Лей Грийнууд
Джейк (25)

Глава 24

Беше като лош сън. Всичко се движеше като на забавен каданс. Изабел не можеше да допусне, че Джейк беше мъртъв. Бе успяла да съхрани надеждите си, защото противното означаваше да се предаде. Джейк никога не би се предал. Той не би искал това от нея, а сега беше мъртъв, оставяше я сама с момчетата и любовта, която щеше да запази като неразцъфнала цветна пъпка.

Момчетата положиха Джейк на земята и отстъпиха назад. Сега показваха привързаността си към него много по-открито, отколкото когато се бе опитал да ги научи да се самоуважават.

Уил се разплака.

Джейк изглеждаше съвсем неподвижен. А винаги е бил толкова жизнен, така пълен с енергия. Момчетата бяха поставили тялото му под някакъв странен ъгъл. Не трябваше да бъде така. Тя не можеше да го остави да лежи по този начин. Коленичи до него.

— Изабел, недей…

— Само ще го преместя. Така изглежда толкова странно.

Невъзможно бе всичко, което бе обичала, изведнъж да си отиде. Да изчезне, сякаш никога не го е имало. Как можеше нещо толкова силно да изчезне? А трябваше да просъществува по-дълго дори от планински гранит. Болката щеше да съществува до края на живота й.

Взе в ръцете си главата на Джейк. Кожата на лицето му все още бе топла и мека.

— Някой да донесе одеялото му от фургона — рече тя и скръсти ръцете му върху гърдите. — Не мога да го оставя така.

Не знаеше кой донесе одеялото или кой й помогна да го покрие. Всичко, освен лицето. Искаше да го погледне за последен път. Една последна целувка. Знаеше, че не бива, но вече не я бе грижа. Наведе се и докосна устните му със своите. Бяха сухи и напукани, но топлият му дъх я опари по бузата.

Изабел се вцепени. Страхуваше се, че започва да си въобразява. Но когато усети топлата ласка за втори път, разбра, че не бе илюзия. Веднага скочи на крака.

— Той е жив! Докарайте фургона. Трябва да намерим лекар!

— Изабел, ти си разстроена. Защо не седнеш? Аз ще…

— Не съм луда, Уорд. Той е жив! Усетих дъха му върху бузата си. Два пъти.

Уорд се поколеба за миг и се наведе над Джейк. После вдигна поглед.

— В него наистина има само искрица живот.

— Бързо! Трябва да…

— Няма да оцелее до Санта Фе. Къде го улучиха? — попита той Бък.

— В гърба.

Уорд обърна Джейк. На ризата му се виждаше малка дупка. Уорд извади джобното си ножче и разряза ризата.

— Нуждая се от малко светлина — рече той. — Имате ли фенер?

— Във фургона е — отвърна Изабел.

— Донесете го.

— Той се нуждае от лекар — настоя Изабел.

— Ще се наложи да се задоволи с това, което можем да направим за него — отвърна Уорд, а Брет запали фенера с главня от огъня и му го подаде. — Дръж го така, че да виждам. По-високо. Малко по-наляво.

Никой не продума, докато Уорд оглеждаше раната.

— Куршумът би трябвало да излезе. Не зная дали това ще го спаси, но иначе със сигурност ще умре.

— Нуждае се от лекар.

— Вече има един — каза Уорд.

 

 

— А къде си се научил да правиш това? — попита Изабел.

Уорд бе извадил куршума. Бяха направили легло от борови иглички и одеяла, за да може Джейк да се чувства колкото бе възможно по-удобно. Изабел се приготвяше да будува до него през нощта, Чет разпредели постовете. Никое от момчетата не спеше. Те стояха близо до Джейк, гледаха и чакаха.

— Бях хирург през войната, която младите войници обикновено наричаха войната на северната агресия.

— Трябва да си бил много добър.

— Всички бяхме, или трябваше да станем. Имахме много работа.

— Но защо…

— Израснах като закърмен с идеали син на богат земевладелец. Исках да постигна в живота си много повече от това да отглеждам крави. Медицината изглеждаше идеалното разрешение. После дойде войната и аз осъзнах, че не съм имал и най-малка представа, какво означава да бъдеш лекар. Намразих го.

— Но защо скиташ из Тексас?

Уорд се разсмя, но Изабел се съмняваше, че му бе весело.

