от скука. Наблюдаваше момчетата, които хващаха с ласата си и дамгосваха безброй говеда. Между най-големите момчета от време на време все пак избухваха нови конфликти и препирни, но постепенно успяваха да си създадат система на работа.

Изведнъж под крака й се търкулна камък и тя изкриви лице в болезнена гримаса. Беше решила да се върне назад пеша, тъй като се страхуваше, че Джейк отново ще предложи да я носи, а тя трябваше на всяка цена да го избегне. Не искаше тялото й да реагира по начин, който нито разбираше, нито искаше да приеме. Не беше толкова трудно, когато беше сигурна, че той се стреми да я ядоса. Но вече не мислеше, че Джейк не я харесва. Осъзнаваше също, че и тя на свой ред не го мрази.

Всичко беше толкова объркващо. Изобщо не бе изпитвала такива чувства към годеника си. Защо това трябваше да се случи сега и с мъж като Джейк?

Под крака й се търкулна още един камък. Изабел спря за момент да си почине. Огледа се наоколо из тази негостоприемна земя. Не можеше да разбере защо Джейк я обича толкова много. Тя беше осеяна със скалисти хълмове и прорязана от дефилета, проломи и каньони, достатъчно големи, за да скрият цяло стадо говеда. Изабел би била щастлива да я отстъпи на фермерите, индианците или на всеки друг, който би я поискал.

Изабел пристигна в корала малко след като Джейк и момчетата бяха докарали друга група животни. Стояха неподвижно на седлата и наблюдаваха кравите, които се мъчеха да намерят път навън. Изабел се запита колко ли животни може да събере каньонът. Сега, изглежда, в него имаше стотици животни.

— Тъкмо се канех да дойда да те взема — каза Джейк. — Време е да се връщаме.

— Има много време, докато се стъмни — обади се Шон. — Не съм изморен.

— Ти може да не си, но конят ти е изморен — отвърна Джейк. — Не искам да го подлагам на риск някое животно да го нарани.

— Мога ли да седна на коня ти зад теб? — попита Уил. Изабел не разбра защо Джейк хвърли кратък поглед на Мат. Нито пък й стана ясно защо изражението на момчето бе гневно заплашително. Не можеше да се сети за никаква причина Мат да ненавижда Джейк.

— Ще яздиш с брат си.

— Ами аз? — осведоми се Пит.

— Хайде, хлапако — викна Шон. — Подай ми ръка. Ще яздиш с мен.

— А мис Дейвънпорт как ще се върне? — попита Чет.

— Ще вървя пеша — отвърна Изабел.

— Невъзможно — намеси се Джейк. — Ще ти отнеме повече от час, дори ако кракът ти беше здрав. Никога няма да можеш да изминеш това разстояние, без да нараниш крака си лошо.

Колкото и да не й се искаше, трябваше да признае, че Джейк е прав, особено когато това означаваше да признае, че тя е направила грешка, но нямаше никакъв избор.

— Ако оседлаеш кон и за мен, ще се опитам да се задържа на седлото, докато пристигнем обратно вкъщи.

— Не сме довели повече коне.

— Ако искате, можете да яздите моя кон, мис — обади се Чет. — Можете да яздите без седло, ако така ще се чувствате по-удобно.

— В това място няма и един кон, на който бих могъл да се доверя, за да кача Изабел да язди без седло или настрани — каза Джейк.

Изабел не искаше да спори. Самата мисъл да се опита да язди един кон без седло я караше да потръпва от страх.

— Ще яздиш моя кон — каза Джейк. — Аз ще вървя пеша.

— Така ще се върнем вкъщи след цяла вечност — оплака се Уил.

— Знам — отвърна Шон. — Мис Дейвънпорт може да язди с Джейк неговия кон.

— Не ставай смешен, аз…

— Това е идеалното разрешение — прекъсна я Чет. — Ако мис Дейвънпорт язди без седло, няма да има за какво да се държи. А по този начин Джейк може да е зад нея и да я придържа да не падне.

