Лей Грийнууд
Джейк (23)

Глава 22

Изабел насочваше фургона на север от стадото, далеч от праха, който вдигаха повече от четири хиляди копита. Тялото й бе покрито с прах, но водата бе твърде ценна, за да се прахосва за миене. Изабел бе сигурна, че лицето й бе придобило постоянни бръчки, тъй като непрестанно присвиваше очи под палещото слънце. Сърцето й се свиваше от тревога.

Изабел се тревожеше за момчетата. И за Джейк. Те всички бяха смъртно уморени. Бяха на седлото почти три дни и буквално не бяха спали. Тя бе настояла Уил и Пит да си починат, но останалите момчета отказваха да почиват, докато Джейк не приемеше да поспи поне малко. Те направо дремеха над храната си. Изабел подозираше, че задрямваха и на седлата. Беше сигурна, че само бдителността на Джейк бе предотвратила някой инцидент досега, но и Джейк сигурно бе на края на силите си.

— Колко време ще мине, преди той да падне от седлото? — попита Уорд.

— Кой? — попита Изабел, изтръгната от мислите си.

— Джейк. За кого друг си мислеше?

Изабел почувства как се изчервява.

— Той прекалено много изисква от момчетата — отбеляза Уорд.

— Това изобщо не е така. Те сами са решили да успеят на всяка цена.

— Това няма значение. Те са изтощени. Някой може да се нарани.

Изабел се бе опитвала да убеди сама себе си да не се тревожи, но Уорд бе сложил край на това.

— Някога желал ли си нещо толкова много, че да си готов да поемеш всякакъв риск?

Уорд се замисли за момент.

— Не, но съм бил много близо до това състояние.

— Това стадо е всичко, което Джейк притежава. Разчита единствено на него, за да изпълни плановете си за бъдещето.

— Но момчетата…

— Същото е и при тях. До този момент никога не са получавали шанс в живота си. Успехът на Джейк ще бъде и техен. Нямам предвид парите, въпреки че и те са важни. Когато закарат тези говеда в Санта Фе, а те непременно ще стигнат Санта Фе, те ще са постигнали нещо, което никой не би могъл да им отнеме. Те повече няма да са безполезни сираци и ще дължат всичко това на Джейк.

Фургонът подскачаше и се друсаше над скални издатини и неравната земя, докато накрая Изабел започна да си мисли, че нищо чудно цялото й тяло да се разглоби на части. Съдържанието на фургона тракаше и се тресеше, съдовете звънтяха, тенджерите издаваха глухи звуци при удрянето си.

— Ами ти?

— Вече се готвех да върна момчетата в Остин и да потърся други фермери, които могат да ги вземат. Джейк предложи да им предостави тази работа.

— Убеден съм, че момчетата са по-щастливи на седлото, отколкото биха били зад плуга, въпреки че сега са толкова изморени, че всеки момент могат да паднат от седлата.

— Трябва да стигна до реката преди тях. Искам да сготвя най-обилната вечеря, която да изядат, откакто са напуснали ранчото.

— Кого се опитваш да впечатлиш, момчетата или Джейк?

— Всички.

— Защо?

— В името на бъдещето ни.

— Той знае ли?

— Не знам. Джейк се съпротивлява доста упорито, но сега, след като вие сте тук, мога да го накарам да ревнува.

— От мен!

— Да, от вас! — Изабел тихо се засмя. — На Джейк думите не се леят леко от устата. Вие постоянно изричахте нещата, които той би искал да ми каже. — Тя се усмихна доволно. — Мисля си, че вчера той едва не ви удари.

— Има ли нещо, което трябва да знам?

— Опитвам се да накарам Джейк да ми направи предложение.

— Единственото, което мога да кажа, е, че той доста упорито се противи.

— Джейк се е зарекъл никога да не се жени, а аз съм от този тип жени, с които той никога не би помислил за брак.

— Но ако…

— Не знам защо. Все още не ми е казал. Джейк смята също, че не е подходящ да поеме отговорност за тези момчета.

— Но вие току-що казахте, че те се претрепват от работа заради него. Знам, че малките направо го обожават. Ако още веднъж видя Уил да се опитва да имитира походката му, няма да се удържа и ще избухна в смях.

— Джейк не вижда това по този начин. Трябвало е да обучава момчета по време на войната. Много от тях били убити. Страхува се да изпитва чувства към тези момчета.