— Искаш да чуеш тъжната история за смъртта на моя идеализъм? Може би и това ще стане един ден. Самият аз все още не съм се научил да живея с това, а да го споделя ми е невъзможно. Да речем, че се влюбих в неподходяща жена.

— Не исках да любопитствам. Просто се чудех…

— Всеки би се чудил. — Той стана и се протегна. — Уморен съм. Мисля да отида да си легна. Кракът ми все още не е достатъчно здрав за езда като днешната.

Изабел го погледна, изглеждаше по-скоро разтревожен, отколкото изтощен.

— Благодаря ти.

— Просто извадих куршума. Трябва да изчакаме и видим дали Джейк ще успее сам да се спаси.

— Ще успее, сигурна съм.

— Възнамеряваш ли да му кажеш, че го обичаш?

— Не знам. Не съм сигурна, че съм подходяща жена за него.

— Глупости!

— Той не иска да се жени.

— Може да си е променил решението.

Тя не отговори. Невъзможно бе да опише обърканите си чувства. Чет й бе разказал как Джейк бе пожертвал стадото, за да защити момчетата. Вече нямаше съмнение, че той е загрижен за тях, че не иска да ги използва или да поставя печалбата над тяхната сигурност. Засрами се, че се е съмнявала някога в него. Трябваше отдавна да разбере. Изабел смяташе, че той бе чудесен. Щеше да бъде идеалният баща за всички тези момчета. Е, може би не точно баща. Някои от тях бяха твърде големи, но не би могла да се сети за никой друг, който да им подаде ръка и да им помогне да възмъжеят. Отчаяно искаше да бъде до него. Бе започнала да обича тези момчета. Знаеше, че някои от тях никога няма да отвърнат на чувствата й. Въобще не беше сигурна, че Зийк щеше някога да се научи дори да я харесва, но те се нуждаеха от майка толкова, колкото и от баща. Изабел не можеше да си представи, че щеше да позволи друга жена да заеме това място. Ето това затваряше кръга. Джейк не искаше да се жени, а и да искаше, тя не бе подходящата съпруга за него.

— Това не променя нещата — каза Изабел. — Всичко зависеше от това, дали Джейк ще може да продаде стадото. А сега той няма нищо. И няма да се ожени.

— Ти би ли се омъжила за него?

— Да.

— Кажи му го.

— Нищо не разбираш.

— Не, не разбирам. Сигурно затова обърках и собствения си живот. Не съм аз човекът, който трябва да дава съвети.

— Аз не се справих по-добре.

 

 

Чет дойде и седна до Изабел.

— Как е?

— Все същото.

— Какво ще се случи с нас?

— Не зная.

— Джейк е разорен, нали?

— Да.

— И няма никакви пари?

— Не. Всичко, което имаше, бе стадото.

— Възнамеряваше ли с тези пари да купи ранчо?

— Не беше решил. Мисля, че се опитваше да разбере кое щеше да е най-добро за вас, момчета.

— Уил постоянно говори, че Джейк щял да ни осинови. Мислиш ли, че би го направил?

— Не знам. Но щеше да се погрижи за вас.

— А без пари не би могъл, нали?

— Агенцията няма да му позволи.

Чет се изправи.

— Тук ли ще стоиш цяла нощ?

— Да.

— Добре.

Той се обърна и си отиде.

 

 

Джейк се чувстваше така, сякаш плуваше в море от болка. Тя пулсираше в гърдите му и всички останали части на тялото му. Независимо от усилията, които полагаше, не успя да помръдне. Крайниците му тежаха, сякаш към тях бяха привързани камъни. Чувстваше, че се задушава. Беше трудно дори да си поеме дъх, но продължаваше да се бори. Трябваше да стигне закъдето беше тръгнал. Не знаеше точно къде, не знаеше точно какво трябва да направи, просто трябваше да се добере до там. Това бе по-важно от болката.

Чудеше се къде беше сега, дали бе сам. Защо не можеше да се движи? От време на време му се струваше, че вижда нечие лице. Опита се да каже нещо, но не успя. Не знаеше дали му се е сторило, че някой се опитваше да му каже нещо. Сигурно валеше. Почувства капки вода върху кожата си. Можеше да чуе как си поемаше дъх и как въздухът навлизаше в дробовете му, те хриптяха и звукът отекваше в ушите му, но въобще не го бе грижа. Докато чуваше този звук, бе сигурен, че е жив.