— Мис Дейвънпорт дори за миг не би помислила над подобна възможност — отвърна Джейк. — Това изобщо не е подходящо за една дама, тя не може да язди, а освен това не може да ме понася.

— Той вероятно се срамува от жени — обърна се Шон към Чет. — Имах такъв чичо. Той не можеше дори да се доближи до жена, без да се изчерви. Започваше да заеква и да се суети и върти, като че ли имаше оси в панталоните.

— Когато се качва на коня, ще видите глезените й — каза Джейк.

— Не виждам това да има някакво значение — добави Чет. — Ти вече си ги виждал, а ние няма да гледаме.

Джейк стрелна момчетата с мрачен поглед. Шон се хилеше и очакваше решението му. Чет изглеждаше доволен, че са намерили разумно решение.

Изабел отвори уста да каже, че нито на този, нито на онзи свят няма да я видят да язди заедно един кон с мъж, но веднага я затвори. Ако ще пътува до Ню Мексико, ще й се наложи да върши много неща, за които не би и помислила, ако бе останала в Савана. Да язди по този начин с един мъж, може да се окаже най-приемливото от тях.

— Ще трябва да яздиш по мъжки — поясни Джейк. Положението беше от ясно по-ясно — или трябваше да върви пеша, или да язди. Изправена пред тези две възможности, да направи избор, беше лесно.

— Ще яздя — каза тя.

Джейк промърмори под нос една от най-цветистите си ругатни, след това слезе от коня. Свали седлото и го подаде на Чет.

— Тръгвайте — обърна се той към момчетата. — Ще ви настигна.

— А сега — започна Джейк, след като момчетата се бяха отдалечили, така че вече не ги виждаха — ще те вдигна на гърба на коня. Ще трябва да вдигнеш десния си крак и да го прехвърлиш от другата страна. В противен случай ще паднеш. Мислиш ли, че можеш да го направиш?

Изабел бе сигурна, че няма да може.

— Разбира се, че мога — каза на глас.

Но както и по-рано, когато той я носеше към лагера си, и сега Изабел се оказа неподготвена за замайването, което предизвикваше допирът на ръцете му до тялото й. Инстинктивно ръцете й се насочиха към кръста й, за да покрият неговите. Да запази равновесие. Чувстваше всеки негов пръст върху ребрата си, дланите му върху хълбоците, а палците — на гърба. Почувства се като уловена в капан и притихна безпомощна във властта му.

Чувството беше странно и много по-различно от това, което усещаше, притисната в прегръдката му, когато я носеше към палатката. Чувстваше се малка и беззащитна, като че ли силите й я бяха напуснали. Чувстваше се напълно обгърната от неуморимата му енергия и жизненост.

— Присвий колене и скачай — нареди Джейк.

Тя автоматично се подчини.

Предишното усещане за ръцете му около кръста й бе нищо в сравнение със зашеметяващата вълна, която обля тялото й, когато тези ръце я вдигнаха и я положиха на гърба на коня. Не можеше да запази равновесие и нямаше за какво да се хване, затова Изабел очакваше да падне от другата страна. Но ръцете на Джейк я държаха като стоманени въжета.

— Хвани се за гривата му и прехвърли крака си от другата страна.

Изабел успя да направи това точно когато Джейк с лекота яхна коня зад нея.

— Да тръгваме.

Изабел не се изплаши от тръскането, когато конят се впусна в лек галоп. Не я интересуваше много дали ще падне, въпреки че бе сигурна, че ще полети с главата напред в най-близкия кактус. Цялото й същество бе разтърсено от допира на тялото на Джейк зад гърба й, от ръцете му, които я придържаха да не падне, от натиска на бедрата му, притиснати плътно към нейните.

Изведнъж я обзе паника, неистов страх и непреодолима нужда да разкъса прегръдката. Дори когато Хенри я нападна, не бе притисната толкова плътно към мъжко мускулесто тяло.

