Лей Грийнууд
Джейк (24)

Глава 23

Джейк не се сещаше за разумна причина защо инстинктите му изневеряваха. Може би твърде много мислеше за момчетата, мислеше за тях все повече и повече. Не можеше да изхвърли от ума си думите на Уил, че той и Изабел трябва да ги осиновят. Темата за брака не подлежеше на обсъждане, но той не виждаше причина момчетата да не останеха с него. Не бяха достатъчно големи, за да ги наеме като обикновени работници. Някой трябваше да се грижи за тях поне още няколко години. А той нямаше нищо против.

А може би прекалено много се притесняваше за това да закара стадото до Санта Фе. Бяха съвсем близо, имаше чувството, че ако протегне ръка, ще го достигне, но все още нещо можеше да се случи. Индианците и особено команчите се славеха с навиците си да крадат стадата пред самите стени на фортовете.

Сигурно беше заради Изабел. Без значение накъде летяха мислите му, те винаги се връщаха към нея. Водеше непрестанна битка със самия себе си. Как можеше да си мисли, че обича Изабел, когато дори самата мисъл за брак го караше да сънува кошмари? Не бе спал спокойно от седмици. Не можеше да си представи, че ще може да се наспи поне до края на живота си. Но не можеше да си представи, че докато дишаше, щеше да успее да си наложи да престане да мисли за Изабел. Душевната битка разкъсваше сърцето му на две. Преследваше го онзи сън за Изабел. Винаги бе един и същ. Бе толкова уморен, че се улови да дреме на седлото.

Мислеше си за други неща, а трябваше да се съсредоточи върху заличаването на следата си. Правеше точно това, когато първият изстрел разцепи тишината. Джейк погледна по посока на звука. Четирима мъже излязоха от горичката от борове и кедри, която се простираше по ниските хълмове от двете страни на долината, където минаваше стадото. Стреляха във въздуха и Джейк разбра, че искаха да подгонят стадото, да прогонят ездачите и да откраднат животните.

Трябваше да ги спре. Цялото му бъдеще зависеше от това стадо. Моментално в главата му нахлуха около дузина варианти как точно да стане това. Тогава видя пети мъж с пушка, който спря коня си на склона на хълма. Мъжът стреля, конят на Бък отстъпи назад, вдигна се на задните си крака и момчето падна.

Но той се опитваше да го убие!

Никое от момчетата не носеше пушка, освен Чет. Джейк не смяташе, че те имаха достатъчно опит, за да знаят как и кога да ги използват. Само той и Уорд носеха карабини, а Уорд бе останал назад с Изабел. Те нямаше да стигнат стадото преди обяд.

Джейк трябваше да спаси тези момчета сам. Имаше само един начин. Трябваше да прекара стадото между тях и крадците, но първо трябваше да свали мъжа с пушката от седлото.

Джейк изгуби няколко ценни секунди да измъкне карабината си и да отправи няколко прибързани изстрела по посока на мъжа. Не успя да го рани, но го накара да се скрие обратно сред дърветата. Несъмнено бандитът щеше да опита отново, но Джейк се надяваше да спечели достатъчно време, за да изведе момчетата от обсега на куршумите. Бързо прибра карабината си в кобура и пришпори коня си.

Когато стигна до Чет, момчето се опитваше да успокои кравите и да не им позволи да се разпръснат.

— Остави ги да тичат! — извика Джейк. — Насочи ги право към онези копелета! После вземи останалите и се връщай бързо.

— Но те ще откраднат стадото!

— Остави им го! Веднага щом стадото се впусне в бяг заведи момчетата при фургона, където са Уорд и Изабел. Провери дали Люк държи здраво конете. Без тях няма да можем да си върнем стадото.

— А ти какво ще правиш? — извика Чет.

— Бък падна.

— Няма да успееш, преди говедата да го стъпчат.

— Трябва да опитам. А сега се махай, преди да са започнали да стрелят по теб. Давай! — извика той, като видя Чет да се колебае. — Мъртъв няма да можеш да ми помогнеш да си върна стадото.

Джейк обърна коня си и се огледа, като търсеше начин да си проправи път през животните. Все още бяха спокойни, но скоро щяха да започнат своя бяг. Трябваше да стигне до Бък пръв. Един от крадците вече се доближаваше до стадото. Джейк извади карабината си и стреля по него над главите на животните. Конят на крадеца преплете крака и падна.