— Казахте ли му…

— На Джейк не може да му се каже нищо. Вече опитах. Трябва да го оставите сам да разбере.

— Но той може никога да не го направи.

— Не виждам какво лошо има да му помогна малко.

— Да не ме молите да ви стана съучастник в тайния ви план?

— Разбира се.

 

 

Джейк можеше да определи с абсолютна точност момента, когато първото животно усети близостта на водата. Животното рязко вдигна глава, нададе глухо мучене и се втурна напред.

— Те ще тичат по целия път до реката — изкрещя той към Чет. — Нищо не можете да направите да ги спрете, затова не се и опитвайте. Повикай Ястреба, Шон и Мат да яздят напред в редица. Трябва да внимавате стадото да остане на пътя. До реката има трийсетфутов склон, дъното на който представлява подвижни пясъци.

— Ти какво ще правиш? — попита Чет.

— Аз ще избързам напред, за да помогна на Изабел да премине преди животните. Отваряйте си очите за крадци.

Джейк достигна реката точно когато Изабел и Уорд се готвеха да разтоварват фурните.

— Трябва да преминем от другата страна.

— Но тук е по-добре — каза Уорд. — Има повече дървета, по-хубава сянка, по-хубава трева.

— На север видях светкавици. До сутринта реката може да се покачи с няколко фута.

Уорд изглеждаше готов да продължи да спори, но Изабел, без да каже и дума, натовари отново фурните.

— Ще се чувствам в по-голяма безопасност, ако ти караш фургона — обърна се тя към Уорд.

— Тази река не е по-различна от всяка друга — отбеляза Джейк.

— Все пак ще се чувствам по-спокойна, ако Уорд управлява фургона.

Джейк почти си прехапа езика, за да не каже нещо, за което после ще съжалява. Още повече, не разполагаше с никакво време. Стадото щеше да пристигне скоро и ако Изабел останеше тук, щеше да бъде стъпкана.

Джейк не разбираше защо толкова разчиташе на Уорд. Трябваше да си припомни, че през последните пет дни този човек постоянно й пълнеше ушите с комплименти. Тя точно на това беше привикнала, точно това очакваше от един мъж. Не изглеждаше толкова уморена. Напротив, беше разцъфнала като жадно пустинно цвете след пролетен дъжд. Реакцията й към Уорд беше поредното доказателство, че тя не принадлежи на Тексас.

Трябваше да намери начин да ги раздели. Искаше да остане тук поне един ден, за да даде на момчетата възможност да си починат добре, а животните да се напасат и напият с вода. Искаше те да наддадат колкото бе възможно повече, когато пристигнат в Санта Фе.

Когато те тръгнеха, Уорд щеше вече да е на седлото. Нямаше да стои през целия ден до Изабел, да пълни главата й с комплименти и да спори с Джейк за всяко решение. Може би бе добре да накара Уорд да язди най от края. Тогава гърлото му щеше да се напълни с прах и може би щеше да спре да изрича красиви думи. Само защото Джейк нямаше намерение да се жени за Изабел, не означаваше, че ще й позволи да се увлече по човек като Уорд Дилън.

В този момент до слуха му достигна тропотът от четири хиляди копита и стадото се появи в далечината. Джейк вече можеше да различи първите четирийсет говеда. Останалите бяха обвити в гъст облак прах. От двете страни на стадото яздеха Шон и Нощния ястреб, като внимаваха стадото да не се разпръсква. Джейк изведнъж стана неспокоен за другите момчета. Искаше му се да бе останал при стадото, а не да се поддава на ревността си и по тази причина да последва Изабел.

Първите животни вече достигаха реката. Инерцията им ги запрати навътре, някои дори стигнаха до другия бряг. Джейк препусна, за да ги върне обратно, за да не стъпчат фургона и да унищожат целия лагер. За момент бе напълно погълнат от облака прах. Постепенно облакът се разсея и Джейк забеляза, че първите животни се бяха наредили по западния бряг на реката. Някои бяха спрели по средата. Тези, които идваха отзад, блъскаха предните, за да се доберат до водата, и превръщаха реката в невъобразима кипяща смесица от коне и крави, които отчаяно се стремяха да утолят четиридневната си жажда.