 

 

През цялата нощ и на следващия ден Изабел не се отдели от Джейк, дори не сготви. Той гореше заради треската. Уорд се опита да й вдъхне увереност, да я убеди, че това бе нормално. Знаеше, че е така. Също така знаеше, че ако треската не премине, той ще умре. Накара Уил и Дрю постоянно да носят студена вода. Непрекъснато го миеше от кръста нагоре. Уорд го проверяваше от време на време, но състоянието на Джейк не се промени.

Изабел бе загрижена за момчетата. Когато не ги гледаше, те се събираха до фургона. Тревожеше я това, че всеки път, когато Уорд се приближаваше до тях, те утихваха. Знаеше, че замислят нещо, но сега не можеше да се занимава с това. Мислеше само за Джейк.

Температурата му спадна късно следобед. По-късно той отвори очи.

— Не мърдай — предупреди го тя, когато се опита да се обърне. — Прострелян си в гърба.

Отне му минута да осмисли думите й.

— А момчетата?

— Добре са.

— Бък?

— Отървал се е без драскотина.

Изглеждаше доволен.

— А стадото?

— Изгубено е.

Можеше да види как той изведнъж отпадна. Миг по-късно затвори очи и отново изпадна в безсъзнание.

— Той е добре — увери я Уорд. — Това е начинът, по който тялото му си осигурява нужната почивка.

Изабел се молеше Уорд да е прав.

 

 

Изабел бе сигурна, че нещо ставаше. Всички момчета се бяха събрали пред нея. Изглеждаха много тъжни. За момент се изплаши, че бяха дошли да й съобщят, че я напускат, но бързо отхвърли тази мисъл. Те нямаше къде да отидат.

— Уорд каза, че Джейк ще се оправи — рече Чет.

— Ще мине известно време, преди да е в състояние отново да язди, но ще се оправи.

— Отиваме да си върнем стадото.

— Не може да направите това. Твърде опасно е. Почакайте, докато Джейк се оправи.

— Обсъдихме това — каза Чет. — Ако изчакаме, те ще имат достатъчно време да откарат стадото в Мексико и да го продадат.

— Онова копеле ни последва заради мен — рече Зийк. — Няма да позволя Джейк да бъде ограбен от банда миризливи скунксове.

— Но вие сте все още деца — отбеляза Уорд. — Не знаете какво да правите.

— Изработили сме план — каза Чет.

— Сигурен съм, че е така, но не мога да ви пусна.

— Не можеш да ни спреш.

— Аз…

Възражението на Уорд замря на устните му. Всички момчета държаха в ръцете си пушки и всички те бяха насочени към него.

— Вие оставате тук с Джейк — рече Чет.

— Не може да направите това — възрази Изабел. — Уил и Дрю са още деца.

— Обсъдили сме и това, отиваме всички — отвърна Чет.

Изабел осъзна, че нямаше полза да спори. Спомни си изражението на Чет, когато бе притиснал Зийк на земята. Нямаше да успее да го накара да промени решението си.

— Бъдете внимателни — каза тя. — Не бих могла да понеса нещо да се случи с някой от вас.

— Имаме план — повтори Чет.

— Идвам с вас — предложи Уорд.

— Не. Някой трябва да остане тук. Гласувахме и избрахме теб.

— Аз нямам ли думата?

— Не. Твоята работа ще бъде да не позволиш да се случи нещо с Джейк и мис Дейвънпорт.

Уорд се учудваше колко сериозно се отнасяше Чет към ролята си на водач.

— Ще направя каквото мога.

Момчетата не казаха нищо повече, мълчаливо яхнаха конете си и потеглиха. Изабел се молеше да се върнат живи и здрави. Радваше се, че оценяваха това, което Джейк се бе опитал да направи за тях. Искаше й се само да бяха намерили друг начин да го покажат.

— Наистина ли ще последват стадото? — попита Уорд, като се взираше в Изабел.

— Така и не успях да опозная напълно тези момчета — отвърна Изабел, впила поглед в мрака, който погълна момчетата, които вече бе започнала да възприема като свое семейство. — Нито едно от тях. Мислех, че са просто деца. А сега отиват да се разправят с мъже, които са крадци, ако не и убийци.

— Все още мога да се опитам да ги спра.

— Щеше ми се да ги задържа. Джейк би казал, че трябва да ги пусна. Би казал, че трябва да направят нещо заради собственото си самоуважение.

— Дори на възрастта на Дрю и Уил?