Джейк пришпори коня си и той затича толкова бързо, колкото му позволяваха силите. Говедата вече започваха да тичат. Можеше да си представи Бък под копитата им. Първите няколко животни го заобиколиха. Едно от тях го закачи, а останалите вероятно щяха да минат направо през него.

Трябваше да стигне там пръв.

Погледна към възвишението. Човекът с пушката се бе върнал и се готвеше да стреля.

Джейк вдигна ръка и посочи към мъжа на хълма.

— Наведи се! — извика към Бък, като се надяваше момчето да го чуе през тропота на копитата.

Бък се хвърли на земята точно преди изстрелът да изсвисти във въздуха. Едно теле, което стоеше точно до Бък, се приведе от болка, когато куршумът го докачи близо до рогата. Когато наближи Бък, Джейк забави коня си. Наведе се над седлото и протегна ръка.

— Качвай се! — извика той.

За няколко безценни секунди конят застана на място. Бък буквално изпълзя зад Джейк.

— Дръж се! — изкрещя той. — Трябва да се измъкнем от обсега на куршумите. Този приятел дяволски добре си служи с карабината.

Стадото се носеше в луд галоп и крадците го следваха, но стрелецът все още стоеше на хълма и отново се прицелваше.

— Наведи се колкото можеш по-ниско! — извика Джейк и пришпори коня си по малкия хълм към горичка от борове. — Само след миг ще се измъкнем от обсега му.

Конят на Джейк без усилие се справи със склона. За пръв път през живота си Джейк бе благодарен, че кръвта на Соутуут течеше във вените на конете от неговото хергеле. Почти бе стигнал до дърветата, когато почувства болката. Не чу изстрела. Почти бе убеден, че си въобразява. Но когато го обзе ужасна слабост, разбра, че бе улучен.

Опита се да проговори, да предупреди Бък, но макар да раздвижи устните си, не успя да продума. Пръстите му изпускаха юздите. Не можеше да се задържи на седлото. Падаше.

По дяволите, щеше да умре точно тук, посред забравената от Бога равнина на Ню Мексико. Крадците щяха да му отмъкнат стадото, а Уорд щеше да получи неговата любима. Нима затова бе оцелял през четирите години война? За да умре на някаква място, което дори не бе отбелязано на картата? В крайна сметка, армията поне щеше да му осигури прилично погребение, да сложи камък на гроба му и да изпрати оръжията му вкъщи.

По дяволите, по дяволите, по дяволите! Този път наистина обърка всичко.

 

 

Уорд разговаряше с Изабел, когато чуха изстрела.

— Защо ли стреля Джейк? — попита тя. — Как мислиш, дали нещо не е наред?

Напоследък нещата вървяха добре и Изабел почти бе забравила за възможността да се появи някаква опасност.

— Това беше изстрел от карабина — отвърна Уорд. — Сигурно е застрелял антилопа или елен. Ястие от прясно месо определено ще бъде приятно разнообразие след всичкото осолено свинско, което изядохме.

Следващите няколко изстрела от карабина заличиха всяка надежда, че Джейк ловуваше. Нещо не беше наред. Изабел стовари камшика върху гърбовете на мулетата, но Уорд веднага изтръгна юздите от ръцете й и спря животните.

— Какво правиш? — извика шокирана тя. — Трябва да намерим Джейк. Може би се нуждае от помощ.

— Нищо не можеш да направиш — отвърна Уорд. — Закарай фургона между онези дървета.

Изабел се опита да вземе юздите обратно.

— Ако си мислиш, че ще се крия, докато Джейк и момчетата са в опасност, то значи, че си нямаш и най-малка представа за мене.

— Много добре те познавам — отвърна Уорд, като продължаваше здраво да държи юздите. — Но ти пък нямаш никаква представа в каква опасност можеш да поставиш всички. Ако те хванат, всички ние трябва да се оставим в ръцете им.

Изабел отвори уста да възрази.

— Прави точно каквото ти казвам, за да се измъкнем невредими от това. Закарай фургона между онези дървета и остани там. Каквото и да чуеш, не излизай. Приготви си карабината и ако някой се появи, стреляй, докато го видиш мъртъв. Едва ли ще имаш втори шанс.