Шон, Бък, Зийк и Брет навлязоха в реката, за да задържат стадото. Ястреба, Люк и Мат направиха същото на брега на реката. Джейк забеляза, че Дрю и Уил бяха с Чет. Преди да успее да въздъхне облекчено, от облака се материализира и Пит и насочи коня си във водата, за да се присъедини към Шон.

Но не успя да го направи. Половин дузина нетърпеливи говеда се втурнаха покрай Люк и се хвърлиха от високия бряг в реката. Едно от тях се оказа под коня на Пит, отхвърли го на една страна, а Пит полетя в кипящата вода. Момчето се появи на повърхността и започна отчаяно да пляска с ръце, което веднага подсказа на Джейк единственото нещо, което никак не му се искаше да узнава — Пит не можеше да плува. Джейк пришпори коня си към реката, но пътят му бе препречен от хиляди животни, наблъскани едно до друго. Беше невъзможно да премине между тях. Отправи се надолу по течението на реката, докато накрая успя да стигне до бряг. Водата носеше Пит към него, отдалечавайки го от брода и насочвайки го към подвижните пясъци. Джейк разви ласото си, но то не бе достатъчно дълго, за да достигне Пит.

Преди Джейк да бе успял да скочи в реката, Брет се гмурна във водата направо от седлото и започна да плува към Пит с бързи мощни движения. От източния бряг Чет извика на Пит и хвърли ласото си, но момчето бе прекалено изплашено, за да се опита да го достигне. Продължаваше неистово да рита с крака и да пляска с ръце, което доведе само до това, че изсмука силите му и стана причина момчето да потъне за втори път.

Течението продължаваше да го отнася надолу, където бреговете рязко се изкачваха до трийсет фута над повърхността. Ако сега Джейк се гмурнеше в реката, можеше да бъде погребан в подвижните пясъци.

Пит отново се показа на повърхността, но бе твърде изплашен и объркан, за да сграбчи ласото на Чет, което падна почти върху главата му. Бореше се отчаяно и потъна за трети път точно когато Брет се пресегна да го хване.

Без да спира, Брет се гмурна под повърхността на водата, размътена от многото животни, които бяха нагазили по-нагоре по течението.

Джейк затаи дъх. Всяка изминала секунда намаляваше шансовете на Пит за оцеляване. След, както му се стори, цяла вечност, Брет се показа на повърхността. Бе хванал Пит с една ръка.

— Плувайте насам! — изкрещя Джейк. — Избягвайте пясъчния нанос. Там има подвижни пясъци.

Нощния ястреб се приближи до Джейк. Минута по-късно пристигнаха Изабел и Уорд с фургона. Те наблюдаваха в напрегнато мълчание Брет, който постепенно напредваше към брега. Джейк хвърли ласото си.

— Завържи Пит под мишниците! — извика той към Брет. — Завържи и себе си с ласото на Ястреба.

Пит тежеше ужасно, но Брет успя да завърже въжето под мишниците му. Използвайки коня си, Джейк изтегли Пит от реката и го качи на брега.

— Мъртъв ли е? — попита Изабел, когато момчето бе поставено на земята.

Пит бе смъртно блед.

— Не знам — отвърна Джейк. — Беше дълго време под водата.

Джейк обърна Пит на една страна. След това коленичи до него и започна ритмично да повдига ръцете му нагоре, след това ги спускаше надолу.

— Какво правиш? — извика Изабел.

— Опитва се да изкара водата от дробовете му — отвърна Уорд. — Ако момчето не бе прекарало толкова време под вода, щеше да се съвземе много по-бързо.

Джейк си казваше да не се поддава на паника, да не действа прибързано, да запазва определен ритъм. По време на войната бе видял, че по този начин едно момче бе върнато към живот. Знаеше, че това можеше да помогне.

Ако Пит не бе прекарал толкова време под вода!

Внезапно Пит издаде гърлен звук. Миг по-късно от устата и носа му потече вода. След това той се закашля — дълбока, раздираща кашлица, която го накара да изплюе още вода. Когато спря, лицето му бе зачервено от усилието. Джейк отново го обърна и Пит отвори очи.

— Мисля — каза Джейк, — че трябва да се научиш да плуваш.

 

 

— Къде си се научил да плуваш така?

