Лей Грийнууд
Джейк (15)

Глава 14

Когато на следния ден видя Брет да излиза от бараката, Изабел бе толкова изненадана, че се впусна към него и силно го прегърна. Не бе осъзнала, че той бе по-висок от нея. Нито пък бе толкова слаб, колкото тя предполагаше. Брет бе започнал да се превръща в мъж.

Изабел почувства как тялото му се скова от смущение, и веднага го пусна. Джейк беше прав. Той може да бе млад и изплашен, но не искаше да бъде защитаван от жена. Изабел реши, че мъжете са странни и противоречиви същества. Преструваха се, че не желаят неща, от които всички имаха нужда.

Щеше да бъде много по-просто, ако всички бяха като Уил. Той обичаше да бъде прегръщан. Останалите се противяха поради мъжката гордост. Също като Джейк.

— Толкова се радвам, че се върна. Тревожех се за теб.

Брет просто сви рамене.

— Джейк просто се опитваше да помогне. Казва, че трябва да се научиш да яздиш. Казва…

— С него вече разговаряхме. Имате ли нужда от дърва?

— Да, много — отвърна тя.

Тя се чувстваше наранена и обидена, а Брет, изглежда, бе решен да не й позволява да изпитва загриженост и съчувствие към него. Изабел го проследи с поглед, докато той се отдалечаваше между дърветата. Брет сигурно бе ужасно самотен, за да си мисли, че никой в този свят не го харесва. Изабел познаваше това състояние, защото се чувстваше по същия начин.

Сутринта също не мина според очакванията й.

— Отиваме в града за провизии — обяви Джейк, когато всички се събраха в кухнята. Момчетата спряха да се хранят и впериха погледи в него. В очите им се четеше несигурност и страх. Те все още бяха незрели момчета и първата промяна в определения ритъм на живот ги уплаши.

— Уил, Пит и Брет идват с нас.

— Защо аз? — попита Брет.

На Изабел й се искаше момчето да не бърза толкова да се обижда, но беше твърде късно.

— Фермерите си мислят, че вие, момчета, току-що пристигате от града. Няма да очакват от мен да оставя някой от вас в ранчото. Това също ще им даде възможност да пообиколят наоколо.

— А останалите какво ще правим? — осведоми се Шон.

— Всички ще отидете в лагера и ще дамгосвате крави. Колкото повече дамгосани добичета имаме, толкова повече ще можем да продадем. Бък ще дойде с вас, но ще го скриете на сигурно място, така че в никакъв случай да не бъде видян.

— Ами Зийк?

— Той ще дойде с нас. Трябва да намеря някого да свали веригата от крака му.

 

 

Сега местността не изглеждаше толкова негостоприемна и заплашителна. Изабел забеляза, че гранитните хълмове бяха почти изцяло покрити с вечнозелен дъб, мескал със сини цветове и жълт мескит. Обилните пролетни дъждове бяха предизвикали пищно многообразие от цветове. Хълмовете, както и каньоните, бяха осеяни с едногодишен лупинус, флокс и макове. Дори неугледната юка и кактусите имаха някак по-привлекателен вид на фона на околната пъстрота.

Чет и Люк й липсваха. Изабел никога не бе управлявала сама фургона. Тялото я болеше от умора. Мускулите на гърба й дотолкова се бяха схванали, че едва можеше да се движи. Тънките й ръкавици предлагаха слаба защита на ръцете й, които до този момент вече се бяха зачервили и подули, а в дланите й сякаш се забиваха хиляди болезнени иглички. Широкополата шапка й предлагаше само частична защита от слънцето, което с всеки изминал час печеше все по-силно. Изабел чувстваше незащитената кожа на врата си как бавно и болезнено изгаря.

Още от обяд копнееше да спрат, но Джейк бе настоял да продължат и тя се бе съгласила. Изабел не искаше да оставя момчетата сами по-дълго, отколкото бе необходимо. Те не бяха свикнали да се грижат сами за себе си.

Джейк учеше момчетата да яздят. През целия ден бе яздил с тях, даваше им указания и поправяше грешките им. Беше строг и безкомпромисен учител, но Уил просто разцъфтя под вниманието му. Пит изпитваше доволство повече от резултатите, които постигаше, отколкото от личното внимание на Джейк. Брет приемаше всичко с неизменна мрачна физиономия.