— А ти какво ще правиш?

— Отивам да намеря Джейк и момчетата. Ще ги изпратя тук. Най-добре е да приготвиш превръзки и гореща вода. Нищо чудно да има някой ранен.

Противно на желанието си, Изабел трябваше да се укрие между дърветата, но тя продължи да си повтаря, че ако я хванеха, Джейк и момчетата вероятно щяха да извършат нещо глупаво и опасно. Искаше й се да бе внимавала повече, когато Джейк се опитваше да я научи да язди и да стреля с карабина. Тогава едва ли щеше да й се налага да се крие като презрян страхливец.

Жена като нея бе безполезна за мъж като Джейк. Ако се омъжеше за него, щеше да му тежи като камък на шията.

 

 

Изабел ги видя много преди да излязат в долината, скътана между двата стръмни хълма. Не се налагаше да брои, за да установи, че някой липсва. Не след дълго видя Шон и Мат да водят по-малките. Не видя Чет и Люк. Нито пък Зийк и Нощния ястреб. Бък също го нямаше.

Не виждаше нито Уорд, нито Джейк. Откъм дърветата чу бързи стъпки и чупене на клони. По-късно видя Люк и Зийк да водят конете, скрити под короните на дърветата.

— Какво се случи? — попита тя Дрю, който пръв стигна до нея.

— Няколко души ни нападнаха в низината. Чет подкара стадото срещу тях и после се върна бързо.

— Къде е Чет? — обърна се Изабел към Шон.

— Иска да се увери, че всички са тук — обясни Мат. — Каза, че Джейк му е наредил да направи това.

— Къде е Джейк?

— Бък падна. Джейк отиде да го прибере.

— А Уорд и Ястреб?

— Уорд мина покрай нас толкова бързо, сякаш дяволът го гонеше по петите — каза Шон. — Извика ни да намерим фургона и да те защитаваме.

Изабел бе толкова отчаяна, че не обръщаше внимание на нищо. Чак сега осъзна, че Зийк се бе качил във фургона, бе намерил оръжията и ги изваждаше.

— Остави ги на мястото им — каза Изабел. — Джейк каза да не ги пипате, освен когато е тук.

— Той не е тук — отвърна Зийк, — а и не знаем дали въобще ще се върне. Не зная какво искат от нас онези бели дяволи, но съвсем не възнамерявам да стоя и да чакам да ме застрелят, докато в същото време разполагаме с тези чудесни оръжия.

— Аз също — обади се Уил и пристъпи напред да си вземе пушка.

— Не давайте оръжие на Уил — нареди Изабел. — На Пит и Дрю също. Ако останалите смятат, че могат да държат оръжие, да си вземат по един пистолет. След това направете кръг около нас. Искам да ми кажете веднага, когато чуете или видите нещо. И никой, повтарям, никои да не стреля, докато не дам разрешение.

Момчетата не казаха нищо, но явно бяха готови да изпълнят нарежданията й.

— Нуждая се от дърва и вода — каза тя на останалите. — Според Уорд сигурно има ранени. Пък и при всяко положение трябва да се приготви нещо за ядене.

— Събирайте само сухи дърва — рече Зийк. — Не трябва да има никакъв дим. Точно така ме хванаха фермерите, когато избягах.

Само след няколко минути едно от момчетата извика, защото бе видяло Чет да се приближава. Изабел отиде до края на горичката да го посрещне.

— Къде е Джейк? — попита тя.

— Отиде за Бък — отвърна Чет и се плъзна от седлото на изтощения си кон. — Каза всички ние да се съберем тук.

Изабел се опита да потисне паниката, която се надигаше в гърдите й. Беше сама насред тази пустош, където нямаше дори пътища, с тези момчета, които разчитаха на нея и нямаше ни най-малка идея какво да прави. Погледна към кръга, който бяха направили, за да я защитят, и се зачуди дали бе в състояние да направи нещо друго, освен да приеме положението.

— Какво се случи?

— Стадото бе нападнато от крадци.

— Това го зная. Защо падна Бък? Той язди много добре.

— И аз не зная — каза Чет. — На хълма имаше един мъж с карабина, който стреляше по него.

— Защо точно Бък?