Тези думи бяха отправени към Брет. Двамата с Джейк седяха малко настрани от лагера и наблюдаваха реката, която през последните няколко часа се бе покачила с няколко фута. Всички бяха приключили с вечерята си. Уил и Дрю миеха съдовете. Изабел и Уорд бяха прекарали последните няколко часа край леглото на Пит, като се суетяха около него. Шон се мотаеше наоколо, опитвайки се да направи нещо, за да облекчи вината си. Другите момчета се редуваха да наблюдават стадото, което пасеше спокойно.

— Когато бях малък, прекарвахме лятото при дядо в Кейп Код. Можех да плувам още когато бях на три години.

Тонът на Брет бе горчив, а изражението му — гневно. Джейк се съмняваше, че болката от това, че не бе искан от семейството си, някога щеше да заглъхне.

— Беше много смело от твоя страна да се гмурнеш там заради Пит.

Брет само сви рамене. Изражението на лицето му си оставаше безстрастно и упорито.

— Не беше кой знае какво. Не можех да го оставя да потъне, дори и ако той е тъп тексасец.

Брет, изглежда, не се чувстваше удобно, когато му отправят похвали. Беше побягнал, когато Изабел от благодарност се опита да го задуши в прегръдките си. Отговори почти грубо, когато Пит се опита да му благодари. Джейк не можеше да разбере защо момчето се чувстваше много по-добре като негодник, отхвърлен от всички.

Джейк се изправи.

— Тук има много момчета, които биха искали да ти бъдат приятели, ако само им позволиш.

— Аз не искам приятели, особено от Тексас.

— Аз пък си мисля, че искаш. Дори смятам, че отчаяно се нуждаеш от приятели.

Джейк имаше намерение да провери как е Пит, но промени решението си. Виждаше, че Уорд и Изабел все още бяха при него. Искаше да говори с Изабел, но не би могъл да изтърпи и за миг присъствието на Уорд, без да каже нещо, за което после ще съжалява. Трябваше да приеме, че Уорд много повече се харесва на Изабел, но това не означаваше, че одобрява.

Всъщност изобщо не му харесваше. Трябваше да се наспи, защото последният пост при животните бе негов. При това, когато спи, няма да се налага да мисли за Уорд.

 

 

Изабел не искаше да го чуе. Дори не искаше да му говори. Когато се опита, тя го отпрати с подигравателен смях.

— Върви си — каза с провлачения си акцент.

— Трябва да се върнеш — умоляваше я той. — Липсваш ми. На момчетата също.

Тя го погледна с презрение, което една жена може да постигне само когато е примесено с омраза.

— Аз не ти липсвам. Липсва ти човек, който да ти готви и да пере дрехите ти. Ти нямаш нужда от жена, а от робиня. Всяка друга жена би ти свършила работа.

Как да я накара да разбере, че тя беше тази, която му липсваше? По дяволите, би живял години наред само на боб и бекон и ще се пере само когато падне в реката. Не се интересуваше дали ще прекара останалата част от живота си, спейки под звездите. Искаше Изабел, защото тя бе единствената жена в света, която обичаше. Никога нямаше да обича друга жена.

Но тя никога не би повярвала на това. Или пък никога не бе смятала, че бе достатъчно важно.

— Никога повече няма да ти се налага да готвиш и переш. Аз и момчетата ще вършим тази работа.

Той се приближи отново и тя отново го отблъсна, след това насочи вниманието си към образа си в огледалото. Използваше прекалено много грим. Вече дори не приличаше на себе си. Кестенявата й коса сега бе боядисана в яркочервено. Устните й също бяха наситеночервени, по клепачите й имаше толкова грим, че изглеждаше така, сякаш носеше маска. Роклята й разкриваше повече от тялото й, отколкото той бе видял за петте години като неин съпруг.

Но най-много се бе променило изражението й. Бе станало твърдо и жестоко. Същото се бе случило и със смеха й. А сега тя се смееше на него, смехът идваше от лице, което изглеждаше като карикатура на жената, в която някога се бе влюбил.

— Няма да се върна в онзи ад, дори и да ми дадеш десет прислужници. Мразя жегата и праха, отвращавам се от миризмата на говеда. Но повече от всичко се отвращавам от твоята миризма.

Вратата се отвори и в стаята влезе Уорд Дилън. Той носеше черен костюм, златиста жилетка, пурпурна вратовръзка и ослепителнобяла риза. Когато забеляза Джейк, устните му се изкривиха в подигравателна усмивка, а очите му заблестяха присмехулно.