Зийк лежеше на пода на фургона под едно одеяло, веригата на крака му бе внимателно увита, за да не трака, когато се удря в дървото. Изабел се бе опитала да поговори с него, но накрая се отказа, тъй като той й отговаряше само от време на време, и то само едносрично. Беше очевидно, че Зийк не я харесва. Може би той я свързваше с някого, който го бе притежавал и се бе отнесъл жестоко с него.

— Вие, момчета, вържете конете за задната част на фургона — командата на Джейк дойде внезапно и бе изречена с нетърпящ възражение тон.

— Защо? — попита Уил. — Искам да яздя през целия път до…

— Прави каквото ти казвам. Веднага!

Изабел насочи поглед към Джейк. Той нямаше навик да дава заповеди, не и по този груб начин.

— Не е необходимо да им крещиш — каза тя. — Сигурна съм, че ако обясниш…

— Зад нас яздят двама фермери. Видях ги, когато се изкачиха на един хълм. Не мисля, че са ни видели, но не мога да бъда напълно сигурен. Тези момчета трябва да се качат във фургона и да прикрият с краката си Зийк, преди още онези да са ги видели. Ако ги видят, може да станат подозрителни.

Нямаше нужда Джейк да казва нещо повече. Дори Брет се подчини с изненадваща охота.

— Аз ще застана между тях и фургона — обърна се Джейк към Изабел. — Независимо какво ще се случи, продължете да се движите.

Джейк едва бе успял да завърже конете за фургона и да настани момчетата вътре, когато фермерите се появиха от хълмовете зад тях. Всичките бяха на коне и яздеха доста бързо. Тъй като Изабел водеше впрегнатите мулета с умерен ход, фермерите бързо ги настигнаха.

— Намерихте ли вашето момче? — попита Джейк, когато мъжете приближиха.

— Не — отвърна Рупърт Рейсън. — Търсим го по протежението на реката.

— Вероятно вече е изминал половината път до брега на океана. Ако в Галвестън успее да се качи на някой кораб, никога няма да го намерите.

— Защо водиш толкова много коне? — осведоми се Рупърт.

— Учех момчетата да яздят — отвърна Джейк. — Няма смисъл цял ден да стоим и да не правим нищо.

— А защо сега момчетата не яздят?

— Майка им сметна, че е време да си починат.

Изабел не можеше да разбере защо Рупърт продължаваше да изпитва подозрения. Започна да се опасява, че ако Рупърт продължи да язди с тях, ще възникнат проблеми.

— И ние отиваме в Нюкъмърс Кросинг — започна Изабел със същия провлачен говор, който бе използвала предишния ден. — Джейк най-накрая реши да купи храна за мен и момчетата и, слава богу, навреме, докато не сме умрели от глад. Човек би си помислил, че с всичките тези крави ще има предостатъчно телешко, но не би! Джейк не ми позволява да докосна някое от скъпоценните му животни. Той казва…

— Жените не могат да разберат защо едновременно не можеш да изядеш една крава и да я продадеш — прекъсна я Джейк.

Лицата на фермерите си оставаха безстрастни и непроницаеми.

— Не мога да разбера как така е по-добре да се продаде една крава, отколкото да не гладуваш — продължи Изабел. — Но мъжете никога не могат да проумеят такива неща. Сигурна съм, че жените ви ще се съгласят с мен. — Изабел завъртя очи в, както се надяваше, сполучлива имитация на превзетия поглед на една глупава жена. — Просто нямам търпение да си поговоря с някоя жена. Толкова ми е писнало от мъже и момчета, че ми иска да закрещя. Вчера следобед се опитах да убедя Джейк да ме доведе при вас, но той каза, че е по-важно да научи момчетата да яздят.

— Знаете какви са жените — обади се Джейк с извинителен тон.

— Бях готова да дойда и сама — продължи тя. — Но Джейк каза, че като нищо ще се загубя. А аз му казах, че нали все пак намерих пътя от Джорджия дотук. Толкова се радвам, че ни настигнахте. Обяснете ми точно как да стигна до вашите домове. Веднага след като се върна, имам намерение да ви посетя.

— Не можем да останем — каза един от приятелите на Рупърт.

— Мисля, че жените трябва да се срещат колкото е възможно повече — извика Изабел след тях, когато те пришпориха конете и се отдалечиха.

Като изпусна въздишка на облекчение, тя се обърна към Джейк и видя, че той се е втренчил в нея с недоумение.

— Няма мъж в Тексас, който не би обърнал коня в обратна посока и не би изчезнал след пет минути на такова бърборене — каза той.