— Странно, нали? Ако бяхме в Савана, Уил щеше да е вече в леглото, сестрата щеше да го завие, играчките щяха да бъдат прибрани, а книжката с картинки щеше да е на полицата. Дори Мат отдавна щеше да се е прибрал у дома. А ето, че сега им позволих да потънат в нощта, за да се срещнат с въоръжени мъже.

— Тук не е Савана.

— Понякога си мисля, че бих дала всичко, за да се върна там, където за мен животът е достатъчно ясен.

— Ами Джейк? Той ще може ли да живее там?

Тя сведе очи и погледна лицето, което й бе станало толкова скъпо.

— Би могъл да опита, но това ще му разбие сърцето.

— Мисля, че го подценяваш.

Но тя познаваше Джейк много повече от Уорд. Джейк би опитал, но нямаше да бъде същият човек, в когото се бе влюбила така отчаяно, въпреки здравия разум и законите на обществото, в което беше отрасла. Той се нуждаеше от свобода, дори ако това означаваше индианци, крадци, и нощи, прекарани на колене в молитви той да не умре.

— Не. Просто зная, че мъж като Джейк може да се роди и живее само в сурова земя като Тексас.

 

 

Джейк се събуди отново около полунощ.

— Изглежда, че ще оживея — каза той с отпаднал глас.

— И на мен така ми се струва — отвърна Изабел, като се надяваше той да не бе доловил потрепването в гласа й.

— Този куршум можеше да ме убие.

— Щеше, ако Уорд не го бе извадил. Знаеше ли, че е лекар?

— О!

Изабел предполагаше, че в момента Джейк се интересуваше само от това, че бе жив. А за нея беше важно. Това бе причината Джейк да е още жив.

— Как приеха момчетата загубата на стадото?

— Не много добре.

— Кажи им, че това не е краят. В ранчото има още много крави.

Джейк трябваше да си почине. Силите му го напускаха.

— Ще им кажа. А сега заспивай. Трябва да пазиш силите си и да оздравееш.

— Ще останеш ли с мен?

— Да.

Той се усмихна и затвори очи.

 

 

Чет наблюдаваше двамата мъже, които спореха до лагерния огън. Третият лежеше малко по-нататък. Не можеше да определи дали беше болен, или ранен. Стенеше от болка, но те не му обръщаха никакво внимание. Един изстрел му бе помогнал да намери лагера толкова бързо.

— Отивам сам — каза на Ястреб и Люк, които стояха до него. — Ще им дам шанс да се предадат.

— Толкова добре ли стреляш? — попита Ястреб.

— Да, той е добър — увери го Люк.

— Защо не са оставили някого при стадото? — зачуди се Зийк.

— Сигурно са си мислили, че щом досега не сме ги последвали, няма да го направим — каза Чет. — Помогнете на Шон да се погрижи за хлапетата и за стадото.

— Бък и Мат му помагат.

— Трябва да дойда и аз — възрази Ястреб. — Движа се съвсем безшумно.

— Аз искам да ме чуят — рече Чет. — Да им дам шанс.

Но се надяваше да го проиграят. Те бяха същите негодници като онези, които застреляха баща му в гръб. Бяха се опитали да убият Бък и почти бяха успели с Джейк. Заслужаваха да умрат.

Също като мъжете, които убиха баща му.

Чет започна шумно да си проправя път през храстите. Мъжете все още седяха, когато излезе на открито, но ръцете им бяха близо до пушките. Очевидно се успокоиха, когато видяха Чет.

— Накъде си се запътил толкова късно, момче? — попита единият от тях, усмихна се и намигна на събеседника си. — Да не си се загубил в тъмното?

— Дойдох за говедата ни — отвърна Чет.

Мъжете моментално застанаха нащрек.

— Вашите говеда?

— Да, моите и на другите деца. Вие застреляхте Джейк. Сега те са наши.

— Махай се оттук, преди да сме те застреляли — каза крадецът с мустаците.

— Между дърветата ей там има две момчета, чиито пушки са насочени срещу вас. Или ще оставите оръжието и ще се махнете, или ще умрете на място.

Мъжът с мустаците се разсмя.

— Ще ни убиете?

— Да.

— И как?

— Някога чувал ли си за Лейси Атмор? Той ме научи да улучвам центъра на карта за игра още преди да навърша шест години.

— Лейси Атмор е мъртъв — отвърна объркан мъжът.

— Както и човекът, който го застреля в гръб.

— Виж момче, ние не искаме…

— Или оставете пушките, или стреляйте. Имате десет секунди.