— Аха! Помислих си, че ми мирише на говеда. Мислех, че градските власти забраниха да се водят крави в Ню Орлианс.

— Той не води кравите си — каза Изабел. — Довел е само себе си.

Двамата избухнаха в смях.

— Готова ли си, шери? — обърна се Уорд към нея. — Клиентите стават неспокойни. Всички са ужасно нетърпеливи да те видят.

Изабел се усмихна на Уорд по начина, по който много, много отдавна се бе усмихвала на Джейк.

— Готова съм. Как изглеждам?

— Отлично, както винаги.

— Как можеш да кажеш, че изглежда отлично? — изкрещя Джейк. — Та тя е покрила цялото си лице с грим! Тялото й е наполовина открито за погледа на всеки пияница, който пожелае да я зяпа или да я опипва. Не, тя не изглежда отлично. Има вид на курва! — Джейк сграбчи Изабел за ръката. — Идваш си вкъщи с мен!

Изабел се опита да се откопчи от него.

— Никога повече няма да се върна в онова място! Мразя го, мразя и теб. Бих предпочела да спя с всеки мъж в Ню Орлианс, отколкото да ти позволя да ме отведеш обратно!

Джейк вече не я слушаше. Щеше на всяка цена да отведе Изабел у дома. В началото ще бъде нещастна, но скоро ще разбере, че да живее чист, порядъчен живот в ранчото е много по-добре, отколкото да предостави на показ невинността и красотата си. Тя скоро щеше да разбере, че заради никакви пари, бижута, кожи, къщи или слуги не си струва да загуби самоуважението си.

— Пусни я! — нареди Уорд. — Тя не желае да дойде с теб.

— Ще я отведа у дома.

— Моят дом е тук! — изкрещя Изабел.

— Тогава живееш в истински ад.

— Напротив, живеех в ад, докато бях омъжена за теб.

— Ти си все още омъжена за мен. Все още си моя жена.

Тогава Уорд го удари. Преди да успее да стане, Уорд отново го удари. Джейк извади револвера си и го застреля.

Изабел изпищя, а сцената изведнъж се разпадна на неясни и мъгляви образи. Джейк видя как Уорд падна, а на бялата му риза разцъфна голямо кърваво петно.

Сякаш отникъде, се появи полицията и го отведе — не в затвора, не в съда, а на бесилката. Когато примката бе надяната на врата му, той видя как Уорд се надигна от пода. Кървавото петно избледня. Уорд не беше мъртъв, дори не беше ранен.

Джейк се опита да разкаже всичко на полицаите, но те затегнаха примката и сложиха качулката на главата му. Джейк чуваше как Уорд и Изабел се смеят. Звукът ставаше все по-силен и по-силен, имаше чувството, че ще му се спукат тъпанчетата. Шумът спря, когато те дръпнаха лоста и подът се изплъзна изпод краката му.

 

 

Джейк се събуди облян в пот. Ослуша се — Шон си тананикаше. Изправи се и се огледа. Момчетата бяха потънали в дълбок сън след изтощителната езда. Погледна през рамо. Фургонът стоеше на същото място, където го видя, преди да заспи. Дрю, Уорд и Пит спяха на земята близо до фургона, а Изабел бе вътре.

Всичко беше просто сън. Не беше истинско, но въпреки това го полазиха студени тръпки.

Но преди много години това, което се бе случило, не бе сън. Майка му бе изоставила съпруга си и двамата си синове и бе отишла в Сейнт Луис. Когато се върна вкъщи след войната, се бе опитал да я намери, за да й каже, че баща му и брат му са мъртви, но тя вече не бе там. Казаха му, че е заминала за Санта Фе.

Не се чувстваше добре, като мислеше постоянно за това. Беше го обмислял хиляди пъти и всеки път бе достигал до един и същ извод. Една жена с изискано възпитание не можеше да приеме единствения начин на живот, който той познаваше, и единствения, който искаше за себе си. Уил ще трябва да потърси друго разрешение, тъй като бе невъзможно да има за родители Джейк и Изабел.

Джейк вече не можеше да заспи. Облече се бързо, но вместо да оседлае коня си, както възнамеряваше, се отправи към фургона, движен от импулс, който не знаеше как да назове, но не можеше и да отрече. В следния миг погледна вътре.