— Точно на това се надявах — отвърна Изабел, като в същото време се чудеше дали Джейк с тези думи й прави комплимент, или не.

— Рупърт е убеден, че нещо не е наред.

— Мислиш ли, че ще се върне?

— Не, но и не мисля, че ще се откаже.

— Защо?

— Не знам — отвърна колебливо Джейк. — Убеден съм, че съществува още някаква причина, за да е толкова решен да намери Зийк.

— Можем ли отново да се качим на конете? — обади се Пит.

— Не, още известно време ще останете във фургона — отвърна Джейк. — Искам да съм абсолютно сигурен, че са си отишли.

 

 

— Последвайте тази диря — нареди Джейк.

Беше късен следобед. Слънцето бе започнало да се спуска ниско над хоризонта. Изабел все още се надяваше, че ще стигнат града, преди да се стъмни. Следата, която сочеше Джейк, беше отклонение.

— Накъде води този път? — попита тя.

— При един човек, който се надявам да свали веригата на Зийк.

Изабел изобщо не се поколеба. Зийк бе отметнал одеялото. Щеше да се чувства много по-добре, ако той все пак бе заговорил, но черните му очи я гледаха с непримирима омраза. Или може би момчето просто се чувстваше изтощено и нещастно от това, че трябваше да се крие през целия ден.

Когато спряха пред малка дървена колиба, построена в една вдлъбнатина в стената на каньона, вече се бе стъмнило. По скалистия склон растяха само дъбове и кедри. Около колибата растеше в изобилие пурпурна прерийна върбинка. На известно разстояние по-нататък Изабел забеляза отрит навес. От храстите изведнъж се появи един много висок и едър човек.

— Какво искате? — започна направо той.

Не изглеждаше приятелски настроен. Изабел се запита дали все пак беше разумно да спират тук.

— Имам една работа за теб — каза Джейк, като скочи от коня.

— Първо държа да ми платиш.

— Доведох ти един кон.

Мъжът се приближи към животното. Внимателно го огледа, прокара ръце по хълбоците му, вдигна всеки крак поотделно, провери здравината на зъбите му.

— Какво искаш?

Джейк направи знак на Зийк да слезе от фургона.

— Искам да махнеш веригата от крака на това момче.

Ковачът погледна Зийк, след това веригата.

— Заключена е с катинар.

— Да, но ключът не е у мен — каза Джейк.

— Загубил ли си го?

— Никога не съм го виждал.

— Не си ли сложил ти веригата?

— Не.

За миг ковачът отново хвърли поглед към коня, след това насочи вниманието си към Зийк.

— Ще отнеме известно време.

— Имаш на разположение тази вечер и утре. Ще се върна на следващия ден.

— Този кон струва много повече от едно просто срязване на заключена верига.

— Да, но има и едно условие. Ти никога не си ни виждал. Ние никога не сме били тук. Ти дори не знаеш кои сме ние.

— Търсят ли го?

— Търсен е, но не и от закона.

— Къде смятате да прекарате нощта?

— Тук, ако нямаш нищо против.

— По-добре е да се върнете на главния път. Не мога да се преструвам, че никога не съм ви виждал, ако ме хванат, а вие сте се настанили в двора ми.

 

 

Групата достигна Нюкъмърс Кросинг рано на следващата сутрин преди изгрев-слънце.

— Всеки цент от тези пари трябва да бъде похарчен за храна — казваше Изабел. — Не мога с чиста съвест да ти ги дам за револвери и амуниции.

— Един пълен фургон с храна няма да ни е от никаква полза, ако започнат да ни преследват индианци, а ние нямаме с какво да ги отблъснем. Със същия успех можем да останем тук и да им спестим главоболието да крадат стадото ми и да отнемат скалповете ни.

— Сигурна съм, че армията няма да позволи да се случи такова нещо.

— Сигурно няма, ако имат достатъчно войници или ако знаят точно къде ще нападнат индианците, или ако успеят да дойдат навреме. Не можем да разчитаме на никой друг, освен на себе си.

— Момчетата не знаят как да си служат с револвери — възпротиви се Изабел.

— Аз ще ги науча.

Въпреки че идеята съвсем не й хареса, Изабел се предаде.

— Аз също имам нужда от няколко неща.

Джейк спря пред един дърводелски магазин вместо пред магазин за хранителни стоки.

— Какво ще правим тук? — попита Изабел.

— Ще проверя дали не могат да ми направят специален сандък за храна.

— Какво е това?