— Може би защото беше на кон и представляваше лесна цел. Или може би защото си е мислил, че ако застреля Бък, няма да има кой да ги спре да откраднат стадото.

— Ястреб не яздеше ли до него?

— Да, мис, но той изчезна.

Никой не бе виждал Джейк. Никой не знаеше какво се е случило нито с Бък, нито с Ястреб, нито с Уорд.

— Дай ми пушката си — каза Изабел на Чет.

— За какво?

— Отивам да търся Джейк.

— Съжалявам, мис, но не мога да ти позволя да направиш това.

— Не можеш да ме спреш! — отвърна Изабел.

— Не ми се иска, но ще го направя.

— И аз ще му помагам — добави Зийк.

Изабел не можеше да повярва, че момчетата се държаха така с нея и щяха да я задържат против волята й. Това беше пълен абсурд. Когато им обяснеше какво възнамерява да прави, сигурно нямаше да я спират.

— Нямаме голям избор — каза Зийк. — Но няма да позволя да проиграеш всичките ни шансове, като хукнеш наоколо и започнеш да викаш по име мъжа, който е напълно в състояние сам да се погрижи за себе си.

— Не можеш да си сигурен в това.

— Ти не знаеш на какво е способен.

— Той не е тук.

— Както и някои други.

— Може да са ранени.

— Едва ли ще можем да им помогнем, ако ни застрелят.

— Не съм глупачка, Зийк. Знам…

— Нищо не знаеш! — прошепна нетърпеливо момчето. — Може би точно в този момент той си проправя път насам. Ако излезеш сега, той ще предпочете да го убият само за да спаси твоето…

— Достатъчно! — извика Чет. — В мое присъствие никой не може да говори с мис Дейвънпорт по този начин.

— Тя не разбира, че ако не ни послуша, всички ще ни убият.

— Не, наистина не разбира. А сега се извини и се връщай на мястото си.

— Няма да се извинявам на никого, който е толкова глупав, че да тръгне да търси някого, без да има ни най-малка представа къде е. По дяволите, тя дори не може да язди. А и сигурно ще се застреля, ако й дадете оръжие.

— Извини се, Зийк.

— Ще ме принудиш ли?

— Ако се наложи.

Зийк се хвърли върху Чет и двамата се затъркаляха по земята, вкопчени един в друг. За по-малко от пет секунди всички момчета се събраха в кръг около тях, започнаха да крещят и да подкрепят своя любимец.

— Тихо! — изсъска Изабел. — Да не искате всеки крадец в радиус от десет мили да разбере къде сме?

Момчетата спряха да крещят, но само Шон направи усилие да се съсредоточи. Останалите бяха напълно завладени от борбата между Чет и Зийк. Не мина много време и Чет стисна Зийк за гърлото.

— Извини се! — процеди през зъби.

Зийк с всички сили се опитваше да отхвърли Чет, но той здраво го бе притиснал към земята.

— Извини се, кучи син такъв, или ще изтръгна душата от тялото ти!

Зийк поклати глава, а Чет притисна гръкляна му още по-силно.

— Ако трябва, ще те убия. Така поне ще се грижа за един глупак по-малко.

Изабел изведнъж осъзна, че това не бе просто обикновено сбиване за премерване на силите. Чет действително мислеше онова, което бе казал. Наистина не го бе грижа.

— Спрете! — извика Изабел и се опита да издърпа Чет от Зийк.

Мат и Люк я издърпаха назад.

— Остави го — каза Люк. — Зийк си го търсеше.

— Но Чет ще го удуши!

— Зийк има избор — отвърна Люк. — Ако не иска да умре, ще трябва да се извини.

Изабел осъзна, че в крайна сметка изобщо не познава тези момчета. Чет и Люк бяха добре възпитани, а сега говореха за удушаването на Зийк като за нещо толкова маловажно като убиването на прерийна кокошка за вечеря. Зийк явно се беше предал. Изабел не успя да чуе какво каза, но Чет го пусна.

— Извинявам се — каза Зийк на Изабел, когато се изправи, а после се обърна към Чет. — Ще те убия, кучи син!

— По-добре първо погледни зад гърба си, преди да го направиш — отбеляза Люк.

Студени тръпки полазиха по гърба на Изабел. Люк беше само на тринадесет. Как можеше да говори така?