И въпреки това, докато яздеше пред Джейк, притисната в прегръдката му, едно ново чувство се разля като пенливо вино във вените й. То имаше някакъв горчиво-сладък привкус на очакване. Изабел се опита да го отблъсне, но въпреки това чувството не си отиваше, а я обземаше цялата. То я караше да се облегне изцяло на Джейк, подхранваше се от допира с него, разгаряше се от чувственото триене на телата им в такт със стъпките на коня. Обливаха я топли вълни, а в същото време желанието нарастваше у нея, отнемайки постепенно силата от тялото и крайниците й. Изабел почувства, че е започнала да губи и разума си.

За пръв път се сблъскваше със силата на истинско физическо желание. Нямаше съмнение, че именно това изпитваше към Джейк. Изабел желаеше Джейк, желаеше го отчаяно. Това откритие я шокира. Нищо от предишните й чувства към Джейк — това, че го харесваше, че той я привличаше, че обичаше да бъде близо до него, да бъде докосвана от него — нищо не я бе подготвило за изумителната сила на страстта й към него. Това я озадачаваше и плашеше до смърт.

За нейно голямо облекчение Джейк настигна момчетата, преди напълно да си бе изгубила ума.

— Мога ли да дойда утре пак? — попита Уил.

— И аз — обади се Пит.

— Ще видим — отвърна Джейк. — Един като изяви желание, всички тръгвате след него, а това невинаги е добре.

— А мога ли да присъствам и аз при събирането на животните? — отново попита Уил.

Изабел се разтревожи, страхувайки се, че Джейк, който, изглежда, не виждаше тук опасност за никого другиго, освен за нея, ще позволи на Уил да отиде с него.

— Все още не. Преди това имаш нужда от няколко урока по езда.

— Но аз вече знам как да яздя — възпротиви се Уил. — Аз…

— Спомняш ли си какво ти казах по-рано? — отсече Джейк.

— Да — призна Уил, като сведе очи.

— Не го забравяй.

Изабел никога не бе предполагала, че Джейк е благословен с огромно търпение. Изненада се, че досега не бе избухнал. Очакваше да последва неловка тишина, но Уил продължи да бъбри за всички неща, които би могъл да направи, и какво ще се научи скоро да върши. Пит се чувстваше длъжен да му отвърне със същото.

— Дай им една седмица — обади се Чет с весела нотка в гласа. — И току-виж станали готови сами да отведат цялото стадо в Ню Мексико.

Уил не изглеждаше ни най-малко притеснен. Напротив, продължи да засипва Джейк с въпроси, докато стигнаха ранчото.

Преди още да се усетят, пътуването приключи. Изабел с тревога почувства как цялата топлина и сила на тялото на Джейк я напуска, след като слезе на земята. Напрежението в нея намаля, желанието се притъпи, но не изпита очакваното облекчение. Почувства се някак ограбена. Джейк я прихвана за кръста и я свали от коня.

Но не я пусна. Продължи да държи ръцете си на кръста й и да я притиска към себе си. Беше невъзможно да не чувства топлината на тялото му, силата на мускулите му и слабостта в коленете си. Изабел едва се удържа да не обвие ръце около врата му и да не притисне тялото си към неговото.

— Можеш ли да се държиш на краката си? — попита той.

— Да.

— Кракът боли ли те, когато стъпиш на него?

— Не. Ако го пазя достатъчно, докато приготвям вечерята, сигурна съм, че до сутринта ще се чувствам съвсем добре.

— Сигурна ли си?

Изабел се изкуши да му каже, че не може да чака толкова дълго. Че бе изминало прекалено много време, откакто някой се е интересувал как се чувства. Но трябваше да добави, че това си е нейна работа, нейна работа беше и да сготви.