— Ще видиш, когато стане готово. — Въпреки че едва се бе зазорило, вратата на магазина беше отворена. Джейк влезе вътре. — Ти ли си човекът, който направи сандъка за храна на Чарли Гуднайт?

— Точно той — отвърна мъжът в магазина.

— Можеш ли до тази вечер да ми направиш един и на мен?

— Не.

— По дяволите. Трябва да тръгна оттук утре при изгрев-слънце. Какво можеш да направиш дотогава?

— Мога да направя нещо, но ще бъде много по-малко, повече ще прилича на кутия.

— Предполагам, че това всъщност е най-важното. Къде искаш да оставя фургона?

— Вкарай го вътре. Можеш да пуснеш животните да пасат наоколо.

Момчетата помогнаха на Джейк да разпрегне животните и да вкара фургона в магазина.

— Трябва да вървим — обърна се Джейк към останалите.

— Каква ще е тази кутия за храна? — попита Изабел.

— Ще видиш.

— Наистина, но ще съм ти благодарна, ако все пак ми обясниш.

Беше й омръзнало той да я смята за по-невежа и безпомощна дори от момчетата.

— Прилича на кухненски бюфет — започна да обяснява той. — Прави се вътре, в задната част на фургона. Преди по-малко от месец на път за Ню Мексико Чарли Гуднайт се отби при мен.

— Значи той ти е дал идеята да се отправиш на запад вместо на изток.

— Ако Чарли може да го направи, мога и аз.

Изабел понечи да възрази, след това се отказа. Положението не бе в нейна полза и тя не можеше да се надява да спечели срещу Джейк.

Много малко хора бяха станали от сън, когато те стигнаха главната улица на града. Всъщност това не бе град в буквалния смисъл на думата, а само група груби сгради, скупчени около единствената, при това мръсна улица, разположена при най-хубавия и широк брод на Педерналис Ривър. Въпреки ранния час, смесеният магазин беше отворен.

— Мога ли да вляза? — попита Уил.

— Разбира се — отвърна Джейк. — Всеки може да влезе, но не забравяйте историята ни. Ние сме семейство.

Изабел се отправи между два рафта със стоки, като се отдалечи от Джейк.

— Няма ли да ми помогнеш? — повика я Джейк. — Ти си тази, която готви.

— Няма значение. Мога да съсипя всичко с еднаква лекота.

Джейк трябваше да признае, че това бе истина. Изабел изчезна за момент, след което се появи с чифт ботуши в ръце.

— Ще имаш нужда и от шапка — заяви Джейк.

— Аз вече си имам.

— Имам предвид истинска шапка, такава, която ще стои на главата ти при силен вятър, както и когато яздиш в галоп.

— Не мисля, че някога ще яздя с такава скорост.

— Бъди сигурна, че ще го направиш. — Джейк огледа няколко шапки, докато накрая се спря на една от кафява кожа с плосък връх, широка периферия и връзка, която трябваше да минава под брадичката.

— Тази ще предпазва очите ти от слънцето и главата ти от градушка.

— Но моята шапка…

— Твоята шапка ще отлети при първия порив на вятъра. Ако кон или крава стъпят върху нея, ще я разкъсат. Единственият начин да разкъсаш тази шапка, е да я разрежеш с нож.

Изабел взе шапката и започна внимателно да я разглежда.

— Не обещавам да я нося, но ще помисля. Сега, ако нямаш нужда от мен, имам намерение да свърша още нещо.

— Какво?

— Това си е мой проблем.

И докато замисълът не даде резултат, нямаше да му позволи да научи каквото и да било.

— Къде смяташ да ходиш? Къде мога да те намеря?

— Аз сама ще те намеря.

— Кога?

— Кога тръгваме обратно?

Джейк понечи да отговори, но вместо това от устата му се изсипа цял порой ругатни. Той се втурна презглава към предната част на магазина и погледна навън.

— Това са Рупърт и приятелят му.

Изабел се приближи до прозореца.

— Помислих си, че досега са си отишли.

— Същото си помислих и аз. Познаваш ли тези мъже? — обърна се Джейк към продавача.

Мъжът също се приближи до прозореца.

— Разбира се. Купуват си продуктите оттук. Когато ги видях вчера, си помислих, че отново ще правят покупки, но те влязоха и само попитаха за някакви две момчета. Казах им, че не съм виждал никого. Не мога да разбера защо толкова са се заинтересували от онези момчета.

— На нас ни казаха, че търсят едно.

Продавачът се замисли за момент.