— Спрете това безумие, всички вие! Чет командва, докато се върне Джейк. Никой не бива да оспорва това негово право. Никъде няма да ходя, не и сега. Върнете се по местата си. Някой може да се е приближил до нас, докато бяхте заети да окуражавате Чет и Зийк да се избият помежду си. Засрамете се! Трябва се държим един за друг, ако искаме да стигнем здрави в Санта Фе.

Момчетата не изглеждаха засрамени.

— Мислиш ли, че е мъртъв? — попита Пит.

— Не — отвърна Изабел твърдо. — Джейк е оцелял през войната, сред индианците, фермерите и не знам какво още. Ще оцелее и сега.

— Мисля, че е мъртъв — каза Пит и се отдалечи. — Мисля, че лежи някъде целият в кръв.

Изабел не искаше да допусне, че Пит може да е прав. Джейк не беше мъртъв. Не можеше да е мъртъв! Щеше да го почувства, нали? Не може да загубиш част от себе си и да не разбереш.

— Чет каза, че конят на Бък е паднал — каза тя. — Може да е ранен, да си е счупил ръка или нещо друго. Джейк сигурно се опитва да се справи с раната, преди да го доведе при нас.

— Мъртъв е! — повтори отчаяно Пит, докато се отправяше към поста си.

 

 

Уорд се върна час по-късно. Още преди да слезе от седлото, Изабел знаеше, че не бе видял нито Джейк, нито момчетата.

— Няма и следа от тях — каза Уорд и скочи от седлото. — Да се надяваме, че където и да са, са всички заедно.

— А крадците? — попита Чет.

— Поеха след стадото. Всички, освен един.

— Ранен ли е? — попита Изабел.

— Мъртъв е.

— Това му се пада на кучия син — обади се Чет. — Видя ли онзи с карабината? Мъжът, който стоеше на хълма?

— Не.

— Трябваше да намериш Джейк — рече Изабел.

— Вече огледах навсякъде, където мислех, че може да го намеря — отвърна Уорд.

— Тогава огледай пак. Ако ти не искаш, аз ще отида. Не мога да стоя тук и да чакам, докато той може би лежи някъде ранен и се нуждае от помощта ми.

— Джейк е мъж, на когото може да се разчита. Преживял е много по-лоши неща.

— Тогава защо не се връща?

— Не знам. Ще трябва да почакаме, докато се върне, и да го попитаме.

— Ами Ястреб?

— И него не съм виждал.

Изабел се отправи към конете, но Чет застана на пътя й.

— Трябва да ме пуснеш — помоли го тя. — Трябва да потърся Джейк.

— Не.

Една дума. Кратка и неумолима.

— Седни, Изабел — нареди Уорд. — Нищо не можеш да сториш.

Тя огледа сърдитите лица около себе си, които винаги бе възприемала като детски или юношески, невинни и огрени от надежда. А сега я обграждаха като навъсени стражи. Вече не бяха приветливите момчета, които познаваше.

— Как можете да го оставите там сам? — извика отчаяно тя. — Той не би ви оставил. Сега щеше да е тук, ако не беше отишъл за Бък.

— Джейк нареди да доведа всички тук и да го чакам — настоя Чет.

— Ами ако не може да се върне сам? Ако е ранен?

— Един от нас ще го потърси — каза Уорд, — но няма да си ти.

Доброволецът беше Шон. Изабел го проследи с поглед, докато той се качи на седлото и препусна. После се замисли какво можеше да свърши. Ако трябваше само да седи, да чака, да се чуди, да се страхува, щеше да започне да крещи.

— Ще приготвя нещо за ядене. Мина доста време, откакто момчетата ядоха за последен път.

— Чудесна идея — отвърна Уорд. — Тъкмо ще са отпочинали и с пълни стомаси, когато Джейк отиде да си върне стадото.

Изабел се постара да изхвърли всичко от ума си. Чак сега разбра, че никога не бе обичала годеника си. Разстрои се, когато го убиха, но не бе чувствала нищо подобно на това, което чувстваше сега — празнота, пропаст, огромно празно пространство в душата си, пълно с най-ужасната болка, която можеше да си представи. Бе си мислила, че не може да се омъжи за Джейк, че не бе жената, от която той има нужда. Болеше я от това, но нищо не можеше да се сравни с мъката, която й причиняваше мисълта, че той може би бе мъртъв. Докато беше жив, тя нямаше да престане да се надява, че нещата ще се оправят. А ако бе мъртъв… Не можеше да понесе тази мисъл.