— Нека обсъдим това.

— Нямам си вземане-даване с измамници, крадци и страхливци. А вие сте и трите едновременно.

— Ти, малък, нахален, кучи син, аз ще…

— Цели се!

— Дяволски си прав, че ще се прицеля.

Разнесоха се множество изстрели. Мъжът с мустаците се взираше в Чет, а пушката падна от ръката му.

— Кой си ти, момче?

— Аз съм синът на Лейси Атмор. Той те чака в ада!

Останалите се спуснаха по хълма. Нощния ястреб огледа телата.

— Всички са мъртви.

— А третият? — попита Чет.

— Това е Рупърт Рейсън — каза Зийк. — Прострелян е, но не е мъртъв. Хайде да го убием.

— Не. Искам да узная защо се е опитал да убие Бък.

— Защото той би Пери Холстед до смърт — каза Бък и излезе измежду боровете. — Видя ме, когато открих тялото. Затова трябваше да избягам.

 

 

Момчетата се върнаха малко след зазоряване. Доведоха стадото и Рупърт Рейсън.

— Как го направихте? — попита изумен Уорд.

— Бяха останали само трима — обясни Чет. — Бяха простреляли този.

— Исках да го убия — каза Зийк. — Но Чет не ми позволи.

Уорд коленичи до мъжа, който беше в безсъзнание.

— Можеш само да го погледнеш, но не и да му помагаш — каза Зийк.

— Не можете да го оставите да умре — рече Изабел.

— И ти щеше да можеш, ако ти беше сторил това, което стори на мен.

Изабел не знаеше какво да каже, но трябваше да накара тези момчета да разберат, че убийството не бе отговор на всеки въпрос. Но как да ги убеди, когато мъжът се бе опитал да ги убие? Джейк щеше да знае какво да каже.

— Но какво правеше той с крадците?

— Наел ги е да откраднат стадото като прикритие, за да ме убие — каза Бък. — Но когато се добраха до стадото, вече нямаха нужда от него. Простреляли са го и са го оставили да умре.

— Той се опита да убие Джейк — отбеляза Чет. — Трябва да умре.

— Ще умре — отвърна Уорд. — Нищо не мога да направя за него.

— Но защо е искал да убие Бък? — попита Изабел.

— Двамата работехме за него — каза Зийк. — Аз и Пери Холстед. Пери не беше много силен. Не можеше да работи много. Мистър Рейсън го биеше повече отколкото мен. Една нощ измъкна Пери от леглото и го повлече навън. Пери никога не се върна. Мистър Рейсън каза, че е избягал.

— Но не избяга — каза Бък. — На другия ден видях едно куче да рине земята, откъдето се подаваше една ръка. Беше на Пери. Рупърт ме видя. Беше, когато избягах.

— Трябваше да ми кажеш — каза Изабел.

— Страхувах се, че няма да ми повярваш.

Изабел не беше сигурна, че тогава щеше да му повярва. Макар че знаеше какво бяха сторили фермерите на Бък, щеше да й бъде трудно да приеме, че някой можеше да пребие едно момче до смърт и после да се опита да убие друго, за да прикрие мръсното си дело. Още по-трудно й бе да разбере непобедимата воля на тези момчета. Въобще не изпитваха необходимост да прощават. Един мъж бе подготвил убийство, други двама му бяха помагали и всички те се бяха опитали да крадат коне и крави. Следователно трябваше да умрат. Всяка друга присъда беше малко възмездие за тях.

— Трябваше да кажеш на Джейк — каза Изабел. — Той щеше да ти повярва.

Джейк не беше заслепен от вяра в добротата на всички хора. Но Изабел вярваше, че у всички момчета има доброта. Знаеше, че и Джейк вярваше в това. Едва не изгуби живота си, за да ги защити. Сигурна бе, че у тях се криеше благородство, а също и прошка. Никога нямаше да бъде майка за повечето от тях. Те бяха преодолели тази нужда. Но точно там, в този момент, тя се закле да ги научи да обичат и да прощават. Защото, докато не се научеха да прощават, нямаше да могат да обичат и да ценят обичта на другите.

* * *

Уил тичаше толкова бързо, че почти връхлетя върху Джейк.

— Ей, ти! — извика Уорд. — Можеш сериозно да нараниш пациента ми. Ще бъде сериозен удар върху репутацията ми, ако умре точно сега.