— Не, спомням си добре. Казаха, че търсят две момчета.

Джейк ги проследи, докато се изгубиха от поглед, челото му бе прорязано от дълбока бръчка. В този момент Изабел се отправи към изхода.

— Ела в хотела за вечеря — каза Джейк.

— Добре. — Тя отвори чантата си и извади оттам малък, но доста тежък пакет. — Остави нещо за непредвидени случаи.

 

 

Джейк прекара по-голямата част от сутринта в купуване на различни провизии. Докато той се занимаваше с това, момчетата огледаха всяка стока в магазина, пробваха шапки и ботуши, преровиха купища, дрехи, гледаха с копнеж сладкишите, поставени под стъклени похлупаци. С истинско удоволствие се спряха и на револверите, вземаха тези, които най-много им харесват, преструваха се, че влизат в престрелка. Дори Брет имаше по-приветлив израз от обикновено.

Докато Джейк приключи с покупките, стана време за обяд, затова той ги заведе в един ресторант и им поръча обилни порции телешко с картофи. Никакво свинско. По време на пътуването свинското със сигурност щеше да им втръсне.

Пред него се очертаваше цял един следобед с три момчета по петите му. Той им даде по петдесет цента, предупреди ги да не ги харчат на едно място и им даде строги нареждания да се приберат в хотела до шест часа.

След като свърши това, Джейк се отправи към най-близката кръчма.

 

 

Изабел попи потното си чело. Горещината в кухнята беше непоносима.

— Как изобщо издържате? — попита тя.

— По-добре е, отколкото да готвиш на открито, а вятърът да навява мръсотия в храната или поради дъжда да не можеш да стъкнеш някой приличен огън.

В мига, когато напусна Джейк, Изабел се отправи към хотела.

— Искам да ме научите на всичко, което знаете за готвенето — заяви тя, когато я представиха на готвачката. — И трябва да го направите само за един ден.

Хотелът представляваше дървена сграда на два етажа, кухнята и трапезарията бяха на първия, а спалните на втория етаж. Кухнята беше малка, в нея едва ли можеше да се каже, че има друго, освен маса и голяма желязна печка.

Готвачката я погледна така, сякаш Изабел бе получила слънчев удар, но предложените пет долара веднага премахнаха всичките й колебания. Жената с охота се впусна да обяснява.

— Всъщност не ми е необходимо да знам нещо повече от това, как да готвя боб и бекон — каза Изабел. — Но искам да се науча да ги готвя наистина добре.

— Ще се погрижа да научите още няколко неща — каза готвачката. — Това ваше пътуване няма да продължи вечно.

Така Изабел научи как да приготвя боб по три различни начина, как да готви свинско и телешко поне по половин дузина начини, какво да направи, ако някое от момчетата успее да хване прерийна кокошка, как да сготви месо от бизон или антилопа и накрая как да приготви понички.

— Мъжете са луди по тях — добави готвачката. — Една хубава купчина понички може да ги накара да забравят месеците, през които са яли само лоша храна.

Изабел си записа всичко, което успя.

— Нямам намерение вече да готвя лоша храна.

— Няма значение, научете се да правите понички. След това никой няма да посмее да ви обвини, че готвите лошо.

Изабел не бе толкова убедена. Тази жена не познаваше Джейк Максуел. Той не бе склонен да раздава комплименти. Тя се съмняваше, че ще получи нещо повече от неясно изръмжаване, независимо от храната, която сервира.

Е, нямаше значение. Учеше се да готви заради момчетата и самата себе си. Ако Джейк не харесаше храната й, можеше да си сготви сам.

 

 

Джейк се чувстваше по-спокоен. Почти бе забравил, че бе натоварен с грижата за три момчета и една много свадлива жена. Беше се ограничил на две чаши уиски, но бе прекарал целия следобед в една кръчма, като събираше всички възможни сведения за пътя, който щеше да поеме на запад. Научи, че тази година тревата бе в изобилие. Пролетните дъждове бяха обилни и продължителни. Пътят от Кончо до Пекос Ривърс няма да е толкова труден, ако животните са добре охранени.

Казаха му също, че индианците скоро не са нападали никого. Армията не бе направила кой знае какво, но самото й присъствие бе достатъчно, за да накара индианците да бъдат по-предпазливи. Джейк се чувстваше напълно спокоен, когато излезе от кръчмата. Това състояние продължи, докато видя Пит. Всъщност момчето тичаше с всички сили.

— Фермерите отвлякоха Уил — изкрещя Пит.