Той беше прав. Веднъж, след като тръгнеха на път, никой нямаше да изпълнява нейните задължения. Тя трябваше да си върши работата. Знаеше, че Джейк ще постъпи точно така. Още повече, беше говорила с него за добрия пример. Сега беше неин ред.

— Мат е изтощен — каза тя. — Цял ден е бил на седлото, освен това трябва да се погрижи за коня и амуницията му.

— Сигурен съм, че няма да има нищо против, ако тази вечер някой друг се погрижи за коня му.

— Когато разпредели работата за това пътуване, имаше ли предвид момчетата да се измъкват от задължения, когато могат?

— Не, но…

— Готвенето е моя работа. Не очаквам някой да я свърши вместо мен.

Изабел направи две крачки. С Джейк бе трудно да се говори особено когато трябваше да си изкълчи врата, за да го погледне в очите.

— Сега по-добре да се заемам със задачите си. Не искам след това да ме обвиняваш, че те откъсвам от работата ти.

Тя се отдалечи, решена да не куца, дори и ако болката бе непоносима. Когато стъпи върху един от безбройните камъни, които покриваха земята, болката едва не я уби. Но Изабел бързо възстанови равновесието си и продължи.

— Брет! — извика тя, когато наближи изгасналия огън. — Имам нужда от вода и дърва. Веднага!

* * *

— Глезенът още ли те боли?

Изабел вече бе раздала порциите на момчетата. Взе своята чиния и седна. Джейк се изправи и се доближи до нея, преди още да бе успяла да преглътне първата хапка.

— Не — излъга тя, но въпросът му почти я накара да се разплаче.

Откакто почина леля Деидре, никой не се бе интересувал как се чувства. Повечето пъти хората дори не се преструваха, че тя ги интересува. Беше си мислила, че вече е привикнала. Опитала се бе. Не разбираше защо с Джейк е различно. А Изабел не искаше да бъде.

— Докато готвеше, се спъна няколко пъти.

Изабел си каза, че няма причина да бъде толкова доволна, че той я бе наблюдавал. Ако сърцето й ускори малко ритъма си, ако се чувстваше малко замаяна, то бе от дима, който бе вдишала, докато бе разпалвала огъня и бе готвила.

— Земята тук е камениста. Всички се спъват.

— През останалата вечер трябва да си почиваш. Нека Уил и Пит да почистят.

— Така и смятам да направя.

Той седна до нея и започна да се храни с настървение. Очевидно не му правеше впечатление, че бобът е станал почти на каша, а беконът е твърд.

— Момчетата все още са слаби и с недоразвити мускули — каза той. — Но един месец на седлото ще поправи това.

Очевидно той вече бе престанал да се тревожи за глезена й. Изабел се радваше, че момчетата се справяха по-добре, отколкото бе очаквала, но точно сега не искаше да говорят за тях. Беше изморена, глезенът я болеше, едва успяваше да яде храната, която сама беше сготвила, и страшно й беше омръзнало винаги да мисли за някого другиго.

И все пак, нямаше избор. Момчетата бяха причината да са заедно. Без тях, тя никога нямаше да се върне в ранчото му. И със сигурност нямаше да се съгласи да тръгне за Ню Мексико.

— Много ще се радвам, ако ги научиш на всичко, преди да пристигнем в Санта Фе — каза тя, опитвайки се да скрие раздразнението си от факта, че Джейк бе изгубил интерес към нея. — Важно е те да могат да си намерят работа.

— А какво ще правиш с по-малките? Те не могат да бъдат наети като каубои.

— Не знам.

— Можеш да ги върнеш в Остин. Брет е малко поизрасъл, но Уил и Пит са достатъчно малки, за да…

— Не.

— Не можеш сама да се грижиш за тях.

— Ще измисля нещо.

Изабел искаше той да си тръгне. Не искаше да се опитва да направи някой друг щастлив, когато самата тя не беше щастлива. Искаше да остане сама, за да си даде съчувствието и съжалението, които никой друг не можеше да й даде. Нямаше да й е нужно много време. Глезенът й щеше да се оправи след ден-два.