— Тя е момиче! — извика Уил, без да чува Уорд. Започна да дърпа ръкава на Джейк, за да бъде сигурен, че ще му обърнат внимание.

— Трябва да се отървеш от нея. Не искаме момичета тук.

Джейк отвори очи. Бе задрямал под сянката на огромен дъб. Пред погледа му се простираше гледка към долината. Някъде в далечината ромолеше поток.

— Мислех си, че харесваш Изабел — каза Джейк.

— Не говоря за мис Дейвънпорт, а за Дрю.

— Какво е направил?

— Той не е той, а тя.

Уил бе събудил Джейк от леката дрямка. Още не можеше да се осъзнае. Нужно му беше време, за да може да следи нишката на разговора.

— Добре. Започни отначало и не викай.

В главата му звъняха камбани. Уил тежко се отпусна на земята до него.

— Дрю е момиче. Чет каза, че я е видял.

Джейк обърна поглед към Уорд, който внимателно изучаваше навиците на колония мравки, които се опитваха да приберат трохите от хляба в своя мравуняк.

— Какво знаеш за това?

— Повече, отколкото съм ти казал.

— Така изглежда.

— Тя не иска никой да знае — призна Уорд и въздъхна, без да се чувства виновен. — Като че ли така беше най-добре. Нямаше да възникват въпроси относно пътуването й с мен или с теб и момчетата.

— А какво ще правим сега, когато тайната се разкри?

— Не знам. Разчитам на Изабел.

Изабел и Люк се приближаваха заедно с Чет и Пит.

— Не мисля, че можеш да ги накараш да се закълнат да пазят тайна — каза Уорд, но в гласа, му имаше надежда.

— Трябва да отрежем езика на Пит.

Дрю не можеше да чака и да не огласи позицията си.

— Няма да се махна! — настоя тя и застана точно пред Джейк. — Мога да яздя също толкова добре, колкото всеки един от тях.

— Но ти си момиче! — каза Уил, сякаш това бе някаква неизлечима болест.

— Не искам да бъда момиче — отвърна Дрю. — И няма да бъда!

— Как ти е истинското име? — попита Джейк.

— Казах ти, името ми е Дрю.

— Кръщелното ти име — уточни Изабел.

Дрю наведе глава.

— Друзила. — Тя вдигна глава и погледна към Уил и Пит. — Ще размажа всеки, който ме нарече така.

— Дрю е чудесно име — каза Изабел. — Но трябва да решим какво ще правим с теб тук.

Дрю заби юмрук в стомаха на Чет. Той се опита да не покаже, че го е заболяло, но това му коства сериозно усилие.

— Нямаше да се налага да решавате, ако мистър Дълъг нос си бе гледал работата — отвърна Дрю.

— Помислих си, че си се наранила — каза Чет. — Цялата беше в кръв — обърна се към Джейк. — Мислех, че умира.

Джейк се смути. Уорд само се усмихна.

— За пръв път? — Въпросът му бе отправен към Изабел.

Тя кимна.

— Дрю бе толкова уплашена, колкото и Чет.

— Някой ще ми каже ли какво, по дяволите…

— По-късно — каза Изабел. — Първо трябва да решим какво ще правим с Дрю.

— Ще продължи ли да кърви? — попита Джейк.

— Не, поне не още един месец — отвърна Уорд, като прикри още една усмивка.

Джейк се успокои.

— Тогава се дръжте, като че ли нищо не се е случило. Дотогава ще бъдем в Санта Фе. Нейните приятели ще се погрижат за това.

— Аз нямам приятели — заяви Дрю. — Искам да ме осиновиш, както ще осиновиш Уил.

Джейк не очакваше това.

— Ти не си сираче. Имаш семейство на изток. От друга страна, не можем да вземем момиче, заедно с всички тези момчета.

— Защо не? Нали ще задържите мис Дейвънпорт?

Джейк реши, че му дойде твърде много, че бе прекалено изтощен за това. Но когато се оправеше, щеше да насини окото на Уорд заради тази бъркотия.

— Джейк няма да ме задържи — каза Изабел.

— Уил каза, че ще се жените.

— Това не го решава Уил.

— Е, ще се жените ли?

Изабел погледна към Джейк. Той предпочете да не отговори и само сви рамене.

— Не сме го обсъждали.

— Ще ме задържите ли, докато решите?

Изабел отново погледна към Джейк.

— Не виждам защо не. Когато Джейк продаде стадото, отиваме в Санта Фе. Дотогава ще сме решили.