Изабел спеше на едната си страна, под главата си, вместо възглавница, бе пъхнала едно одеяло. Изглеждаше толкова млада и невинна, млечнобялата й кожа контрастираше с блестящата й коса. Изглеждаше почти толкова нереална, като съня му, но в нея нямаше нищо изкуствено.

Джейк бе достатъчно разумен, за да разбере, че истинската Изабел съществуваше някъде между тези две крайности. Въпросът беше къде точно.

— Тя е невероятно красива, нали?

Джейк едва не подскочи при звука от гласа на Уорд. Можеше само да се радва, че това бе Уорд, а не някой индианец, който изобщо нямаше да го предупреди за присъствието си.

— Да — отвърна той с измамно спокоен тон. — Прекалено красива за тази груба тексаска земя.

— След като настани момчетата, предполагам, тя ще се върне в Савана.

— И аз мисля така — отвърна Джейк, като се обърна с лице към Уорд. — А ти какво ще правиш, когато стигнем в Санта Фе?

— Не знам. Най-вероятно ще се отправя нанякъде.

— Накъде?

Уорд хвърли поглед към фургона.

— Накъдето ми видят очите. — Той замълча за момент. — А ти?

— Ще се върна в Тексас и ще събера друго стадо. Там има много животни, които трябва да се заведат на пазара.

— Ще ти бъде доста трудно да се ожениш, след като по-голямата част от годината няма да си бъдеш вкъщи.

— Никога не съм казвал нищо по този въпрос. Жените не се омъжват за мъже като мен.

Ако нямаше дом, нямаше да се изкуши да направи нещо глупаво, като например да помоли Изабел да се ожени за него.

— Някои го правят.

— А повечето изобщо и не биха си го помислили.

Погледът на Уорд отново попадна на фургона.

— Направи ли й вече предложение?

— Не е необходимо. Тя ми показа достатъчно ясно, че мрази всичко, свързано с мен и Тексас. Аз нямам изискано възпитание, мога да разбирам само простия, обикновен и неукрасен английски език.

— Не съм много убеден в това.

На Джейк му омръзна да разговаря с Уорд, освен това беше твърде неспокоен просто да стои и да не прави нищо.

— Отивам да сменя Шон. Момчето има нужда да се наспи.

— Искаш ли да дойда с теб?

— По-добре се погрижи за крака си. Ако раната се отвори, Изабел никога няма да ми го прости.

Джейк яхна коня си и се отдалечи, като изпрати Шон да почива. Обмисляше възможността да изпрати и Бък да спи и сам да наглежда цялото стадо, когато към него се приближи друг ездач. Уорд.

— Не мога да приема само ти да се нагърбваш с всичко — отбеляза Уорд, като се усмихна. — Можеш да кажеш на Изабел, че си направил всичко възможно да ме задържиш в леглото.

Уорд се отдалечи. След малко в нощния мрак се разнесе много приятен баритон. Уорд пееше испанска песен, но това не бе някаква груба селска мелодия. Напротив, приличаше на нещо, което една жена би научила от учителя си по пеене. Но какво общо, по дяволите, имаше Уорд с някакъв учител по пеене.

След това Джейк си спомни, че Уорд бе израснал в еднаква среда с Изабел и бе получил същото възпитание. Те двамата се разбираха толкова добре, защото интересите и разбиранията им бяха еднакви.

Джейк тръсна глава, за да се освободи от тази непоносима мисъл. Нямаше значение откъде е Уорд. Беше показал ясно, че проявява интерес към Изабел. Тя вече бе дала да се разбере, че също се интересува от него. По-добре беше да започне да мисли единствено за кравите си и да забрави глупавите мисли, които подсъзнателно продължаваха да го измъчват през последните няколко дни.

Мощна светкавица проряза небето далеч на хоризонта. Джейк бе доволен, че бурята не бе стигнала толкова далеч на юг. В противен случай конете щяха да газят до глезените в кал.

 

 

Когато Изабел се събуди, Пекос беше излязла от бреговете си и продължаваше да се покачва.

— Съберете колкото е възможно повече дърва и се преместете на по-високо място — обърна се Джейк към нея, след като свършиха със закуската, първата след началото на пътуването им, която направиха и изядоха след изгрев-слънце. — Възнамерявам да прекараме целия ден тук. Ще тръгнем утре на зазоряване.