Но причината не беше в глезена. Чувстваше се потисната и необичана от никого. Не й се случваше често, но от време на време самотата я обземаше с цялата си мощ. Обикновено успяваше да се убеди, че това всъщност не е важно, но днес не беше така. Ако утре й се случеше нещо, никой нямаше да си спомня за нея. А това бе трудно да се приеме.

— Защо тази вечер не спиш в къщата?

— Какво? — бе изпуснала нишката на разговора им.

— Можеш да спиш тази вечер в къщата. Там ще ти е по-удобно, отколкото във фургона.

— Не, благодаря. Всичко ще е наред.

— Можеш да се нараниш, като се качваш и слизаш.

— Безпокоиш се, че няма да мога да направя закуската утре сутринта?

— Безпокоя се за това, че можеш наистина да си изкълчиш глезена. В такъв случай ще съм принуден да те оставя тук. Не мога да се справя сам с всичките тези момчета.

Е, предположи тя, в известен смисъл той наистина се интересува.

— Още повече, за теб не е подходящо да спиш навън. Жена като теб заслужава къща с дървен под и завеси на прозорците.

Изабел не бе сигурна дали той й прави комплимент, или я обижда.

— Да не би да се опитваш да ми кажеш, че нямам никаква работа с вас в онова пътуване до Ню Мексико?

— Това, което искам да ти кажа, е, че не желая отново да се нараниш.

Той наистина изглеждаше разстроен. Изабел се почувства по-добре.

— Благодаря. С удоволствие приемам предложението ти.

Той изглеждаше толкова изненадан, че тя едва не се разсмя. След това Изабел се изправи на крака. Чувстваше се много, много по-добре. Все пак тази нощ щеше хубаво да се наспи.

 

 

Джейк не изпитваше никакво желание да се връща отново в лагера. Знаеше, че не трябва да оставя стадото без надзор през нощта, но не можеше спокойно да остави Изабел, която нямаше кой да защитава, освен куп невъоръжени момчета. Можеше да им даде един револвер, но не знаеше кое момче стреля най-добре, на кое момче можеше да се довери, че проявява достатъчно благоразумие, докато разбере по какво или кого стреля, което нямаше да си помисли веднага за бягство, след като е получило кон и оръжие.

Изабел и сираците й му даваха възможност да спаси ранчото си, но от друга страна, усложняваха неимоверно живота му. Сега беше по-зле и от армията. В армията поне му даваха храна и оръжие. Тук от него се очакваше да осигурява всичко.

Е, добре, утре щеше да изпрати някои от момчетата да спят в лагера. Дотогава стадото просто само трябваше да се погрижи за себе си.

 

 

Изабел се почувства извънредно доволна, когато се събуди малко преди зазоряване. Облече се бързо и излезе, за да събуди Брет. Тревата беше натежала от утринната роса. Докато приготви всичко необходимо за закуска, краката й бяха мокри. Наистина имаше нужда от нови обувки.

Момчетата се бяха разпръснали наоколо в импровизирания лагер и спяха дълбоко. Изабел с облекчение забеляза, че те се бяха завили презглава с одеялата. Предположи, че Джейк ги бе накарал да го сторят.

След това се зае да приготви кафето. Най-накрая разполагаше с тридневна утайка. Изабел не можеше да си представи защо някой би искал такова кафе, но нямаше нищо против да го прави, стига Джейк да не изискваше от нея да го пие.

Докато кафето завираше, тя взе една голяма тенджера и започна да удря по нея с най-голямата метална лъжица, която можеше да намери. Шумът беше оглушителен.

— Закуската ще стане след няколко минути — извика тя. — Имате време само да си обуете обувките и да си измиете лицата.

— На кого му е притрябвало чисто лице, за да яде? — чу се сънен глас.

Изабел бе смаяна, когато разбра, че гласът принадлежи на Джейк.