 

 

Вече четири момчета се върнаха, без да намерят Джейк и Бък. Нощния ястреб пристигна точно преди да се смрачи. Изабел изтича да го посрещне.

— Виждал ли си Джейк?

— Той не е ли тук?

— Мислех, че си отишъл да го търсиш.

— Аз последвах стадото. Видях къде го откараха. — Той държеше патрондаш и кобур. — Видях, че един не се върна с тях.

Изабел се олюля в предчувствие за следващата ужасяваща новина. Нощния ястреб бе убил човек, без да му мигне окото, и се вълнуваше по-малко и от Чет.

— Ял ли си? — Беше безполезно да пита, но нищо друго не можа да измисли.

Ястреб поклати глава.

— Има достатъчно. Вземи си.

Не можеше да му сервира. Вече нямаше сили.

 

 

— Мислиш ли, че е мъртъв?

Изабел седеше сама и се взираше в тъмнината. Вдигна поглед към Уил. Сега той изглеждаше съвсем като едно малко момче, изплашено и самотно. Тя протегна ръка. Той я пое и седна на скалата до нея. Изабел го прегърна през раменете. Той се поколеба само за миг, а после обви ръце около нея и се сгуши.

— Те всички мислят, че е мъртъв. Всички. Питах ги.

— Не е мъртъв — отвърна Изабел.

Трябваше и себе си да убеди. Това бе надеждата, която я подкрепяше.

— Откъде знаеш?

— Просто знам. Чувствам го.

— Всеки човек ли разбира кога е умрял някой, когото обича?

— Кой казва, че обичам Джейк?

— Всички го знаят.

— Да — каза Изабел, защото имаше нужда да признае на глас онова, което изпитваше от доста време насам. — Точно затова съм сигурна.

— Казах на Мат, че не е мъртъв. Казах му, че ти щеше да разбереш. — Уил се отдръпна дотолкова, че да я погледне в очите. — Кога ще се върне?

— Не знам.

— Не ми е приятно, когато го няма.

— И на мен.

— Ще се омъжиш ли за него, ако се върне?

— Защо питаш?

— Защото искам да осиновите мен и Мат. Ще го направите ли?

— Не знам. Има и девет други момчета. Не зная дали Джейк ще иска да осинови толкова много деца.

— Но аз най-много искам да бъда осиновен. Пит казва, че не му пука. Брет казва, че мрази всички. Пък и не мисля, че Зийк харесва когото и да било.

— Не можем да вземем някои и да оставим другите. Трябва да намеря дом за…

Изабел замълча. Зийк бе събрал всички и беше вдигнал ръка за тишина. Никой не помръдваше. Тя наостри уши, но не можа да чуе нищо.

— Какво има? — попита Уил шепнешком.

— Шшт!

Командата на Зийк не търпеше възражения.

— Някой идва насам.

— Колко? — попитаха Уорд и Чет в един глас.

— Не мога да кажа със сигурност, но ми се струва, че е само един.

— Отивам. — Нощния ястреб потъна в тъмнината, преди Уорд или Чет да успеят да го спрат.

Изабел се изправи, тялото й бе напрегнато и всички мускули я боляха. Напрягаше слуха си, но не можа да долови нищо, освен шепота на вятъра в короните на дърветата.

Изведнъж се чуха гласове и шум от бързи стъпки. Всички насочиха оръжията си по посока на шума, който се чуваше все по-близо и по-близо. Още преди да успее да различи фигурите в мрака, чуха гласа на Нощния ястреб.

— Това са Джейк и Бък.

Конят на Джейк сякаш се материализира от тъмнината. Един поглед бе достатъчен за Изабел и животът отново потече в жилите й. Джейк бе придържан от отмалелите ръце на Бък. Момчето обърна насълзените си очи към Изабел.

— Той се върна за мен — рече Бък с изкривено от мъка лице. — Онзи се опитваше да ни застреля. Когато Джейк дойде за мен, той го улучи.

— Кой се опитваше да те застреля? — попита Уорд.

— Рупърт Рейсън — отвърна Бък. — Той уби Джейк.