Бяха на половината път до новия лагер, когато Уил нададе вик:

— Погледнете! — изкрещя той, като сочеше на отсрещния бряг на реката зад тях.

Изабел се обърна и кръвта замръзна в жилите й. Не по-малко от сто индианци бяха спрели на другия бряг. Команчи!

— Искат да ни нападнат и да вземат стадото — каза Джейк.

Вероятно биха отвели със себе си и Изабел. Само придошлите води на Пекос ги отделяха от смъртта.

— Какво мислиш, че ще направят? — попита Изабел.

— Нищо не могат да направят, докато водите не спаднат.

— Колко време ще отнеме това?

— Не знам. Може би седмица.

— Тогава ние сме в безопасност.

— Но те изминават за един ден такова разстояние, каквото ние изминаваме за пет.

— Ще ни последват ли?

— Не мисля. Преди да ни достигнат, ние вече ще се намираме на територията на апахите.

— Но те са също толкова лоши като команчите тук.

— По-добре апахи, които не знаят, че сме тук, отколкото команчи, които знаят.

Преди Изабел да бе имала време да отговори, Пит грабна една карабина от фургона и хукна към индианците.

— Кучи син! — Джейк се впусна след него с всички сили.

— Но какво прави той? — недоумяваше Уорд.

— Мисля, че ще се опита да убие някой от онези индианци — отвърна Изабел.

— Кучи син! — промърмори Уорд. — Ако застреля дори един от тях, те ще ни преследват, докато ни избият всички.

 

 

Пит тичаше като антилопа. Джейк никога не се бе опитвал да тича с ботушите с високи токове. Беше сигурен, че вече има кървави мехури и по двата си крака. Но ако не спреше Пит, преди да бе убил някого, разранените крака щяха да са последната му грижа.

— Не можеш да застреляш онези индианци! — изкрещя той на Пит.

— Ще убия поне едно от тези копелета — извика в отговор Пит.

Момчето дори не се обърна. Вятърът подемаше думите му и ги отнасяше към Джейк.

Джейк бе стоял нащрек, очаквайки нещо подобно, откакто Пит нападна Нощния ястреб, но сега индианците го бяха изненадали. Преди да бе имал време да помисли за Пит, момчето бе грабнало карабината и се бе понесло напред. Слава богу, че не бе учил Пит да стреля. Искрено се надяваше, че и баща му не го бе направил.

Тази надежда умря, когато Джейк видя Пит да се отпуска на едно коляно, да вдига пушката и да стреля. Нямаше време да мисли дали куршумът бе достигнал целта си. Един индианец нададе вик, а конят му се изправи на задните си крака. Никой не падна от седлото, затова Джейк предположи, че куршумът само бе преминал близо до коня, но не мислеше, че втори път ще имат същия късмет. Като направи отчаян скок, Джейк се пресегна и сграбчи Пит за рамото.

Пит се обърна светкавично и го удари с приклада на пушката по главата. Джейк едва не припадна, когато двамата се изтърколиха на земята.

Джейк искаше просто да остане да лежи и да изчака ужасната болка в главата му да затихне, но се изправи на колене точно навреме, за да види Пит отново да коленичи и да се прицелва.

Джейк светкавично се хвърли към момчето. Карабината отхвръкна настрани, а мъжът и момчето се затъркаляха по склона. Джейк удари главата си о нещо твърдо и беше на ръба да загуби съзнание. Успя някак си да изпълзи от тъмнината, която се опитваше да го погълне, и се огледа за Пит. Момчето тъкмо се изправяше на крака с поглед, втренчен в падналата на земята пушка. С последни сили Джейк се хвърли към Пит. Приземи се върху момчето, което щеше всеки момент отново да грабне оръжието.

За щастие, на помощ притича Шон, който веднага хвърли поглед към отсрещния бряг.

— Не мисля, че е уцелил някого.

Пит подсмърчаше, риташе и удряше Джейк с всички сили. Нищо не бе останало от момчето, което следваше Джейк навсякъде, имитираше походката му, неуморно се стараеше да бъде похвалено от него. Момчето бе до такава степен обзето от неконтролируем гняв, че не се интересуваше за живота на никого, дори за своя собствен.

— Защо ме спря, копеле такова? Мразя те, мразя те!

Джейк прикова ръцете на Пит до тялото му. Пит се опита да го удари с глава. Когато не успя, изкрещя от ярост.

В този момент пристигна Изабел заедно с останалите момчета.

— Мисля, че е по-добре да подкараме стадото — обърна се Джейк към Чет, след което отправи поглед към Изабел. — Вземи Уил и Дрю с теб.

Тя се поколеба за момент.

— Разбира се.

Дрю и Уил не искаха да пропуснат толкова любопитно зрелище, но Изабел строго им нареди да тръгват към фургона. Пит продължаваше да се мъчи с всички сили да се освободи от Джейк, но скоро се изтощи и притихна.

— Сега готов ли си да слушаш? — попита Джейк.

Отговорът на Пит бе още един опит да се освободи, но съпротивата му бе вяла. Предишните му гневни пристъпи не бяха продължавали толкова дълго и не бяха толкова силни. Тогава Джейк бе сигурен, че с течение на времето момчето ще го преодолее. Сега не беше толкова сигурен.

— Ще ти кажа още веднъж — повтори Джейк. — Не можеш да нападаш всеки индианец, когото видиш.

— Напротив, ще го правя! — изкрещя Пит. — И ти не можеш да ме спреш!

— Тогава повече не можеш да останеш с нас — отвърна Джейк. — Ще те оставим в първия форт, който срещнем по пътя си. Изабел ще изпрати писмо в агенцията. Оттам ще изпратят някого да те прибере.

Пит го погледна със смесица от страх и упорство. Гневът му постепенно се стопяваше.

— Мис Дейвънпорт няма да ме изостави. Тя каза, че никога няма да изостави никого от нас.

— Ще й се наложи да го направи, защото ти застрашаваш живота на всички.

— Аз просто се опитвах да убия онези проклети копелета. Те убиха майка ми и баща ми. Бих искал да избия всички.

Сега момчето бе само разстроено, от гнева не бе останала и следа.

— Ако беше убил дори само един от тях, те щяха да изчакат водите на реката да спаднат и да ни последват. Ще избият всички ни и ще откарат всичките животни. Но най-лошото щеше да бъде онова, което можеха да направят на Изабел.

— Какво щяха да й направят?

— Много по-лоши неща, отколкото можеш да се представиш.

— По-лоши от това да я убият?

— Много по-лошо.

— Не ти вярвам.

— Сега трябва да ми обещаеш, че няма да нападаш друг индианец.

— Няма!

— Сигурен ли си?

— Да.

— Добре. Засега нещата ще останат така, докато намеря къде да те оставя. Ще пътуваш във фургона с вързани ръце и крака. Ще те развързваме, за да се храниш, но през останалото време ще останеш вързан, дори когато спиш.

— Изабел няма да ти позволи да направиш това. Също и Шон.

— И двамата нямат избор. Отговорността за това пътуване е моя. Аз съм този, който взима решенията.

Джейк изчака.

— А ако обещая да не закачам Нощния ястреб?

— Ястреба няма да ни убие и скалпира. Те ще го направят.

Пит погледна към индианците, които продължаваха да стоят на отсрещния бряг на придошлата река.

— Иска ми се да ги убия всичките!

— Мога да те разбера, но трябва да знаеш, че никога няма да намериш същите индианци, които са убили родителите ти, и ако стреляш по други индианци, това няма да ги върне.

Пит не отговори.

— Хайде. Трябва да достигнем останалите — каза Джейк и сложи ръка върху рамото на Пит.

— Мога и сам да вървя.

— Мога ли да ти имам доверие? — попита Джейк, без да отмести ръката си.

— Колко пъти трябва да обещавам?

— През цялото време, докато си с мен и Изабел.

— Ами ако се ожениш за Изабел и ме осиновите?

Джейк знаеше, че това никога нямаше да се случи, но не смяташе, че точно сега бе времето да обяснява тези неща на Пит.

— Тогава ще трябва да обещаеш завинаги.

Пит се замисли.

— Добре, но ако не се ожениш за Изабел, обещанието отпада изцяло.

— Струва ми се, че така е честно — отвърна Джейк.

— Тогава си махни ръката от рамото ми. Не съм подлец, няма да пристъпя думата си.

Джейк се разсмя. Пит отново бе същото малко момче, което познаваше.